Стивън Кинг
Буик 8 (4)

Тогава

Енис Рафърти извади бинокъла си от кутията с такъми, с която не се разделяше по време на риболовния сезон. След това двамата с Кърт Уилкокс слязоха по стръмния бряг чак до разпенената река поради същата причина, която е накарала мечката да превали планината — да видят каквото има да се види.

— Аз какво да правя? — измънка Брад, когато двамата тръгнаха към реката.

— Пази колата и мисли за алибито си.

— Алиби ли? Че защо ми е алиби? — поизнервено запита младежът, но не получи отговор.

Докато слизаха по стръмния и затревен бряг (всеки беше готов да подкрепи другия, ако се подхлъзне), Енис заяви:

— В този автомобил има нещо гнило. Даже Брадли Роуч го е разбрал, а той не е от най-умните.

Кърт закима още докато партньорът му говореше:

— Прилича ми на картинката в един учебник от отделенията — под нея имаше надпис: „ОТКРИЙТЕ ДЕСЕТТЕ НЕСЪОТВЕТСТВИЯ В КАРТИНАТА“.

— Именно! — въодушевено възкликна Рафърти. Харесваше новобранеца, когото му бяха зачислили като партньор, и смяташе, че от него ще излезе добър полицай, след като добие повече опит. Двамата най-сетне се добраха до водата. Рафърти посегна за бинокъла, който беше провесил на шията си, и добави: — Няма нито лепенка от автомобилната инспекция, нито регистрационни номера. А пък волана… Къртис, забеляза ли колко е голям?

Кърт кимна.

— Няма антена за радиото, колата не е изцапана с кал — продължи Енис. — Как е пътувала по магистрала №32, без да се изкаля? Ние преминахме през най-малко сто дълбоки локви… А предното стъкло на проклетницата блести, все едно току-що са я измили.

— Хм, не знам… Забеляза ли страничните отвори?

— А? Разбира се, обаче те са типични за всички стари модели на буик.

— Вярно е, само че тези не са както трябва. От дясната страна са четири, а от другата — само три. Мислиш ли, че тази марка коли някога са били произвеждани с различен брой отвори от двете страни? Защото аз не го вярвам.

Енис Рафърти смутено се втренчи в партньора си, после вдигна бинокъла. Почти веднага видя черния предмет, подскачащ като коркова тапа, който беше накарал Брадли Роуч да хукне към телефона.

— Наистина ли е палто? — Кърт засенчваше очите си, които бяха далеч по-силни от очите на Брадли Роуч. — Според мен не е.

— Тц — промърмори Енис, който продължаваше да гледа през бинокъла. — Прилича на… на кофа за смет. От онези, черните, дето ги продават в магазина „Тру Валю“. А може би съм окьоравял. Я погледни.

Подаде бинокъла на Къртис, който побърза да го увери, че не е окьоравял и че самият той вижда черна пластмасова кофа, която снощният порой вероятно е довлякъл от паркинга за каравани. Така и не откриха нито черно палто, нито черна шапка, нито пък човека с мъртвешки бледо лице и с права черна коса, провиснала край безформеното му ухото. Полицаите имаха пълно право да се усъмнят в съществуването му — когато отиде в канцеларията да разпита по-обстойно младия господин Роуч, Енис Рафърти забеляза на бюрото вестник „Инсайд Вю“, в който неизменно се описваха срещи с третия вид и подобни преживявания — стига да го нямаше автомобилът. Блестящият тъмносин буик, паркиран до бензиновата помпа, беше неоспоримо доказателство. Само че по времето, по което влекачът пристигна да го натовари, нито Енис Рафърти, нито Къртис Уилкокс вярваха, че това е буик.

Дотогава двамата вече не знаеха какво представлява.

* * *

Опитните ченгета твърдят, че почти винаги се осланят на интуицията си; докато заедно с партньора си се приближаваше към Брад Роуч, който стоеше до лъскавия автомобил с три отвора от едната страна и с четири от другата, Рафърти изпита странно предчувствие. Хрумна му, че странностите, които досега са видели, са само върхът на айсберга. Което пък го наведе на мисълта, че ако господин Роуч види възможно най-малко подробности, по-късно няма да има възможност да разказва за тях. Ето защо той потисна желанието си да задоволи любопитството си и да разгледа изоставената кола, възложи на Кърт огледа, а самият той отиде с Брадли в канцеларията. Първата му работа беше да телефонира за влекач, който да закара буика на паркинга зад участъка на отряд Д. Освен това искаше да разпита Брадли, докато спомените му са сравнително пресни. Казваше си, че по-късно ще има достатъчно време да разгледа странната кола.

— Някой е направил незначителни изменения по каросерията, това е всичко — заяви той, преди да заведе младежа в канцеларията. Кърт недоверчиво го проследи с поглед. Казваше си, че това не са частични промени, а някакво безумие. Някой бе запълнил единия страничен отвор, после бе боядисал ламарината толкова съвършено, че вдлъбнатината изобщо не си личеше… Същият този някой бе заменил нормалния волан на буика с нещо, което наподобява рул на яхта… Това ли бяха незначителните изменения?

— Поогледай я, докато свърша нещо — добави Енис.

— Може ли да проверя километража?

— Добре. Само не си слагай лапите на волана — може би ще се наложи да снемем отпечатъци.

Отново се бяха приближили до бензиновите колонки. Брад Роуч нетърпеливо изгледа двамата полицаи — онзи, когото щеше да убие след двайсет и две години, и другия, който още същата вечер щеше да изчезне безследно:

— Какво мислите? Онова там трупът му ли е? Удавил се е, нали?

— Не, освен ако не се е скрил в кофата за смет, дето се е заклещила в чатала на брезата — подхвърли Енис.

Брад помръкна:

— Мамка му! Наистина ли е кофа?

— Абсолютно. Само че е възмалка, та в нея да се побере човек. Полицай Уилкокс, имаш ли въпроси към този младеж?

Тъй като още беше новобранец и се учеше от Рафърти, Къртис наистина зададе няколко въпроса на Брадли най-вече да се увери, че хлапакът не е пиян и не е загубил разума си. Накрая кимна на партньора си, който тупна по рамото Брадли, все едно бяха стари приятели:

— Да отидем на работното ти място, а? Ще ме почерпиш едно кафе, после с теб ще разнищим тази история… — Той поведе Брадли към белосаната барака, като не преставаше да бърбори.

* * *

Щатски полицай Уилкокс имаше на разположение около четирийсет и пет минути, преди да се появи влекачът, върху чийто покрив проблясваше жълтата сигнална лампа. Четирийсет и пет минути не са много време, но бяха достатъчни да превърнат Къртис в доживотен изследовател на „Роудмастър“. Казват, че истинската любов винаги пламва за секунди.

Потеглиха след влекача; буикът беше хванат в скобата така, че задницата му почти се влачеше по платното. Енис шофираше, а Кърт седеше до него и непрекъснато се въртеше като момченце, на което му се пишка. Полицейското радио, монтирано между двете седалки, което, въпреки че бе заливано от безброй кафета и кока-коли, упорито продължаваше да работи, беше настроено на двайсет и трети канал и предаваше размяната на реплики между Мат Бабицки и полицаите в патрулните коли; беше като музикален фон на ежедневната им работа, ала нито Енис, нито Кърт я чуваха, освен когато чуеха номера на тяхната кола.

— Първото шантаво нещо е двигателят — възбудено заразказва Къртис. — Не, май първото е лостчето за отваряне на предния капак. Намира се далеч от шофьора, освен това трябва да го натиснеш, вместо да го издърпаш…

— Такова чудо не съм виждал — промърмори Енис.

— Чакай, чакай, като чуеш всичко, ще ти хвръкне шапката. Открих го и отворих капака. Двигателят, братче, двигателят…

Рафърти стреснато го изгледа — приличаше на човек, на когото е хрумнала прекалено правдоподобна идея. Пулсиращата светлина от лампата на покрива на влекача обагряше лицето му в оранжево.

— Само не ми казвай, че няма двигател! Да не си посмял да кажеш, че под капака има само радиоактивен кристал или друга тъпотия, дето уж имало в тъпите летящи чинии!

Къртис се засмя — едновременно радостно и налудничаво:

— Не, не, двигател има, само че нищо не му е наред. От двете му страни с големи букви е написано „БУИК 8“, като че ли онзи, дето го е сглобявал, се е страхувал да не забрави каква е проклетата кола. Свещите са осем — по четири от всяка страна, което е нормално — осем цилиндъра, осем свещи — само че няма разпределител. Липсват и генератор или алтернатор.

— Я се разкарай!

— Който лъже, на въже, Енис!

— Накъде водят кабелите, прикрепени към свещите?

— Доколкото видях, те са като затворени вериги, тоест влизат обратно в двигателя.

— Пълно безумие.

— Имаш право. Слушай, Енис, слушай! — Което означаваше: „Престани да ме прекъсваш и ме остави да разказвам!“ Къртис Уилкокс продължаваше да се върти неспокойно на седалката, но нито за миг не откъсваше поглед от буика, натоварен на влекача.

— Стой мирно, Кърт. Целият съм слух.

— Буикът има радиатор, но доколкото видях, той е празен. Няма нито вода, нито антифриз. Липсва и ремък за вентилатора, което е напълно нормално, защото вентилатор няма.

— А маслото?

— Има картер и пробка за измерване на нивото на маслото, само че не е разграфена. Акумулаторът е „Делко“, но — само да не паднеш — не е свързан с нищо. Липсват всякакви кабели.

— Описваш кола, която няма начин да се движи — заяви Енис.

— Имаш право. Разгледах и ключа за стартера. Закачен е на най-обикновена верижка без ключодържател.

— На нея има ли други ключове?

— Не. Пък и онова всъщност не е истински ключ, а парче метал, дълго ей толкова. — Къртис разпери палеца и показалеца си.

— Ясно. Сигурно прилича на шаблоните, по които се изработват ключове по поръчка.

— А, не. Представлява чисто и просто стоманена пръчица.

— Изпробва ли го?

Къртис, който до този момент очевидно не можеше да спре напиращите думи, се поколеба.

— Хайде, изплюй камъчето. Да му се не види, аз съм ти партньор. Няма да те ухапя, я!

— Ами… наистина го завъртях. Исках да проверя дали шантавият двигател работи.

— Разбира се, че работи. Някой е закарал колата на бензиностанцията, нали?

— Така твърди Роуч. Обаче като видях какво има под капака, се запитах дали хлапакът не лъже, или пък е бил хипнотизиран. Така или иначе въпросът все още е без отговор. Онова, дето прилича на ключ, не може да се превърти. Все едно запалителното устройство е блокирано.

— Къде е ключът?

— Върнах го на таблото.

Енис кимна:

— Хубаво. Като отвори вратата, включи ли се лампичката на тавана? Или пък изобщо няма лампичка, а?

Къртис не отговори веднага, очевидно се мъчеше да си припомни подробностите.

— Дааа, имаше… и се включи. Мамка му, трябваше да ми направи впечатление! Само че как се включи, след като акумулаторът не е свързан с двигателя?

— Откъде да знам? Може би се захранва от батерии — промърмори Рафърти и усети колко неубедителни са аргументите му. — Забеляза ли нещо друго?

— Най-интересното оставих за накрая. Наложи се да докосна туй-онуй в купето, обаче използвах носната си кърпа, затова не бързай да ми откъснеш топките.

Рафърти не проговори, но погледът му подсказваше, че при необходимост без колебание ще го направи евнух.

— Уредите на контролното табло са поставени само за камуфлаж. Не се върти нито копчето на радиото, нито на парното. Лостчето за включване на устройството за размразяване на предното стъкло не се плъзга нито напред, нито назад, все едно е зазидано в бетон.

Енис Рафърти направи завой и последва влекача по алеята, водеща към паркинга зад сградата на пътната полиция.

— Има ли още нещо?

— Какво ти нещо? Цялата кола е шибана! — Възклицанието изуми Рафърти, тъй като по принцип Къртис не използваше нецензурни думи. — Забеляза ли волана? Мисля, че и той е за камуфлаж. Опитах се да го завъртя наляво-надясно — едва го докоснах, не припадай! — и успях, но съвсем леко. Може би е заключен като запалителното устройство, обаче…

— Обаче не ти се вярва.

— Именно.

Влекачът паркира пред склад Б. Хидравличният крик изсъска, буикът зае водоравно положение на платформата. Шофьорът на влекача, старият Джони Паркър, слезе да освободи скобите — както винаги от устата му стърчеше цигара „Пел Мел“, дробовете му хриптяха като мехове. Енис и Къртис седяха в патрулна кола 19 и не откъсваха поглед един от друг.

— Да му се не види, какво излиза? — промърмори Рафърти. — Кола, която няма двигател, а воланът й не работи, влиза в бензиностанцията на магистрала №32 и се устройва пред колонката за бензин „супер“. Няма регистрационни номера, нито лепенка от автомобилната инспекция… — Изведнъж му хрумна нещо. — Ами талонът на колата? Потърси ли го?

— Естествено. — Къртис отвори вратата, явно бързаше да слезе — всички младежи са нетърпеливи. — Не беше в жабката, защото жабка няма. Налице са нещо като ръчка и бутон, само че бутонът не може да се натисне, а капачето не се отваря. И жабката е за заблуда като всичко останало на таблото. Самото табло е пълен фалшификат. През петдесетте на колите не е имало дървени табла… Поне на американските коли.

Слязоха от патрулката и се втренчиха в задницата на „осиротелия“ буик.

— Багажникът отваря ли се? — попита Рафърти.

— Да. Не е заключен. При натискане на бутона капакът се отваря като на всяка кола. Обаче вътре смърди отвратително.

— На какво?

— На блато.

— Вътре имаше ли трупове?

— Не, абсолютно нищичко.

— Не думай! Нито резервна гума, нито дори крик ли?

Къртис поклати глава. Джони Паркър се приближи до тях и свали работните ръкавици:

— Имате ли друго за мен, момчета?

Двамата едновременно поклатиха глави.

Старецът си тръгна, но след няколко крачки се обърна:

— Мамка му, какво е туй чудо? Да не би някой да се е измайтапил?

— Още не знаем — отвърна Енис.

— Аха — кимна Джони. — Като разберете, непременно ми кажете. Нали се сещате — който много знае, бързо остарява, но удовлетворението от наученото остава.

— Голямо удовлетворение, няма що! — промърмори Кърт. Поговорката беше станала част от живота на щатските полицаи от отряд Д. Не беше шега, известна на малцина посветени, а фраза, която постепенно започнаха да използват редом със специфичните термини.

Двамата полицай проследиха с поглед отдалечаващия се старец.

— Имаш ли да споделиш още нещо, преди да разговаряме със сержант Шейндинкс? — попита Рафърти.

— Да. Там, вътре, е земетръсна зона.

— Моля? Какви ги говориш?

Къртис разказа за предаването, което предишния ден беше гледал по един от каналите на питсбъргската телевизия. Междувременно към тях се приближиха и други полицаи, включително Фил Кандълтън, Арки Аркейниън, Санди Диърборн и самият сержант Тони Шейндинкс.

Предаването било посветено на предсказване на земетресенията. Изказали се мнозина учени, но според Къртис нито един не предложил сигурен метод, макар всички да повтаряли, че след време такъв метод ще бъде открит. Добавили, че винаги има признаци, предвещаващи катастрофалното явление, усещат ги животните, понякога и хората. Кучетата стават неспокойни и лаят да ги пуснат навън. Кравите ритат стените на обора или събарят оградата на пасището. Птиците, затворени в клетка, толкова силно пляскат с крила, че ги прекършват. Петнайсет-двайсет минути преди силен трус някои хора чуват бучене от земните недра (а щом хората го долавят, няма причина животните да не го чуват много по-ясно). Освен това, добавили учените глави, изказващи се по телевизията, преди земетресение температурата винаги спада. Малцина усещат тези странни въздушни джобове, предвещаващи катастрофалните катаклизми, но те така или иначе съществуват. Редица метеорологични данни подкрепят субективната информация.

— Ти какво, на майтап ли ме вземаш? — тросна се Тони Шейндинкс.

Кърт отговори, че и през ум не му минава да се подиграва с командира. По телевизията били казали, че два часа преди голямото земетресение през 1906 година в Сан Франциско било регистрирано спадане на температурата с цели четиринайсет градуса, а останалите метеорологични параметри останали непроменени.

— Много интересно — подхвърли Енис Рафърти, — но не разбирам какво общо има с буика.

Докато Къртис говореше, слушателите му постепенно се увеличаваха. Преди да отговори на партньора си, той се огледа; знаеше, че има опасност през следващите месеци при повикванията по радиостанцията да го наричат „Кърт Земетресението“, но беше прекалено възбуден и въобще не му пукаше. Обясни как, докато Енис разпитвал Брадли в канцеларията на бензиностанцията, самият той седнал зад грамадния волан на буика, като внимавал да не докосва нищо. След няколко секунди чул силно бучене. Не само го чул, ами го усетил.

— Започна ненадейно — добави. — Усещах го дори в пломбите на зъбите ми. Мисля, че ако беше малко по-силно, монетите в джоба ми щяха да задрънчат. Има си дума за това явление, учихме го по физика, но да пукна, ако си я спомням.

— Нарича се „хармония“ — намеси се Тони. — Това е, когато два предмета започват да вибрират едновременно, например камертони или кристални чаши.

Къртис кимна:

— Точно така. Не знаех каква е причината, но беше много силно. Стори ми се, че звукът се забива в главата ми, както се случва, когато стоиш на високите скали под далекопровода. Сигурно ще ме помислите за откачен, но след минута-две бученето ми заприлича на говор.

— Веднъж чуках гадже на скалите — замечтано промърмори Арки — в този момент акцентът му беше досущ като на Лорън Уелк. — Наистина беше адски хармонично…

— Запази го за мемоарите си, дядка — прекъсна го Тони. — Продължавай, Къртис.

— Отначало си помислих, че се е включило радиото, защото звучеше също като старомоден радиоапарат, настроен на някаква далечна станция. Извадих носната си кърпа и посегнах да го изключа. Именно тогава установих, че нито едно копче не се върти. Радиото е истинско колкото… колкото Фил Кандълтън е истински щатски полицай.

— Ха-ха! Много смешно, хлапе — промърмори Фил. — Смешно е колкото пиле от каучук или…

— Млъкни! — нареди му Тони. — Остави човека да ни разкаже всичко. — Продължавай, Къртис. Спести ни комичните елементи, ако обичаш.

— Слушам, сър. Докато се мъчех да завъртя копчето на радиото, изведнъж усетих колко е студено. Денят беше топъл, колата стоеше на слънце, но в купето беше студено като в зимник. И някак влажно. Което пък ми напомни за предаването за земетресенията. — Той поклати глава. — Изпитах желание да изляза от колата, и то бързо. Бученето постепенно затихваше, ала в купето ставаше все по-студено. Все едно се намирах в хладилник.

Тони Шейндинкс, който по онова време беше командир на отряд Д, се приближи до буика. Не го докосна, само сложи ръце на гърба си и през спуснатото стъкло надникна в купето. Енис застана зад него. Другите полицаи се струпаха около Къртис и зачакаха Тони да приключи „инспекцията“. Според повечето от тях Тони Шейндинкс беше най-добрият командир, който са имали, откакто носеха сивите униформи на пенсилванската щатска полиция. Според тях той беше „печен“ — смел, честен и хитър, когато се налагаше. Щом един полицай стане старши сержант, се превръща в политическа личност. Длъжен е да присъства на ежемесечните съвещания. Търсят го големите клечки от Скрантън. Разбира се, тази длъжност е далеч от върха на бюрократичната стълба, ала все пак изисква спазването на куп досадни формалности. Шейндинкс донякъде играеше по свирката на шефовете, за да запази мястото си, ала и той, и хората му знаеха, че никога няма да се издигне по-високо. Той не го и желаеше. Защото винаги поставяше на първо място своите момчета… и момичето, когато Шърли замести Мат Бабицки. Накратко, хората от неговата рота. Отряд Д. Подчинените му го знаеха не защото им го беше казал, а защото го доказваше с делата си.

След малко той се върна при хората си. Свали шапката си, прокара пръсти през късо подстриганата си коса, отново нахлупи шапката, премятайки отзад кожения придържащ ремък, както гласеше правилникът за през лятото. През зимата ремъкът минаваше под брадичката. Така повеляваше традицията, която се спазваше в организации, създадени преди много години, каквато бе и щатската полиция на Пенсилвания. Например до 1962 година полицаите не можеха да сключат брак без разрешение на командира (мнозина старши сержанти се възползваха от правомощията си, за да прогонят новобранци и млади полицаи, които според тях не се справяха със задълженията си).

— Не чух бучене — заяви той. — И температурата в купето ми се стори нормална. Може би е по-хладничко отколкото вън, обаче… — Той сви рамене.

Къртис се изчерви:

— Сержант, кълна се, че…

— Не казвам, че лъжеш — прекъсна го Тони. — Щом казваш, че туй чудо е бучало като камертон, значи е вярно. Според теб откъде е идвал звукът? От двигателя ли?

Къртис поклати глава.

— От багажника ли?

Младият полицай отново поклати глава.

— Отдолу, а?

Къртис за трети път поклати глава, страните, вратът и челото му пламтяха.

— Тогава откъде?

— От въздуха — колебливо произнесе Кърт. — Зная, че ще ви се стори налудничаво, но… наистина идваше от въздуха. — Огледа се, като че ли очакваше колегите му да го вземат на присмех, ала никой не се засмя.

В този момент към групичката се приближи Орвил Гарет. Сутринта го бяха изпратили на границата със съседния окръг по сигнал, че през нощта машините на някакъв строителен обект са били изпочупени от вандали. Зад него бавно пристъпваше Господин Дилън, талисманът на отряд Д — немска овчарка, в чиито вени може би течеше и кръв на коли. Орвил и Хади Ройър го бяха „осиновили“ още когато беше мъничко кученце, след като го бяха намерили да обикаля около плиткия кладенец на изоставена ферма на Соумил Роуд.

Господин Д не беше куче-пазач, защото никой не си беше направил труда да го обучи. Обаче бе много умен и готов с нокти и зъби да защитава любимците си. Ако в негово присъствие някой повишеше тон и заплашеше с пръст полицай от отряд Д, въпросният някой рискуваше до края на живота си да бърка в носа си с молив.

— Какво става, момчета? — попита Орвил, но преди някой да му отговори, Господин Дилън нададе вой. Санди Диърборн, който стоеше най-близо до песа, по-късно каза, че никога през живота си не е чувал по-кошмарен звук. Кучето отстъпи крачка назад и приклекна, без да откъсва поглед от колата. Ако не беше настръхналата му козина, щеше да прилича на животно, клекнало да се изходи. Санди се вцепени.

— Божичко, какво му става? — прошепна Фил сякаш със страхопочитание.

Господин Д нададе протяжен вой и все така приклекнал, но с муцуна вирната нагоре, се примъкна към буика. Гледката беше потресаваща. Още два-три пъти кучето се опита да пристъпи (по-точно да се замъкне) до колата, накрая се просна на асфалта, като се задъхваше и скимтеше.

— Какво му става, бе? — възкликна Орвил.

— Сложи му каишката и го заведи вътре — нареди Тони.

Орв побърза да се подчини, дори затича да донесе каишката. Фил Кандълтън, който много си падаше по кучето, придружи Орв до участъка — вървеше до Господин Дилън, от време на време се навеждаше да го погали, да му каже нещо успокояващо. По-късно каза, че кучето треперело като лист.

Никой не продума. Не беше необходимо. Всички си мислеха, че Господин Дилън е потвърдил думите на Кърт. Земята не се люлееше, а Тони не чу нищо, когато надникна в купето на буика, обаче в тази кола имаше нещо нередно. Не ставаше въпрос само за прекалено големия волан или за необичайния ключ за запалването, който приличаше на метална пръчица. Нещата бяха много, много по-сериозни.

* * *

През седемдесетте и осемдесетте години криминалистите към пенсилванската щатска полиция нямаха постоянно седалище, а обикаляха участъците в обсега на районното полицейско управление. В случая с отряд Д районното управление се намираше в Бътлър. Криминалистите не разполагаха с микробуси, оборудвани с най-съвременната техника — подобни луксозни придобивки, характерни за големите градове, щяха да бъдат въведени в провинциални Пенсилвания едва в края на века. Пътуваха с полицейски коли без обозначения, товареха в багажника или на задната седалка принадлежностите си, после ги взимаха със себе си в големи сакове с логото на пенсилванската щатска полиция. Обикновено екипите бяха от по трима души — криминалист и двама помощници. От време на време се включваше и „стажант“, който караше редовен курс на обучение. В повечето случаи „стажантите“ бяха голобради младоци, които още нямаха законно право да консумират алкохол.

През онзи следобед екип криминалисти се появи в участъка на отряд Д. Бяха пристигнали чак от Шипънвил по молба на Тони Шейндинкс. Всъщност посещението им беше неофициално, тъй като в задълженията им не влизаше огледът на моторни превозни средства. Ръководител на екипа беше Биби Рот, един от най-възрастните полицейски служители (колегите му се шегуваха, че лично Шерлок Холмс и доктор Уотсън са го учили на тънкостите на занаята). Двамата с Тони Шейндинкс бяха големи приятели, затова Биби се съгласи да му направи услуга. Разбира се, при условие че участието на екипа ще остане в тайна.