Стивън Кинг
Буик 8 (15)

Сега
Санди

Сандвичите свършиха. Студеният чай — също. Казах на Арки да вземе десет долара от сумата за непредвидени разходи (държахме парите в буркан в шкафа в дневната) и да отскочи до супермаркета „Фин“. Смятах, че дванайсет кутийки кока-кола и шест бутилки безалкохолна бира ще са достатъчни, докато разкажем цялата история.

— Ако ида аз, ще изпусна оная работа с рибата — запротестира той.

— Арки, прекрасно знаеш епизода с рибата. Знаеш всички епизоди. Затова бягай да ни купиш студени напитки. Моля те.

Той намръщено се качи на раздрънкания си камион, форсира двигателя и профуча по улицата. Казах си, че който шофира по този начин, си проси глоба.

— Продължавайте — подкани Нед. — Какво се случи после?

— Ами… да видим — промърморих. — Първо, сержантът стана дядо. Може би стана по-бързо, отколкото му се искаше — момиченцето беше извънбрачно и за известно време роднините вдигаха голяма патърдия, после нещата се успокоиха, след време девойката завърши „Смит“, доста престижно школо за млади дами, доколкото ми е известно. Момчето на Джордж Морган стана шампион по голф и старият Джордж щеше да се пръсне от гордост. Май се случи две години, преди той да убие старицата на шосето и да си пръсне черепа. Жената на Орви Гарет получи отравяне на кръвта, заради което й отрязаха няколко пръста на крака. Шърли Пастернак започна работа при нас през 1984 година…

— През 1986 — промърмори тя.

— Да, през осемдесет и шеста — кимнах и я потупах по коляното. — Тъкмо тогава избухна големият пожар в Ласбърг. Някакви хлапета, оставени без надзор, си играели с кибрит в мазето на жилищен блок. Когато някой се изцепи, че амишите са откачени, задето живеят така, все си спомням за пожара в Ласбърг. Загинаха девет души, включително децата… Всъщност едно хлапе оцеля, но бас държа, че вече съжалява. Сега сигурно е на шестнайсет — възраст, на която момчетата започват да се интересуват от гаджета, а то вероятно мяза на актьора, дето играе главната роля в „Красавицата и звяра“. Новината не беше отразена от националните медии — имам си теория, според която многобройните жертви на пожар в жилищен блок се смята за голяма новина само ако се случи по Коледа — обаче местните хора бяха потресени, а Джаки О’Хара получи ужасни изгаряния по ръцете, докато помагаше да извадят пострадалите… И още нещо, при нас назначиха полицай на име… Джеймс Докъри…

— Докърти — поправи ме Фил Кандълтън. — С основание не помниш името му, сержант, щото след месец-два го преместиха обратно в Лайкъминг.

Кимнах:

— Та този Докърти спечели трета награда в кулинарната изложба с рецептата си за кифлички с кренвирши. Момчетата го скъсаха от майтап, но той не им се сърдеше.

— Беше готин пич — съгласи се Еди Жакюбоа. — Жалко, че го преместиха. Мястото му беше при нас.

— На пикника по случай Четвърти юли спечелихме състезанието по теглене на въже — продължих, — и… — Усмихнах се, като забелязах изражението на Нед. — Мислиш, че те дразня, хлапе, но грешиш. Честна дума. Разказвам надълго и нашироко, за да разбереш атмосферата, тъй да се каже. Защото буикът не беше единственото интересно събитие в живота на отряд Д. Никак даже. Дори понякога забравяхме за съществуването му. Така де, повечето от нас го забравяха. За дълги периоди от време беше лесно да го забравиш. За дълги периоди от време проклетата кола си кротуваше в склад Б. Междувременно в отряда постъпваха нови хора, други напускаха. Докърти остана достатъчно дълго, че да получи прякора главен готвач Прюдом. Младият Пол Лъвинг, който по време на пикника по случай Деня на труда си изкълчи глезена, беше преместен в друг участък, но след три години се върна при нас. Полицейската работа не прилича на въртяща се врата като някои други професии, обаче вратата все пак се върти. От лятото на седемдесет и девета през този участък са преминали близо седемдесет души, ако не ме лъже паметта…

— Лъже те — прекъсна ме Хади. — Сигурно са поне стотина, като се смятат преместените и онези, които в момента работят тук. Плюс няколко гадняра.

— Да, имаше и такива, но повечето от нас си гледаха съвестно работата. И още нещо, което е много важно, Нед — в нощта, през която баща ти разпори корема на гадината, двамата с Тони си взеха поука. Аз също. Случва се да няма нищо за научаване, да няма начин да го проумееш… или пък да липсва причина дори да опиташ. Спомням си един филм, в който героят обясняваше защо пали свещи в църквата, въпреки че вече не е ревностен католик. Казваше: „С неизвестното шега не бива.“ Може би именно това научихме и тримата.

Чат-пат в склад Б се разразяваше „светлотръс“, както го наричахме. Понякога беше съвсем лек, друг път — направо страховит. Само че хората притежават способността да свикват с какво ли не, дори с необясними явления. Когато на небето се появи комета, цялото човечество започва да се вайка, че наближава денят на Страшния съд, и да говори за Четирите конника на апокалипсиса, но след шест месеца вече никой не й обръща внимание. Същото се случи и в края на двайсети век, нали така? Вдигна се голяма врява, че ако не загинем, най-малкото компютрите ще пощуреят, обаче след седмица никой не си спомняше страховитите предсказания. Казвам ти всичко това, Нед, за да получиш ясна представа за…

— Разкажи ми за рибата — прекъсна ме той, в гласа му отново прозвучаха гневните нотки. Дадох си сметка, че колкото и да опитвам, малкият няма намерение търпеливо да ме изслуша. Стигаше му, че беше научил епизодите, които го интересуваха. На това аз му викам „болестта на юношеството“. Очите му блестяха също като очите на баща му, когато понечи да разреже със скалпела онази гадина. (Понякога в съня си го чувам да казва: „Разрязвам!“) Но имаше известна разлика. Защото хлапето не изпитваше само любопитство, но и гняв. Буквално беше вбесено.

Усетих, че и моят гняв се надига, породен от отказа му да приеме всичко, което исках да му дам, от нахалството му да избира. Запитах се каква ли е причината. Дали защото години наред бяхме лъгали майка му? И него, разбира се, макар и с най-добри намерения. Дали се гневеше на баща си, задето не го е посветил в тайната? А може би яростта му беше насочена към нас. Към нас ли? Нямаше причина да вярва, че буикът е убил баща му, нали така? Доказана беше вината на Брадли Роуч, който с грамадния си камион беше превърнал полицай Кърт Уилкокс в кървава пихтия, обръщайки наопаки дрехите му — спирачките са скърцали страховито, през цялото време от радиото са звучали кънтри мелодии — какво може да се очаква от пияница като Брадли Роуч, освен да си пада по кънтри музиката? Басовият глас на певеца и алтът на певицата са звучали от радиото, когато монетите са изпадали от джобовете на Къртис Уилкокс, когато пенисът му е бил изтръгнат като плевел, когато топките му са били превърнати в ягодово желе, когато портфейлът и гребенчето му са се приземили на жълтата осова линия; вината беше изцяло на Брадли Роуч… може би донякъде и на служителя в магазина на Дики в Стейтлър, който му беше продал бирата, на самата компания за производство на бира, на чиито реклами се мъдрят симпатични говорещи жаби и готини типове, веселящи се на стадиона, вместо лежащи на магистралата мъртъвци с изтръгнати вътрешности, може би вината е на ДНК-то на Брадли, което след първата глътка започва да му нашепва: „Пий още, пий още“ (някои хора са устроени така — все едно са бомби с часовников механизъм, скрити в безобиден куфар — което едва ли е утешение за мъртъвците и ранените). А може би виновник бе самият Господ; в подобни случаи Той винаги е потърпевш, защото не отговаря на обвиненията и не помества опровержения в колонката за мнения, противоположни на мнението на редколегията на вестника. Безспорно бе само, че буикът няма вина. Колкото и да се опитваше, Нед не би могъл да обвини буика за смъртта на баща си. Буикът си стоеше далеч от местопроизшествието — безукорен луксозен автомобил с грамадни гуми, в чиито грайфери не само не се задържаха камъчета и пръст, ами (както бяхме разбрали от опит) по тях не се полепваха дори най-фините песъчинки. Стоеше си в бараката и не се бъркаше в чуждите работи, докато кръвта на полицай Къртис Уилкокс образуваше локви по магистрала №32. Какво от това, че от него се разнасяше едва доловима миризма на прогнило зеле? Нима това хлапе си въобразява, че…

— Нед, грешиш, ако мислиш, че буикът е причинил смъртта му — казах. — Невъзможно е. — Изведнъж ме досмеша — говорех толкова уверено, като че ли го знаех със сигурност. Истината беше, че по отношение на буика никой не знаеше нищо със сигурност. — Вярно е, че колата някак си привлича, може би дори говори, когато е в… как да се изразя…

— В активна фаза — подхвърли Шърли.

— Точно така. Когато е в активна фаза. Чуваш бученето, понякога ти се струва, че буикът те… зове… обаче силата му не се разпростира чак до бензиностанцията на магистрала №32. Няма начин, разбираш ли?

Шърли се взираше в мен така, сякаш бях откачил… което може би отговаряше на истината. Да му се не види, какво правех? Увещавах се да не се сърдя на това нещастно момче, останало без баща ли?

— Санди? Разкажете ми за рибата.

Погледнах Хади, после Фил и Еди. Тримата смутено свиха рамене, като че ли казваха: „С хлапетата на глава не се излиза! Какво ще правиш?“

Да довърша разказа си — ето какво щях да направя. Щях да потисна гнева си и да довърша започнатото. Бях се раздрънкал (повярвайте, че като започнах, нямах представа какво ще изскочи от торбата с приказките), затова на мен се падаше да оправя бъркотията.

— Добре, Нед. Ще научиш онова, което те интересува. Моля те само за едно — да не забравяш, че това тук си остана полицейски участък. Помъчи се да запомниш, независимо дали ти харесва или не, независимо дали ми вярваш или не, че постепенно буикът се превърна в част от ежедневието ни като писането на рапорти, даването на показания в съда, почистването на повръщаното върху постелките на патрулката или дебелашките шеги на Стив Дево. Запомни го, защото е много важно.

— Добре. Разкажи ми за рибата.

Облегнах се на стената, вдигнах поглед към луната. Искаше ми се да му върна изгубения баща. Да му поднеса в пластмасова чашка звездите… Хрумнаха ми какви ли не поетични сравнения. А той се интересуваше само от проклетата риба.

„Майната му — щом толкова се натиска, ще му разкажа“ — помислих си.