Стивън Кинг
Буик 8 (16)

Тогава

Никакви писмени документи, такова бе нареждането на Тони Шейндинкс и то се спазваше. Всички знаеха как да действат с буика, каква е процедурата. Не беше трудно. Трябваше да се докладва на Кърт, сержанта или Санди Диърборн. Те бяха „Буиковите момчета“. Санди предполагаше, че е станал член на тази троица само заради присъствието си на злополучната аутопсия. Със сигурност не беше заради някакъв интерес към нещото.

Той бе сигурен, че въпреки забраната на Тони Кърт си води дневник — с бележки и разсъждения — за буика. Дори да бе вярно, той не го разгласяваше. Междувременно застудяванията и енергийните излъчвания — светлотръсите — като че станаха по-редки. Нещото сякаш умираше.

Или поне те така се надяваха.

Санди не си водеше бележки и не можеше да даде достоверна равносметка за последователността на събитията. Видеозаписите, направени през годините, можеха да помогнат в това отношение (ако се наложи), но пак щеше да има празноти и неясноти. Не всеки светлотръс бе заснет, а и какво ако беше? Те почти не се различаваха. От 1979 до 1983 година имаше десетина. Повечето бяха малки. Два бяха силни колкото първия, а един — дори по-мощен. Този, големият — рекордният светлотръс — се получи през 1983 година. Онези, които присъстваха, понякога наричаха осемдесет и трета Годината на рибата, сякаш бяха китайци.

Между седемдесет и девета и осемдесет и трета Къртис направи няколко експеримента, като оставяше растения и животни близо до буика, когато температурата спаднеше, но резултатите на практика повтаряха случилото се с Джими и Розалин. Тоест понякога нещата изчезваха, а понякога — не. Нямаше начин да се предвиди какво ще стане. Резултатът изглеждаше случаен като при хвърлянето на монета.

По време на едно спадане на температурата Кърт остави морско свинче до лявата гума на буика. Сложи го в пластмасова кофа. Двайсет и четири часа след края на кървавите светкавици и връщането на температурата до обичайните й стойности животинчето още стоеше в кофата, подскачаше и изобщо изглеждаше сравнително доволно. Преди друго светлинно изпълнение Кърт остави аквариум с две жаби точно под буика. След края на светлотръса под нещото все още имаше две земноводни. На следващия ден жабата беше само една.

На по-следващия аквариумът беше празен.

През 1982 година беше проведен знаменитият багажников експеримент. Идеята бе на Тони. Двамата с Кърт сложиха шест хлебарки в прозрачна пластмасова кутия и я оставиха в багажника на буика. Това стана веднага след края на светлинното излъчване и в нещото все още беше толкова студено, че когато се наведоха над багажника, от устите им заизлиза пара. Минаха три дни. Всеки ден някой проверяваше багажника (винаги вързан през кръста, въпреки че всички се чудеха какво може да помогне някакво си въже срещу нещо, което е успяло да измъкне хамстера Джими, без да отваря клетката… или жабите от покрития им аквариум). На първия ден хлебарките си бяха живи и здрави, също на втория и на третия. Кърт и Тони отидоха да ги приберат на четвъртия, вече примирени, че това е поредният неуспешен експеримент. Само че хлебарките ги нямаше, или поне така изглеждаше при отварянето на багажника.

— Не, чакай! — изкрещя Кърт. — Ето ги! Виждам ги! Търчат като луди!

— Колко са? — извика Тони, който стоеше на входа на бараката и държеше въжето. — Всичките ли са? Как са се измъкнали от проклетата кутия, Къртис?

Къртис преброи четири вместо шест, но това нищо не означаваше. Хлебарките не се нуждаят от някакъв проклет автомобил, за да изчезнат, те са достатъчно способни в това и без чужда помощ — както знае всеки, който ги е гонил някога с чехъл. Колкото до това как се бяха измъкнали от кутията, отговорът бе очевиден. Тя си стоеше затворена, но отстрани имаше малка кръгла дупка с диаметър около два сантиметра. На Кърт и сержанта им приличаше на дупка от куршум с голям калибър. Около нея нямаше пукнатини, което можеше да означава, че нещо се е забило в стената й с изключително голяма скорост. А може би я беше прогорило. Не можеше да се разбере. Само догадки. Както винаги.

И после дойде рибата. През юни 1983 година.

* * *

Бяха минали почти две години и половина, откакто отряд Д бе престанал да следи денонощно буика. В края на седемдесет и девета или началото на осемдесета бяха решили, че при известни предохранителни мерки това не е необходимо. Без съмнение един зареден пистолет е опасно нещо, но човек не му слага денонощна охрана, за да го пази да не стреля сам. Ако го сложиш нависоко и не пускаш деца наоколо, той ще си стои мирно и тихо.

Тони купи брезентово покривало, да не би някой да надникне случайно в бараката, да види колата и да започне да разпитва (през осемдесет и първа един новак от сервиза, голям любител на буици, предложи да го купи). Видеокамерата остана в кабинката, монтирана на триножник и увита с найлонов плик, за да не се мокри. Столът също стоеше там (заедно с дебела купчина списания), но Арки използваше помещението все повече като склад за градинарски инструменти. В къщичката се трупаха чували с тор, кофи с пръст и земеделски сечива. Скоро апаратурата за наблюдение на буика съвсем се загуби. Единствените случаи, когато помещението се използваше по предназначение, бяха непосредствено преди, по време и след светлотръсите.

През юни в Годината на рибата лятото бе едно от най-прекрасните, които Санди си спомняше — тревата беше свежа, птичките се скъсваха от песни, въздухът бе приятно топъл, като първата целувка на влюбени юноши. Тони Шейндинкс беше на почивка при дъщеря си на Западното крайбрежие (именно нейното бебе бе причина за всички неприятности). Сержантът и жена му се опитваха да закърпят отношенията си, преди съвсем да се изпокарат. Това вероятно не беше лоша идея. Санди Диърборн и Хади Ройър бяха отговорници в негово отсъствие, но Къртис Уилкокс — който вече не беше новобранец — оставаше безспорен шеф на буика. И един ден на този прекрасен юни Бък Фландърс го посети в това му качество.

— В склад Б е захладняло — обяви той.

Къртис вдигна вежди:

— Не е за пръв път, нали?

— Не — призна Бък, — но никога не съм виждал температурата да спада толкова рязко. От сутринта е спаднала с пет градуса.

Това накара Кърт да изтича веднага към бараката, очите му заблестяха от вълнение, както в доброто старо време. Долепи лице до прозорчето на вратата и първото, което му направи впечатление, бе покривалото. То лежеше до буика като изхвърлен парцал. Това също не се случваше за пръв път — понякога буикът като че ли се разтрисаше и смъкваше брезента като благородна дама, освобождаваща се от вечерния си воал с едно повдигане на раменете. Стрелката на термометъра показваше шестнайсет градуса.

— Навън е двайсет и три — отбеляза Бък. — Проверих термометъра при хранилката за птици, преди да те викна.

— Значи всъщност е спаднала със седем градуса, не с пет.

— Е, когато проверих, беше осемнайсет. Виждаш ли колко бързо спада? Като… внезапно настъпващ студен фронт или нещо подобно. Да извикам ли Хади?

— Остави го. Направи график за наблюдение. Вземи Мат Бабицки да ти помогне. Означи го като… ъ, „График за автомивка“. Остави двама да наблюдават буика до вечерта и през нощта. Освен ако Хади не е съгласен или температурата отново се вдигне.

— Добре. Искаш ли запазено място на първия ред?

Кърт искаше, имаше непреодолимо желание — чувстваше, че нещо ще се случи, — но поклати глава:

— Не мога. Трябва да свидетелствам в съда, а после ще се заема с онази пътна банда в Кеймбрия.

Тони щеше да побеснее, ако го чуе да нарича състезателите на магистрала №9 бандити, но те си бяха такива. Защото някой пренасяше наркотици от Ню Джърси по това шосе и имаше подозрения, че за това се използват тировете.

— Истината е, че съм по-зает от еднокрак в състезание по ритане на задници. Мамка му!

Той се удари по бедрото, сетне опря ръка на стъклото и отново се взря в бараката. Вътре нямаше нищо друго освен буика, два светли лъча се кръстосваха върху тъмносиния му преден капак като прожектори.

— Извикай Ранди Сантер. А ми се стори, че и Крис Содър се мотае наоколо.

— Да. Той по принцип е свободен, но двете му балдъзи от Охайо още са на гости, та дойде да погледа телевизия на спокойствие. — Бък понижи глас. — Не искам да те уча, Кърт, но и двамата са пълни мърлячи.

— За тази работа стават. Налага се да се справят. Кажи им да докладват периодично. Стандартният код Д. Ще се обадя, когато тръгвам от съда.

Кърт хвърли последен, изпълнен с копнеж поглед към буика, после се запъти към участъка, за да се обръсне и да се подготви за явяването си на свидетелската скамейка. Следобед щеше да проверява камионите по магистралата с няколко момчета от отряд Г. Надяваше се шофьорите да не решат да използват оръжие. Ако имаше време, щеше да си намери заместник, но сега беше късно.

Содър и Сантер щяха да наблюдават буика вместо него и явно нямаха нищо против. Мърлячите винаги са на линия. Те стояха пред склада, пушеха, приказваха си глупости, хвърляха по някой и друг поглед на буика (Сантер беше твърде млад и не знаеше какво може да очаква) и по принцип се забавляваха. Денят бе толкова хубав, че и най-големият мърляч не можеше да не се радва. След известно време Бък Фландърс смени Ранди Сантер, а малко по-късно Орвил Гарет застана на мястото на Крис Содър. От време на време Хади минаваше да ги наглежда. В три часа, когато Санди настани задника си на шефския стол, Къртис Уилкокс най-сетне се върна и смени Бък. Температурата в склада бе спаднала с още пет градуса и свободните полицаи започнаха да прииждат с личните си автомобили. Слухът се беше разпространил. Код Д.

* * *

Около четири часа Мат Бабицки надникна в кабинета на сержанта и каза на Санди, че радиостанцията губи връзка.

— Лоши смущения, шефе. Дори е по-зле отпреди.

— Мамка му.

Санди затвори очи, потърка ги и си пожела Тони да беше тук. За пръв път заместваше сержанта и макар че допълнението към заплатата му в края на месеца бе доста примамливо, това усложнение на положението никак не го радваше.

— Проблеми с проклетата кола. Само това ми липсваше.

— Не се коси — успокои го Мат. — Ще посвятка, ще пофучи и всичко ще се оправи. Включително радиостанцията. Нали знаеш как е?

Да, знаеше. Всъщност Санди не се тревожеше толкова за буика, а че някой от патрула ще срещне трудности във връзката, ако например обяви код 33 („Помогнете бързо“) или 47 („Изпратете линейка“), или най-лошото, 10–99 („Ранен полицай“). По шосетата патрулираха повече от десет души и в момента Санди се чувстваше така, сякаш всичките са загазили едновременно.

— Слушай, Мат. Вземи таратайката ми, кола 17, и я смъкни в основата на хълма. Там би трябвало да няма смущения. Обади се на всички, които са на пътя в момента, и им кажи, че централата временно е в седемнайсета. Код Д.

— Абе, Санди, за Бога! Не е ли малко…

— Нямам време да слушам имитациите ти на „Сискел и Ебърт на кино“ — изсъска Санди; Бабицки бе на път да го изкара от нерви с глупавото си дърдорене. — Просто действай.

— Ама няма да мога да видя…

— Не, вероятно няма да можеш — повиши глас Санди. — Оплачи се на арменския поп.

Мат понечи да каже още нещо, но видя изражението му и се отказа. След две минути вече седеше зад волана на кола 17 и потегли надолу.

— Добре — измърмори Санди. — Постой долу да ти дойде умът в главата, нещастен имитатор такъв.

Санди отиде при склад Б и завари там доста хора. Повечето бяха полицаи, но имаше и момчета от „Пътна помощ“ с изцапани в масло зелени гащеризони. След четири години в близост до буика никой не се страхуваше, но все пак бяха доста нервни. Когато видиш термометъра да спада с десет градуса в такъв горещ ден в помещение без климатик, лесно можеш да се досетиш, че предстои нещо сериозно.

Кърт бе успял да заложи няколко експеримента — само за това намираше време, замисли се Санди. На предната седалка беше поставил картонена кутия от обувки с няколко щуреца. Аквариумът бе на задната, но този път в него имаше само един обитател — едър жабок с ококорени жълто-черни очи. Кърт беше взел и сандъчето с цветя от прозореца на Мат Бабицки и го бе прибрал в багажника. Накрая, но не на последно място, изведе Господин Дилън, за да го разходи няколко пъти около колата. Това никак не се хареса на Орви Гарет, но Кърт го придума. В някои отношения Кърт още бе зелен и имаше жълто около устата, но когато станеше дума за буика, беше без грешка.

По време на разходката не се случи нищо особено, но кучето явно предпочиташе да е където и да било другаде, само не и тук. Дърпаше се толкова силно, че едва не се удуши на каишката, и вървеше с наведена глава и подвита опашка, като от време на време се закашляше. Оглеждаше се, сякаш онова, което не му харесваше, се е разпространило навсякъде и е замърсило цялата барака.

Кърт го изведе и подаде каишката на Орвил, който каза:

— Той чувства, че нещо ще се случи. Но няма да е както преди.

Видя Санди и повтори и на него: „Няма да е както преди.“

— Не — съгласи се Санди и кимна към Господин Дилън. — Е, поне не вие.

— Засега — уточни Орвил. — Хайде, Дилън, да се прибираме. Добре се справи. Ще ти дам кокал.

Орви хвърли последен укорителен поглед на Кърт. Господин Дилън тръгна плътно до десния му крак — вече не се нуждаеше от каишка.

Около четири и двайсет телевизорът в общото помещение на горния етаж изведнъж спря. В четири и четирийсет температурата в склада бе спаднала на десет градуса. В четири и петдесет Къртис Уилкокс изкрещя:

— Започва се. Чувам го!

Санди бе в участъка и проверяваше връзката (от радиостанцията се чуваше само пращене). Когато излезе на паркинга, там имаше толкова много хора, сякаш бяха на благотворителната разпродажба или на карнавала на децата с мускулна дистрофия, който се организираше всяка година през юли. Санди се затича, проби си път през зяпачите и се загледа през задната врата, която по неизвестна причина още зееше отворена. Кърт стоеше на прага. Помещението бълваше студ, но той сякаш не го усещаше. Очите му бяха широко отворени и когато се обърна към Санди, имаше вид на човек, който сънува.

— Виждаш ли го? Санди виждаш ли го?

Разбира се, че го виждаше: виолетовото сияние, което излизаше от прозорците на колата и се процеждаше изпод капака на багажника, разливаше се около буика като някаква радиоактивна течност. Вътре Санди ясно различаваше силуетите на седалките и на огромното кормило. Останалата част от купето тънеше в хладна кървава светлина, по-ярка от нажежена пещ. Бученето се усилваше. Санди го заболя глава, звукът беше толкова силен, че му се искаше да е глух. Не, глухотата нямаше да му помогне, защото усещаше бученето не с ушите, а с цялото си тяло.

Санди издърпа Кърт и хвана дръжката с намерение да затвори вратата. Кърт го хвана за ръката:

— Не, Санди, не! Искам да го видя. Искам…

Санди освободи ръката си.

— Полудя ли? Трябва да спазваме процедурата, проклетата процедура. Ти трябва да го знаеш най-добре от всички! Нали ти я измисли, за Бога!

Той затръшна вратата. Кърт примигна като човек, който се събужда от дълбок сън, и измърмори:

— Добре, шефе. Съжалявам.

— Няма нищо — отвърна Санди, въпреки че не беше на това мнение.

Проклетият глупак бе застанал на самия праг. Ако се беше задържал още малко, щеше да се изпържи — ако нещото бе в настроение за пържене.

— Трябва да си взема предпазните очила — каза Кърт. — В багажника на колата ми са. Имам няколко чифта и са с допълнително затъмнени стъкла. Цяла кутия са. Искаш ли едни?

Санди още имаше чувството, че Кърт не е съвсем наред, че още е замаян, както когато телефонът те събуди посред нощ.

— Да, защо не? Но ще внимаваме, нали? Защото този път изглежда сериозно.

— Изглежда велико!

От възбудата в гласа на Кърт, макар и леко обезпокояваща, Санди се поуспокои. Поне вече не звучеше като лунатик.

— Да, мале… ще следваме процедурата и дяволски ще внимаваме.

Кърт изтича при колата — личния си автомобил, ремонтирания „Бел Еър“ — и отвори багажника. Все още ровеше вътре, когато буикът избухна.

* * *

Е, не избухна в буквалния смисъл, но няма друг начин да се опише онова, което направи. Присъстващите никога нямаше да забравят гледката, но по-късно говореха твърде малко за нея дори помежду си, защото не бяха в състояние да опишат великолепието на онова, което видяха. Мощта. Блясъкът сякаш засенчи юнското слънце, бараката като че стана прозрачна, призрачна. Необяснимо бе, че от това видение можеше да ги дели едно обикновено стъкло. Пулсиращите светлинни лъчи бликаха между дъските като вода през тензух. Силуетите на пироните стояха като мастилените точки на снимка във вестник или като капчици кръв върху прясна татуировка. Санди чу гласа на Карл Бръндейдж: „Този път ще се взриви, със сигурност ще се взриви!“ От участъка до ушите му достигна ужасеният вой на Господин Дилън.

— Но въпреки това искаше да излезе и да види — обяснявате по-късно Орвил. — Качих го на горния етаж в най-отдалечения възможен ъгъл, но това не помогна. Той знаеше, че е там. Вероятно го чуваше… чуваше бученето. И сетне видя прозореца. Мили Боже! Ако не го бях хванал навреме, сигурно щеше да скочи. Целия ме опика, но аз забелязах едва после, толкова съм бил уплашен.

Орвил поклати глава със замислено изражение:

— Никога не съм виждал куче да се държи така. Никога. Беше настръхнало, от устата му излизаше пяна, а очите му сякаш щяха да изскочат от орбитите. Мили Боже!

* * *

Кърт дотича с десетина чифта предпазни очила. Полицаите си ги сложиха, но все още не можеха да погледнат към буика. Невъзможно бе дори да се приближат до прозореца. И отново потънаха в онази зловеща тишина, сякаш стояха в самия център на бедствието, на гръмотевична буря или изригващ вулкан. Те (за разлика от Господин Дилън) не чуваха бученето. До ушите им достигаха шум от тътрене на крака, покашляне, воят на кучето, гласът на Орви Гарет, който се опитваше да го успокои, и пращенето на радиостанцията от диспечерската стая на Мат Бабицки (през отворения прозорец, лишен от сандъчето с цветя благодарение на Кърт) — но нищо друго.

Кърт се приближи до вратата с наведена глава и вдигнати ръце. На два пъти се опита да погледне в бараката, но не можеше. Беше прекалено ярко. Санди го стисна за рамото:

— Стига си се опитвал. Няма да успееш. Още не. Светлината е толкова силна, че ще ти изпържи очите.

— Какво е това, Санди? — прошепна Кърт. — Какво, за Бога, е това?

Санди само поклати глава.

* * *

През следващия половин час станаха свидетели на най-върховната илюминация досега. Бараката сякаш се беше превърнала в огнено кълбо, бълваше ярки лъчи през прозорците, блестеше като неонова пещ без топлина и звук. Ако някой представител на семейство Средностатистически бе минал, един Господ знае какво щеше да си помисли, на кого щеше да разкаже и какво би си помислил онзи, на когото разкаже, — но по време на светлотръса не се появиха външни лица. В пет и половина лъчите вече излизаха на пресекулки, сякаш енергията, движеща това явление, отслабваше. На Санди му напомняше за задавянето на двигателя на мотоциклет, когато бензинът е на свършване.

Кърт отново се приближи до прозореца и макар че се налагаше да заляга при всеки проблясък, успя да надникне няколко пъти в промеждутъците. Санди се присъедини към него, като също приклякваше при по-ярките изблици на светлина. („Сигурно изглеждаме, сякаш провеждаме някакво учение“ — помисли си.)

Буикът бе все още съвършено здрав и на пръв поглед непроменен. Брезентът лежеше непокътнат встрани. Инструментите на Арки висяха на пироните си, старите списания лежаха на купчинки, вързани с канап. Една клечка кибрит бе достатъчна да превърне тези прашни хартии в пламъци, но ярката кървавочервена светлина не беше овъглила дори едно ъгълче от тях.

— Санди… виждаш ли някоя от пробите?

Той поклати глава, отдръпна се и свали предпазните очила. Подаде ги на Анди Колучи, който изгаряше от нетърпение да погледне в бараката. Самият Санди се насочи към участъка. Явно бараката и днес щеше да остане цяла. А той заместваше сержанта и имаше работа за вършене.

Преди да влезе, спря и се обърна. Въпреки предпазните очила Анди Колучи и останалите се бояха да се приближат до прозорците. Единственото изключение бе Кърт Уилкокс. Стоеше там („като пич“, би казала майката на Санди), опрял предпазните очила в стъклото и само леко извърташе глава при поредния ярък поток светлина.

„Ще ослепее — помисли си Санди. — Или поне ще получи временна слепота.“ Само че нямаше да стане. Кърт бе влязъл в ритъма на проблясъците и извърташе глава точно навреме. За миг се превръщаше в странен силует, като застинал екзотичен танцьор на фона на кървавочервена светлина. Изглеждаше зловещо. Санди имаше чувството, че гледа някого, който едновременно е тук и го няма, реален и нереален, действителност и мираж. По-късно щеше да стигне до извода, че по отношение на буика Кърт странно наподобява Господин Дилън. Той не виеше като кучето, но също като него сякаш влизаше в някакъв синхрон с нещото. Танцуваше с него, така му се струваше на Санди.

Танцуваше с нещото.

* * *

В шест и десет Санди се свърза с Мат и го попита какво става. Диспечерът отвърна, че нищо (с такъв тон, сякаш казваше: „Нищо, задник такъв“), и Санди го извика. Мат веднага отиде при склада. След няколко минути се върна разочарован.

— Също като преди — измърмори сърдито.

Санди се замисли за плиткоумието и неблагодарността на човешките същества. Колко бързо се затъпяват чувствата им, колко лесно започват да гледат на чудесата като на ежедневие.

— Момчетата разправят, че бараката сякаш щяла да избухне — продължи Мат, — но никой не може да ми го опише.

Тези думи бяха изречени с презрение, което никак не изненада Санди. За един полицейски диспечер всичко подлежи на описание. Светът може да се опише с цифри.

— Е, не очаквай това от мен — измърмори Санди. — Само едно мога да ти кажа. Беше ярко.

— О! Ярко.

Мат го изгледа, сякаш искаше да каже: „Ти не си бил просто задник, а пълен задник“ и се прибра.

* * *

В седем часа телевизорът започна да приема нормално (нещо много важно, когато си дежурен в участъка). Връзката също се нормализира. Господин Дилън изяде обичайната голяма порция кучешка храна, сетне отиде в кухнята и се зае да души за остатъци — значи и с него всичко беше наред. В седем и четирийсет и пет Кърт надникна в кабинета и покани Санди да го придружи, ако иска да види пробите му. Нямаше как да го спре. Санди можеше да ръководи целия отряд Д тази вечер, но по отношение на буика Кърт беше безспорният шеф, ако не и повече. А и вече се бе вързал през кръста с проклетото жълто въже.

— Идеята не ми харесва — отвърна Санди, неспособен на по-твърд отказ.

— Ба.

Това бе любимата дума на Къртис за 1983 година и Санди я ненавиждаше. Смяташе я за абсолютно тъпа.

Той погледна зад Кърт и се увери, че са сами.

— Къртис — заговори, — имаш съпруга. Последния път, когато говорихме за нея, ти каза, че може да е бременна. Знае ли се вече със сигурност?

— Не. Не е ходила в…

— Значи със сигурност имаш жена, а може би скоро ще имаш и дете. Ако не е забременяла сега, вероятно това ще стане следващия път. Хубаво е. Така трябва да бъде. Само не разбирам защо рискуваш всичко заради този проклет буик.

— Хайде, Санди… аз рискувам всеки път, когато се кача в проклетата патрулка. Всеки път, когато спра някого и се приближа. Това важи за всички, които работим тук.

— Знаеш, че е различно, така че престани с тези глупави оправдания. Забравили какво се случи с Енис?

— Не съм забравил.

Вероятно лъжеше. Беше толкова изостанал от събитията около буика, колкото старите списания от световните новини. А що се отнасяше до последните случки… Е, жабите си бяха най-обикновени жаби. Джими можеше да е кръстен на американски президент, но си оставаше хамстер. А Къртис се беше омотал с въжето. Въжето би трябвало да го предпази, нали? „Да — помисли си Санди, — все едно, ако имаш плавателен пояс, да не можеш да се удавиш.“ Ако изкаже мисълта си, щеше ли Къртис да му се присмее? Не. Защото тази нощ Санди седеше на шефския стол, той командваше. Ала въпреки това щеше да види насмешливо пламъче в очите на колегата си. Къртис беше забравил, че въжето никога не е изпробвано, че ако силата, живееща в буика, го пожелае, може да види последен блясък кървава светлина и от него да остане само една празна жълта примка на пода на бараката. „Дотук, партньоре, щастливо плаване, ти ще си поредният преждевременно остарял любопитко.“ Санди обаче не можеше да забрани, както бе накарал Мат Бабицки да слезе с колата в подножието на хълма. Нямаше смисъл да спори с човек, в чиито очи гори такъв налудничав пламък. Можеш да се пениш, колкото си искаш, но никога няма да го убедиш в правотата си.

— Искаш да държа въжето, така ли? — попита Санди. — Явно за това си дошъл, а не да чуеш мнението ми.

— Ще го направиш ли? — усмихна се Кърт. — Да, това исках.

Санди го последва и хвана въжето. Дики-Дък Елиът застана зад него, готов да го хване за колана, ако въжето го повлече. Заместникът на сержанта стоеше на входа на бараката, готов да напрегне всички мускули и да започне да дърпа, прехапал устни, задъхан. Имаше чувството, че сърцето му ще изскочи. Чувстваше хладината на помещението, макар че температурата вече се покачваше. Лятото сякаш не можеше да проникне в бараката. Тя приличаше на изоставена ловна хижа през ноември, с изстинала печка, мъртва като потънал в забрава бог. Времето сякаш бе спряло. Санди отвори уста, за да попита Кърт дали смята завинаги да остане вътре, сетне погледна часовника си и установи, че са минали само четирийсет секунди. Предупреди Кърт да не обикаля от другата страна на буика, защото така нямаше да може да го издърпа.

— И, Къртис? Когато отвориш багажника, стой настрани!

— Добре.

Кърт отвръщаше като дете, което обещава на родителите си да внимава — да не кара бързо, да не пие на купона, да се пази от онзи човек; о, да, разбира се. Беше готов да им обещае всичко, само и само да го пуснат да излезе, а после… юруууш!

Той отвори предната врата на буика и се пъхна вътре. Санди се приготви, почти очакваше въжето да го дръпне. Напрежението явно му личеше, защото Дики го хвана за колана. Кърт извади картонената кутия и надникна през една дупка.

— Щурците още са тук — обяви малко разочаровано.

— Човек би помислил, че са се опекли — измърмори Дики-Дък. — При целия този огън.

Пожар обаче нямаше, а само светлина. По стените не личеше дори следа от огън. Стрелката на термометъра показваше десет градуса, от бараката излизаше хладен въздух. Въпреки това Санди знаеше какво чувства Дики-Дък Елиът. Когато сърцето ти още бие възбудено и пред очите ти се появяват сцени от видяното, трудно е да повярваш, че тези щурци, намирали се в самия епицентър на явлението, са невредими.

Ала те наистина бяха невредими. Нито един не липсваше. Жабата също бе жива и здрава, само жълто-черните й очи изглеждаха по-замъглени. Не беше изчезнала, но когато скочи, се блъсна в стената на аквариума. Беше ослепяла.

Кърт отвори багажника с плавно движение. Санди се приготви да го задържи, стисна въжето, готов да задърпа. Дики-Дък отново го хвана за колана. И отново нищо.

Кърт се наведе над багажника.

— Студеничко е тук — извика; гласът му прозвуча глухо, странно далечен. — И мирише… на вкиснато варено зеле. И на джоджен. И… чакай…

Санди само това правеше — чакаше. Когато не се случи нищо, той извика на Къртис.

— Мисля, че мирише на море. Както на брега на океана. Тук миризмата е най-силна. Сигурен съм.

— Не ме интересува дори да е Островът на съкровищата — сряза го Санди. — Връщай се тук. Веднага.

— Само секунда.

Кърт се наведе над багажника. Санди очакваше да дръпне рязко, нещо да го повлече. Може би Къртис си мислеше да го направи, за да се измайтапи, но се отказа. Просто вдигна сандъчето на Мат Бабицки. Обърна се и го вдигна така, че Санди и Дики да го видят. Цветята изглеждаха свежи и разцъфнали. След два дни увехнаха, но в това нямаше нищо странно. Бяха замръзнали в багажника, сякаш са били във фризера.

— Свърши ли?

Може би Къртис щеше да го помисли за стар мърморко, но Санди не се стърпя.

— Да. Мисля, че да — отвърна разочаровано Кърт.

Тресна капака на багажника и Санди подскочи; Дик стисна колана му. Едва се сдържа да не го дръпне назад, при което и двамата щяха да се приземят на задните си части. Кърт тръгна бавно към тях с картонената кутия, аквариума и сандъчето в ръце. Санди започна да навива въжето, за да не го спъне.

Когато тримата се събраха навън, Дики взе аквариума и се втренчи удивено в сляпата жаба.

— Това надминава всичко — измънка.

Кърт развърза въжето от кръста си, сетне коленичи и отвори картонената кутия. Четирима-петима други полицаи вече се бяха събрали около тях. Щурците изскочиха почти веднага, но преди това Къртис и Санди успяха да ги преброят. Цилиндрите на буика бяха осем и в кутията имаше осем щуреца.

Кърт изглеждаше ядосан и разочарован.

— Нищо — измърмори. — Никакъв резултат. Ако има някаква зависимост или нещо подобно, аз не я виждам.

— Затова може би е по-добре да се откажеш — отбеляза Санди.

Кърт сведе глава и загледа щурците, подскачащи по паркинга; разпръснаха се в различни посоки и никой математик не можеше да предвиди траекторията им. Те бяха живо доказателство на теорията за хаоса. Предпазните очила още висяха на врата на Кърт. Той ги опипа разсеяно и погледна към Санди. Бе стиснал устни. Разочарованието в очите му се беше сменило с налудничав блясък.

— Не, не мога да се откажа — рече. — Трябва да има…

Санди го изчака да довърши мисълта си, но той млъкна.

— Какво трябва да има?

Ала Кърт само поклати глава, сякаш не можеше или не искаше да каже.

* * *

Минаха три дни. Полицаите чакаха ново нашествие от прилепи или нова буря от листа, но засега от светлотръса нямаше никакви последици. Буикът просто си стоеше в склада. Районът на отряд Д в Пенсилвания бе спокоен, особено по време на втората смяна, което много устройваше Санди Диърборн. Още един ден и щеше да си вземе два дни почивка. Отново бе ред на Хади да командва. Сетне, когато се върне на работа, Тони Шейндинкс вече щеше да е заел стола си, където му беше мястото. Температурата в хангара още не се бе изравнила с външната, но бавно се покачваше. Беше стигнала петнайсет градуса, а отряд Д смяташе тези стойности за безопасни.

През първите четирийсет и осем часа след огромния светлотръс постоянно имаше дежурни. След двайсет и четири влудяващи часа някои възроптаха, че трябвало да им се плаща извънреден труд. Санди ги разбираше, но тези дежурства щяха да останат неосчетоводени. Как да искат пари за извънреден труд? Какво обяснение да напишат в графата „Причини за извънредна заетост (пълна обосновка)“?

Кърт не възрази срещу прекратяването на дежурствата, разбираше положението. След кратко съвещание се реши да се правят периодични проверки от полицаи Диърборн и Уилкокс. Ако на Тони не му хареса, когато се върне от слънчева Калифорния, можеше да го промени.

И така, беше осем часът вечерта, броени минути преди залеза, слънцето грееше огненочервено над Шорт Хилс, хвърляйки последните си дълги и тъжни лъчи. Санди беше в кабинета, трудеше се усърдно върху празничния график за дежурствата, удобно настанен на големия стол. Понякога си мислеше, че може да седи на едно място вечно. „Мога цял живот да правя само с това“ — мислеше си той. В този момент Джордж Морган спря колата си на паркинга. Санди вдигна ръка за поздрав и в отговор Джордж докосна периферията на голямата си шапка.

Джордж беше патрулираща смяна, но минавал наблизо и се отбил да зареди. През деветдесетте пенсилванските щатски полицаи вече нямаха такава възможност, но през 1983 година все още можеха да използват служебното гориво за лични цели за сметка на данъкоплатците. Джордж пусна бензиновата колонка на бавно автоматично зареждане и отиде да надникне в бараката.

Вътре светеше крушка (винаги я оставяха) и галеникът на отряд Д, буик 8, модел 1954, стоеше кротко, с лъскава боя и вид, сякаш никога не е поглъщал щатски полицай, не е ослепявал жаба и не е изплювал прилеповиден изрод. Джордж, който още не беше решил да сложи край на живота си (с две бири и пистолет, опрян в мекото небце, за да няма засечки), застана на вратата, както всички правеха от време на време, в характерната поза — разкрачен като надзирател на строителен обект и с ръце на кръста (поза А), ръце, скръстени на гърдите (поза Б) или долепени до слепоочията, сякаш светлината бе особено ярка (поза В). Тази поза говори, че въпросният надзирател не е от вчерашните и може да изкаже експертно мнение за данъците, политиката или прическите на младите.

Джордж погледна колата и тъкмо се канеше да се обърне, когато отвътре прозвуча глухо и силно думкане. Последва пауза (достатъчно дълга, разказа после на Санди, за да си помисли, че му се е счуло), сетне отново се разнесе думкане. Капакът на багажника леко помръдна — само веднъж, бързо. Джордж тръгна към страничната врата с намерение да погледне по-отблизо. Сетне си спомни с какво си има работа и че колата понякога яде хора. Спря, огледа се за подкрепление, но не видя никого. Точно когато човек се нуждае от силите на реда, наоколо няма кьорав полицай. Замисли се дали да не влезе сам, но се сети за Енис — четири години, откакто не се беше върнал вкъщи за обяд — и се затича към участъка.

* * *

— Санди, я по-добре ела.

Джордж стоеше на вратата. Имаше уплашен вид и беше задъхан.

— Струва ми се, че някой от онези глупаци е затворил друг глупак в багажника на онова проклето нещо в склад Б. Като някаква шега.

Санди го изгледа като ударен. Неспособен (а може би нежелаещ) да повярва, че някой, дори онова пиянде Сантер, е способен да извърши подобно нещо. Само че знаеше, че може. Знаеше и друго — колкото и невероятно да звучи, в такива случаи хората нямат никакви лоши намерения.

Джордж взе изненадата му за недоверие.

— Може да греша, но кълна се, не те будалкам. Нещо думка по багажника. Отвътре. Звучи като удари с юмрук. Понечих да вляза, но се отказах.

— Правилно си постъпил. Хайде, ела.

Те бързо излязоха, забавиха се само колкото Санди да погледне в кухнята, сетне в общата стая на горния етаж. Нямаше никого. Участъкът никога не оставаше празен, но сега нямаше никого. Защо? Защото, когато имаш нужда от полицията, не можеш да намериш кьораво ченге, ето защо. Хърб Ейвъри беше в диспечерската кабина, поне той се присъедини към тях.

— Искаш ли да извикам някой от патрулите, Санди?

— Не.

Санди се огледа, опита се да си спомни къде за последно е видял въжето. В къщичката за инструменти може би. Освен ако някой негодник не си го беше занесъл вкъщи, за да вдигне някоя мебел на горния етаж.

— Хайде, Джордж.

Двамата прекосиха паркинга под червените лъчи на слънцето. Издължените им сенки първи достигнаха вратата на бараката. Буикът стоеше вътре в същото положение, в което го беше оставил старият Джони Паркър с паяка. (Джони вече бе пенсионер и преживяваше нощите само благодарение на кислородната бутилка до леглото си, но все още пушеше.) Колата хвърляше сянка върху бетонния под.

Санди понечи да се обърне, за да отиде в склада за въжето, но точно в този момент се чу ново думкане. Капакът на багажника потрепери, за миг се повдигна леко. На Санди му се стори, че колата потреперва.

— Ето! Виждаш ли? — извика Джордж.

Понечи да добави още нещо, но багажникът се отвори и рибата изпадна отвътре.

Разбира се, тя бе толкова риба, колкото прилепът беше прилеп, но двамата веднага разбраха, че това същество не е способно да оцелее на земята. Имаше не една двойка хриле, а четири в редица, успоредни процепи в кожата, която бе с цвят на потъмняло сребро. Имаше назъбена прозрачна опашка. Рибата изскочи от багажника с последен предсмъртен гърч. Изви се и отново се отпусна и Санди разбра как би могла да издаде кънтящия звук. Да, това беше ясно, но как същество с такива размери се е побрало в багажника, никой от двамата не можеше да си обясни. Животното, което се просна на пода на склад Б, беше голямо колкото диван.

Джордж и Санди се прегърнаха като уплашени деца и запищяха. За момент те наистина бяха деца, защото всички възрастни мисли се изпариха от главите им. Господин Дилън залая.

Тя лежеше на пода, толкова риба, колкото вълкът е куче. Във всеки случай беше риба само от опашката до хрилете. Там, където би трябвало да се намира рибешката глава — която да има поне някакво подобие на очи и уста — стоеше лигава маса от розови неща, прекалено тънки и твърди, за да бъдат пипала, прекалено дебели, за да са косми. Всяко от тях носеше по едно черно топче и първата разумна мисъл на Санди бе: „Скарида, предната половина на това чудо е част от скарида и тези черни неща са очите му.“

— Какво има? — извика някой. — Какво става?

Санди се обърна и видя Хърб Ейвъри зад себе си. Очите му бяха безумни и бе извадил пистолета си. Санди отвори уста, но от нея излезе само немощно издихание. Джордж продължаваше да гледа през прозореца, зинал като малоумен.

Санди си пое дълбоко въздух и отново опита. Искаше да изкрещи, но само промълви:

— Всичко е наред, Хърб, тип-топ. Прибирай се.

— Защо тогава…

— Прибирай се!

„А, това прозвуча малко по-добре“ — помисли си Санди.

— Прибирай се, Хърб. И крий това оръжие.

Хърб погледна пистолета, сякаш не знаеше кога го е извадил. Прибра го и погледна Санди, сякаш го питаше дали наистина иска от него да се прибере. Той му махна и си помисли: „Старият мърморко казва да се прибираш, глупчо!“

Хърб влезе в участъка и закрещя на Господин Дилън да спре този глупав лай.

Санди се обърна към Джордж, който беше пребледнял като платно.

— То диша, Санди… или поне се опитва. Хрилете му мърдат и коремът му се повдига и отпуска. Сега спря. — Очите му бяха огромни, като на дете, преживяло автомобилна катастрофа. — Май умря. — Устните му трепереха. — Човече, надявам се да е умряло.

Санди надникна вътре. Отначало си помисли, че Джордж греши — съществото още беше живо. Още дишаше или се опитваше да диша. Сетне осъзна какво става и накара колегата си да донесе видеокамерата от склада.

— Ами въ…

— Не ни трябва въже, защото няма да влизаме. Още не. Но донеси камерата. Бързо.

Джордж заобиколи склада, не вървеше много стабилно. Залиташе. Санди се вгледа отново в бараката, постави ръце отстрани на очите си, за да не вижда червеното слънчево сияние. Забеляза движение в бараката, но не движение на живо същество. От сребристата кожа на нещото се издигаше пара, а също и от пурпурните процепи на хрилете. Прилепоподобното същество не се беше разпаднало, но листата бяха, и то бързо. Това чудо се разлагаше и Санди чувстваше, че процесът ще протече за секунди.

Дори при затворена врата той я надушваше. Вонята на вкиснало зеле, краставички и море, миризмата на туршия, която човек би дал на някого, ако иска да го отрови.

Парата се вдигаше все повече и повече, заизлиза и от преплетените розови пипала, служещи за глава на чудовището. На Санди му се счуваше леко съскане, но може би си въобразяваше. Сетне между сребристите люспи се появи черна цепнатина, проряза цялото тяло на съществото от опашката до хрилете. Отвътре потече черна течност — вероятно същата, която Хади и Арки бяха намерили около прилепоподобното нещо, — отначало бавно, после все по-обилно. Под цепнатината се образуваше зловеща подутина. Това не беше халюцинация, съскането също не бе плод на въображението му. Рибата не просто се разлагаше, тя бе на път да се пръсне, заради разликата в налягането или може би заради разликата във всичко, в цялото й обкръжение. Той се сети за един материал, който бе чел (или гледал по телевизията), обясняващ как някои дълбоководни същества, извадени на повърхността, просто експлодират.

— Джордж! — изкрещя Санди с всички сили. — Побързай, по дяволите!

Джордж се появи зад ъгъла. Държеше триножника високо. Обективът на видеокамерата блестеше в едната му ръка, червен като око на пияница.

— Не можах да я сваля от триножника — обясни задъхано той. — Има някаква сложна закопчалка и не можах да разбера как се отваря…

— Няма значение.

Санди дръпна камерата от ръката му. С триножника нямаше проблем; краката бяха нагласени на височината на прозорчетата на склада. Проблемът дойде, когато Санди извади екранчето. Вместо образ на екранчето се появиха червените букви БАТ.

— Хиляди проклятия! Джордж, върни се и погледни на полицата с празните касети. Трябва да има резервна батерия. Бързо.

— Ама аз искам да видя…

— Не ме интересува! Отивай!

Джордж се отдалечи тичешком. Шапката му се беше кипнала и му придаваше глуповат вид. Санди натисна копчето за записване с надеждата, че ще постигне нещо. Когато отново погледна екранчето, буквите БАТ бяха избледнели.

„Кърт ще ме убие“ — помисли си той.

Погледна през прозореца точно навреме, за да види истинския кошмар. Нещото се разцепи по цялата си дължина и започна да бълва черна течност. Тя се разля по пода като от запушена тръба. Сред нея се разпиляха гнусни вътрешности — отпуснати мехури и жълтеникавочервена пихтия. Повечето се спукаха и започнаха да изпускат пара.

Санди се извърна, запуши устата си с ръка и остана така, докато се увери, че няма да повърне, сетне изкрещя:

— Хърб! Ако още искаш да гледаш, сега е моментът! Бързай!

Защо първото, което му хрумна в момента, бе да извика Хърб Ейвъри, Санди не можеше да си обясни. Тогава това му се стори напълно разумно решение. Не би се изненадал дори да беше извикал името на покойната си майка. Понякога умът не се ръководи от логика. В такъв пристъп той извика колегата си. Диспечерският център никога не бива да остава без надзор — това е основно правило на провинциалните полицейски участъци. Ала правилата съществуват, за да бъдат нарушавани, а Хърб никога нямаше да има възможност да види такова нещо. Никой нямаше да има възможност и ако не успее да го заснеме, Санди поне щеше да има свидетел. Двама, ако Джордж се върне навреме.

Хърб веднага дотича, сякаш бе чакал през цялото време на вратата. Изглеждаше едновременно уплашен и изгарящ от любопитство. Точно когато се приближи, Джордж изскочи зад ъгъла с новата батерия за видеокамерата. Приличаше на бегач, победител в световно състезание.

— Леле-мале, каква е тази воня? — възкликна Хърб и запуши устата и носа си с ръка, така че всичко след „мале“ прозвуча приглушено.

— Вонята не е най-лошото. Погледни, докато още има какво да се види.

Двамата погледнаха едновременно и издадоха еднакви възгласи на отвращение. Рибата се беше пропукала и започваше да спада — потъваше в странната си черна кръв. От тялото и вътрешностите й се вдигаха бели изпарения. Парата беше гъста като дим, излизащ от горящ влажен мъх. Почти напълно закриваше буика и му придаваше призрачен вид.

Ако имаше още какво да се види, Санди може би щеше да се забави повече — да вкара батерията обратно или дори да изпусне апарата в бързината и да го счупи. Опасението, че ще запише твърде малко на касетата, го накара да се съсредоточи и той сложи батерията от първия опит. Ала когато отново погледна през прозорчето, в хангара не се забелязваше нищо особено — изчезващо безформено същество, което можеше да е страховито морско чудовище или обикновена скумрия на скара. На записа розовата плетеница, служеща за глава на съществото, можеше да се види в продължение на десетина секунди, също няколко бързо втечняващи се ивици месо и мръсната пяна, излизаща от опашката на нещото. Вече почти нищо не напомняше за съществото, изскочило от багажника на буика. Самата кола едва се забелязваше. Дори в мъглата обаче отвореният й багажник се виждаше добре, зинал като животинска уста. Елате, дечица, елате да видите жив крокодил.

Джордж се отдръпна, задържа дъха си и поклати глава.

Санди отново се замисли за Къртис, който си беше тръгнал веднага след края на смяната му. Двамата с Мишел имаха големи планове — вечеря в „Кракит Плейтър“ в Харисън, после кино. Сигурно вече бяха приключили с вечерята и гледаха филма. В кое кино? В околността имаше три. Ако имаха деца, Санди щеше да се обади в дома им и да попита детегледачката. Ала щеше ли да го стори? Може би не. Вероятно не. През последните осемнайсет месеца Кърт бе започнал да отделя повече време на дома си и Санди се надяваше това да продължи. Беше чул веднъж Тони да казва, че в щатската полиция (или в коя да е свястна законозащитна служба) човек се познава колко струва по отговора, който би дал на един въпрос: Как са нещата вкъщи? Не просто защото работата бе опасна. Това беше безумна работа, в която се сблъскваш с най-тъмната страна на човека. За да я върши добре по-продължително време, за да бъде справедлив, полицаят се нуждае от спокойно пристанище. Кърт имаше Мишел, а сега и бебето (може би). Не можеше да я изостави толкова внезапно, за да отиде в участъка, особено когато се налагаше да излъже за причината. Жените надушват, ако има нещо гнило. Кърт щеше да побеснее, че не са го извикали, особено когато види безполезния запис, но Санди щеше да го успокои. Трябваше. И Тони щеше да се върне. Той щеше да му помогне.

* * *

На следващия ден беше хладно, подухваше свеж ветрец. Вдигнаха вратата на склад Б и го оставиха да се проветрява шест часа. След това четирима души, водени от Санди и полицай Уилкокс с каменно изражение, влязоха с маркучи и отмиха разложените останки на рибата към високата трева зад бараката. Случаят с прилепа се повтаряше, само че този път имаше повече гнусотия и по-малко документация. Основният проблем обаче бе не в огромната непозната риба, а в Къртис Уилкокс и Санди Диърборн.

Кърт наистина побесня, че не са го повикали, и двамата полицаи проведоха доста разгорещен разговор на тази и други теми — на място, където никой от смяната не можеше да ги чуе. Това стана на паркинга зад „Тап“, където се оттеглиха с по бира в ръка след края на почистването. В бара просто говореха, но когато излязоха, постепенно повишиха глас. Скоро опитите им да говорят едновременно прераснаха във викове. Както почти винаги става.

— Човече, не мога да повярвам, че не ми се обади.

— Не беше на смяна и беше излязъл с жена си, а и то нямаше какво толкова да се гледа.

— Нека аз да реша…

— Нямаше…

— … да реша това, Санди…

— … време! Всичко се случи…

— Поне можеше да запишеш малко повече за документация…

— Каква документация, Къртис? А? Какво, по дяволите, ще документираш?

Двамата се наежиха, стиснаха юмруци, сякаш всеки миг щяха да се сбият. Да, наистина за малко да се сбият. В живота има моменти, които са без значение, важни моменти и няколко — може би десетина — момента, когато всичко е заложено на карта. Застанал на паркинга, готов да напердаши хлапето, което вече не беше хлапе, новобранеца, който вече не беше новобранец, Санди си даде сметка, че това е един от тези моменти. Той обичаше Кърт и Кърт го обичаше. Бяха се сработили добре през последните години. Ако обаче прекрачат границата, това щеше да се промени. Зависеше от следващите му думи.

— Вонеше като торба с порове — това бяха тези думи; хрумнаха му съвсем спонтанно. — Дори отвън.

— Ти откъде знаеш как мирише торба с порове? — попита Кърт; на устните му се появи подобие на усмивка, съвсем лека.

— Казах го като метафора — отвърна Санди и на неговите устни също се появи подобие на усмивка, също съвсем лека.

Бяха на верен път, но още не бяха преодолели опасността.

— По-лошо от обувките на онази курва ли? — попита Къртис. — Онази от Роксбърг.

Санди се засмя. Кърт също. Бурята се размина, ей така.

— Хайде — рече Кърт, — ще те черпя още една бира.

На Санди не му се пиеше, но прие. Не беше важна бирата, важно бе да изгладят всичко помежду си.

Влязоха отново в бара и седнаха в ъгъла. Кърт рече:

— Гледал съм из целия багажник, Санди. Чукал съм по дъното.

— Аз също.

— И съм се завирал отдолу. Това не е фокус, като кутия с двойно дъно.

— Дори да беше, онова, което излезе вчера, не приличаше на бяло зайче.

— Когато нещо изчезва — отбеляза Кърт, — стига да се намира някъде наблизо. Нещата, които се появяват обаче, излизат от багажника. Съгласен ли си?

Санди се замисли. Никой не беше видял прилепът да излиза от багажника, но той бе отворен, когато видяха съществото. Колкото до листата, да Фил Кандълтън беше видял как изхвърчават отвътре.

— Съгласен ли си? — нетърпеливо повтори Кърт. Очевидно Санди трябваше да се съгласи.

— Така изглежда, но нямаме достатъчно доказателства, за да сме сто процента сигурни — отвърна накрая той; знаеше, че тези думи звучат безумно скептично, но наистина вярваше в тях. — Една лястовичка пролет не прави, чувал ли си я тая?

Кърт се нацупи и издиша силно:

— Ясно като бял ден, чувал ли си тая?

— Кърт…

Той вдигна ръце, сякаш да каже, че няма нужда да се връщат на паркинга.

— Добре. Разбирам те. Не съм съгласен, но те разбирам.

— Добре.

— Кажи ми само едно. Кога ще знаем достатъчно, за да си направим ясни изводи? Не за всичко, просто за някои важни неща. Например откъде са се взели прилепът и рибата. Поне на този въпрос искам да намеря отговор.

— Вероятно никога.

Кърт вдигна ръце към потъмнелия от цигарен дим таван, сетне ги отпусна шумно върху масата.

— Да! Знаех си, че така ще кажеш! Идва ми да те удуша, Диърборн!

Спогледаха се над бирите, които никой от тях не искаше да пие, и Кърт се засмя. Санди се усмихна. Сетне и той избухна в смях.