Стивън Кинг
Буик 8 (27)

Еди

Трябва да разберете, че нямам ясни спомени от тази случка. За мен то е все едно да си спомням края на тежко напиване. Онзи, който взе ръкавиците от торбата, не беше Еди Жакюбоа. Това бе някой, който сънуваше, че е Еди Жакюбоа. Поне сега така ми се струва. Мисля, че и тогава съм се чувствал по този начин.

Дали Господин Дилън бе изпаднал в същото състояние? Човече, надявам се. Това само мога да кажа, защото не си спомням ясно. Вероятно просто съм искал да накарам жълтото нещо да замълчи, да се махне от вътрешността на черепа ми. Не можех да понасям тези звуци в главата ми. Мразех ги. Чувствах се, сякаш ме изнасилват.

Ала знаете ли, вероятно съм запазил способността си да мисля? Наистина ще е било така, защото си сложих ръкавиците, преди да сваля брадвичката от стената. Спомням си, че бяха сини. В пликовете в склада имаше поне десетина чифта с всички цветове на дъгата, но аз взех от сините. Сложих си ги бързо — по-бързо от хирург преди спешна операция. След това свалих брадвата. Промъкнах се покрай Шърли, като едва не я съборих. Струва ми се, че Хади я задържа да не падне.

Джордж изкрещя нещо, мисля, че „пази се от киселината“. Не си спомням да съм бил уплашен, нито пък много смел. Изпитвах гняв и отвращение. Както би се почувствал, ако се събудиш с пиявица в устата, впила се в езика ти. Веднъж го споменах пред Къртис и той използва един израз, който никога няма да забравя: ужасът от престъплението. Да, това беше, ужасът от престъплението, което вършехме.

Господин Дилън виеше, гърчеше се, ръмжеше, опитваше се да се измъкне. Нещото го притискаше, розовите пипалца върху подобието на глава се клатеха като водорасли под водата. Вонята на опърлена козина и вкиснало бе ужасна. Черната слуз, бълваща от раните от ухапването, се стичаше в гънките на кожата и се разливаше по пода. Изпитвах нужда да убия това нещо, да го залича, да го изтрия от лицето на земята — мислите ми се въртяха в главата, наистина се въртяха. Казвам ти, сякаш ужасът от онова, което намерихме в склада, бе размекнал мозъка ми и го разбъркваше като с миксер в някаква смес, нямаща нищо общо с разум, с лудост, нито с бдителния полицейски служител Еди Жакюбоа. Както вече казах, спомням си всичко, но не по начина, по който човек си спомня нещо нормално. По-скоро като сън. И се радвам, че е така. Достатъчно мъчително е, че изобщо си го спомням. А такова нещо не се забравя. Дори алкохолът не унищожава спомена, само леко го прогонва, а когато спреш да пиеш, той отново се връща. Все едно да се събудиш с пиявица в устата.

Приближих се, замахнах с брадвата и забих заострения й като кирка край в нещото. То изпищя и отскочи към вратата. Господин Дилън се измъкна и се отдръпна, като влачеше корема си по земята. Лаеше гневно и скимтеше от болка. Около нашийника му козината бе опърлена. Половината му муцуна беше почерняла, сякаш се беше ровил в пепел. От козината му още излизаха струйки дим.

Нещото се опря във вратата, вдигна сивия хобот, който излизаше от гърдите му, и това по него наистина бяха очи. Гледаха ме и аз не издържах. Завъртях брадвата и го ударих с острието. Чу се глух звук и половината хобот се изтъркаля на пода. Бях разсякъл и гърдите. От дупката потече розово вещество, наподобяващо пяна за бръснене, излизаща от бутилка под налягане. Очите по отсеченото парче от хобота се завъртяха лудешки, сякаш гледаха едновременно във всички посоки. По пода закапа бистра течност — отрова, предполагам — и бетонът започна да дими.

Изведнъж Джордж се озова до мен. Държеше лопата. Заби я с острия край сред пипалцата по главата на съществото. Тя проникна през жълтата кожа до черната уста. Нещото изпищя. Писъкът прозвуча толкова пронизително в главата ми, че очите ми сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си като на смачкана жаба.