Стивън Кинг
Буик 8 (21)

Хади

Оставих слушалката и изтичах в диспечерската кабина, където Шърли продължаваше да издирва патрулните коли и да ги изпраща на запад.

— От „Норко“ казаха, че е хлорен разтвор — съобщих аз. — Вони ужасно, но обикновено не е фатално.

— Сигурни ли са?

— Деветдесет процента. Такива цистерни изпращат насам. Към водопречиствателната станция. Предай информацията, като първо предупредиш Джордж Станкоуски. И какво, за Бога, му става на кучето? Господин Дилън обикаляше с наведена глава около задната врата. Подскачаше и скимтеше. Беше присвил уши. Изведнъж се хвърли върху вратата и си удари силно муцуната. Изскимтя от болка.

— Нямам представа — отвърна Шърли.

По гласа й личеше, че няма време да се занимава с Господин Дилън. Аз също нямах, но го погледах още няколко секунди. Виждал съм ловни кучета да се държат така, когато надушат някое едро животно — мечка или вълк. В Шорт Хилс обаче вълци нямаше отпреди войната във Виетнам, а мечките бяха голяма рядкост. Навън бе само паркингът. И склад Б, разбира се. Погледнах часовника над вратата на кухнята. Беше 14:12. Не бях виждал участъка толкова безлюден.

— Кола 14, кола 14, тук централа, чуваш ли?

Джордж се обади, още кашляше:

— Кола 14.

— Течността е хлорен разтвор, „Норко Уест“ са почти сигурни. Хлорна вода. — Шърли ме погледна и вдигна палец. — Дразни кожата, но…

— Чакай, чакай.

Той се закашля.

— Слушам те, 14.

— Каквото и да е, гори. Насам се носят големи бели облаци. Намирам се на улицата, която води към игрището. Децата кашлят по-лошо от мен и има няколко души в безсъзнание, между тях една жена. До училището има два автобуса. Ще се опитам да изкарам пострадалите с тях. Край.

Взех микрофона от Шърли.

— Джордж, тук е Хади. От „Норко“ казаха, че най-вероятно гори нафтата, която се е разляла заедно с хлорния разтвор. Не би трябвало да има опасност да ги изкараш пеша, край.

Джордж Станкоуски отговори в типичния за него стил. В крайна сметка подобна негова умна мисъл (заимствана от губернатора, предполагам) и снимката му бяха публикувани във вестника. Жена му загради цитата и закачи изрезката в хола. Джордж обаче май не разбра за какво е тази врява. Той просто бе постъпил по най-разумния според него начин. Ако съществуват щастливи случайности, пристигането му на местопроизшествието при потийнвилското училище беше такава.

— С автобуса ще е по-добре. По-бързо е. 14,7 съм. Край.

Скоро двамата с Шърли съвсем забравихме за Потийнвил. Имахме си собствени проблеми. Ако сте любопитни, полицай Джордж Станкоуски разбил един от автобусите и успял да го подкара с резервния ключ, скрит зад сенника. Качил двайсет и четири кашлящи деца и две учителки. Много от малчуганите стискали разкривени саксии, вазички и глинени пепелници, които били направили преди произшествието. Три от тях били в безсъзнание, едното получило алергична реакция от хлорните изпарения. Другите две просто припаднали от страх. Една от учителките, Роузлин Нивърс, била в по-тежко състояние — лежала и се мъчела да си поеме въздух, опитвала се да си бръкне с пръсти в гърлото. Очите й били изскочили от орбитите като пържени яйца.

— Това е мама — казало едно момиченце. — Има астма.

От огромните му кафяви очи се стичали сълзи, но то продължавало да стиска глинена вазичка, като внимавало теменужката вътре да не изпадне.

Джордж коленичил до жената и подпрял главата й така, че да освободи максимално дихателните пътища. Косата й се разпиляла по бетона.

— Взима ли нещо за астмата, когато изпадне в такова състояние?

— В джоба й е — отвърнало момиченцето с вазичката. — Ще умре ли?

— Не — отвърнал Джордж.

Извадил инхалатора от джоба на госпожа Нивърс и пръснал порядъчно количество в гърлото й. Тя си поела дъх, потреперила и се свестила.

Джордж я занесъл в автобуса при кашлящите, разплакани деца. Настанил Роузлин на седалката до дъщеря й и седнал зад волана. Подкарал автобуса и го изкарал от игрището покрай патрулната си кола. Когато излезли на окръжно шосе №46, децата вече пеели. Така полицай Джордж Станкоуски се превърна в герой, докато онези, които останахме в участъка, се мъчехме да запазим разсъдъка си.

И живота си.