Стивън Кинг
Буик 8 (2)

Тогава

През 1979 година бензиностанцията на кръстовището на Пенсилвания Стейт Роуд №32 и Хъмбълд Роуд още работеше, но вървеше към фалит; в крайна сметка ОПЕК видя сметката на малките бензиностанции. Автомеханик и собственик беше Хърбърт (Хю) Боси, а в деня, за който разказваме, той беше на зъболекар в Ласбърг — заради любимите му „Сникърс“ и кока-кола зъбите му бяха в печално състояние. На вратата на гаража с прозрачна лепенка беше прикрепен лист хартия с надпис: „МЕХАНИКА Е НА ЗАБОЛЕКАР“. Бензиновите колонки се обслужваха от младок на име Брадли Роуч, който не беше успял да завърши гимназия. Същият този Брадли след двайсет и две години и след безброй изпити бири щеше да убие бащата на още нероденото момче, като за части от секундата камионът, шофиран от него, смаза на пихтия полицай Уилкокс, захвърли жалките му тленни останки в буренаците, а окървавените му дрехи, като по магия обърнати наопаки, останаха на платното.

Ала всичко това предстои да се случи. Пренесли сме се в миналото, във вълшебната страна Тогава.

* * *

Около десет часа през едно юлско утро Брад Роуч седеше в канцеларията на бензиностанцията; вдигнал беше краката си на бюрото и четеше „Инсайд Вю“. На първата страница се мъдреше фотография на летяща чиния, застрашително кръжаща над Белия дом.

Звънецът в гаража издрънча, когато някакво превозно средство прегази маркуча на устройството за помпане на гуми. Брад вдигна очи и видя как една кола — същата, която щеше да прекара дълги години в мрака на склад Б — спря пред втората бензинова колонка с табелка „Супер“. Беше прекрасен тъмносин буик; моделът беше стар (с грамадна решетка на радиатора и с декоративни отвори отстрани), ала автомобилът беше като нов. Боята блестеше, предното стъкло блестеше, никелираните лайстни по дължината на колата блестяха, обаче още преди шофьорът да отвори вратата и да слезе, Брадли знаеше, че нещо не е наред. Само че не разбираше какво.

Изпусна вестника на бюрото (поначало никога не би се осмелил да го извади от чекмеджето, ако шефът му не беше станал жертва на слабостта си към сладкишите и не беше отишъл на зъболекар) и се изправи тъкмо когато шофьорът отвори вратата на роудмастъра и слезе.

През нощта се изля проливен дъжд и намокри пътната настилка (дори някои улици в западните райони на град Стейтлър още бяха наводнени), но в осем сутринта слънцето се показа, а след два часа вече напичаше. Въпреки това човекът, който слезе от колата, носеше черно палто и широкопола черна шапка.

— Приличаше на шпионин от архивен филм — каза по-късно Брад на Енис Рафърти — подобно описание за него бе равнозначно на изпадане в поетично вдъхновение. Всъщност палтото беше толкова дълго, че почти се влачеше по циментовата настилка, осеяна с локви, и се развяваше като крила зад шофьора на буика, докато той крачеше към бензиностанцията, зад която бучеше река Редфърн, придошла след снощната буря.

Брад предположи, че непознатият се е запътил към тоалетната, затова подвикна:

— Тоалетната е отключена, господине. Колко бензин да налея?

— Догоре — отвърна шофьорът. Гласът му не се понрави на Брад. Както по-късно обясни на полицаите, отзовали на повикването му, онзи гъгнеше така, все едно устата му беше пълна с желе. Да, през този ден определено беше склонен към поетични описания. Може би вдъхновението му беше предизвикано от отсъствието на Хю.

— Да проверя ли маслото? — провикна се отново. Забеляза, че клиентът вече е близо до барачката, боядисана в бяло, в която се помещаваха канцеларията и тоалетните. Ако се съдеше по бързината, с която се движеше, сигурно бая беше на зор.

Все пак онзи спря за миг и се поизвърна към Брад. Младежът зърна бледа страна, наподобяваща на полумесец с восъчен цвят, бадемовидно тъмно око и дълъг кичур черна коса, спускащ се край ухо със странна форма. По-късно установи, че най-добре си спомня именно ухото. От пръв поглед органът му вдъхна неописуемо безпокойство, макар че причината му убягваше. В този момент дори поетичното вдъхновение му изневери. „Все едно е от метал, който се е деформирал под влияние на висока температура“ — бе единственото сравнение, което му хрумна.

— Маслото е наред — изгъгна човекът с черно и зави зад бараката — палтото му за последен път се развя като крила на прилеп. Не само говореше гъгниво, ами и със странен акцент, който напомни на Брад Роуч за отдавнашния телевизионен сериал „Роки и Бълуинкъл“, в който Борис Бадинов казва на Наташа: „Ние трябва спре лос и катерица!“

Брад се приближи до буика (шофьорът беше паркирал небрежно, оставяйки голямо разстояние между колата и бетонното островче) и прокара длан по никелираната лайстна. Жестът му беше продиктуван по-скоро от възхищение, отколкото от безочие, макар че може би в него се съдържаше известна доза безобидна дързост — по онова време Брадли Роуч беше безстрашен младок с буйна кръв. Като стигна до резервоара, се наведе и едва тогава забеляза нещо още по-странно. Задната табелка с регистрационния номер липсваше. Не се виждаха дори отвори за винтовете, с които тя се прикрепва.

Едва сега си даде сметка защо още когато чу издрънчаването на камбанката и за пръв път погледна автомобила, си помисли, че има нещо нередно. Нямаше я лепенката, указваща, че колата е преминала задължителния технически преглед. Помисли си, че изобщо не му влиза в работата, дето задният номер и стикерът липсват; някое местно ченге или пък полицай от отряд Д ще забележи липсата и ще глоби шофьора… или пък няма и на онзи глобата ще му се размине. Така или иначе на него това не му влизаше в работата — неговото задължение беше да налива бензин.

Завъртя ръчката за зануляване на брояча, пъхна преливника в отвора на резервоара и включи автоматичното подаване на гориво. Щом звънчето на колонката издрънча, той заобиколи колата и се приближи до предната лява врата. Надникна през стъклото и си каза, че купето е обзаведено прекалено скромно за луксозна кола, за каквато модел „Роудмастър“ е минавал през петдесетте. Тапицерията беше сиво-кафява. На предната и на задната седалка нямаше нищо, на пода — също; не се виждаше дори опаковка от дъвка, камо ли пътна карта или смачкан пакет от цигари. Воланът бе изработен от дърво и беше украсен с резба. Брадли се запита дали тази „екстра“ е типична за серийното производство, или е по поръчка на клиента. Във всеки случай кормилото изглеждаше тузарско. Но защо беше толкова голямо? Ако имаше ръчки, човек би си помислил, че е рул на яхта на милионер. За да го държиш, сигурно трябваше да разпериш ръце. „Не, явно е направено по поръчка — помисли си Брад. — Бас държа, че е адски неудобно, ако си на дълъг път.“

В таблото също имаше нещо особено. Вероятно беше от дъбово дърво, никелираните копчета, както и радиото, часовникът и отоплителната система си бяха на мястото, ключът беше оставен в контакта („Ама че е задръстен този!“ — каза си младежът), ала нещо в подреждането не беше както трябва. Само че на Брад не му хрумваше точно какво.

Отново заобиколи колата, като спря да се полюбува на иронично ухилената никелирана решетка (за нея беше сто процента уверен, че е типична за този модел буик); сега беше абсолютно сигурен, че върху предното стъкло няма никакви лепенки — нито на автомобилната инспекция, нито на някоя застрахователна фирма като например „Трипъл Ей“, „Елкс“ или „Лайънс“. Собственикът на буика явно не беше привърженик на „Пит“ или на „Пенсилвания“ (поне не дотам, че да окичи с техни лепенки предното стъкло на колата си).

Така или иначе автомобилът си го биваше… ако шефът му беше наоколо, щеше да му каже, че работата му не е да се зазяпва във возилата, а бързо да пълни резервоарите им.

Буикът погълна бензин за седем долара, преди автоматичното подаване да се изключи. По онова време, когато цял галон „супер“ струваше седемдесет цента, това беше голямо количество. Или резервоарът е бил празен, когато човекът в черно е извадил колата от гаража, или бе пропътувал голямо разстояние…

Брадли се позамисли и реши, че второто предположение е пълна глупост. Да му се не види, шосетата още бяха мокри, канавките отстрани преливаха, а върху блестящата синя повърхност на буика нямаше дори капчица кал. Същото се отнасяше за гумите. Според Брадли Роуч това беше абсолютно невъзможно.

Въпреки че хич не му пукаше дали на предното стъкло има лепенка от автомобилната инспекция, се запита дали да не спомене липсата й. Току-виж си е докарал тлъст бакшиш. Достатъчен за опаковка от шест бири. Едва след около осем месеца щеше да получи правото законно да си купува алкохол, но когато човек има желание, винаги намира начин, а още по онова време Брадли беше пристрастен към бирата.

Върна се в канцеларията, отново взе вестника и зачака човекът в черно да се върне. Разсеяно си помисли, че е пълна лудост да се носи дебело палто в тази жега, после му хрумна, че е намерил разрешението на загадката. Този тип положително беше СШП, само че малко по-различен от съмишлениците си в Стейтлър. Вероятно принадлежеше към секта, която разрешава да се шофира лека кола. СШП беше съкращение, измислено от Брад и приятелчетата му за амишите, и означаваше „скапани шибани педерасти“.

Изминаха петнайсет минути, достатъчни на Брад да прочете статията „Имали сме извънземни посетители!“ от бившия служител в американската армия Ричард Т. Ръмсфелд и обстойно да разгледа прелестите на блондинката, провъзгласена за момиче на броя, която само по сутиен и бикини ловеше риба в планински поток, но по едно време той установи, че още чака. Очевидно онзи тип не беше отишъл набързо да се облекчи, а вършеше „голямата“ работа.

Брад се подсмихна, като си представи как в полумрака фукльото седи на „трона“ под ръждясалите тръби (единствената електрическа крушка беше изгоряла преди месеци, но двамата с Хю не се бяха наканили да я сменят с нова), а черното му палто събира мишите изпражнения на пода, и отново грабна вестника. Разлисти го на страницата с вицовете, прочитането на които му отне още десет минути (някои бяха толкова смешни, че той ги прочете по два-три пъти). Пак остави вестника и погледна часовника над вратата. Отвън буикът проблясваше под слънцето. Изминали бяха близо трийсет минути, откакто шофьорът с гъгнивия глас подхвърли: „Маслото е наред“, после изчезна зад ъгъла на белосаната барака, а развяващото му се черно палто изплющя като криле на прилеп. Наистина ли беше СШП? Дали някои от тях карат коли? Според него отговорът на втория въпрос беше отрицателен. СШП вярваха, че всичко, което има двигател, е творение на Сатаната, нали така?

Следователно непознатият не беше от тях. Но който и какъвто да бе, защо още не се връщаше?

Мисълта за човека, седнал на мръсната тоалетна чиния, вече не му се струваше толкова смешна. Пак си представи, че дългото му палто се влачи по протрития линолеум, а панталонът му е смъкнат до глезените, само че сега виждаше как непознатият е обронил глава на гърдите си, а широкополата му шапка (която изобщо не приличаше на шапките, носени от амишите), закрива очите му. Човекът е неподвижен. Не диша. Не се облекчава, а е мъртъв. „Получил е инфаркт, сърдечен тремболизъм или нещо подобно — помисли си Брадли. — Разбира се, напълно е възможно. Щом самият крал на рокендрола е пукнал, докато е седял в кенефа, значи може да се случи с всекиго.“

— Не — прошепна. — Не, не е… Как не… Няма начин!

Взе „Инсайд Вю“, помъчи се да прочете за летящите чинии, които шпионират хората, само че все не успяваше да преобрази думите в свързани мисли. Остави вестника и погледна през вратата. Буикът си беше на мястото, блестящата му повърхност и никелираните му части проблясваха под слънцето.

От шофьора нямаше и следа.

„Откакто отиде в кенефа, мина половин час… не трийсет и пет минути. Мамка му!“ — помисли си младежът. След още пет минути се хвана, че нервно разкъсва вестника и хвърля парчетата в кошчето за смет.

— Мамка му! — промърмори и стана. Излезе от боядисаната в бяло барачка, в която работеше, откакто го изхвърлиха от гимназията. Тоалетните бяха от задната й страна. Докато я заобикаляше, си мислеше как да постъпи; дали да извика: „Господине, добре ли сте?“, или да го обърне на шега: „Хей, господине, искате ли помощ?“ В края на краищата не му се наложи да изрече нито една от грижливо изкованите фрази.

Резето на мъжката тоалетна беше разхлабено, поради което вратата зейваше при всеки по-силен порив на вятъра, ако не беше затворена отвътре, ето защо, когато тоалетната не се използваше, Брад и Хю винаги пъхаха в процепа парче картон, сгънато няколко пъти. Младежът си каза, че ако шофьорът на буика е вътре, или е взел картончето (и го е оставил върху крановете на чешмата, докато си свърши работата), или го е захвърлил на малката площадка отвън. По-късно обясни на Енис Рафърти, че в повечето случаи посетителите наистина захвърлят парчето картон, а двамата с Хю винаги го поставят на мястото му. Хората се държат небрежно, когато не са си у дома. Не, държат се безобразно, когато са извън домовете си…

Парчето картон си беше на мястото, затъкнато между вратата и касата точно над резето. Въпреки това Брад отвори вратата, за да провери, и преди картончето да падне на земята, сръчно го хвана — също както след време сръчно щеше да отваря бутилка бира от ръчката на вратата на собствения си буик. Предчувствията му се сбъднаха — в кабинката нямаше никого. Тоалетната очевидно не беше използвана, пък и докато четеше вестника, той не беше чул шум от пускане на вода. Металният умивалник, покрит с петна ръжда, беше сух.

В този момент му дойде наум, че собственикът на буика не е заобиколил барачката, за да използва тоалетната, а за да зърне реката; гледката беше достатъчно живописна, че да й се наслади човек (дори да я заснеме със стария си кодак), защото на единия бряг се издигаха отвесни скали, обрасли с върби, чиито клони напомняха буйни зелени коси на русалки (няма спор, че Брад беше поет по душа, истински Дилан Макйеитс). Но и зад постройката нямаше следа от шофьора на буика, сред бурените като ръждясали кости се въргаляха само части от коли и няколко полуоси от трактори.

Реката бърбореше с пълен глас, пенеше се и заливаше бреговете. Разбира се, пълноводието й беше временно — в Западна Пенсилвания реките прииждат само напролет — но през онзи ден обикновено сънливата Редфърн беше неудържима.

Докато Брадли Роуч наблюдаваше придошлата река, в съзнанието му изникна ужасяваща мисъл. Той измери с поглед стръмния склон, спускащ се към водата. Тревата още беше мокра от дъжда и доста хлъзгава; ами ако заплеснатият от красивата гледка СШП се е подхлъзнал и е полетял надолу? С всяка изминала секунда предположението му се струваше все по-убедително. Нямаше друго обяснение за неизползваната тоалетна и за колата, която е заредена с бензин, а ключът е на таблото. Точно така! Старият господин Буик Роудмастър е отишъл да зърне реката, опитал се е да слезе по стръмния бряг, за да я погледа по-отблизо… после се е подхлъзнал и край на предаването!

Брадли предпазливо слезе до самата вода (въпреки че носеше маратонки, няколко пъти се подхлъзна, но не падна, защото гледаше да бъде близо я до дърво, я до скала, за които да се хване, ако загуби равновесие). От непознатия нямаше и следа, ала когато Брад погледна по течението на реката, видя нещо, заклещено в чатала на повалена бреза на стотина метра от мястото, на което самият той се намираше. Нещо черно, което подскачаше като коркова тапа. Може би беше палтото на господин Буик Роудмастър.

— Мамка му — промърмори и забърза обратно към канцеларията, откъдето телефонира на отряд Д, чийто участък се намираше на около четири километра по-близо до бензиностанцията, отколкото местната полицейска служба. Ето как…