Стивън Кинг
Буик 8 (20)

Еди

Странно как е устроена паметта. Отначало не познах мъжа, който слезе от пикапа — изработен по поръчка „Форд“. За мен той бе поредният фиркан негодник с обърнато разпятие на ухото и верижка със сребърен пречупен кръст на врата. Спомням си стикерите. Човек може да научи много от лепенките, които шофьорите слагат по колите си. Никой не знае това по-добре от един пътен полицай. „Правя, каквото ми кажат гласовете“ — пишеше от лявата стана на задната броня на пикапа, „Хрускам амиши за закуска“ се мъдреше отдясно. Той се държеше с мъка на краката си и вероятно не само заради лъскавите каубойски ботуши с високи токове. Кървясалите му очи говореха, че е друсан. Кръвта по дясната му ръка и ръкава на фланелката му подсказваше, че е извършил нещо лошо. Предположих, че е употребил ангелски прах^[1]. Такава беше модата. Хапчетата се появиха после. Сега на мода е екстазито, него дори аз бих пробвал. Доста е леко. Вероятно се беше газирал — както тогавашното поколение наричаше смъркането. Не го познах, докато не каза:

— Проклет да съм, това е самият Дебел Еди.

В този момент ми просветна. Брайън Липи. Познавахме се от гимназията в Статлър, където той бе една година преди мен. Още там се друсаше яко. И ето го пак пред мен, на ръба на банкета, олюляващ се на високите си токове, с Христос, обърнат надолу с главата, на ухото, с нацистки кръст на гърдите и с малоумни надписи на задната броня.

— Здравей, Брайън. Би ли се отдръпнал от камиона?

Като казвам, че камионът беше изработен по поръчка, имам предвид едно от онези чудовища с огромни гуми. Беше спрян на банкета на Хумболд Роуд, няма и два километра от бензиностанцията на „Джени“ — тя не работеше от две-три години. Всъщност камионът бе почти паднал в канавката. Когато включихме светлините, старият ми познайник Брайън Липи отби много рязко, още един признак, че нещо не е наред.

Радвах, че Джордж Морган е с мен. Обикновено няма никакъв проблем да патрулираш сам, но когато попаднеш на шофьор, който кара на зигзаг, защото налага спътника си, докато шофира, не е зле да имаш партньор до себе си. Колкото до побоя, ясно го бяхме видели. Отначало Липи ни задмина. В кабината ясно се виждаше как десният юмрук на водача се стоварва върху главата на седящия до него пътник. Той бе толкова погълнат от заниманието си, че ни забеляза едва когато Джордж пусна сигналните светлини. „Да ме шибат — мисля си аз, — не е ли уникум?“ В следващия момент моят стар познат Брайън отби на банкета и почти влезе в канавката толкова плавно, сякаш отдавна го е планирал (и до известна степен беше така).

Ако беше фиркан или на хапчета, нямаше да се тревожа много. Те са като екстазито. Само развеселяват човека и го изпълват с любов към ближния. Фенциклидинът обаче те влудява. Дори пълни флегми могат да побеснеят. Ставал съм свидетел на такива случаи. Освен това бях загрижен за другия човек в кабината. Беше жена и това много утежняваше положението. Той я налагаше, но това не означаваше, че ако щракнем белезниците на любимия й, няма да направи някоя глупост.

Междувременно Брайън продължаваше да стои до камиона. Хилеше се и аз вече се чудех как, за Бога, не съм го познал от самото начало — в училище той бе от онези хлапета, дето могат да превърнат живота ти в ад, ако решат да се захванат с теб. Особено ако си малко по-дебеличък и пъпчив, а аз бях и двете. В казармата бях свалил излишните килограми (дори само заради тази диета си струва да отидеш), а пъпките минаха от само себе си, но в гимназията това момче ме правеше на нищо всеки божи ден. Това бе другата причина да се радвам, че Джордж е до мен. Ако го нямаше, старият ми познат Брайън сигурно щеше да си помисли, че ако ме изгледа лошо, ще ме накара да треперя. Колкото по-надрусан беше, толкова по-вероятно бе да му мине такова нещо през главата.

— Отдръпнете се от камиона, господине — нареди Джордж с нетърпящ възражения глас.

Като го чуеш да говори така на някой нарушител, няма да повярваш, че същият този човек е способен да крещи до прегракване на възпитаниците си от детския отбор по бейзбол да „гонят проклетата топка“ и да тичат с наведена глава около базите. Също да се майтапи с тях преди мача, за да се отпуснат.

Липи не беше късал копчетата на Джордж в училище и затова се отдръпна от камиона. Сведе глава и усмивката му помръкна. Когато престанат да се усмихват, хората като него изпадат в характерна за наркоманите сериозност.

— Смятате ли да ни създавате проблеми, господине? — попита Джордж; не беше извадил пистолета си, но държеше ръка на ръкохватката. — Ако смятате, кажете го сега, за да не си губим времето.

Липи запази мълчание. Остана с наведена глава.

— Брайън ли се казва? — попита ме Джордж.

— Брайън Липи.

Вгледах се в камиона. Жената седеше с отпусната глава. Може би я беше зашеметил. Сетне тя вдигна ръка към устата си и издиша цигарен дим.

— Брайън, искам да знам дали ще ни създаваш проблеми. Отговори ми ясно, като голямо момче.

— Зависи — отвърна той и се ухили заплашително.

Пристъпих към камиона, за да изпълня служебните си задължения. Когато сянката ми мина пред ботушите му, той отстъпи, сякаш е видял змия. Със сигурност беше друсан, най-вероятно с ангелски прах.

— Дайте си документите — нареди Джордж.

Брайън не му обърна внимание. Вместо това занарежда:

— Еди чекиджията-а-а, на момчетата им ги лъска-а-а.

Така ми се подиграваше заедно с приятелите си в училище, въпреки че тогава не носеше обърнати разпятия и нацистки кръстове; щяха да го изключат за такива гадости. Споменаването на стария ми прякор ме изправи на нокти. Сякаш бе намерил някакъв стар, прашен електрически ключ, в който все още течеше ток. Той забеляза реакцията ми и се ухили.

— Дебелия Еди чекиджията-а-а. На колко момчета си направил чекия, Еди? На колко момчета си им ги лъскал в банята? Или предпочиташе да им духаш, а?

— Я си затваряй устата, Брайън — сряза го Джордж. — Ще лапнеш някоя муха.

Свали белезниците от колана си.

Липи ги видя и усмивката му отново помръкна.

— Какво ще правиш с това?

— Ако не ми дадеш документите си веднага, ще ти ги сложа, Брайън. А ако се съпротивляваш, мога да ти гарантирам две неща: счупен нос и осемнайсет месеца в „Касълмора“. Може и повече, зависи на какъв съдия ще попаднеш. Какво решаваш?

Брайън извади портфейла си. Беше мазен и износен, с разкривена емблема на някаква рокгрупа — „Джудас Прийст“, струва ми се. Вероятно гравирана с поялник. Той започна да рови из различните отделения.

— Брайън — казах аз.

Той вдигна глава.

— Казвам се Жакюбоа, Брайън. Хубаво френско име. И отдавна не съм дебел.

— Пак ще затлъстееш. Дебелаците винаги затлъстяват.

Избухнах в смях. Не можах да се сдържа. Той говореше като пълен идиот. Ухили ми се, но в изражението му имаше известна несигурност. Беше загубил предимството си и го знаеше.

— Ще ти разкрия една тайна — рекох. — Училището свърши, приятелю. Вече сме в истинския живот. Знам, че ти е трудно да повярваш, но трябва да свикваш. Вече не можеш да се измъкнеш с обикновено мъмрене. Нещата са сериозни.

Той ме зяпна глуповато. Явно не разбираше. Хората като него никога не са в час.

— Брайън, искам да видя документите ти веднага — рече Джордж. — Дай ги.

Той протегна ръка. Не много разумен ход, бихте казали, но Джордж Морган имаше голям опит в полицията и беше сметнал, че нещата вървят в правилната посока. Бе решил, че няма нужда да слага белезници на стария Брайън, за да му покаже кой командва.

Аз се приближих до камиона и погледнах часовника си. Наближаваше един и половина. Беше горещо. Щурците свиреха. От време на време минаваше по някоя кола; шофьорите забавяха, за да ни разгледат добре. Човек винаги се радва, когато ченгетата са спрели някой друг. Такава гледка направо може да ти оправи настроението за целия ден.

Жената седеше, опряла лявото си коляно в хромирания скоростен лост „Хърст“. Хора като Брайън си слагат такива само за да могат да залепят стикер на „Хърст“ на стъклото си, поне така мисля. До тези на „Фрам“ и „Пензойл“. Жената изглеждаше около двайсетгодишна, с дълга права кестенява, не особено чиста коса. Носеше дънки и бял потник. Без сутиен. Имаше големи червени пъпки по раменете. На едната си ръка имаше емблема на Ей Си Ди Си, на другата — татуиран надпис „Брайън е моят пич“. Ноктите й бяха лакирани в яркорозово, но изгризани и начупени. Да, имаше и кръв. От носа й висяха кървави сополи. По бузите й видях червени пръски като бенки. Още кръв се виждаше по сцепената й устна и потника й. Държеше главата си наведена, така че косата закриваше част от лицето й. Вдигаше и сваляше цигарата, „Марлборо“ или „Уинстън“ (това бе, преди цените да се покачат и хората да се обърнат към по-евтините марки). Ако беше „Марлборо“, сигурно бе от твърдите. Много такива жени съм видял. Понякога, когато родят, се оправят, но обикновено просто детето няма късмет.

— Ето — рече тя и повдигна леко дясното си бедро; под него имаше жълто листче. — Талонът. Все му повтарям да си го държи в портфейла или жабката, но той винаги се търкаля из колата между другите боклуци.

Не говореше като надрусана и в кабината не се виждаха бирени кутии или бутилки от по-твърд алкохол. Това не беше гаранция, че е трезва, но увеличаваше вероятността. Не изглеждаше също склонна към насилие, но, разбира се, и това можеше да се промени. За секунди.

— Как се казвате, госпожице?

— Сандра?

— Сандра коя?

— Макракън?

— Имате ли документ за самоличност, госпожице Макракън?

— Да.

— Покажете ми го, ако обичате.

До нея имаше чантичка. Тя я отвори и започна да рови. Не бързаше, сведе глава и лицето й съвсем се скри. Все още виждах кръвта по потника й, но не и подутите й устни, превърнати в подобие на цепната слива, нито избледнялата синина под едното й око.

Зад гърба си чух:

— Не, мамка ви, не влизам там. Защо си мислиш, че ще успееш да ме тикнеш вътре?

Погледнах назад. Джордж държеше задната врата на патрулката отворена. Дори професионален шофьор на лимузина не би го направил с по-галантен жест. Само дето вратите и прозорците на лимузината могат да се отварят и отвътре и между предните и задните седалки няма телена мрежа. Освен това, разбира се, не мирише на повърнато. Не съм карал полицейска кола, която да не вони така (е, освен когато получихме новите патрулки).

— Защото мисля, че имам право да те опандизя, Брайън. Не чу ли, че преди малко ти прочетох правата?

— За какво, по дяволите, човече? Не съм карал с превишена скорост!

— Вярно е. Беше прекалено зает да налагаш гаджето си. Въпреки това караше опасно, безотговорно. И проявяваше насилие. Да не забравяме това. Влизай сега.

— Човече, не можеш…

— Влизай, Брайън, да не ти сложа белезниците. Мога доста да ги стегна.

— Я да видим как ще го направиш.

— Наистина ли искаш? — попита заплашително Джордж.

Липи разбираше две неща. Първо, че Джордж може да го направи. И второ, че иска да го направи. И то пред Сандра Макракън. Никак не е престижно кучката ти да те вижда с белезници. Достатъчно лошо е да става свидетел как те арестуват.

— Ще си имате работа с адвоката ми — заплаши той и се качи в колата.

Джордж затръшна вратата и ме погледна:

— Щели сме да си имаме работа с адвоката му.

— Олеле, колко страшно!

Жената докосна ръката ми с нещо. Обърнах се и видях, че е шофьорската й книжка.

— Ето.

Погледна ме. Сетне бързо сведе глава над чантичката си и отново зарови в нея, за да извади две кърпички. Все пак срещнах погледа й и се убедих, че не е друсана. Може да беше мъртва отвътре, но не се друсаше.

— Полицай Жакюбоа, водачът твърди, че талонът му е в камиона — рече Джордж.

— Да, ето го.

Двамата се събрахме при смешните надписи на задната броня („Правя каквото ми казват гласовете“ и „Хрускам амиши за закуска“) и аз му подадох талона.

— Тя ще го направи ли? — попита тихо той.

— Не.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Опитай — нареди Джордж и се върна при патрулната кола.

Бившият ми съученик му закрещя в момента, в който Джордж се наведе над предната седалка и се пресегна към радиостанцията. Той не му обърна внимание, извади микрофона и заговори:

— Централа, тук шеста, чувате ли ме?

Аз се върнах при отворената врата на пикапа. Жената бе смачкала цигарата си в препълнения пепелник и беше запалила нова. Поднасяше я към устните си, сетне я отпускаше. Между провисналите кичури на косата й излизаха облаци дим.

— Госпожице Макракън, ще закараме господин Липи в управлението. Отряд Д, на хълма. Бихте ли ни последвали?

Тя поклати глава и започна да се бърше с кърпичките. Отново се наведе и лицето й се скри под косата. Отпусна ръката с цигарата на крака си, димът се издигаше право нагоре.

— Бихме искали да ни последвате, госпожице Макракън — повторих колкото можех по-спокойно.

Стараех се да изглеждам загрижен и приятелски настроен. Така говорят психоаналитиците, но какво разбират те? Всъщност много мразя тези мошеници. Посрещат те накипрени и напарфюмирани и приказват за семейно насилие и ниско самочувствие, но нямат никаква представа какво става в забравени от Бога места като окръг Ласбърг. Какво разбират жени като Сандра Макракън от загриженост и приятелство? Може би навремето е изпитвала някакви чувства. Ала вече не. От друга страна, ако я бях хванал за косата и бях извъртял главата й така, че да ме погледне в лицето, и бях изкрещял: „Ще дойдеш! Ще дойдеш и ще подадеш жалба за насилие срещу него! Ще дойдеш, шибана кучко! Безволева пихтия! Ще дойдеш! И още как!“, нещата може би щяха да се развият по друг начин. Трябва да говориш на техния език. Психоаналитиците отричат тази практика. Те не искат да повярват, че има хора, които говорят на друг език, неразбираем за тях.

Тя отново поклати глава. Отбягваше погледа ми. Продължаваше да пуши.

— Искам да дойдете и да подадете жалба за насилие срещу господин Липи. Трябва. С партньора ми видяхме, че ви удря, бяхме точно зад вас.

— Не съм задължена да го правя и вие не можете да ме принудите.

Тя още криеше лицето си, но говореше с известна решителност. Знаеше добре, че не можем да я принудим, защото и друг път й се беше случвало.

— Добре, колко ще издържиш още? — попитах.

Тя не отговори. Остана с наведена глава. Както е седяла с наведена глава в училище, когато учителката е питала кой няма домашно или когато съученичките й са се подигравали, че циците й са пораснали преди техните и всички момчета искат да я чукат. Затова жените като нея си пускат дълга коса, за да крият лицата си под нея. Това обаче не можеше да ме накара да я оставя на мира. Дори напротив. Защото, разбирате ли, човек трябва да се грижи сам за себе си в този свят. Особено ако не е малоумен.

— Сандра.

Раменете й трепнаха. Само това. Човече, ще ме подлудят тези жени, толкова лесно се предават. Като птици с отрязани криле са.

— Сандра, погледни ме.

Тя не искаше, но го направи. Беше свикнала да изпълнява заповедите на мъжете.

— Вдигни глава и ме погледни.

Тя вдигна глава, но остана със сведени очи. Все още имаше доста кръв по лицето. Не беше грозна. Дори може би бе красива, ако умееш да я предразположиш. А и не изглеждаше глупава, както бихте си помислили. Или както би искала да изглежда.

— Искам да се прибера у дома — прошепна с детски гласец. — Потече ми кръв от носа, трябва да се измия.

— Да, трябва. Защо? Да не се блъсна във вратата? Обзалагам се, че това е причината, нали?

— Да. Във вратата.

По лицето й не личеше никакво желание за съпротива. Нямаше нито следа от наглото поведение на гаджето й. Приятелските разговори не бяха нещо нормално за нея. Нормално бе да я бият. Тя беше готова да преглътне кръвта и сълзите като сироп за кашлица.

— Отивах в клозета, но Брайън бил там и без да ме усети, отвори вратата, толкова бързо, и аз…

— Колко още, Сандра?

— Какво колко?

— Колко още ще търпиш тези издевателства?

Очите й се разшириха. Само това.

— Докато ти избие някой зъб?

— Искам да се прибирам.

— Ако проверя в болницата на Статлър, колко пъти ще намеря името ти? Защото ти доста често се блъскаш във врати, нали?

— Защо не ме оставите на мира? Аз не ви правя нищо.

— Докато ти счупи главата ли ще го търпиш? Докато ти разпори задника?

— Искам да си вървя у дома, полицай.

Идва ми да кажа „Тогава загубих влияние върху нея“, но това не е вярно, защото не можеш да загубиш нещо, което не си имал. Тя беше готова да седи така, докато небето се продъни или докато ми писне и направя някоя глупост. Например да я ударя. Защото аз исках да я ударя. Ако го направя, поне щях да й дам да разбере, че говоря сериозно.

В задния си джоб винаги нося класьор за визитни картички. Извадих го и намерих онази, която ми трябваше.

— Тази жена е в Статлър Вилидж. Разговаряла е със стотици млади жени като теб и е помогнала на много от тях. Ако искаш да получиш безплатна консултация, обърни се към нея. Тя ще ти помогне. Става ли?

Подадох й картичката. Тя не я взе и аз я пуснах на седалката. Сетне се върнах при патрулката, за да взема картона. Брайън Липи седеше с наведена глава по средата на задната седалка и ме гледаше навъсено. Приличаше на свален диктатор.

— Някакъв напредък? — попита Джордж.

— Не. Още не се е наиграла.

Върнах картона в камиона. Сандра се беше преместила зад волана. Мощният двигател бръмчеше. Тя бе натиснала съединителя и държеше скоростния лост. Изгризаните й розови нокти изглеждаха странно върху хромираното покритие. Ако градчетата в Пенсилвания имаха знамена, тази гледка можеше да служи за герб на някое. Също като бира „Айрън Сити“ или кутия „Уинстън“.

— Карайте внимателно, госпожице Макракън — заръчах и й подадох картона.

— Добре — отвърна тя и натисна педала за газта.

Явно й идеше да ми се изплези, но не го стори, защото бе добре възпитана. Отначало камионът се разтресе (тя не владееше толкова добре ръчните предавки, колкото може би си мислеше). Косата й се развя. В този момент аз отново си представих онази сцена — как той кара с една ръка, а с дясната налага другата си бездушна собственост. Сърцето ми се сви. Точно преди камионът да тръгне, от прозореца излетя нещо бяло. Беше картичката, която й бях дал.

Върнах се в патрулката. Брайън още седеше с наведена глава и ме гледаше изпод вежди. Като Наполеон. А може би като Распутин. Седнах до Джордж; беше ми много топло и се чувствах изморен. На всичкото отгоре Брайън занарежда:

— Дебелия Еди чекиджията. На колко момчета…

— О, я млъквай.

— Ела отзад да ми запушиш устата, Дебел Еди. Защо не дойдеш да опиташ?

С други думи, поредният вълнуващ ден на магистралата. Още преди седем този човек щеше да седи в дупката, която нарича свой дом, и да си пие бирата. Погледнах часовника, беше 13:44. Взех микрофона и се обадих:

— Централа, тук шеста. Чувате ли ме?

— Чувам те, шести.

Гласът на Шърли звучеше съвършено спокойно. Току-що бе получила цветята от Айлингтън и Авъри. В Потийнвил една цистерна на „Норко Уест“ току-що се беше блъснала в училищен автобус, убивайки шофьорката, госпожа Естер Мейхю. Джордж Станкоуски бил достатъчно близо, за да чуе сблъсъка — кой казва, че когато имаш нужда от полицай, наоколо няма кьораво ченге?

— Код 15 и 17, централа, чувате ли?

Тоест „Арестуван негодник“ и „Връщаме се“.

— Ясно, шести. Колко задържани?

— Един.

— Тук Дебел задник едно, край — обади се Брайън отзад.

Избухна в смях — висок и прегракнал, като на закоравял наркоман. Затропа с каубойските си ботуши. До участъка имахме половин час и пътуването нямаше да е от най-леките.