Стивън Кинг
Буик 8 (37)

По-късно

Надгробните слова винаги са кратки, нали? Да. Опечалени с бели ризи, с поли под коленете… „Починал неочаквано“… Може да е получил удар в кенефа или да е наръган с нож от крадец. Полицаите обикновено знаят истината. На човек невинаги му се иска да знае, особено когато мъртвият е негов близък, но при нас е неизбежно. Защото в повечето случаи ние се появяваме първи на местопроизшествието със сигнални светлини и пращящи радиостанции, чийто говор звучи като пълни безсмислици за средностатистическите. За повечето „внезапно починали“ ние сме първите, които се появяват пред невиждащите им очи.

Спомням си, че когато Тони Шейндинкс се пенсионираше, аз си помислих: „Е, старецът вече изкуфява. И реакциите му са забавени.“ Сега, през 2006 година самият аз съм на път да се оттегля и някои от по-младите ми колеги сигурно си мислят същото за мен: „Вече е изкукал и реагира бавно.“ През повечето време обаче се чувствам като в доброто старо време — пълен с енергия, готов да поемам по две смени една след друга. Всеки ден, когато установявам, че белите косми са повече от черните или че челото ми се разширява към темето, си мисля, че има грешка, че властите скоро трябва да премахнат тази несправедливост. Невъзможно е, мисля си, мъж, който се чувства на двайсет и пет, да изглежда толкова над петдесетте. Сетне следват няколко лоши дни и аз разбирам, че няма никаква грешка, просто времето върви неуморно напред. Имали обаче по-лош миг в живота ми от онзи, когато видях Нед зад кормилото на буика?

Да. Има.

* * *

Шърли бе дежурна, когато се получи сигнал за катастрофа на щатско шосе №32 близо до пресечката с Хумболт Роуд. С други думи, там, където беше старата бензиностанция на „Джени“. Шърли се появи пребледняла като платно на вратата на кабинета ми.

— Какво има? — попитах. — Какво, по дяволите, ти става?

— Санди… човекът, който се обади, каза, че колата е стар шевролет, червено-бял. Шофьорът бил мъртъв. — Тя преглътна тежко. — На парчета. Така каза.

В момента това не ме заинтересува, макар че после, когато отидох лично, се оказа важно. Когато го видях.

— Шевролет? Казали какъв модел?

— Не попитах. Санди, не можах. — Очите й бяха пълни със сълзи. Не посмях. Но колко червено-бели стари шевролети мислиш, че има в окръг Статлър?

Отидох на местопроизшествието с Фил Кандълтън; молех се шевролетът да е „Малибу“ или „Бискейн“, или какъвто и да е, само не „Бел Еър“ номер MY57. Ала беше точно той.

— Мамка му! — изруга ужасено Фил.

Беше се забил от едната страна на бетонния мост над Редфърн Стрийм, на по-малко от пет минути пеша от мястото, където се беше появил буикът и където бе убит Къртис. Шевролетът имаше колани, но той не си ги беше сложил. Нямаше и следи от спиране.

— Велики Боже! — възкликна Фил. — Не може да бъде.

Не можеше да бъде и не беше случайност. Макар че на надгробното слово, където мъжете стоят с бели ризи, а жените с поли под коленете, щяха да кажат само „починал неочаквано“ и това бе вярно. За Бога, съвършено вярно. Любопитни шофьори забавяха, за да разгледат по-добре онова, което лежеше по очи върху тесния тротоар на моста. Струва ми се, че един тъпак дори го снима. Идеше ми да го настигна и да му завра шибания малък пластмасов фотоапарат в задника.

— Отклони движението — рекох на Фил. — Вземи Карл и отклонявайте колите по окръжното шосе. Аз ще го покрия. Боже, какъв ужас! Мили Боже! Кой ще каже на майка му?

Фил не смееше да ме погледне. И двамата знаехме кой ще каже на майка му. По-късно същия ден аз изпих горчивата чаша и се заех с най-тежкото задължение на шефа. След това с Шърли, Хади, Фил и Джордж Станкоуски отидохме в „Кънтри Уей“. За тях не знам, но аз не се интересувах от нищо; старият Санди съвсем се беше скапал.

Имам ясен спомен само за две неща през онази нощ. Първо, че се опитах да обясня на Шърли за странните джубоксове в ресторантчето — как никой не се сеща за песните в тях, но когато види заглавията им на картончетата, веднага си ги спомня. Тя не ме разбра.

Другият ми спомен е как влязох в тоалетната да повръщам. След известно време отидох да се наплискам на умивалника и се погледнах в кривото огледало. Тогава си дадох сметка, че в лицето, което виждах там, няма никаква грешка. Грешката бе да си мисля, че двайсет и пет годишният младеж, който сякаш още живееше в мен, съществува.

Спомням си как Хади изкрещя: „Санди, хвани ръката ми!“ и как сетне двамата, Нед и аз, се проснахме на асфалта върху останалите, вече в безопасност. При тези мисли заплаках.

„Починал неочаквано“, нека цивилните да вярват на тези глупости, но ние ченгетата, знаем истината. Ние почистваме кървищата и винаги знаем истината.

* * *

Всички, които не бяха на смяна, дойдоха на погребението. Той бе един от нас. Когато свърши, Джордж Станкоуски закара майка му и двете му сестрички у тях, а аз се върнах в участъка с Шърли. Попитах я дали ще отиде на помена и тя поклати глава:

— Мразя тези неща.

Седнахме да изпушим по една цигара на пейката и се загледахме разсеяно в младия полицай, който се взираше през прозорчето на склад Б, застанал в онази разкрачена поза, като проклет демократ или надзирател на строеж. Живеехме в нов век, но нещата си бяха почти същите.

— Колко несправедливо — каза Шърли. — Да загине толкова млад…

— Какво имаш предвид? — попитах. — Еди Джей гонеше петдесетте, за Бога. Сестрите му са минали шейсетте. Майка му е почти на осемдесет!

— Знам какво говоря. Беше прекалено млад, за да свърши така.

— Джордж Морган също беше млад.

— Дали…

Тя кимна към склад Б.

— Не мисля. Просто животът го съсипа. Той наистина се мъчеше да остане трезвен, полагаше усилия. Поправи се, откакто купи стария „Бел Еър“ на Кърт от Нед. Еди винаги е харесвал тази кола, а и Нед не можеше да я използва в колежа, поне като първокурсник. Щеше само да събира праха в двора му…

— … а Нед имаше нужда от пари.

— Не е лесно да си сирак и да се издържаш в колеж. Трябваше да пести всеки цент. Затова се съгласи да я продаде на Еди. Взе три бона и половина за нея…

— Три и двеста — поправи ме Шърли с тон на човек, който наистина е навътре в нещата.

— Три и двеста, три и петстотин, колкото ще да са. Мисълта ми е, че Еди виждаше в колата начин да започне нова страница. Престана да ходи в „Тап“, струва ми се, че дори посещаваше сбирките на Анонимните алкохолици. Започна нов живот. Жалко, че продължи само две години.

От другата страна на паркинга полицаят, който гледаше през прозорчето на склада, ни забеляза и тръгна към нас. Настръхнах. Със сивата си униформа това момче (само че вече не беше момче) удивително приличаше на покойния си баща. Нищо странно, предполагам, такива са законите на наследствеността. Онова, което ме смути толкова, бе голямата шапка. Той я премяташе нервно в ръце.

— Еди се размаза почти по същото време, когато някой е решил, че хлапето не става за колеж — рекох аз.

Нед Уилкокс напусна колежа „Пит“ и се върна в Статлър. В продължение на година изпълняваше задълженията на Арки, който се беше преместил в Мичиган. Там със сигурност всички говорят като него (направо е ужасно, като си помислиш). Когато навърши двайсет и една, Нед подаде молба за полицията. Сега, вече на двайсет и две, отново бе сред нас. Като новобранец.

Момчето на Кърт спря на средата на паркинга и отново погледна склада, без да спира да мачка шапката си.

— Добре изглежда, нали? — промърмори Шърли.

Аз я погледнах важно:

— Вече знае какво иска. Колко ли е фучала майка му, когато е научила какво си е наумил?

Шърли се засмя и загаси цигарата си.

— Повече е фучала, когато е научила, че смята да продаде бащиния си „Бел Еър“ на Еди Жакюбоа; поне така ми каза Нед. Хайде, Санди, сигурно е знаела, какво я очаква. Трябва да е знаела. Нали беше омъжена за такъв, за Бога! Вероятно се е досещала, че мястото му е тук. Кажи за Еди сега, неговото място къде беше? Защо просто не отказа пиенето? Веднъж завинаги.

— Това е вечен въпрос. Казват, че е болест, като рака и диабета. Може би са прави.

Еди започна да се появява на работа вонящ на алкохол и скоро не можехме да си затваряме очите — положението бе твърде сериозно. Когато отказа да се посъветва с лекар и да прекара един месец в полицейския санаториум, му беше дадена възможност за избор: или да напусне мирно и кротко, или да бъде изритан. Еди напусна доброволно с почти два пъти по-ниска пенсия от онази, която би получил, ако се беше задържал само още три години — разликата бе съществена. Също като Шърли аз не можех да го разбера — защо просто не отказа пиенето? При такъв стимул защо не си каза: „Хайде, ще стоя жаден още три години, пък после мога да отворя кранчето и да се къпя в алкохол“? Не можех да си го обясня.

„Тап“ наистина се превърна във втори дом на Еди Джей. Заедно със стария „Бел Еър“. Той го поддържаше в идеално състояние до самия ден, в който се заби в парапета на моста над Редфърн Стрийм с около сто и двайсет километра в час. Имаше безброй причини да го направи (не беше никак щастлив), но се чудя дали някои от тях не са били малко по-решаващи от други. Най-вече дали точно преди края не е усетил пулса на привличането, дали не е чул шепота като човешки глас в съзнанието си:

„Направи го, Еди, хайде, давай. Не ти остава много, нали? Останалото вече няма значение. Просто натисни докрай този стар педал и завърти рязко волана. Направи го. Хайде. Направи една поразия, да създадеш малко работа за приятелчетата си.“

Спомних си вечерта, когато седяхме на същата тази пейка, и как същият младеж, когото виждах сега, но с четири години по-млад, слушаше жадно разказа на Еди за задържането на Брайън Липи с големия му камион. Слушаше как Еди се беше опитал да накара приятелката на Липи да предприеме нещо, преди гаджето й да я пребие или да я убие. Каква ирония. Доколкото ми е известно, сега момичето с окървавеното лице е единственият все още жив участник в онази случка. Да, тя се навърта в околността. Вече не патрулирам често, но името и снимката й от време на време се появяват на бюрото ми. И всеки път видът й е все близо до онази пияна, насинена, раздърпана стара вещица, в каквато в крайна сметка ще се превърне. Тя доста често се „блъска във вратата“ или „пада по стълбите“, след едно такова падане си счупила ръката и крака. Вероятно някой като Брайън Липи й е помогнал да слезе по-бързо, не мислите ли? Защото те наистина избират все едни и същи мъже. Има две или три деца по сиропиталища. Да, тя се мотае наоколо, но дали е жива? Може би смятате, че да, но аз мисля, че Джордж Морган и Еди Джей са я преценили по-правилно.

— Ще отпрашвам — рече Шърли и стана. — Не мога да понеса повече приятелски разговори за този ден. Ти добре ли си?

— Да.

— Хей, той се върна онази нощ, нали? Такива ми ти работи.

Не се наложи да уточнява. Аз кимнах и се усмихнах.

— Еди беше добър човек — рече Шърли. — Може да не успя да се откачи от алкохола, но имаше най-голямо сърце от всички ни.

„Не — помислих си, докато гледах как се приближава до Нед и разменят няколко думи. — Според мен ти имаш най-голямо сърце от всички ни, Шърл.“

Тя целуна Нед по бузата, като се подпря на рамото му и се изправи на пръсти, сетне се насочи към колата си. Нед се приближи до мен.

— Добре ли си? — попита.

— Да, добре съм.

— А погребението…

— Скапана работа, като всяко погребение. Не е нито най-доброто, нито най-лошото, на което съм бил. Радвам се, че ковчегът бе затворен.

— Санди, може ли да ти покажа нещо? Ей там.

Той кимна към склад Б.

— Добре. — Изправих се. — Да не би температурата да е спаднала?

Ако беше така, това беше новина. Не се бе случвало от две години. Последното светлинно явление се състоеше от десетина леки проблясъка.

— Не — отвърна той.

— Да не би багажникът да е отворен?

— Затворен е.

— Какво тогава?

— Искам да ти покажа.

Погледнах го изпитателно и едва сега си дадох сметка колко е възбуден. Със смесени чувства (най-вече любопитство и безпокойство) се запътих към другия край на паркинга редом със сина на стария ми приятел. Той зае надзирателската поза пред един прозорец и аз застанах до съседния.

Отначало не забелязах нищо необичайно. Буикът си стоеше вътре както вече четвърт век. Не святкаше, не беше избълвал нищо интересно. Червената стрелка на термометъра показваше с нищо незабележителните двайсет и пет градуса.

— Е, и? — попитах.

Нед весело се засмя:

— Под носа ти е, а не го виждаш! Идеално! Аз също не го забелязах отначало. Почувствах, че нещо е променено, но не можех да определя какво.

— За какво говориш?

Той поклати глава с усмивка:

— Не, сержант, не. Няма да ти кажа. Ти си шефът. Ти си единствен от онези трима полицаи, който е бил там тогава и сега е тук. То е пред теб, виж го сам.

Отново се вгледах в буика, присвих очи и вдигна ръка, за да намаля блясъка на стъклото. Какво трябваше да видя? Нещо се беше променило, да, но какво? Какво?

Спомних си онази нощ в „Кънтри Уей“, когато прелиствах картончетата на разваления джубокс и се опитвах да се сетя за важния въпрос, който Нед бе решил да не зададе. Той бе готов да изскочи, но отново се отдръпна. В такива случаи няма начин да се сетиш. Тогава също си го бях помислил.

Затова, вместо да се взирам в колата, аз зареях поглед и освободих ума си. През главата ми започнаха да минават имената на стари песни, които вече никой не слуша, които не пускат дори по ретростанциите, изгрели на музикалния хоризонт и залезли завинаги. „Дете на обществото“, „Картините на кибритопродавача“, „Куик Джоуи Смол“ и…

… бинго, ето го. Както бе казал Нед, точно под носа ми. За момент дъхът ми секна.

На предното стъкло имаше пукнатина.

Тънък сребрист зигзаг като застинала светкавица откъм страната на кормилото.

Нед ме удари по рамото:

— Елементарно, Уотсън, знаех си, че ще го забележиш. Все пак ти беше под носа.

Обърнах се към него, понечих да заговоря, сетне отново погледнах през стъклото, защото още не вярвах на очите си. Тя беше там. Пукнатината напомняше черта на повърхността на застинал живак.

— Кога е станало? — попитах. — Знаеш ли?

— Снимам го на всеки четирийсет и осем часа. Ще проверя, за да съм сигурен, но мога да се обзаложа на една умряла котка, че на последната снимка я няма. Случило се е между сряда вечер и петък следобед в… — Той погледна часовника си и се усмихна широко. — Четири и четиринайсет.

— Може дори да е станало по време на погребението на Еди.

— Възможно е, да.

Отново мълчаливо се взряхме в бараката. След известно време Нед каза:

— Прочетох стихотворението, за което ми говори. „Чудната двуколка“.

— Сериозно?

— Да. Добро е. Смешно.

Отдръпнах се от прозореца и го погледнах.

— Сега ще стане бързо, като в стихотворението — заговори той. — Я гума ще се спука… я амортисьор ще падне… я някоя броня. Все едно да стоиш до замръзнало езеро в ранна пролет и да слушаш как ледът се пука.

Кимнах.

— Така ще стане.

Очите му блестяха и ме наведоха на една странна мисъл — за пръв път виждах Нед Уилкокс щастлив след смъртта на баща му.

— Мислиш ли?

— Да. Само че вместо ледени парчета, тук ще падат болтове и стъкла. Ченгетата ще се редят пред прозорците като в ония дни… но този път ще гледат как разни неща се изкривяват, чупят и падат. Докато накрая цялото нещо изчезне. Ще се чудят дали точно преди края няма да има един последен проблясък, както последната „китайска роза“ на зарята за Четвърти юли.

— Ще има ли, как мислиш?

— Мисля, че зарята свърши. Мисля, че скоро ще чуем последния метален трясък и после ще можем да закараме парчетата в гробището за коли.

— Сигурен ли си?

— Не — усмихна се той. — Никога не можеш да си сигурен. Научил съм го от теб, от Шърли, Фил, Арки и Хади… И от Еди Джей. Обаче ще наблюдавам. И рано или късно… — Той размаха юмрук, сетне отново погледна през прозореца. — Рано или късно.

Обърнах се към моя прозорец и вдигнах ръце до слепоочията си, за да виждам по-добре. И се взрях в нещото, приличащо на буик „Роудмастър 8“. Хлапето имаше пълно право.

Рано или късно.