Стивън Кинг
Буик 8 (1)

Сега
Санди

След смъртта на Кърт Уилкокс в продължение на цяла година синът му все се навърташе около участъка на щатската полиция; какво ти „навъртане“ — непрекъснато беше около нас, но никой не го прогони, нито го попита какво, да го вземат дяволите, търси. Беше ни ясно, че се опитва да запази спомена за баща си. По отношение на скръбта ченгетата са опитни психолози; мнозина знаят за нея повече, отколкото им се иска.

По онова време Нед Уилкокс беше в последния клас на гимназията „Старлет“. Навярно беше напуснал футболния отбор; когато е бил принуден да избира, бе предпочел отряд Д на пенсилванската щатска полиция. Не е за вярване, че един младеж ще жертва мачовете в петък и купоните в събота вечер, за да работи, и то безплатно, но именно такъв беше случаят с Нед. Мисля, че никой от нас не го попита за причината за избора му, но всички го уважавахме. Явно беше решил, че му е минало времето за игри, това е всичко. Много често зрелите мъже са неспособни на подобни решения, а Нед направи своя избор на възраст, когато още нямаше законно право да консумира алкохол, нито пък да си купи цигари. Мисля, че баща му щеше да се гордее с него. Всъщност със сигурност го знам.

Като се има предвид, че хлапето непрекъснато беше наоколо, вероятно бе неизбежно да види какво има в склад Б, да попита някого какво е това и защо е там. Най-вероятно щеше да попита мен, тъй като бях най-добрият приятел на баща му… по-точно — най-близкият му приятел, който още беше полицай. Понякога си мисля, че исках да се случи. Като малък бях чувал да казват: „Това ще те убие или ще те излекува.“ Знаех още, че ако задоволя любопитството на хлапака, може би ще прогоня собствените си демони.

* * *

Къртис Уилкокс загина при нелеп инцидент. Животът му беше отнет от местния алкохолик-ветеран, когото Кърт познаваше много добре и бе арестувал шест-седем пъти. Пияницата на име Брадли Роуч не предизвика умишлено смъртта му — хората, злоупотребяващи с алкохол, обикновено не са войнствено настроени. Което, разбира се, не потиска желанието ти да риташ тъпите им задници чак до Роксбърг.

Един горещ юлски следобед през две хиляди и първа година Къртис засече някакъв грамаден камион-платформа с шестнайсет колела, който се движеше с превишена скорост, тъй като водачът му бързаше да хапне домашно приготвено ястие вместо поредния хамбургер от поредната закусвалня на магистрала №87. Кърт беше паркирал на островчето на изоставената бензиностанция на кръстовището между Пенсилвания Стейт Роуд №32 и Хъмбълд Роуд — с други думи, на същото място, на което преди толкова много години проклетият стар буик „Роудмастър“ се появи в нашето кътче от света. Ако искате, наречете го съвпадение, ала аз съм ченге и не вярвам в съвпаденията, само във веригата от събития, която се удължава и става все по-крехка, докато я прекърши или лош късмет, или най-обикновена човешка злост.

Бащата на Нед погна камиона, защото когато чудовищната машина отмина, той видя как една от задните гуми оставя по асфалта черни дири от размекнат каучук. Повечето еднолични превозвачи карат с регенерирани гуми (принудени са, след като цената на дизеловото гориво толкова се повиши) и понякога вулканизираната „кръпка“ се отлепва. Пътувате ли по някоя магистрала, неизбежно ще видите на платното или на аварийната алея усукани парчета каучук, подобни на захвърлени кожи на грамадни змии. Движението зад превозно средство с разпадаща се вулканизирана гума е рисковано, особено по двулентов път като СР №32 — живописен, но зле поддържан участък от магистралата, простиращ се между Роксбърг и Стейтлър. Ако се откъсне по-голямо парче гума, има опасност да счупи предното стъкло на колата на нещастника, която се движи отзад. Но дори ако това не се случи, изплашеният шофьор може да се удари в крайпътно дърво, да попадне в канавката или да се преобърне в река Редфърн, която в продължение на десет километра криволичи успоредно с магистрала №32.

Кърт Уилкокс включи сигналните лампи, шофьорът на камиона се подчини и спря. Кърт паркира зад него, обади се на диспечерската служба, съобщи причината за спирането, изчака Шърли да приеме обаждането. Едва след това слезе и тръгна към камиона.

Ако се беше запътил право към водача, който се беше надвесил през сваленото стъкло, може би днес още щеше да бъде на планетата Земя. Ала той спря да разгледа разлепилата се „кръпка“ на задната гума, дори се опита да отскубне парчето. Шофьорът на камиона го наблюдаваше в огледалцето за обратно виждане и по-късно най-подробно описа пред съдията случилото се. Постъпката на Кърт беше предпоследната брънка от веригата, която доведе сина му при нас, а по-късно го направи наш съучастник. Според мен последната брънка беше Брадли Роуч, който се наведе да вземе поредната кутийка бира от опаковката, поставена на пода на стария му буик „Ригъл“ (не онзи буик, а друг… странно е, че като си припомниш нещастните случаи и любовните драми, събитията сякаш се подреждат като планетите на картата на астролог). След по-малко от минута Нед Уилкокс и сестрите му останаха без баща, а Мишел Уилкокс — без съпруг.

* * *

Скоро след погребението момчето на Къртис започна да идва в полицейския участък. През онази есен винаги когато отивах на дежурството от три до единайсет (или просто да проконтролирам персонала — когато си началник, почти винаги си в службата), първо виждах момчето. Докато приятелите му тренираха с чучелата на футболното игрище зад училището и при всеки успех се поздравяваха с плясване на длани, Нед, издокаран със зелено-златистото си униформено яке, събираше на купчини изсъхналите листа, осейващи моравата пред казармата. Неизменно ми махваше, аз също вдигах ръка за поздрав: „Браво, хлапе!“ Понякога, след като оставех колата на паркинга, отивах да поговоря с него. Той с усмивка ми разказваше примерно за последните „щуротии“ на сестричките си, но дори когато им се присмиваше, личеше колко ги обича. Друг път влизах в сградата през задния вход и отивах при Шърли, за да получа най-подробна информация за всичко важно. Твърдя най-авторитетно, че без Шърли Пастернак щатската полиция в Западна Пенсилвания нямаше да функционира пълноценно.

Когато настъпи зимата, Нед се прехвърли на паркинга за частните коли на полицейските служители и се самоназначи за оператор на машината за почистване на сняг. По принцип за паркинга отговарят братята Дейдър — отракани местни младежи, но казармата се намира в подножието на Шорт Хилс и по време на буря веднага след минаването на снегорина силният вятър отново навява снежни преспи. На мен ми вдъхват ужас — приличат ми на грамадни ребра на праисторическо чудовище. Обаче Нед изобщо не се стряскаше от тях. Дори ако навън температурата бе минус петнайсет градуса и духаше ураганен вятър, хлапакът работеше със снегорина — върху скиорския екип носеше любимото си яке в зелено и златисто, ръцете му бяха защитени от ръкавици, каквито носят униформените полицаи, носеше и скиорска маска. Махвах му, той вдигаше ръка за поздрав, после продължаваше да се бори с преспите. Често влизаше в сградата да изпие чаша кафе или горещ шоколад. Колегите разговаряха с него, питаха го как върви училището и дали държи здраво юздите на близначките (мисля, че през зимата на две хиляди и първа момиченцата бяха десетгодишни). Питаха още как е майка му. И аз се включвах в разговора, стига да не беше прекалено шумен или да не бях затрупан с писмена работа. Никога не споменавахме баща му, но всъщност разговаряхме за него… разбирате за какво говоря, нали?

Събирането на изсъхналите листа и почистването на снега от паркинга всъщност бяха задължение на пазача Арки Аркейниън. Само че Арки беше един от нас, затова нито веднъж не се разсърди на хлапето, задето му изземва функциите. Дори си мисля, че настъпеше ли време за почистването на снега, той на колене благодареше на Бог, че му е изпратил хлапето. Тогава беше на около шейсет, времето му за игра на футбол отдавна беше отминало, а също и дните, през които можеше да остава по час и половина навън при минус петнайсет градуса (всъщност поради ледения вятър реалната температура на въздуха беше два пъти по-ниска), без да го свие ревматизмът.

После Нед се лепна за Шърли, чието официално звание бе полицейски диспечер Пастернак. С настъпването на пролетта хлапакът прекарваше все повече време в диспечерската кабинка, обзаведена с телефони, телефонно устройство за контактуване с глухи, табло, показващо местоположението на всеки отряд (което ченгетата наричаха „географска карта“), и компютърната система, която е сърцето на този малък свят, изпълнен с напрежение. Шърли му показа редицата телефони (най-важен е червеният — чрез него се приема всяко обаждане на 911). Обясни му, че апаратурата за проследяване задължително се тества веднъж седмично, и как се провежда самото техническо изпитание, как ежедневно трябва да се запознаваш със справката за дежурствата, за да си наясно кой патрулира шосетата около Стейтлър, Ласбърг и Погъс Сити, кой трябва да се яви като свидетел в съда и кой има почивен ден.

— Най-много се страхувам да не загине някой полицай, а аз да не разбера — чух я веднъж да казва на Нед.

— Случвало ли се е някога? — поинтересува се той. — Някой да изчезне… ей така.

— Само веднъж. Много преди да започна работа тук. Виж какво, изготвих ти копие на всички позивни кодове. Вече може и без тях, но нашите хора продължават да ги използват. Всеки диспечер трябва да ги знае.

После отново му напомни четирите основи правила на работата — да разбере местоположението, да поиска описание на инцидента и на нараняванията, ако има такива, да знае коя патрулна кола е най-близо до мястото на нещастния случай. Местоположение, инцидент, наранявания, най-близка патрулна кола — това беше нейната мантра.

Казах си: „Ще му разреши да я замести. Именно за това го подготвя. Пет пари не дава, че ще загуби работата си, ако внезапно цъфне я полковник Тиг, я друга важна клечка от Скрантън и завари хлапето на нейното място. Твърдо е решила да го направи, и туйто.“

Разбира се, оказах се прав. Ето че само след седмица Нед започна да замества полицейски диспечер Пастернак — отначало само докато тя отиваше до тоалетната, сетне за все по-дълги периоди — когато Шърли отиваше да си вземе кафе от автомата или дори излизаше навън да изпуши една цигара.

Когато за пръв път заварих хлапето само пред диспечерския пулт, то подскочи, после гузно се усмихна като ученик, когото майка му е заварила с ръка в сутиена на гаджето му. Кимнах му и продължих да се занимавам със задачите си. Дори не ми мигна окото. Шърли бе поверила на едно голобрадо хлапе диспечерската служба на стейтлърската щатска полиция, въпреки че поне дванайсет ченгета бяха по задачи с патрулните си коли и разчитаха на помощта й, ала аз дори не забавих крачка. Разбирате ли, споменът за баща му още беше жив, не го бяха забравили Шърли и Арки, нито моя милост и другите униформени ченгета, с които Къртис Уилкокс беше служил повече от двайсет години. Човек невинаги гласно изказва мислите си. Понякога изречените думи не означават нищо. Важни са жестовете.

Но като се отдалечих достатъчно, че Нед да не ме вижда, спрях и се заслушах. В другия край на общото помещение Шърли стоеше до големия прозорец, обърнат към магистралата, държеше пластмасова чаша с кафе и ме наблюдаваше. До нея, издокаран с цивилните си дрехи, стърчеше Фил Кандълтън, чието дежурство току-що беше приключило, и също не откъсваше поглед от мен.

Радиото в диспечерската кабинка изпращя.

— Стейтлър, тук 12 — каза някой. При радиовръзката гласовете се променят, но аз отлично познавах хората си. Обаждаше се Еди Жакюбоа.

— Стейтлър слуша — невъзмутимо отвърна Нед. Дори да се страхуваше от провал, гласът му не го издаваше.

— Стейтлър, намирам се на магистрала №99. Спрял съм фолксваген „Джета“ с пенсилвански регистрационен номер 14-0-7-3-9. Искам 10–28. Приемам.

Шърли се втурна към кабинката, кафето се изплиска от чашата й. Хванах я за лакътя, за да я спра. Еди Жакюбоа се намираше на едно от второкласните шосета, току-що беше спрял фолксвагена заради някакво нарушение — най-вероятно заради превишена скорост — и се интересуваше дали регистрационният номер или собственикът на превозното средство фигурират в полицейските сводки. Информацията му беше необходима, защото щеше да слезе от патрулката и да се приближи до фолксвагена, тоест да изложи живота си на опасност, както се случваше ежедневно. Диспечерът щеше да му съобщи дали колата е открадната, дали през последните шест месеца е претърпяла пътна злополука, дали срещу собственика или собственичката са повдигнати обвинения за малтретиране на брачния партньор. И още дали собственикът е убил или изнасилил някого, дори дали има неплатени глоби за паркиране.

Еди имаше право да научи тези подробности, ако фигурираха в базата данни. Обаче имаше право и да попита защо някакъв момчешки глас току-що му е отвърнал: „Стейтлър слуша.“ Казах си, че сега той е на ход. Ако извикаше: „Мамка му, къде е Шърли“, щях да пусна ръката й. Но ако не възразеше, държах да видя как ще реагира хлапето. По-точно — как ще се справи.

— Кола 12, изчакай отговор. — Отново си помислих, че дори Нед да е плувнал в пот, гласът му не издава притеснението му. Приведе се над клавиатурата на компютъра и въведе кода на „Юнископ“ — търсачката, използвана от полицията в Пенсилвания. Работеше бързо, но уверено и без грешка, накрая натисна Enter.

За миг настъпи тишина; двамата с Шърли стояхме един до друг, мълчахме и се надявахме. Надявахме се, че Нед няма да се паникьоса, че няма внезапно да отмести стола и да хукне към вратата… и най-вече, че не е сгрешил кода за Мрежата. Стори ми се, че очакването продължи безкрайно. Спомням си, че чух как навън зачурулика птичка, после в далечината се разнесе тътен на самолетен двигател. Имах достатъчно време да си спомня за последователността на събитията, за веригите, които някои упорито наричат „съвпадение“. Една от тях се беше прекъснала, когато бащата на Нед загина на шосе №32; друга започваше да се създава. Еди Жакюбоа, който не се отличаваше с остър ум, сега беше свързан с Нед Уилкокс. Следващата брънка от веригата бяха фолксвагенът и неговият водач.

Изведнъж чух:

— Кола 12, тук Стейтлър.

— 12 слуша.

— Фолксвагенът е регистриран на Уилям Кърк Фрейди от Питсбърг. Има предишни нарушения, които са…

Хлапето за пръв път се засуети, чух шумоленето на хартия, докато търсеше картичката с полицейските кодове, която му беше дала Шърли. Намери я, погледна я, гневно възкликна и я захвърли. Междувременно Ед търпеливо чакаше в патрулката, намираща се на двайсетина километра западно от полицейския участък. Може би се взираше в каручка на амиши^[1] или пък в прозореца на фермерска къща, принадлежаща на амиши, наполовина закрит от завесата — знак, че там живее девойка на възраст да се омъжи — може би гледаше смътните очертания на хълмовете, отвъд които се простираше Охайо. Сигурен съм обаче, че не забелязваше нищичко. Единствените неща, които съвсем ясно виждаше в този момент, бяха фолксвагенът, паркиран на банкета, и силуетът на шофьора зад волана. Какъв ли бе този шофьор? Богат? Беден? Просяк? Крадец?

Най-накрая Нед отговори, и то съвършено правилно:

— До кола 12! Фрейди три пъти е бил задържан за шофиране в нетрезво състояние. Приемаш ли?

Водачът на фолксвагена беше пияница. Може би в момента не беше злоупотребил с алкохол, но фактът, че караше с голяма скорост, подкрепяше това предположение.

— Прието, Стейтлър — лаконично каза Ед. — Тапията му наред ли е?

Което означаваше, че пита дали шофьорската книжка на Фрейди не е била отнета заради провинение.

— Ъъъ… — Нед паникьосано се втренчи в белите букви на синия екран.

„Ще ти извади очите, синко! Не го ли виждаш?“ — помислих си и затаих дъх.

След секунда чух:

— До кола 12. Отговорът е положителен. Преди три месеца са му я върнали.

Облекчено въздъхнах. Шърли — също. Изпитвахме облекчение и заради Еди. Документите на Фрейди бяха наред, което предполагаше, че той не е опасен. Поне така се твърдеше в учебниците.

— Приближавам се към обекта — каза Еди.

— Прието, кола 12. Изчаквам следващото ти обаждане — отвърна Нед.

Чух изщракване, последвано от накъсана въздишка. Кимнах на Шърли, която прекоси помещението. Поставих длан на челото си и без особена изненада забелязах, че е обляно в пот.

— Справяш ли се? — обърна се Шърли към хлапето. Говореше съвсем спокойно, сякаш „на Западния фронт нямаше нищо ново“.

— Обади се Еди Жакюбоа — обясни Нед. — Каза, че е 10–27. — Което на обикновен английски означаваше проверка на документите на водач на МПС. Ако си пътен полицай, знаеш още, че в деветдесет процента от случаите това означава глобяване на шофьора заради някакво нарушение. Сега гласът на Нед потреперваше, но какво от това? Хлапето имаше пълно право да се шубелиса. — Спрял е някакъв тип с фолксваген на магистрала №99. Съобщих му необходимото…

— Обясни ми какво направи — прекъсна го Шърли. — Най-подробно, ако обичаш.

Продължих към моя кабинет. На вратата ме пресрещна Фил Кандълтън и кимна към диспечерската кабинка:

— Как се справи хлапето?

— Отлично — отвърнах, отминах го и влязох в кабинета си, който беше с размерите на диспечерската стаичка. Едва когато седнах, осъзнах, че едва съм се държал на краката.

* * *

Сестрите му Джоан и Джанет бяха еднояйчни близначки. Винаги можеха да разчитат една на друга, а чрез тях майка им притежаваше нещичко от трагично загиналия си съпруг — сините му, леко издължени очи, русата му коса, плътните му устни (в гимназията прякорът на Къртис беше Елвис). Мишел имаше частица от съпруга си и чрез сина си, при когото приликата беше още по-поразителна. Ако около очите на Нед имаше едва забележими бръчици, той щеше да изглежда досущ като Къртис, когато постъпи в полицията.

Ето какво имаха те. А Нед имаше само нас.

* * *

Един ден през април той се появи широко усмихнат. Изглеждаше като невръстно момченце и някак по-приветлив. Спомням си как си помислих, че всички изглеждаме по-млади и по-приветливи, когато усмивките ни са искрени, защото тогава наистина сме щастливи, а не се опитваме да играем някаква глупава роля. Грейналото му лице ми направи силно впечатление, тъй като Нед не беше от хората, които често се усмихват, камо ли толкова широко. До този ден не бях забелязал колко рядко се усмихва, защото винаги беше учтив, отзивчив и с бързи реакции. Накратко — беше истинско удоволствие да общуваш с него. На никого не правеше впечатление колко е сериозен, освен в редките случаи, когато лицето му се разведряваше и засилваше.

Щом застана в средата на общото помещение, разговорите секнаха, настъпи тишина. Нед държеше някакъв документ със златен печат най-отгоре.

— „Пит“! — възкликна и вдигна документа с две ръце, все едно беше съдия на олимпийски игри, който показва таблото с оценката си. — Приеха ме в „Пит“, приятели! Дадоха ми и стипендия! Почти пълен размер!

Всички заръкопляскахме. Шърли го целуна по устните, при което хлапето пламна като божур. Хади Ройър, който през този ден не беше на работа, но се мотаеше в управлението и мърмореше под нос, задето е призован като свидетел по някакво дело, хукна навън и след малко се върна с цял плик кексчета. Арки отключи автомата за кока-кола и си спретнахме купон. Продължи не повече от половин час, но се забавлявахме страхотно. Всеки от нас стисна ръката на Нед, всички прочетоха писмото от „Пит“ (по два пъти, ако не се лъжа), а двама колеги, свободни от дежурство, специално дойдоха от къщи да поговорят с хлапето и да го поздравят.

Разбира се, след това истинският живот отново завладя територията си. В Западна Пенсилвания не се случва кой знае какво, но в никакъв случай не цари мъртвило. Съобщиха ни за пожар във ферма близо до Погъс Сити (който е град колкото аз съм ерцхерцог Фердинанд) и за преобърната каручка на магистрала №20. Амишите общуват само помежду си, но при подобни случаи не отказват помощ от „външни“ хора. За щастие конят не беше пострадал. Най-тежките злополуки с каруци се случват в петъчните и съботните вечери, когато младежите в черно се напиват, скрити зад обора. Понякога молят някой „светски“ човек да им купи бутилка или цяла каса бира „Айрън Сити“, друг път се наливат с уиски собствено производство — истинска отрова, която не бихте дали дори на смъртния си враг. Те са част от „декора“, това е нашият свят и ние го харесваме; допадат ни дори амишите, които поддържат изряден ред в големите си ферми, а на задното платно на изрядно поддържаните си каручки прилежно рисуват оранжев триъгълник.

Вечно съм притиснат от писмената работа — на бюрото ми са струпани купища формуляри, които трябва да бъдат попълнени в два, че дори и в три екземпляра. С всяка година бюрократичните изисквания стават все по-абсурдни. Един Бог знае къде ми е бил умът, когато мечтаех да стана командир. Вярно е, че по предложение на Тони Шейндинкс издържах теста за старши полицай, следователно навремето съм имал някаква мотивация, която вече се е заличила от паметта ми.

Някъде към шест излязох през задния вход да изпуша една цигара. Зад сградата сме поставили скамейка, от която се виждат паркингът и красивата природа отвъд. Нед Уилкокс седеше на пейката, държеше писмото от „Пит“ и плачеше. Като ме видя, извърна глава и с опакото на дланта избърса сълзите си.

Седнах до него и понечих да го прегърна през раменете, но се отказах. Като се замисли човек, подобни жестове винаги излизат някак фалшиви. Поне на мен така ми се струва. Стар ерген съм, а онова, което знам за бащинството, може да се напише върху главичката на топлийка и да остане място за „Отче наш“. Запалих цигара, дълго пуших мълчаливо, накрая промърморих:

— Няма страшно, Нед.

Само това ми хрумна, обаче хабер си нямах какво означава.

— Зная — отвърна той хрипливо — явно с усилие сдържаше сълзите си — и веднага добави, сякаш продължаваше мисълта си: — Хич не е.

Едва като чух „Хич не е“, разбрах колко силно е страданието му. Като че ли нещо разяждаше стомаха му. Знаех, че отдавна се е отучил да използва диалектни думи и фрази, за да не бъде причисляван към местните селяндури и шофьорите на камиони от забутани градчета като Пачин и Погъс Сити. Дори сестрите му, които бяха с осем години по-малки от него, вероятно вече говореха правилно, и то поради същата причина. „Не казвай «хич», че на майка ти ще й призлее, а баща ти ще се разболее.“ Да, бе, кой баща?

Продължих безмълвно да пуша. В дъното на паркинга редом с грамадна купчина морска сол се намираха няколко дървени бараки, които трябваше или да се стегнат и пребоядисат, или да се съборят. Навремето там се помещаваше гаражът, ала преди десет години местната управа нареди снегорините, булдозерите и валяците да бъдат преместени в новата тухлена сграда на около два километра нагоре по пътя, която напомняше на затвор. Останаха само купчината сол (която с течение на времето постепенно изразходвахме — отначало там имаше цяла планина) и разнебитените дървени постройки. Една от тях беше склад Б. Надписът с черни букви върху широката врата, която се вдигаше и спускаше като ролетка, беше поизтрит, но все още се четеше. Докато седях до плачещото момче, и исках да го прегърна, но не се осмелявах, дали мислех за буика „Роудмастър“, заключен в склада? Не зная. Може би подобна мисъл се е въртяла в главата ми, но смятам, че ние не осъзнаваме всичките си мисли. Според мен теориите на Фройд са въздух под налягане, обаче тази прави изключение. Нямам представа какво е несъзнаваното, ала зная, че в главите ни има пулс, подобен на биенето на сърцето и носител на онези аморфни мисли, които в повечето случаи не осъзнаваме и които често са носители на най-важната информация.

Нед размаха писмото, плътната хартия прошумоля:

— На него искам да го покажа! Като малък той е мечтаел да учи в „Пит“, но не е разполагал със средства. Да му се не види, само заради него кандидатствах! — Замълча, сетне едва чуто добави: — Толкова ми е скапано, Санди.

— Какво каза майка ти, когато й показа писмото?

Хлапакът се засмя — през сълзи, но искрено:

— Не каза нищо. Само изкрещя така, сякаш току-що е спечелила от някакво телевизионно състезание пътуване до Бермудите. После се разрида. — Той се обърна към мен. Сълзите му бяха пресъхнали, ала очите му бяха зачервени и подути. В този момент не приличаше на осемнайсетгодишен младеж, а на невръстно момченце. За миг сияйната усмивка отново озари лицето му. — В общи линии се държа ужасно мило. Дори малките сладурани ме поздравиха. Вие също, приятели… А пък когато Шърли ме целуна… направо тръпки ме побиха.

Засмях се и си помислих, че може би и Шърли е изпитала тръпка. Падаше си по Нед, който беше хубаво момче, нищо чудно да й беше хрумнало да играе ролята на госпожа Робинсън. Може би грешах, ала предположението ми беше съвсем оправдано. По онова време се навършиха двайсет години, откакто съпругът й я напусна.

Усмивката на Нед помръкна. Той отново опипа писмото:

— Още като го извадих от пощенската кутия, знаех, че отговорът е положителен. Някак си го разбрах. Изведнъж отново ми домъчня за него… домъчня ми до болка.

— Разбирам — промърморих, въпреки че изобщо нямах представа какво изживява. Моят баща беше жив и здрав — бе седемдесет и четири годишен здравеняк, който псуваше като хамалин. Майка ми беше с четири години по-млада и също се радваше на цветущо здраве.

Нед въздъхна и се загледа в хълмовете в далечината:

— Смъртта му е толкова нелепа! Ако някога имам деца, не мога да им кажа, че дядо им е загинал, докато е преследвал типове, обрали банка, или терористи, опитващи се да заложат бомба в сградата на съда. Няма нищо такова.

— Наистина няма — кимнах.

— Дори не мога да кажа, че е загинал заради небрежността си. Просто е спрял някакъв пияница и…

Той се преви на две и захриптя като старец със стомашни болки; този път се престраших да сложа ръка на гърба му. Трогна ме усилието му да сдържи сълзите си, да се държи като истински мъж… каквото и да означаваше това в представите на едно осемнайсетгодишно хлапе.

— Нед, престани да се измъчваш!

Той гневно тръсна глава:

— Ако Бог наистина съществуваше, щеше да има причина за случилото се. — Продължаваше да се взира в земята, дишаше тежко, като че ли току-що беше участвал в надбягване. — Ако Бог съществуваше, щеше да има някаква нишка, свързваща събитията. Само че няма. Или пък аз не я виждам.

— Когато децата ти попитат за дядо им, ти им кажи, че е загинал при изпълнение на служебните си задължения. После ги доведи тук и им покажи името му върху паметната плоча редом с имената на други негови колеги.

Той заговори, като че ли изобщо не ме беше чул:

— Често сънувам нещо ужасно. — Помълча, като че ли търсеше най-подходящите думи, и продължи: — Сънувам, че сънувам. Разбираш ли?

Кимнах.

— Събуждам се, облян в сълзи, оглеждам се, слънцето нахлува в стаята ми. Птиците пеят. Утро е. Долавям аромата на кафе от кухнята на долния етаж и си казвам: „Той е жив. Всемогъщи Боже, благодаря ти, моят старец е жив!“ Не чувам гласа му, ала знам, че всичко е наред. От къде на къде ми се е набило в главата, че се е приближавал към някакъв камион да предупреди пияния му шофьор за развулканизирана гума, и е бил смазан на пихтия — тъпа идея, внушена от тъп сън, в който всичко изглежда толкова истинско… понечвам да стъпя на пода… понякога виждам как слънцето осветява глезените ми… дори усещам топлината му… после наистина се събуждам, в стаята е тъмно, завил съм се през глава, но треперя от студ и зная, че сънят е бил сън.

— Ужасно е — промърморих, припомняйки си, че като малък също сънувах един и същ сън. За моето куче. Помислих дали да не го разкажа на Нед, обаче в крайна сметка се отказах. Скръбта си е скръб, ала смъртта на едно куче не е като да загубиш баща си.

— Нямаше да е толкова страшно, ако ми се присънваше всяка нощ. Тогава, макар и заспал, сигурно щях да знам, че миризмата на кафе е въображаема, че дори не е сутрин. Само че сънят не идва… не идва, а когато накрая ме споходи, отново ме подлъгва. Изпитвам неописуемо щастие и облекчение, даже си казвам, че трябва да зарадвам с нещо баща ми, например да му подаря онзи метален стик за голф, който си беше пожелал за рождения ден… после се събуждам. И разбирам, че отново съм се заблудил. — Дали заради спомена за рождения ден на баща му, който тази година не бяха отпразнували, и никога повече нямаше да честват, но сълзите му отново рукнаха. — Мразя, когато ме заблуждават. Същото усещане изпитах, когато господин Джоунс ме извика навън по време на часа по история, за да ми каже за случилото се, само че сега е по-лошо. Защото съм сам, когато се събудя в мрака. Господин Гренвил, училищният психолог, твърди, че времето лекува, обаче оттогава измина повече от година, а сънят продължава да ме спохожда.

Отново кимнах. Спомних си как един ноемврийски ден някакъв ловец застреля моето куче — намерих го вкочанено сред локва кръв под побелялото небе, предвещаващо обилен снеговалеж. В моя сън, когато се надвесвах над мъртвото животно, винаги виждах, че не е моето куче, и изпитвах облекчението, описвано от Нед. Поне до мига, в който се събудех. Като се замислих за любимото си куче, изведнъж си спомних за някогашния „талисман“ на полицейското управление — пес, наречен Господин Дилън по името на шерифа от телевизионния сериал с Джеймс Арнес в главната роля. Беше ни верен приятел.

— Чувството ми е познато, Нед.

— Наистина ли? — Той обнадеждено ме изгледа.

— Да. Времето наистина лекува, повярвай ми. Но той ти беше баща, не съученик или съсед. Може би и след година ще ти се присънва същото. Нищо чудно дори след десет години от време на време сънят да те спохожда.

— Ужасно е!

— Не — промълвих. — То е като да оказваш почит към паметта му.

— Само ако имаше някаква причина! — Той напрегнато ме изгледа. — Каквато и да била причина! Разбираш ли?

— Естествено.

— Смяташ ли, че наистина има?

Искаше ми се да споделя с него моята теория за веригите — как брънка по брънка възникват от нищото, как се вплитат в света. Понякога сграбчваш някоя и с помощта й се измъкваш от тъмна пропаст. Но според мен в повечето случаи веригите те впримчват. Ако имаш късмет, само те хващат в плен. Ако ли не, те удушават.

Хванах се, че отново гледам към склад Б. Казах си, че ако се примиря с онова, което е скрито там, Нед Уилкокс ще се примири със смъртта на баща си. Хората се примиряват с почти всичко. Това е най-хубавото в живота. Разбира се, и най-страшното.

— Санди? Ще ми отговориш ли?

— Не съм човекът, който ще ти отговори. Знам само да работя, да се надявам и да отделям настрана по някоя пара за ПЖСП.

Нед се усмихна. Всички в управлението говорят съвсем сериозно за ПЖСП, все едно е някакво секретно подразделение на полицията. Всъщност съкращението означава „прекрасния живот след пенсионирането“. Струва ми се, че „терминът“ беше въведен от Хади Ройър.

— И още грижливо да съхранявам веществените доказателства, та да не може някой лукав адвокат да ми подложи динена кора и да ме направи за смях в съда. Извън това съм само поредният объркан американец.

— Поне си откровен — промълви хлапакът.

Наистина ли бях откровен? Или нарочно тласках разговора в посока, която неизбежно щеше да принуди Нед да ми зададе фаталния въпрос; чувствах се като човек, който не умее да плува, а пред очите му момче се дави в дълбок вир. Погледът ми отново беше привлечен от склад Б. „Студено ли е там? — бе попитал бащата на Нед в далечното минало. — Наистина ли е студено или само аз го усещам?“

Не го усещаше само той.

— За какво мислиш, Санди?

— Нищо съществено — промълвих. — Какво ще правиш през лятото?

— А?

— Какво ще правиш през лятото? — повторих, макар да знаех, че със сигурност няма да замине за Мейн да играе голф, нито ще се забавлява с ветроходство на езерото Тахо; въпреки че беше получил стипендия, всеки долар допълнително щеше да му е добре дошъл.

— Очаква ме службата по поддръжка на парковете и градините — унило отвърна той. — Работих там миналото лято, докато…

„Докато баща му загина“ — помислих си и кимнах.

— Миналата седмица получих писмо от господин Маккланахан, че ми пази мястото. Споменаваше, че търсят и треньор за юношеския отбор по бейзбол, но съм сигурен, че това е само примамка. Сигурно пак ще ми връчат лопатата или ще премествам пръскачките като миналата година. Не се боя от физическата работа. Но Том… — Той сви рамене и не довърши мисълта си.

Беше прекалено дискретен, ала аз знаех онова, което премълчаваше. Съществуват два вида алкохолици — едните са прекалено хитри, за да се провалят, другите са толкова симпатични, че колегите им са готови на всичко, за да ги прикриват. Том принадлежеше към първата категория; беше последната издънка на родословно дърво, възникнало през деветнайсети век, изобилстващо с мастити политици. Един Маккланахан бе избран за сенатор, двама — в долната камара на Конгреса, половин дузина бяха работили в законодателния орган на Пенсилвания, а представителите на фамилията, заемали важни постове в окръг Стейтлър, нямаха чет. Том нямаше амбиции за висок политически пост. Единственото, което му допадаше, бе да заповядва на момчета като Нед, възпитани в подчинение и уважение, да скланят глава и да работят. Разбира се, според него те никога не свеждаха глава достатъчно ниско и не работеха достатъчно усърдно.

— Не бързай да му отговориш — казах. — Ще поговоря с един човек.

Смятах, че ще започне да ме разпитва, ала той само кимна. Като го гледах как седи с писмото на скута, ми хрумна, че прилича на младеж, който не е бил приет в избрания от него колеж, не на студент, получил пълна стипендия.

Размислих и се поправих — приличаше на човек, който не само е бил отхвърлен от управата на колежа, но и от самия живот. Разбира се, не беше така — писмото от „Пит“ ме опровергаваше — но в този момент той безсъмнено се чувстваше отритнат от всички. Нямам представа защо понякога успехът ни натъжава повече от провала, ала това е самата истина. Пък и Нед беше едва осемнайсетгодишен — възраст, на която човек е склонен да си задава Хамлетовски въпроси.

Отново се загледах в склад Б и се замислих за онова, което криехме там. Не че някой знаеше какво всъщност представлява.

* * *

На другата сутрин позвъних на полковник Тиг в Бътлър, където се намира регионалното управление на щатската полиция. Накратко му разказах за Нед, после изчаках, докато той телефонира в Скрантън, където е седалището на големите клечки. Не след дълго Тиг ми се обади, за да ми съобщи добрата новина. След това разговарях с Шърли, което си беше чиста формалност; тя харесваше бащата, но сина буквално обожаваше.

Следобеда, когато Нед дойде след училище, го попитах дали е съгласен през лятото да стажува в диспечерската служба — срещу заплащане, разбира се — вместо да търпи заяжданията на Том Маккланахан. За миг той остана като ударен от гръм. После се ухили до уши. Стори ми се, че иска да ме прегърне. И сигурно щеше да го направи, ако предишната вечер наистина го бях прегърнал, вместо само да си го мисля. Сви длани в юмруци, притисна ги до страните си и възкликна:

— Ура!

— Шърли се съгласи да те обучава, имаме официално разрешение от началството в Бътлър. Не е като да копаеш под командите на Маккланахан, но…

Този път Нед ме прегърна — избухна в смях и ме прегърна, а пък аз се почувствах прекрасно. Не си падах по „лигавенето“, но изведнъж ми хрумна, че малко нежност няма да ми навреди.

Нед се обърна и едва не се сблъска с Шърли. От двете й страни стояха Хади Ройър и Джордж Станкоуски. Тримата бяха със сивите си униформи и изглеждаха сериозни като сърдечен пристъп. Хади и Джордж носеха униформените си шапки, поради което изглеждаха високи над два метра.

— Наистина ли си съгласна? — обърна се Нед към Шърли. — Честно?

— Ще те науча на всичко, което знам — заяви тя.

— Така ли? — намеси се Хади. — Какво ще прави момчето след първата седмица?

Шърли го ръгна с лакът, ударът попадна право в целта — над ръкохватката на беретата му. Той театрално изпъшка и залитна.

— Приготвили сме ти нещо, хлапе — тихо каза Джордж и строго изгледа Нед, сякаш беше шофьор, хванат да кара с деветдесет километра в час в забранена зона. Криеше едната си ръка зад гърба си.

— Какво? — озадачено попита Нед — изглеждаше поразтревожен. Зад Джордж, Хади и Шърли се струпаха други полицаи.

— Постарай се никога да не го загубиш — също така тържествено произнесе Хади.

— Какво е, какво? — още по-неспокойно попита хлапето.

Джордж измъкна ръка зад гърба си и му подаде бяла кутийка. Нед се втренчи в нея, огледа полицаите, скупчили се около него, и едва тогава отвори кутийката. Вътре имаше голяма пластмасова звезда с надпис „ЗАМЕСТНИК-ШЕРИФ“.

— Добре дошъл в щатската полиция, Нед — тържествено каза Джордж. Помъчи се да запази сериозното си изражение, но не успя. Избухна в смях, след секунда всички го последваха и се скупчиха около Нед да му стиснат ръката.

— Много смешно — промърмори хлапето. — Направо да се пръснеш! — Усмихваше се, обаче ми се стори, че всеки момент отново ще се разплаче. С нищо не се издаваше, но го усетих. Мисля, че и Шърли Пастернак го почувства. А когато Нед смотолеви, че отива в тоалетната, си казах, че иска да остане сам, за да възвърне равновесието си, да се увери, че не сънува отново… или и двете. Понякога, когато животът ни се обърка, получаваме повече помощ, отколкото сме очаквали. Ала понякога и това не е достатъчно.

* * *

Радвахме се, че шефовете разрешиха Нед да стажува при нас през лятото. Всички го харесваха, а той харесваше работата. Най му допадаха „лекциите“ на Шърли. От време на време преговаряха кодовете, но тя го обучаваше и на правилните отговори и как да се справя с многобройните обаждания. Нед схващаше бързо; скоро с лекота предаваше на патрулиращите полицаи исканата от тях информация (пръстите му пробягваха по клавиатурата на компютъра, сякаш свиреше на пиано в някой бар), при необходимост ги свързваше с други коли, както му се наложи една вечер в края на юни, когато над Пенсилвания се разрази силна гръмотевична буря. За щастие нямаше торнадо, но духаше ураганен вятър, валеше град, мълниите бяха ослепителни.

Само веднъж едва не изпадна в паника — случи се ден-два по-късно, когато някакъв тип, изправен пред областния съдия, внезапно полудял, хукнал из залата, като захвърлял дрехите си и крещял нещо за Исус Пенис. Именно така го е наричал — прочетох го в писмения рапорт. Четирима полицаи едновременно се свързаха с диспечерската служба — двама бяха свидетели на случилото се в съдебната зала, други двама бързаха да отидат на местопроизшествието. Докато Нед се мъчеше да се справи с положението, полицай от Бътлър се обади, че се намира на магистрала №99 и преследва… Гласът му беше прекъснат от изпращяване. Нед предположи, че обаждащият се е катастрофирал, и се оказа прав (униформеният от Бътлър, който наскоро беше постъпил в полицията, се отърва невредим, обаче колата му беше смазана до неузнаваемост, а заподозреният успя да избяга). Той повика Шърли и отскочи назад, като че ли компютърът, телефоните и микрофонът изведнъж се бяха нажежили. Тя побърза да му се притече на помощ, но преди да заеме мястото му, за миг го прегърна и го целуна по страната. Никой не беше убит, нито дори ранен, а господин Исус Пенис беше изпратен в Общинската болница за наблюдение. Това беше единственият път, когато видях Нед почти безпомощен. Ала той бързо се отърси от неприятния спомен. И си взе поука от случилото се.

Общо взето, бях много доволен от него.

А пък Шърли се оказа най-преданата преподавателка. Което всъщност не беше изненадващо — вече беше рискувала да загуби работата си, като обучаваше момчето, без да има официално разрешение. Даваше си сметка (като всички нас), че Нед не възнамерява да прави кариера в полицията, ала това не я вълнуваше. Важното бе, че работата му харесва. Това също беше публична тайна. Напрежението и трудностите не му тежаха, напротив — въодушевяваха го. Вярно, че веднъж прояви слабост, но аз дори се зарадвах. Защото получих доказателство, че за него работата не е като компютърна игра — той си даваше сметка, че придвижва живи хора по електронната си шахматна дъска. Пък и ако в колежа не му допаднеше, мястото му при нас беше осигурено. Вече се справяше по-добре от Мат Бабицки, предшественика на Шърли.

* * *

В началото на юни — май беше изминала близо година от гибелта на баща му, Нед дойде да ме разпита за склад Б. Някой почука на вратата на кабинета ми, която почти винаги е отворена, и на прага застана хлапето. Носеше тениска без ръкави и протрити джинси, от задните му джобове висяха кърпи за почистване. Веднага разбрах какво ще ме попита. Може би се досетих заради парцалите или пък долових издайнически пламъчета в очите му.

— Мислех, че днес е почивният ти ден, Нед.

— Да — промърмори той и сви рамене. — Намислил бях да свърша това-онова. И… такова… като излезеш да пушиш, искам да те попитам нещо — добави възбудено.

— Да не го отлагаме — отвърнах и се изправих.

— Сериозно? Слушай, ако си зает…

— Не съм — излъгах. — Да вървим.

* * *

Минаваше обяд, времето беше типично за средата на лятото на тази географска ширина — облачно и горещо; жегата се подсилваше от петмезената влага, която замъгляваше хоризонта, смаляваше и обезцветяваше нашето кътче от света, което обикновено ми се струва обширно и красиво, превръщайки го в подобие на избледняла стара снимка. От време на време от запад долиташе глух гръмотевичен тътен. Вероятно до вечерта отново щеше да се разрази буря, както се случваше поне три пъти седмично от началото на юни, ала засега на ход бяха жегата и влагата, от които човек мигом плувваше в пот, напуснеше ли помещението с климатична инсталация.

Пред вратата на склад Б стояха две пластмасови кофи — с миещ препарат и с вода за изплакване. От едната стърчеше дръжката на бърсалка. За кой ли път си помислих колко съвестно се отнася към задълженията си момчето на Кърт. Фил Кандълтън, който седеше на скамейката на пушачите, ме изгледа изпод око, когато с Нед го отминахме и тръгнахме към паркинга.

— Измих прозорците на участъка — заобяснява хлапето, — накрая отидох ей там да изхвърля мръсната вода. — Посочи запустелия парцел между склад Б и съседната барака, където между бурените стърчаха ръждясали лопати от снегорини и се въргаляха негодни гуми за трактор. — После си казах: „Да му се не види, защо не забърша и тези прозорци, преди да изхвърля водата?“ Стъклата на склад Б бяха мръсни за разлика от тези на съседната барака.

„Нищо чудно“ — помислих си. През прозорчетата на грамадната врата на склад Б бяха надничали две (може би дори три) поколения щатски полицаи — от Джаки О’Хара до Еди Жакюбоа. Спомням си как стояха пред широката врата като хлапета пред павилиона на страхотиите в лунапарка. И Шърли не оставаше назад също като предшественика си Мат Бабицки; елате да видите жив страшен крокодил, сладурчета. Погледнете зъбите му, забележете как блестят.

Веднъж бащата на Нед влезе в бараката, като предварително намота въже около кръста си. Присъствах и аз. Както, разбира се, Хади и бившият началник на участъка Тони Шейндинкс. По времето, по което Нед официално постъпи на работа в полицията, Тони, чието фамилно име никой не изписваше правилно, от четири години живееше в старчески дом. Мнозина от нас бяха влизали в склад Б. Но не по желание, а защото от време на време се налагаше. Къртис Уилкокс и Тони Шейндинкс се превърнаха в изследователи (само че вместо да изучават науките със стипендия „Роудс“^[2] те станаха специалисти по буик „Роудмастър“); именно Кърт монтира кръглия термометър с големи цифри, които се виждаха и отвън. За да разчетеш показанията на термометъра, само трябваше да притиснеш чело до едно от прозорчетата, изрязани във вратата на височина метър и четирийсет, и да прилепиш длани отстрани на лицето си, за да затулиш блясъка на слънцето. През годините, преди момчето на Кърт да заработи при нас, стъклата се „почистваха“ само от челата на онези, дошли да видят живия страшен крокодил. Или по-точно някаква грамада, покрита със саван, наподобяваща осемцилиндров буик. Казвам „покрита със саван“, защото бяхме хвърлили отгоре й брезент, както покриват с чаршаф мъртъвците. Само че от време на време брезентовото покривало се смъкваше. Смъкваше се съвсем безпричинно. Под него нямаше труп.

— Само го погледни! — възкликна Нед, като застанахме пред склада. Толкова беше възбуден, че сливаше думите. — Жестока антика, а? Удря в земята даже татковия „Бел Еър“. Бас държа, че е буик — разбрах го по решетката на радиатора и декоративните отвори отстрани! Сигурно е модел от средата на петдесетте.

Според Тони Шейндинкс, Къртис Уилкокс и Енис Рафърти возилото в склада беше модел Т54. Подобие на модел Т54. Всъщност не беше произведено през 1954 година.

Не беше и марка „Буик“. Нито пък лека кола. Беше нещо друго, както казвахме през дните на пропиляната ми младост.

Докато размишлявах, Нед продължаваше възбудено да бърбори:

— И отвън се вижда, че е в идеално състояние. Случи се нещо много странно, Санди. Надникнах през прозорчето, но отначало видях само нещо като грамадна гърбица. Защото брезентът беше отгоре. Захванах се да бриша стеклата… — Забелязах, че каза: „Бриша стеклата“, защото във възбудата си отново бе започнал да говори на местния диалект. — … изведнъж чух някакво шумолене, после тупване. Докато миех прозорците, брезентът се беше смъкнал! Като че ли искаше да видя колата! И това ако не е странно, здраве му кажи!

— Имаш право — промърморих. Допрях чело до стъклото (както бях правил много пъти) и притиснах върховете на пръстите си до слепоочията, за да засенча сивкавата дневна светлина. Вътре стоеше нещо, което наистина приличаше на стар модел „Буик“, но в идеално състояние, както отбеляза хлапакът. Решетката на радиатора, типична за моделите, произвеждани през петдесетте, ми напомняше на раззината уста на никелов крокодил. Гумите бяха грамадни, задните бяха защитени от каучукови калобрани. За подобни коли навремето казвахме, че са прекалено готини, за да ходиш с тях на училище. Сред полумрака на склад Б изглеждаше, че е боядисана в черно. Всъщност беше тъмносиня.

През 1954 година наистина се е произвеждал буик „Роудмастър“ в тъмносиньо — Шейндинкс провери — който обаче не е приличал на този в склада. Боята изглеждаше напластена като на многократно пребоядисвана кола от онези, старомодните, но с форсиран двигател.

„Вътре е земетръсна зона“ — каза Къртис Уилкокс.

Подскочих като ужилен. Досами ухото ми бе проговорил човек, мъртъв от една година. Или пък някой друг.

— Какво ти е? — попита Нед. — Изглеждаш така, сякаш си видял призрак.

Едва не изтърсих: „Чух гласа му“, но навреме се сепнах и промърморих:

— Нищо ми няма.

— Сигурен ли си? Подскочи като опарен.

— Изведнъж ме втресе, това е всичко.

— Разкажи ми за колата. Чия е?

„Хвана ме натясно“ — помислих си и отвърнах:

— Не зная.

— Защо е тук? Братче, ако притежавах толкова готин автомобил, и то изработен по поръчка преди толкова ми ти години, за нищо на света нямаше да го държа в мръсната барака. — Внезапно му хрумна нещо. — Хей, да не би да е… веществено доказателство по някой случай?

— Да речем, че е конфискуван. При опит за кражба. — Обяснението не беше особено правдоподобно, но както веднъж каза Къртис Уилкокс, стига ти само един гвоздей да окачиш шапката си.

— Кражба на какво?

— Бензин за седем долара. — Нямах смелост да му кажа кой го е изпомпал.

— Седем долара?! Само седем долара?!

— Удавникът се хваща и за сламка, на човек му трябва само един гвоздей да окачи шапката си — промърморих.

Момчето озадачено ме изгледа. Отвърнах на погледа му, но не обясних какво имам предвид. Нед помълча, после попита:

— Може ли да влезем? Да я разгледаме отблизо, а?

Отново допрях чело до стъклото и погледнах термометъра, провесен от една греда на тавана — кръгъл и загадъчен като луната. Тони Шейндинкс го купи от някакъв магазин в Стейтлър и го плати от джоба си. А бащата на Нед го окачи на една греда на тавана. Като шапка на гвоздей.

Въпреки че температурата на въздуха беше минимум трийсет градуса и макар да е всеизвестно, че в затворени и непроветрявани помещения е по-топло, отколкото навън, голямата червена стрелка на термометъра посочваше цифрата 8.

— Добре, но не тъкмо сега.

— Защо? — възкликна хлапакът. После като че ли се изплаши да не ме е обидил и добави: — Какво не е наред?

— В момента не е безопасно.

В продължение на няколко секунди той се взира в мен. Вече не приличаше на хлапе, изгарящо от любопитство — изглеждаше както по времето, когато за пръв път дойде в участъка… по-точно — като в деня, в който получи писмото от „Пит“. Отново беше разплаканото момче, което седеше на скамейката на пушачите, и си задаваше въпросите, които си задават всички деца от памтивека, когато внезапно загубят любим човек: „Защо се случи, защо се случи именно с мен, има ли причина или е като завъртането на рулетка? Ако означава нещо, как да реагирам? Ако ли не, как да го понеса?“

— С баща ми ли е свързано? — попита. — Колата на баща ми ли беше?

Интуицията му беше толкова развита, че чак ме плашеше. Не, колата не принадлежеше на баща му… как би могла, след като изобщо не беше кола? Да, беше на баща му. Както и моя… на Хади Ройър… Тони Шейндинкс… Енис Рафърти. Може би най-вече беше на Енис. Никога нямаше да ни принадлежи изцяло като на него, но ние не го и желаехме. Мисля, че най-точният отговор на въпроса на Нед чия е колата, бе, че тя е собственост на отряд Д на пенсилванската щатска полиция. Принадлежеше на всички полицаи — пенсионирани и действащи — които знаеха какво е скрито в склад Б. С течение на времето обаче буикът беше станал нещо като собственост на Тони и бащата на Нед. Те бяха неговите пазители и изследователи.

— Не точно на баща ти — отвърнах, давайки си сметка, че прекалено дълго обмислях отговора си. — Но той знаеше за нея.

— Какво означава „знаеше“? А на мама известно ли й е?

— Сега само ние го знаем.

— Говориш за отряд Д, нали?

— Да. И не бива да се разгласява. — Изведнъж осъзнах, че държа димяща цигара и че не си спомням кога съм я запалил. Хвърлих я на асфалта и я изгасих с тока на обувката си. — Това е вътрешна работа. — Въздъхнах и добавих: — Но ако наистина се интересуваш, ще ти разкажа всичко. Сега си един от нас… вече си годен за държавна служба. — Спомних си, че баща му често повтаряше тази фраза, може би затова се беше запечатала в съзнанието ми. — Дори ще ти разреша да влезеш в склада и да разгледаш колата.

— Кога?

— Когато температурата се повиши.

— Не разбирам. Какво общо има температурата в бараката с всичко останало?

— Виж какво, дежурството ми свършва в три часа — казах и посочих скамейката. — Чакай ме тук, стига да не се разрази буря. Ако завали, ще отидем в ресторант „Кънтри Уей“ — тъкмо ще хапнеш нещо. Смятам, че баща ти би искал да научиш истината.

Запитах се дали наистина е така. Всъщност нямах представа. Но импулсивното ми желание да разкрия тайната пред Нед беше толкова силно, че спокойно можех да го нарека „интуиция“, дори заповед от отвъдното. Не съм религиозен, но вярвам в подобни неща. Отново си спомних как в детството си бях чул стари хора да казват, че любопитството или убива, или лекува, важното е да го задоволиш.

Следващият въпрос, който си зададох, бе дали узнаването на даден факт носи удовлетворение. Ако съдех по собствения си опит, отговорът беше отрицателен. Обаче не ми се щеше през есента Нед да замине за „Пит“ в състоянието, в което беше през юли, когато на моменти обичайното му ведро настроение го напускаше, сякаш примигваше зле завинтена електрическа крушка. Казвах си, че хлапето има право да научи истината. Зная, че някои въпроси завинаги остават без отговор, но все пак бях длъжен да опитам. Да опитам въпреки рисковете.

„Земетръсна зона — прошепна ми Къртис Уилкокс. — Това е земетръсна зона, бъди предпазлив!“

— Пак ли те втресе, Санди? — попита хлапакът.

— Стори ми се, че чувам познат глас — отговорих.

* * *

До три следобед бурята още не се беше разразила. Излязох през задния вход и видях, че на скамейката, от която се виждаха склад Б и паркингът, седят Нед и Арки Аркейниън и разговарят за бейзбол. Като ме видя, Арки понечи да стане, обаче аз му казах да остане и добавих:

— Ще разкажа на Нед за буика. — Кимнах по посока на бараката. — Ако реши да повика хората с бели престилки, защото командирът на отряд Д си е загубил ума, ще ми се притечеш на помощ. В края на краищата видя всичко със собствените си очи.

Усмивката на Арки помръкна. Горещият вятър, който ненадейно беше излязъл, развяваше прошарената му коса.

— Мислиш ли, че трябва, сержант?

— Казват, че който много знае, бързо остарява — подхванах, — но…

— … задоволството от наученото остава — довърши Шърли, която незабелязано беше застанала зад мен. — Така казваше полицай Къртис Уилкокс… Ще разрешите ли да седна при вас? Или днес има сбирка на мъжкия клуб.

— На скамейката на пушачите не се допуска дискриминация по отношение на половете — отвърнах. — Заповядай при нас.

Също като мен Шърли беше приключила дежурството, в диспечерската кабинка на смяна беше застъпила Стеф Колучи.

Тя седна до Нед, усмихна му се и извади от чантата си кутия „Парламент“. Годината беше две хиляди и втора, отдавна знаехме колко вреден е никотинът, но не отказвахме цигарите убийци. Невероятно, нали? А може би не е толкова невероятно, след като живеем в свят, в който пияни шофьори на камиони прегазват полицаи, в който въображаеми автомобили „Буик“ от време на време се появяват на истински бензиностанции. Истината е, че тъкмо тогава не ми се струваше невероятно.

Тъкмо тогава ми предстоеше да разкажа нещо.