Стивън Кинг
Буик 8 (17)

Сега
Санди

Нед поиска да спрем, за да се обади на майка си. Да й каже, че е добре и че тъкмо вечеря в участъка със Санди, Шърли и още двама приятели. С една дума, да я излъже. Както баща му преди него.

— Вие чакайте тук — заръча, като излизаше. — Не мърдайте.

Когато се отдалечи, Хади ме погледна. Широкото му лице изглеждаше замислено.

— Мислиш ли, че беше добра идея да му казваме това, сержанте?

— Сега ще поиска всички стари записи — допълни разтревожено Арки и отпи от бирата си. — Те са като кадри от ада.

— Не знам дали идеята беше добра или лоша — отвърнах троснато. — Знам само, че вече е късно да се отказваме.

Станах и влязох.

Нед тъкмо затваряше телефона.

— Къде отиваш? — попита.

Бе сключил вежди и аз си представих баща му, застанал пред „Тап“, мизерното барче, което се беше превърнало във втори дом за Еди Джей. Онази нощ веждите на Кърт бяха сключени по същия начин.

— До клозета — отвърнах. — Спокойно, Нед, ще получиш онова, което искаш. Е, поне онова, което можеш да получиш. Само се успокой.

Влязох в тоалетната и затворих вратата, без да му дам възможност да ми отговори. Последваха петнайсетина секунди на върховно облекчение. Също както бирата чаят не може да остане твой завинаги. Когато излязох, скамейката за пушачи беше празна. Всички се бяха скупчили пред склад Б и надничаха вътре. Всеки гледаше през отделен прозорец, стояха в онази характерна надзирателска поза. Само че сега за мен асоциацията е точно обратната. Когато видя мъже, подредени покрай ламарините около строителен обект или изкоп, първата ми мисъл е, че стоят като полицаи, надничащи в склад Б.

— Имали нещо интересно? — подвикнах им.

Явно не. Арки се върна пръв. Скоро Хади и Шърли го последваха. Фил и Еди останаха още малко, а последен при участъка се върна момчето на Кърт. Какъвто бащата, такъв и синът. Къртис също се задържаше най-дълго на прозореца. Винаги намираше време за това. Никога обаче не оставаше по-дълго от необходимото, защото буикът не се ползваше с предимство пред работата. Ако му беше отделял повече внимание, онази вечер сигурно щяхме да се сбием. Не го сторихме, защото така щеше да стане лошо за отряда, а той поставяше отряда над всичко останало — над буика, жена си, семейството си. Веднъж го попитах от какво най-много се гордее. Беше през 1986 година и очаквах да каже, че със сина си. Неговият отговор бе „униформата“. Разбирах го, но не мога да не призная, че това ме ужаси. Все пак му го спестих. Гордостта му от професията и униформата му помагаха да запази разсъдъка си, когато буикът заплашваше да го подлуди. Не беше ли работата основната причина за смъртта му? Предполагам. Дотогава обаче бяха минали много години, щастливи години. А сега пред мен стоеше това хлапе. Тревожех се за него, защото нямаше професия, която да му помага. Имаше цял куп въпроси и наивно вярваше, че само защото чувства, че се нуждае от тях, отговорите сами ще дойдат. „Ба“ — би казал баща му.

— Температурата е спаднала с още един градус — отбеляза Хади, когато отново седна. — Може би не е нищо, но може да ни готви изненада. По-добре да внимаваме.

— Какво стана, след като с баща ми едва не се сбихте? — попита Нед. — И недей да ми обясняваш за повиквания и кодове. Тази работа ми е ясна. Уча за диспечер, не го забравяй.

Учел. След един месец в кабината с радиостанцията и компютрите, какво разбираше? А, да, повиквания и кодове. С какъв професионален тон изричаше по червения телефон: „Щатска полиция, отряд Д, тук полицейски диспечер Уилкокс, кажете.“ Ала знаеше ли, че всяко повикване и всеки код е като звено от една верига? Че навсякъде има вериги и че всяко звено е мъничко по-здраво или по-слабо от съседното? Как можеш да очакваш от едно хлапе, колкото и да е умно, да знае това? Такива вериги ковем през целия си живот, ако мога да перифразирам Джейкъб Марли. Правим ги, влачим ги, а понякога ги споделяме с другите. Джордж Морган всъщност не се застреля в гаража си — той просто се оплете във веригата си и се обеси. Но това беше, след като ни помогна да погребем Господин Дилън в един убийствено горещ летен ден след избухването на онази цистерна в Потийнвил.

Никакво повикване или код не може да има за все по-продължителното застояване на Еди Жакюбоа в „Тап“; нито за изневерите на Анди Колучи; никакъв код не можа да предотврати напускането на Мат Бабицки; или да ни предупреди за идването на Шърли Пастернак. Не можеш да си обясниш тези неща, ако не познаваш веригите, някои изковани с любов, други — прости последователности от съвпадения. Като Орвил Гарет, коленичил до прясно изкопания гроб на Господин Дилън, разплакан, дърпащ каишката му и повтарящ: „Съжалявам, партньоре, съжалявам.“

Важно ли бе това за моя разказ? Според мен да. Хлапето явно не смяташе така. Опитвах се да обърна разговора в тази посока, но той все отклоняваше темата, също както гумите на буика отхвърляха всяка чужда частичка — да, до най-малките камъчета, които сякаш просто не се набиваха между грайферите. Ако пъхнеш камъче между тях, след десетина секунди то изпадаше. Тони бе правил този експеримент, аз също, бащата на това момче беше пробвал безброй пъти, много от които бяха записани. А сега пред мен седеше самото хлапе с цивилни дрехи, не с униформа, която да обяснява интереса му към буика, отхвърляше опитите ми да го вразумя дори пред лицето на безспорно опасното осемцилиндрово чудо на баща му и искаше да чуе фактите без никакви поучения, без вериги, неподправени. Искаше онова, което го устройваше. В гнева си си мислеше, че има право на това. Според мен грешеше и му бях малко ядосан, но честно да ви кажа, обичах го с цялото си сърце. Толкова приличаше на баща си. Дори с онзи налудничав поглед в очите.

— Не мога да ти разкажа за следващите събития — рекох. — Не съм присъствал.

Обърнах се към Хади, Шърли, Еди Джей. Всички изглеждаха нервни. Еди постоянно отбягваше погледа ми.

— Какво ще кажете, момчета? — попитах ги. — Полицай Уилкокс не иска да му разправяме за повиквания и кодове, иска само фактите.

Хвърлих на Нед закачлив поглед, но той или не го забеляза, или се направи, че не забелязва.

— Санди, какво… — започна Нед, но аз вдигнах ръка като регулировчик и той замълча.

Аз бях отворил тази врата. Вероятно още когато го видях да коси тревата около участъка и не го изпратих вкъщи. Той искаше фактите. Добре. Да му разказваме всичко и да се свършва.

— Момчето чака. Кой ще му помогне? Искам да му разкажете всичко. Еди.

Той подскочи като опарен и ме погледна нервно.

— Как се казваше онзи човек? С каубойските ботуши и пречупения кръст?

Еди примигна уплашено. Погледът му сякаш питаше дали съм сигурен, че искам да разкаже за това. Никой не говореше за онзи човек. Поне досега. Понякога разговаряхме за деня на цистерната, шегувахме се как Хърб и онзи другият се бяха опитали да се реваншират на Шърли, като й набраха букет от полето (точно преди да стане голямата беля), но никога не споменавахме мъжа с каубойските ботуши. Само не това. Никога. Сега обаче щяхме да разкажем за него на всяка цена.

— Липлър ли беше? Липман? Липиър? Нещо такова, нали?

— Казваше се Брайън Липи — обясни накрая Еди. — Познавахме се доста добре.

— Така ли? — изненадах се. — Не знаех.

Заразказвах, но Шърли Пастернак бързо ми взе думата (от момента, в който се беше намесила), говореше разпалено, стиснала ръката на Нед и втренчена в пръстите му. Това не ме изненада; удивих се, когато и Хади се намеси. Еди Джей също започна да изяснява някои подробности. Бях му казал да чака, докато дойде неговият ред, но наистина се изненадах, когато заразказва. Отначало говореше тихо и колебливо, но щом стигна до момента, когато научил, че онзи задник Липи е счупил прозореца, гласът му вече звучеше силно и ясно — като гласа на мъж, който си спомня всичко и е решил да не скрива нищо. Разказваше, без да поглежда нито Нед, нито мен, нито някого другиго. Гледаше бараката, която понякога раждаше чудовища.