Стивън Кинг
Буик 8 (34)

Сега
Санди

Шърли, Хади, Еди — гласовете им галеха ухото ми като говора на актьори, надвикващи се в някаква странна пиеса. Еди каза, че крокодилът бил затворил устата си, и замълча. Очаквах някой от другите да продължи, но сетне осъзнах, че това е краят. Аз го знаех, но Нед Уилкокс — не. А може би разбираше, но не искаше да го признае пред себе си.

— Е? — рече той нетърпеливо.

„Какво стана, когато разрязахте прилепа? Разкажете ми за рибата. Разкажете ми всичко. Ама… това е важно… разкажете ми цялата история, с начало, среда и край, обяснете ми всичко. Защото аз имам право да знам. Не ми излизайте с номера, че годините били заличили спомена. Не ви вярвам. Отказвам да повярвам. Искам подробен разказ.“

Той беше млад и това донякъде обясняваше поведението му. Не се бе срещал с нещо, което, както се казва, не е от този свят, и това е още едно обяснение… но имаше и нещо друго, а то никак не ми харесваше. У него имаше някакъв егоистичен стремеж да получи всичко. И си мислеше, че има право на това. Ние глезим споходените от голяма мъка, не сте ли забелязали? И те свикват с това отношение.

— Какво „е“? — попитах с най-неутралния си глас, но не постигнах нищо.

— Какво се случи, когато сержант Шейндинкс и баща ми се върнаха? Хванахте ли Брайън Липи? Видял ли е нещо? Казал ли е на някого? Бога ми, не можете да спрете дотук!

Грешеше. Можехме да спрем където си поискаме, но аз не му го казах (поне не тогава). Обясних му, че не сме заловили Брайън Липи. Липи оставаше „код Къбрик“ до наши дни.

— Кой написа доклада? — попита Нед. — Ти ли, Еди? Или полицай Морган?

— Джордж — отвърна Еди с мрачна усмивка. — Винаги е бил по-способен в тези неща. Още в училище е бил добър в съчиненията. Обичаше да казва, че всяко свястно щатско ченге трябва да умее да пише. Когато всичко заплашваше да се разпадне, Джордж беше този, който ни сплоти. Нали така, Хади?

Хади кимна.

Еди стана, изви ръце зад гърба си и се протегна, докато прешлените му изпукаха.

— Трябва да се прибирам, момчета — рече. — Мога все пак да спра за една бира в „Тап“. Може би дори за две. Гърлото ми пресъхна от говорене. Трябва да си разквася устата, а безалкохолното не върши никаква работа.

Нед го изгледа изненадано, гневно, с упрек и възкликна:

— Не можеш да си тръгнеш ей така! Искам да чуя цялата история!

И Еди, който бавно се превръщаше в стария дебел Еди, каза онова, което бе известно на всички ни. Втренчи се в сърдитите очи на Нед и рече:

— Ти я чу, хлапе. Просто не го осъзнаваш.

Нед го изпрати с поглед, после се обърна към останалите. Само Шърли го гледаше със съчувствие и струва ми се, изпитваше жал към момчето.

— Как така съм чул всичко? — попита той.

— Няма повече нищо за разказване освен няколко смешни случки — отвърнах, — а те са просто вариации на същата тема. Безинтересни като неразпуканите зърна на дъното на пликче с пуканки. Колкото до Брайън Липи, докладът на Джордж гласеше: „Полицаи Морган и Жакюбоа разговаряха със задържания и установиха, че е трезвен. Задържаният отрече да е набил приятелката си и полицай Жакюбоа потвърди, че тя поддържа тази версия. Задържаният беше освободен.“

— Ама Липи е разбил прозореца на патрулката им!

— Да, затова Джордж и Еди нямаха как да оправдаят разхода за поправка.

— И какво?

— Парите бяха взети от общия фонд на участъка. Фонда на буика, за да бъдем по-точни. Държим тези средства на същото място, както и тогава, в кана за кафе в кухнята.

— Да, там — потвърди Арки. — Бедната кана не е ползвана по предназначение с години. — Той се изправи и също се протегна: — Айде, момчета и момичета, трябва да бягам. За разлика от някои от вас, аз имам и други приятели… личен живот, дет’ се вика. Ама преди да си ходя, искаш ли да научиш още нещо, Неди? За оня ден?

— Всичко, което си готов да разкажеш.

— Погребаха Дилън. — Арки произнесе това така, сякаш искаше да каже „заровиха го набързо“. — А до него заровиха инструментите, с които бяха убили онуй отровно чудовище. Включително моето свредло за пътни знаци, а не са ми дали и цент от каната за компенсация!

— Не си попълнил БП 1 — обясни Шърли, — ето защо. Знам, че не си падаш по писането, но…

Тя вдигна рамене, сякаш искаше да допълни: „Такъв е животът.“

Арки се намръщи подозрително:

— БП 1 ли? К’ъв е тоя формуляр?

— „Бели и поразии“. Попълва се всеки месец и се изпраща на арменския поп. Боже мили, не съм виждала толкова бавно загряващ човек като този швед. Вас не ви ли научават на нещо в армията?

Арки й се закани с пръст, но се усмихна. Беше свикнал с тези майтапи — акцентът му направо те предизвикваше да му се подиграваш.

— О, я се чупи!

— Не се връзвай, Арки — усмихнах се аз.

Нед запази сериозно изражение. Не обръщаше внимание на никакви шеги и закачки.

— Ти къде си бил, Арки? — попита той. — Къде си бил, когато се е случило това?

На паркинга Еди Жакюбоа запали двигателя на пикапа си и светна фаровете.

— В отпуска — отвърна Арки. — При брат ми в Уисконсин. Зат’ва друг е ринал говната.

Той произнесе последното изречение с огромно удоволствие.

Еди потегли и ни помаха. Ние също му махнахме, включително и Нед. Момчето обаче продължаваше да гледа сърдито.

— Трябва да бягам — рече Фил; хвърли угарката си, стана и закопча колана си. — Хлапе, не се рови повече. Баща ти беше отличен полицай и истинско съкровище за отряд Д.

— Ама аз искам да знам…

— Няма значение какво искаш да знаеш. Той е мъртъв, ти си жив. Факт, както казваше Джо Фрайдей. Лека нощ, сержанте.

— Лека — отвърнах.

Арки и Фил се отдалечиха. Луната осветяваше паркинга. Никой от двамата не погледна към склад Б.

Останахме Хади, Шърли и аз. Заедно с момчето, разбира се. Синът на Къртис Уилкокс, който бе идвал да коси тревата, да събира листата и да рине сняг, когато на Арки му беше твърде студено. Момчето на Кърт, което се бе отказало от футболния отбор, за да дойде тук и да се опита да съживи спомена за баща си. Спомних си как държеше поканата за колежа като спортен съдия, вдигащ картончето с оценката си за някой състезател, и изпитах срам и гняв заради онова, което бе изгубил. Ала той не беше единственото момче в историята, загубило баща си. Кърт поне бе погребан с почести и името му беше изписано на паметна плоча пред сградата на участъка редом с тези на ефрейтор Брейди Пол, полицай Албърт Рицо и полицай Самюел Стамсън, загинал през седемдесетте и известен като Полицая с пушката. До смъртта на Стамсън носехме пушките на външни багажници на колите — ако ни потрябват, пресягахме се през прозореца и ги сваляхме. Колата на полицай Стамсън бе блъсната отзад, докато пишел някаква глоба до нея. Виновникът бил пиян и се движел с повече от сто и петдесет километра в час. Патрулната кола полетяла напред. Резервоарът не се взривил, но полицай Стамсън бил обезглавен от външния багажник. От 1974 година вече карахме пушките в купето, а от 1973 името на Сам Стамсън е изписано на паметна плоча пред участъка. „Изсечено в скалата“, както казваме. Името на Енис Рафърти е в списъците на изчезналите и не е изсечено в скалата. Официалната версия за смъртта на полицай Джордж Морган е, че е загинал, докато чистел пистолета си (същият „Рюгер“, който прекрати мъките на Господин Дилън), и тъй като не е загинал при изпълнение на служебните си задължения, името му също не е изсечено в скалата. Не можеш да получиш паметна плоча, освен ако не си загинал вследствие от работата си. Тони Шейндинкс ми го каза един ден, когато ме видя да чета имената.

— Вероятно така е по-добре — отбеляза. — Иначе тук щеше да има десетина плочи.

Засега последното име в скалата е на Къртис К. Уилкокс. Юли 2001 година. Загинал при изпълнение на служебния си дълг. Не е голямо успокоение името на баща ти да е изсечено в гранитна плоча, когато си искал — нуждаел си се — да имаш жив баща, но все пак е нещо. Името на Енис също би трябвало да е тук, та онази кучка, сестра му, да може да идва и да си го чете, когато поиска, но не беше. А какво имаше тя? Репутация на злобна стара мома, това имаше, на човек, който ако те види да гориш на улицата, няма дори да се изпикае върху теб, за да ти помогне. От години тази жена бе трън в задника ни и затова няма начин да изпитам жал към нея. Тя нямаше дори тази утеха, която имаше това момче — че брат й няма да цъфне някой ден на вратата със засрамена усмивка и някакво безумно обяснение за празните си джобове, за тена си и за болката, която изпитва всеки път, когато трябва да пусне водата.

Имах лошо предчувствие за тази нощ. Бях се надявал, че истината ще оправи нещата (тя освобождавала, е казал някой, вероятно някой глупак), но не бях сигурен дали не ги е влошила. Възможно е удовлетворението от наученото да остава, но по лицето на Нед Уилкокс не личеше никакво удовлетворение. То изразяваше само упорито, мъчително любопитство. Виждал съм същото изражение и на лицето на Къртис, най-често, когато стоеше пред вратата на склад Б в надзирателска поза — разкрачен, опрял чело в стъклото на прозорчето, с присвити очи и стиснати устни. В поколенията наследствените черти се засилват, нали? Какво предават родителите на децата си: понякога нещо добро, понякога нещо лошо, а понякога — истинско бедствие.

* * *

— Според официалната версия Брайън Липи е хванал гората — обясних. — Дори може да е истина; поне никой от нас не е сигурен в обратното. Може и да е било за добро. Поне за приятелката му.

— Съмнявам се — изръмжа Хади. — Обзалагам се, че следващият й е бил същият Брайън Липи, но с друга физиономия. Такива жени винаги си избират побойници, докато не узреят за промяна. Сякаш не могат да живеят без синини.

— Тя така и не го потърси — намеси се Шърли. — Поне не знам да е подала сигнал за изчезнало лице, а през мен минават всички заявления от окръга. Никой от роднините му не го е потърсил. Не знам какво се е случило с нея, но мисля, че се отърва от онзи боклук.

— Ти не вярваш, че просто се е измъкнал през прозореца и е избягал, нали? — обърна се Нед към Хади.

— Не, наистина не вярвам. Това обаче няма значение. Важно е онова, което сержантът се опитва да ти набие в дебелата глава: не знаем.

Момчето сякаш не го чу. Обърна се към мен:

— Ами баща ми, Санди? Какво мислеше той за Брайън Липи?

— Двамата с Тони смятаха, че Брайън е попаднал на същото място, където са отишли Енис Рафърти и хамстерът Джими. Колкото до трупа на нещото, което бяха убили…

— Гадта изгни за нула време — поде припряно Шърли. — Ако се интересуваш, има снимки, но на повечето нищо не личи. Изобщо не можеш да разбереш как изглеждаше, когато се опитваше да избяга от Господин Дилън… колко бързо се движеше и колко силно пищеше. Всъщност снимките нищо не показват. А и ние не можем да го опишем. Трябва да си го преживял, за да разбереш. Знаеш ли защо миналото е минало, сладурче?

Нед поклати глава.

— Защото вече го няма. — Тя погледна в цигарената си кутия и онова, което видя, явно й хареса, защото кимна, прибра я в чантичката си и стана. — Хайде и аз да вървя. Вкъщи ме чакат две гладни котета.

Такава си беше Шърли — Шърли Мъжкото момиче, така я наричаше Кърт, когато чувстваше, че може да се пошегува. Живееше сама (беше омъжена за кратко в ранната си младост), нямаше деца, само две галени котки. Също като мен тя бе омъжена за работата си. С други думи, поредният банален случай.

— Шърл?

Умолителният глас на Нед я накара да се обърне.

— Какво има, сладур?

— Ти харесваше ли баща ми?

Тя постави ръце на раменете му, наведе се и го целуна по челото.

— Обичах го, хлапе. И теб те обичам. Разказахме ти всичко, което имаме за разказване, и не беше никак леко. Надявам се да ти е помогнало. Надявам се да е достатъчно.

— Аз също се надявам.

Шърли го стисна за раменете за миг, сетне го пусна и се изправи.

— Хъдсън Ройър, ще изпратиш ли една дама до колата й?

— С удоволствие — отвърна Хади и пое ръката й. — Чао до утре, Санди. Нали ще дойдеш?

— В ранни зори — отговорих. — И пак ще се забавляваме.

— По-добре се прибери да се наспиш тогава.

— Ще се прибера.

Двамата с Шърли си тръгнаха. Останахме с Нед. Той им помаха, когато заминаваха — Хади с големия си стар нюйоркър, Шърли с малкото си субару с лепенка с надпис „Кармата ми сгази догмата“. Когато задните им фарове се загубиха зад ъгъла, аз погледнах в кутията с цигарите си. Беше останала една. Щях да я изпуша и да ги откажа. Така се самозалъгвах от десет години.

— Наистина ли няма какво повече да ми разкажете? — попита разочаровано Нед.

— Да. Историята изглежда незавършена, нали? Няма зрелищен финал. През следващите пет години Тони и баща ти направиха още няколко експеримента. Накрая посветиха Биби Рот в тайната. Явно баща ти е убедил мен и Тони. Ще ти кажа, че след изчезването на Брайън Липи и смъртта на Господин Дилън аз бях против да се прави каквото и да било с буика, освен да го наблюдаваме и да се молим да се разпадне или да се върне там, откъдето е дошъл. О, и да убиваме всичко, което излезе от багажника му живо.

— Имаше ли други такива?

— Имаш предвид други розовоглави извънземни? Не.

— А Биби? Какво каза той?

— Изслуша Тони и баща ти, разгледа наоколо и си тръгна. Каза, че бил твърде стар, за да се занимава с нещо, което е извън представите му за света. Щял да заличи буика от паметта си и посъветва Тони и Кърт да последват примера му.

— О, за Бога! Този беше учен, нали? Би трябвало да се заинтригува!

— Твоят баща беше учен. Любител, но способен. Нещата, които излизаха от багажника, и любопитството му към буика го правеха учен. Да вземем дисекцията на прилепа. Колкото и безумно да звучи, в тази постъпка имаше нещо благородно, както в първия полет на братята Райт с малкия им дървен самолет. Биби Рот, от друга страна… Биби беше микроскопски техник. Понякога сам се наричаше така, и то с голяма гордост. Бе свикнал внимателно и съзнателно да ограничава мирогледа си до определена област на познанието, да насочи светлината към съвсем малък участък от неизвестното. Техниците мразят загадките. Учените, особено любителите, ги обожават. В баща ти живееха двама души едновременно. Като ченге той мразеше загадките. Като буикоизследовател… е, нека кажа просто, че когато се занимаваше с тази работа, баща ти ставаше съвсем различен човек.

— Коя от двете му страни ти харесваше повече?

Замислих се, сетне отговорих:

— Все едно някое хлапе да попита родителите си кого обичат повече, него или сестра му. Въпросът не е справедлив. Аматьорът Кърт обаче често ме плашеше. Плашеше малко дори Тони.

Хлапето се замисли над това.

— Появиха се още няколко неща — продължих аз. — През 1991 една птица с четири крила.

— Четири…

— Да. Полетя известно време, удари се в стената и умря. През есента на 1993 багажникът се отвори след поредния светлотръс. Беше наполовина пълен с пръст. Кърт искаше да я оставим там и да видим какво ще се случи и отначало Тони се съгласи, но тя завоня. Не знаех, че пръстта може да се разлага, но предполагам, че е възможно, ако е от друго място. И така… може да звучи странно, но заровихме пръстта. Можеш ли да си представиш?

Нед кимна:

— И татко наблюдаваше ли мястото, където я бяхте заровили? Сигурен съм, че го е наблюдавал. Просто да види дали няма да порасне нещо.

— Струва ми се, че се надяваше да порасне някоя мъртвешка лилия.

— Имаше ли късмет?

— Зависи какво ще наречеш късмет. Нищо не порасна. Пръстта от багажника е заровена недалеч от гроба на Господин Дилън. Колкото до чудовището, онова, което не се втечни, го изгорихме. Мястото, където заровихме пръстта, още е голо. Всяка пролет се показват по няколко бурена, но скоро умират. Предполагам, че с времето ще се оправи.

Лапнах цигарата и я запалих.

— Година и половина след пръстта се появи нов червен пръчковиден гущер. Мъртъв. Той беше последен. Все още има светлотръси, но не са толкова силни като преди. Ние все така внимаваме с буика, защото той е като стара ръждясала пушка. Въпреки че е покрита с прах и кал, тя пак може да гръмне. Мисля обаче, че обичайните предохранителни мерки са достатъчни. И някой ден старата кола наистина ще се разпадне. Баща ти вярваше в това, Тони вярваше и аз вярвам. Изведнъж, като чудната двуколка в стихотворението^[1].

Той ме погледна разсеяно и аз си дадох сметка, че няма представа за какво стихотворение говоря. В какви упадъчни времена живеем. Изведнъж каза:

— Чувствам го.

Нещо в гласа му ме стресна и аз го изгледах изпитателно. Все още изглеждаше малък за осемнайсетгодишен. Просто дете, седнало с кръстосани крака и лице, огряно от луната.

— Така ли?

— Да. А ти?

Предполагам, че всички полицаи, които са минали през отряд Д, са чувствали привличането. Както жителите на океанския бряг чувстват приливите и отливите и сърцата им бият в такт с вълните. През повечето време не сме го забелязвали, както човек е свикнал с носа си, неясен силует в периферията на зрителното ти поле. Понякога обаче го усещахме по-силно и то някак си ни причиняваше болка.

— Добре — рекох, — да приемем, че го чувствам. Хади със сигурност го е чувствал… какво мислиш, че щеше да му се случи в онзи ден, ако Шърли не беше изкрещяла? Какво щеше да стане, ако бе легнал в багажника, както призна, че му се е искало да направи?

— Наистина ли не беше чувал за това досега, Санди?

Поклатих глава.

— Изобщо не изглеждаше изненадан.

— Вече нищо, свързано с буика, не може да ме изненада.

— Мислиш ли, че наистина е щял да го направи? Да влезе и да затвори капака?

— Да, но не смятам, че е съзнавал какво върши. Всичко идва от това притегляне, това викане. Тогава беше по-силно.

Той не коментира. Остана втренчен в склад Б.

— Не ми отговори на въпроса, Нед. Какво мислиш, че щеше да му се случи, когато влезе вътре?

— Не знам.

Очакван отговор — типичен отговор, който децата повтарят по десетки пъти на ден, — но въпреки това ме подразни. Той бе напуснал футболния отбор, но явно не беше забравил всичко научено за дриблирането и лъженето на противника. Поех дима с вкус на горящо сено, сетне го издишах.

— Не знаеш, а?

— Не.

— След Енис и Джими, и вероятно Брайън Липи не знаеш.

— Не всичко се пренася някъде другаде, Санди. Да вземем другия хамстер например. Розали или Розалин, или както там го бяхте кръстили.

Въздъхнах:

— Да бъде както искаш. Сега ще ида в „Кънтри Уей“ да вкарам някой сандвич. Ако искаш ела, но само ако не говорим повече по тази тема.

Той се замисли, сетне поклати глава:

— Ще си ходя вкъщи. Ще размисля.

— Добре, но не споделяй тези мисли с майка си.

Той ме изгледа потресен:

— За Бога, в никакъв случай!

Засмях се и го потупах по рамото. Мрачната сянка се беше вдигнала от лицето му и изведнъж той отново бе онова невинно хлапе. Колкото до детинските му въпроси и очакванията му за завършек на историята, времето може би щеше да се погрижи за това. Може би аз очаквах прекалено много от собствените си отговори. Имитацията на действителността, която виждаме по филмите, ни кара да мислим, че човешкото съществуване е пълно с прозрения и внезапни промени. Е, от време на време може да се случва нещо непредвидено, но според мен това е илюзия. Промените в живота идват бавно. Те са като дишането на племенника ми, когато е заспал дълбоко. Понякога ми идва да поставя ръка на гърдите му, за да се уверя, че все още е жив. В тази светлина идеята, че човек може да получи някакво удовлетворение от наученото, изглеждаше леко абсурдна. Малко разговори на този свят наистина завършват. Поне това съм научил от двайсетте и три години с буика. В този момент синът на Кърт изглеждаше така, сякаш е направил крачка към нещо по-добро. Може би дори две. И ако това ми се струваше прекалено малко за една нощ, проблемът бе само мой.

— Ще дойдеш утре, нали? — попитах.

— В ранни зори, сержанте. И пак ще се забавляваме.

— В такъв случай може би не е зле да отложиш размислите и да се наспиш.

— Ще се опитам. — Той докосна леко ръката ми. — Благодаря ти, Санди.

— Няма защо.

— Ако съм нахалствал прекалено…

— В никакъв случай.

Той наистина нахалстваше прекалено, но нямаше начин да го избегне. А на неговата възраст, предполагам, че аз щях да бъда много по-нахален. Момчето се отдалечи към поправения „Бел Еър“ на баща му — почти толкова луксозен като колата в бараката, но не толкова жив. На средата на паркинга спря и погледна към склад Б. Аз застинах с цигара в уста, зачаках да видя какво ще направи.

Той продължи към колата си. Добре. Вдишах за последно от поредния „пирон“ на ковчега си, понечих да стъпча фаса, но го забих в сандъчето с пясък, където бяха заровени около двеста негови събратя. Останалите стъпкваха фасовете си на асфалта (Арки ги метеше, без да се оплаква), но аз не го правех. Все пак бях сержантът и седях на шефския стол.

Влязох в главната сграда. Стефани Колучи бе в диспечерската кабинка, пиеше кока-кола и четеше някакво списание. Когато ме видя, остави кутията и приглади полата си.

— Какво има, сладурано? — попитах.

— Нищо особено. Връзката се изчисти, макар и не толкова бързо както обикновено след… някое от тези. Но вече е достатъчно добра.

— С какво се занимават нашите?

— Девета има запалена кола на изход 9 на междущатско шосе №87. Шофьорът, някакъв търговски пътник, отиващ в Кливланд, запалил возилото си и отказва да духа за алкохол. Шестнайсета има вероятно влизане с взлом в автосалона на „Форд“ в Статлър. Джеф Кътлър се занимава с някаква вандалска проява в статлърското основно училище, но само присъства. Местната полиция е поела случая.

— Това ли е всичко?

— Пол Лавинг е 10–98 към къщи, защото синът му получил пристъп на астма.

— Това може би няма нужда да го записваш.

Стефи ме изгледа с упрек; знаеше и без да й напомням.

— Какво става в склад Б? — попита.

— Нищо. Е, нищо особено. Положението се нормализира. Смятам да си ходя. Ако стане нещо, обади се…

— Санди? Има ли нещо?

Замълчах ужасено.

„Ако стане нещо, обади се на Тони Шейндинкс“ — това щях да кажа, сякаш забравил, че са минали двайсет години и че старият сержант прекарва живота си в безмозъчна дрямка в старческия дом на Статлър.

— Не, нищо — отвърнах. — Ако стане нещо, обади се на Франк Содърбърг. Той е дежурен тази нощ.

— Добре. Лека нощ.

— Благодаря, Стеф, леко дежурство.

Когато излязох, старият „Бел Еър“ бавно излизаше от паркинга. От купето гърмеше някоя от любимите групи на Нед — „Уилко“ или „Джейхоукс“. Помахах му и той отвърна на поздрава ми. С усмивка. Лъчезарна усмивка. Отново изпаднах в недоумение какво ме е накарало да му се разсърдя толкова.

Отидох при бараката и заех надзирателската поза, която те кара да се чувстваш малко като републиканец — готов да изкажеш презрението си към искащите социални помощи и външните врагове на отечеството. Погледнах вътре. Той стоеше там, неподвижен под светлината на лампите, като най-обикновена луксозна кола. С твърде голямо кормило. С покритие, което не търпеше прах или драскотини — продължаваше да ги заличава, макар и по-бавно. „Маслото е наред“ — бе казал човекът, преди да изчезне зад ъгъла. Това бяха последните му думи, а колата още стоеше като забравено произведение на изкуството в отдавна затворена галерия. Кожата ми настръхна, стиснах юмруци. Устата ми пресъхна, както когато осъзная, че съм загазил яко. „Когато става дума за прецакване, аз удрям джакпота“ — казваше Енис Рафърти. Колата не бучеше и не светеше, температурата се беше покачила, но аз чувствах, че ме вика, че ми нашепва да вляза и да погледна. Обещаваше да ми покаже нещо интересно, защото бяхме сами. Сега осъзнах защо бях ядосан на Нед — защото се боях за него. Разбира се. Гледах колата, чувствах привличането, сякаш идваше от вътрешността на главата ми — сякаш пулсираше в червата ми, — и разбрах всичко. Буикът раждаше чудовища. Да. Но и привличаше — както когато си се качил някъде нависоко и искаш да надникнеш през ръба на пропастта или когато ти се ще да погледнеш в дулото на пистолета и да видиш как се превръща в око. Око, което те гледа, теб и никого другиго. В такива моменти няма смисъл да умуваш и да търсиш причината за това привличане. Трябва просто да се отдръпнеш от ръба, да прибереш пистолета, да се махнеш от участъка. Да избягаш далеч от склад Б. За да не чуваш вече примамливия шепот. Понякога бягството е най-правилната реакция.

Останах още малко въпреки всичко, втренчен в синия буик „Роудмастър“; чувствах онзи далечен пулс в главата и сърцето си. Сетне се отдръпнах, поех си дълбоко въздух и се вгледах в луната; останах така, докато дойдох на себе си. Едва след това се качих в колата си и потеглих.

По пътя нямаше много коли. Така е напоследък дори в петък и събота вечер. Ресторантите в „Уолмарт“ и новият търговски център на Статлър отнемат цялата клиентела на заведенията в центъра, също както новото автокино на Трийсет и второ обезлюди стария „Джем Тиатър“.

Както винаги всички ме изгледаха, когато влязох. Разбира се, гледаха не мен, а униформата. Двама познати — един полицай от шерифството и един прокурор — ме поздравиха и се ръкуваха с мен. Прокурорът ме покани да седна с него и жена му, но аз отказах. От мисълта да седя в непозната компания и да приказвам (дори да е нещо безсмислено) ми се повдигаше.

Седнах в едно сепаре в дъното на основното помещение и Синтия Гарис дойде да приеме поръчката ми. Тя бе хубавичка блондинка с големи красиви очи. Когато влязох, правеше мелба на някого и сега забелязах, че преди да дойде на масата ми, е разкопчала горното си копче, така че сребърното сърце, което висеше между гърдите й, се виждаше. Това ме трогна. Не знаех дали жестът е специално за мен или заради униформата ми. Надявах се да е първото.

— Здрасти, Санди, как си? Какво да бъде? „Маслинена градина“? „Аутбак“? Макарони на фурна? Нещо такова ли?

Тя изсумтя с престорено отвращение.

— Не, ще хапна набързо. Какъв е специалитетът днес?

— Пиле със сос, пълнени миди… двете са малко тежички за такава нощ според скромното ми мнение… и хамсия. Можеш да се наядеш и за по-малко пари. Нали знаеш как е?

— Ще взема сандвич с кашкавал и едно „Айрън Сити“ да го прокарам.

Тя записа поръчката, после ме изгледа изпитателно:

— Добре ли си? Изглеждаш уморен.

— Уморен съм. Иначе всичко е наред. Да си виждала някого от отряд Д тази вечер?

— Джордж Станкоуски се отби по някое време. Иначе само теб, сладур. От ченгетата, имам предвид. Е, и онези момчета там, но…

Тя вдигна рамене, сякаш тях не ги смяташе за полицаи. В случая споделях нейното мнение.

— Е, ако изскочи някой обирджия, с една ръка ще му щракна белезниците.

— Ако даде петнайсет процента бакшиш, нека граби, храбрецо. Сега ще ти донеса бирата.

Тя се отдалечи, като въртеше задничето си малко повече от обичайното.

Пит Куинланд, първият собственик на тази мазна дупка, отдавна го нямаше, но малките джубоксове, които беше инсталирал в ъглите на сепаретата, още стояха. Песните бяха изброени в картонени книжки, снабдени с хромирани лостчета за разлистване на страниците. Тези допотопни устройства отдавна не работеха, но аз все още се забавлявах да местя лостчетата и да чета имената на песните на розовите етикетчета. Половината бяха от любимите на Пит, джазови парчета като „Уичкрафт“ и „Тази вечер ще съм късметлия“. ФРАНК СИНАТРА, пишеше на едно етикетче, а под него с по-малки букви: нелсън ридъл орк. Останалите бяха от онези рокендроли, за които никой не се сеща, след като слязат от класациите; никой не ги пуска по ретрорадиата, макар че като се замислиш, сигурно могат да си разнообразят репертоара — не им ли омръзва да пускат по сто пъти песни като „Брейди (Ти си готино маце)“? Започнах да прелиствам каталогчето и да чета имената на песни, които четвъртдоларовата ми монета вече не бе в състояние да накара да засвирят. Времето отминава. Ако се заслушаш, можеш да чуеш как тътри мъчително крака.

„Ако някой попита за буика, кажи му, че е конфискуван.“ Това бе казал сержантът през онази нощ, когато се бяхме събрали в същото това сепаре. Сервитьорката вече си беше тръгнала и ние сами си наливахме бира, като съвестно водехме сметка за всяка изпита халба. Честни до последния цент, и защо не? Ние бяхме мъже на честта и на дълга. И още сме такива. Ние сме от пенсилванската щатска полиция, не разбирате ли? Рицарите на пътя. Както Еди обичаше да казва — когато беше по-млад и по-слаб, — „това не е само професия, това е шантаво приключение“.

Прелистих поредната страница. „Стъклено сърце“ на БЛОНДИ.

„По този въпрос, нито гък“. Още една мъдра сентенция на Тони Шейндинкс, изречена сред синкавите облаци цигарен дим, издигащ се към тавана. Тогава всички пушехме, с изключение може би на Кърт, а виж какво стана с него. Синатра пееше „Дай едно на моето маце“, а от кухнята се носеше аромат на свински пържоли. Старият сержант бе привърженик на това „нито гък“, поне по отношение на буика, преди сивото му вещество да дезертира — първо на отделни взводове мозъчни клетки под прикритието на нощта, след това на роти и накрая на цели полкове посред бял ден. „Което не е записано, не може да ти навреди“ — ми бе казал веднъж, когато стана ясно, че най-вероятно аз ще заема мястото му, аз ще седна на стола му… На големия, важен стол. Само че тази вечер аз бях издал тайната. Да, черно на бяло. Бях си отворил устата и бях изпял всичко. С малко помощ от приятелите ми, както се казва в песента. Изпях всичко на едно хлапе, което още живееше в онзи странен свят на скръбта. И въпреки тази скръб изпитваше съвсем нормално любопитство. Едно обречено хлапе? Може би. Във филмите истории като тази на Нед завършват щастливо, но казвам ви, животът в Статлър, Пенсилвания, има много малко общо с телевизионните сериали. Бях си повтарял, че съзнавам риска, но сега се питах дали не съм се лъгал. Защото ние никога не предвиждаме кога ще се прецакаме, нали? Не. Прецакваме се точно защото си мислим, че няма нищо страшно, но в шест от десет пъти стъпваме върху зъбите на греблото, скрито във високата трева, дръжката се вдига и… прас, право между очите.

„Разкажи ми какво стана, когато разрязахте прилепа. Разкажи ми за рибата.“

Отворих на „Роб на любовта“ на ДЖОН ЕЙС.

Самоуспокоявах се, че с този разказ просто ще отбием номера. И всичко ще потече постарому. Цяло чудо е, че момчето не ни прочете правата, защото не приличаше ли този разговор повече на разпит, отколкото на сладки приказки за доброто старо време, когато старецът му бе още жив? Млад и жив.

Все още ми се гадеше. Можех да поема бирата, газираното вероятно щеше да ми помогне, но сандвичът?… Не мислех. От нощта, когато Къртис разряза прилепа, бяха минали години, но аз си го представих, сякаш беше вчера. Как каза „Будният ум трябва да знае“ и заби скалпела в окото му. Окото изпука и се смачка, изпусна черна течност като сълза. Двамата с Тони изкрещяхме… как да ям сандвич, докато си спомням това? „Стига, безсмислено е“ — казах тогава, но той не спря. Синът бе упорит като баща си. „Да погледнем в корема и свършвам.“ Така каза, но не свърши с това. Продължи да рови, да ръчка, да рие, и буикът го унищожи заради тези му усилия.

Почудих се дали момчето знае. Дали знаеше, че този буик „Роудмастър 8“ е убил баща му по същия начин, както Хали, Джордж, Еди, Шърли и Господин Дилън бяха убили онова пискливо чудовище, излязло от багажника през осемдесет и осма.

Отгърнах на „Били, не се прави на герой“ на БО ДОНАЛДСЪН И „ХЕЙУДС“. Изтрита от класациите и сърцата ни.

„Разкажи за прилепа, разкажи за рибата, разкажи за извънземния с розовите пипалца вместо коса, за разумното нещо, за нещото с радиото. Разкажи за татко, защото трябва да го разбера. Разбира се, че трябва, защото виждам призрака му всеки път, когато застана пред огледалото. Разкажи ми всичко… само не ми казвай, че няма отговор. Да не си посмял. Отказвам да го приема. Отказвам.“

— Маслото е наред — измърморих и започнах да местя лостчетата по-бързо.

По челото ми изби пот. Гадеше ми се ужасно. Искаше ми се да съм хванал грип или да съм се отровил с манджата, но знаех, че не съм.

— Маслото е тип-топ.

Прехвърлих „Индиана ме зове“, „Зеленооко момиче“, „Любовта е мъка“. Песни, потънали в забрава. „Сърфистът Джо“ на „Сърфистите“.

„Разкажи ми всичко, дай ми отговор, дай ми отговор.“

Хлапето ясно бе казало какво иска и ние трябваше да му го дадем. Искаше всичко с онзи чист егоизъм на покрусените от скръб.

Всичко, но с едно изключение.

Бе понечил да попита за една случка… но се отказа. За какво? Потърсих този спомен, посегнах да го хвана, но той сякаш се отдръпна по-дълбоко в съзнанието ми. В такива случаи няма голяма вероятност да го хванеш. Трябва да се откажеш и да оставиш спомена сам да се върне.

Продължих да прелиствам страниците на безполезния джубокс. Малки розови етикетчета като езици.

„Полк салад ани“ на ТОНИ ДЖО УАЙТ и „Разкажи ми за годината на рибата“.

„Кога“ на „КАЛИН ТУИНС“ и „Разкажи ми за събранието, разкажи ми всичко, разкажи ми всичко, само не онова, което може да изскочи като сигнална лампа в подозрителния ти полицейски мозък…“

— Ето бирата… — започна Синтия Гарис, но рязко замълча.

Вдигнах поглед от металните лостчета (движението на страниците под стъклото ме беше хипнотизирало). Тя ме гледаше ужасено.

— Санди… температура ли имаш? Защото си плувнал в пот.

И тогава си спомних. Когато му разказвахме за пикника по случай Деня на труда през 1979 година. „Колкото повече говорехме, толкова повече пиехме — бе рекъл Фил Кандълтън. — Главата ме цепеше цели два дни след това.“

— Санди?

Синтия стоеше с бутилка бира и чаша в ръце. Синтия с разкопчаното горно копче, за да ми покаже сърцето си. Тя беше там, но всъщност я нямаше. Аз бях в друго време, години назад.

„Толкова много говорихме, а нищо не решихме“ — бях казал и разговорът продължи нататък: за фермата на О’Дей и други неща. И тогава хлапето попита… понечи да попита…

„Санди, в деня на пикника, обсъждахте ли дали да не…“

И замълча.

— Обсъждахте ли дали да не го унищожите — изрекох на глас. — Този въпрос не довърши. — Втренчих се в уплашеното, загрижено лице на Синтия Гарис. — Понечи да попита, но се отказа.

Нима съм си мислел, че след като му разкажем всичко, хлапето на Кърт ще се прибере вкъщи? Че ще се откаже толкова лесно? На около километър и половин от участъка се бях разминал с някаква кола, която отиваше в обратна посока бързо, но не с превишена скорост. Дали това не е бил шевролетът „Бел Еър“ на Кърт Уилкокс? Каран от сина на Кърт Уилкокс? Дали не се беше върнал веднага щом е решил, че сме си тръгнали?

Най-вероятно да.

Взех бутилката от подноса на Синтия като насън, сякаш гледах нечия чужда ръка да се протяга и да я хваща за гърлото. Почувствах студеното стъкло между устните си и си помислих за Джордж Морган, седнал в гаража си, обгърнат от аромат на окосена трева. Аромат на зеленина. Изгълтах бирата на един дъх. Сетне се изправих и оставих десет долара на подноса.

— Санди?

— Не мога да остана за сандвича. Забравих нещо в участъка.

* * *

Държах сигнална лампа в жабката на личната си кола и веднага щом излязох от града, я сложих на покрива. Карах със сто и двайсет и разчитах, че червената мигаща светлина ще накара всички пред мен да отбиват, за да ме пуснат. Нямаше много коли. В Западна Пенсилвания улиците опустяват рано. Бях само на шест километра от участъка, но пътуването ми се стори цяла вечност. Мислех си как сърцето ми се свиваше всеки път, когато сестрата на Енис, Ламята, се появеше с приличащата си на копа сено прическа. Все си виках: „Махай се, прекалено си близо.“ А нея изобщо не я харесвах. Колко ли по-тежко щеше да ми бъде, когато се изправя пред Мишел Уилкокс, особено ако доведе малките близначки?

Отбих на отклонението за участъка с твърде голяма скорост — също както Еди и Джордж преди десетина години, когато бяха изгаряли от нетърпение да се отърват от противния си арестант и да отпрашат за Потийнвил, който като че ли бе потънал в дим. Имената на стари песни — „Запознахме се в неделя“, „Болруум блиц“, „Шугър, Шугър“ — се въртяха безсмислено в ума ми. Глупаво, но това бе по-добре, отколкото да се питам какво ще правя, ако заваря празния „Бел Еър“; какво ще правя, ако Нед Уилкокс е изчезнал от лицето на земята.

Шевролетът беше там, точно както предполагах. Бе спрян на мястото на пикапа на Арки, преди да си тръгнем. И беше празен. Видях го още щом фаровете ми го осветиха. Заглавията на песните изчезнаха от главата ми. Смени ги хладното очакване, в което изпадаш, когато си в напечена ситуация, а нямаш никакъв план за действие, когато се налага да импровизираш.

Буикът бе обладал хлапето на Кърт. Беше го обладал, докато седяхме на този странен помен за баща му и се опитвахме да докажем, че сме му приятели. Ако все още имаше шанс да го върна, нямах намерение да го пропилявам с излишно мислене.

Стеф, вероятно разтревожена от появата на сигналните светлини, се показа на задната врата.

— Кой е? Кой е?

— Аз съм.

Слязох, без да свалям сигналната лампа от покрива. Ако някой дойде след мен, поне нямаше да се забие в задницата ми.

— Прибирай се.

— Какво има?

— Нищо.

— Така каза и той.

Тя посочи другата кола, сетне се прибра.

Изтичах към предната врата на склад Б, озарен от мигащата червена светлина — толкова много инфарктни моменти в живота ми са били осветени като на дискотека. Когато видят сигнални светлини, обикновените хора винаги се боят. Нямат представа, че нашата реакция често е като тяхната. И не подозират какво сме видели на тази светлина.

В склада винаги оставаше запалена лампа, но сега вътре бе по-светло от обичайното и страничната врата беше отворена. Замислих се дали да не вляза направо, но продължих към главния вход. Реших първо да огледам бойното поле.

Най-много се опасявах, че ще заваря само буика. Погледнах през прозорчето и видях нещо още по-ужасно. Момчето седеше зад огромния волан на колата с раздрани гърди. Ризата му не се виждаше от кръв. Краката ми се подкосиха, но после осъзнах, че това не е кръв. Може би не беше кръв. Формата бе твърде правилна. Червеното петно завършваше със съвсем права линия под яката на синята му тениска… а ъглите… съвършено прави ъгли…

Не, не беше кръв.

Това бе тубата с бензин, която Арки държеше за косачката.

Нед се размърда и едната му ръка се показа. Движеше се бавно, като насън. Държеше пистолет „Берета“. Нима бе карал със служебното оръжие на баща си в багажника? Може би дори в жабката?

Реших, че няма значение. Сега седеше в един смъртоносен капан с туба бензин и пистолет. Да убиеш или да излекуваш, помислих си. Не ми беше минало през ума, че ще опита и двете едновременно.

Той не ме забелязваше. А би трябвало — пребледнялото ми от страх лице сигурно се виждаше ясно в мрака, както и мигащата червена светлина от колата ми. Той не забелязваше нищо. Беше хипнотизиран като Хади Ройър, когато бе решил да влезе в багажника и да се затвори вътре. Чувствах го дори отвън. Пулса на привличането. Живота. Дори ми се струваше, че чувам говор. Може би беше плод на въображението ми, но това не е важно. Важен бе пулсът, който всеки от нас чувстваше от самото начало. Пулсът, който привличаше някои повече от останалите — като например бащата на това момче.

„Влез или стой отвън — говореше гласът в главата ми. В думите му звучеше хладно безразличие. — Мога да взема един или двама. Да свърша още няколко поразии, преди да престана завинаги. Един или двама, все ми е едно.“

Погледнах кръглия термометър. Червената стрелка, която бе на шестнайсет, преди да тръгна за закусвалнята, сега показваше тринайсет градуса. Спадаше пред очите ми и изведнъж ме обхвана ужасяващ спомен.

Беше се случило на пейката. Аз пушех, а Кърт просто седеше до мен. Мястото за пушене бе придобило важно значение през шестте години след обявяването на участъка за зона без цигари. Там се събирахме, за да сравняваме бележки, да обсъждаме текущи случаи, графици за дежурства, планове за пенсиониране и осигуровки. Именно на мястото за пушене Карл Бръндейдж ми сподели, че жена му го напуска и взима децата. Гласът му бе спокоен, но по страните му се стичаха сълзи. На същата пейка Тони, седнал между мен и Кърт („Христос и двамата разбойници“ — пошегува се той), ни съобщи, че смята да се пенсионира и е избрал мен за свой заместник. Ако искам. Блясъкът в очите му подсказваше, че много добре знае, че искам. С Къртис кимнахме, но не коментирахме. И на същата пейка с Кърт проведохме последния разговор за буика. Колко време преди смъртта му беше това? Със свито сърце си дадох сметка, че може би е било в същия ден. Това обясняваше защо споменът бе толкова ярък и ужасен.

— Дали има разум? — попита Кърт; слънцето огряваше лицето му и струва ми се, в ръката му имаше пластмасова чашка с кафе. — Дали вижда, мисли, дебне?

— Почти съм сигурен, че не — отвърнах, но бях смутен.

Защото „почти“ е доста широко понятие, нали? Може би единствената по-многозначна дума е „ако“.

— Да, но избра момента за най-ужасното си изпълнение, когато тук нямаше почти никого — отбеляза замислено бащата на Нед.

Остави кафето на пейката и запремята шапката си в ръка, което му беше стар навик. Ако не греша за деня, това е било по-малко от пет часа преди момента, когато го бяха ударили по главата и захвърлили окървавен в храстите, за да бъде намерен по-късно сред пликчета от „Макдоналдс“ и празни кутии от кока-кола.

— Сякаш е очаквал. Планирал. Наблюдавал. Дебнал.

Изсмях се. Но смехът ми бе доста сдържан, както когато изобщо не ти е весело. Казах му, че е изкукал на тази тема.

— Още малко ще ми кажеш, че по някакъв начин е предизвикал катастрофата с цистерната и автобуса.

Той ме изгледа въпросително:

— Откъде си сигурен, че не е?

И тогава аз зададох въпроса на момчето. Попитах…

В главата ми прозвуча предупредителен звънец. Отдръпнах се от прозореца и вдигнах ръце пред очите си, сякаш да отблъсна пулса на привличането, но всъщност просто ги закривах, за да не гледам буика и Нед, който изглеждаше толкова блед и безнадеждно загубен зад огромното кормило. Бях успял да предвидя реакцията на момчето, но сега буикът искаше да ме забави. Опитваше се да ме разсее с куп безполезни стари спомени. Беше без значение дали дебнеше Нед съзнателно или не. Важна бе температурата, която спадаше бързо, едва ли не мълниеносно. Ако възнамерявах да направя нещо, сега му беше времето.

„Може би трябва да повикаш помощ — прошепна ми някакъв вътрешен глас; звучеше като моя, но не беше. — Може би в участъка има някого. На твое място бих проверил. Не че има някакво значение за мен. Аз просто смятам да направя поредната поразия, преди да заспя. Само това има значение за мен. Защо ли? Ами, защото мога… просто защото мога.“

Да повикам помощ, ми се стори добра идея. Бог ми е свидетел, ужасно се страхувах да влизам сам в склад Б и да се приближавам до буика в тогавашното му състояние. Престраших се, защото съзнавах, че аз съм причината за всичко това. Аз бях отворил кутията на Пандора.

Изтичах в склада, без дори да спирам при страничната врата, макар че усетих силна миризма на бензин отвътре. Знаех какво е направил. Въпросът бе само колко бензин е разлял върху колата и колкото е оставил в тубата.

Вратата на склада имаше катинар, но той не бе заключен, само я придържаше да не се блъска от вятъра. Катинарът бе отворен. Кълна се. Не беше ден, но имаше достатъчно светлина, за да го видя ясно. Когато посегнах към него обаче, металното му рамо се пъхна в дупката с едва чуто изщракване. Видях го с очите си… и го усетих. За момент пулсът в главата ми се усили и съсредоточи. Почти като физическо усилие.

Носех две халки с ключове — служебни и лични. Служебните бяха двайсетина и аз използвах един трик, на който ме бе научил Тони Шейндинкс преди много време. Оставих ключовете върху отворената си длан и посегнах наслука с другата ръка. Този номер невинаги действа, но сега веднага напипах ключа от катинара, може би защото бе по-малък от останалите, освен от този от шкафчето ми, който обаче е с квадратна глава.

Чух съвсем слабо бучене. Идваше като изпод земята, но се различаваше ясно.

Взех ключа, който бях напипал, и го пъхнах в катинара. Стоманеното рамо отново изскочи. Дръпнах катинара и го хвърлих на земята. Отворих вратата на склада и влязох.

Вътре бе горещо, както във всички бараки и тавански помещения, когато са стояли твърде дълго затворени в топло време. Тук вече почти никой не влизаше, но материалите и инструментите, трупани с години (освен блажната боя и разтворителите, защото леснозапалимите неща бяха махнати), още стояха; виждах ги на слабата светлина. Купчини стари списания за мъже (жените си мислят, че предпочитаме да гледаме снимки на голи мацки, но според мен си падаме най-много по списания за инструменти). Кухненският стол със залепената с тиксо седалка. Евтина полицейска радиостанция. Видеокамерата, без съмнение с изтощена батерия, до странната кутия с празни касети. Стикер за кола, залепен на стената: „Подкрепете умствено увредените, заведете един агент на ФБР на обяд“. Миришеше на прах. В главата ми пулсът на буика се усилваше.

В помещението имаше крушка и ключ, но аз не се опитах да светна. Подозирах, че крушката е изгоряла, а ключът е достатъчно изправен, за да ми пусне ток.

Вратата се затвори зад гърба ми и прекъсна достъпа на лунната светлина. Това бе невъзможно, защото ако не я държеше нещо, вратата винаги зееше отворена. Всички го знаехме. Затова бяхме оставили катинара. Тази нощ обаче невъзможното ставаше възможно. Силата в буика искаше да остана на тъмно. Може би си мислеше, че така ще ме забави.

Само че не успя. Вече бях видял онова, от което имах нужда — жълтото въже, висящо до шеговитата лепенка и един неизползваем кабел. Видях и нещо друго. Нещо, което Кърт Уилкокс бе оставил на полицата до видеокамерата скоро след появата на извънземния с розовите пипала.

Взех този предмет, прибрах го в джоба си и грабнах въжето от стената. Изскочих навън. Пред мен изникна черен силует и аз едва не изкрещях от страх. В миг на безумие си помислих, че е мъжът с черното палто, деформираното ухо и руския акцент. Когато привидението проговори, акцентът му бе шведски.

— Т’ва проклето хлапе се върна — прошепна Арки. — Почти бях стигнал до вкъщи и изведнъж обърнах и запраших насам. Предчувствах го някак. Просто…

Прекъснах го, казах му да стои настрана и изтичах към склада с въжето в ръка.

— Не ходи там, сержант! — предупреди Арки; вероятно искаше да изкрещи, но беше прекалено уплашен, за да повиши глас. — Разлял е бензин и има пищак, видях го.

Спрях пред вратата, разгънах въжето и се заех да връзвам края му за куката на стената. Сетне се отказах и го подадох на Арки.

— Санди, не го ли чувстваш? И станцията пращи, та се не чува. Чух Стеф да я ’сува през прозореца.

— Няма значение. Завържи въжето за куката.

— А?

— Изпълнявай.

Затегнах въжето около кръста си. Възелът беше като за бесене, направен още от Кърт.

— Сержант, не го прави.

Арки понечи да ме хване за рамото, но не ме стисна силно.

— Завържи го и го дръж — наредих. — За нищо на света не го пускай. Ако ние…

Замълчах. Не исках да произнасям думата „изчезнем“.

— Ако се случи нещо, кажи на Стефи да обяви код Д, когато смущенията изчезнат.

— Боже! — От устата на Арки това прозвуча като „боше“. — Да не си се побъркал? Не го ли чувстваш?

— Чувствам го — отвърнах и влязох.

Тръсках леко въжето, докато вървях, за да не се оплете. Чувствах се като водолаз, който се спуска към неизвестни дълбини и постоянно побутва дихателния си маркуч не защото има някаква полза, а защото трябва да прави нещо, да отклони по някакъв начин мисълта си от съществата, които може би плуват в мрака непосредствено зад осветеното от фенера му пространство.

* * *

Буикът стоеше самодоволно на чистите си гуми и бучеше. Пулсът бе по-силен от бученето и сега, след като влязох, почувствах, че се е отказал от опитите да ме задържи навън. Вместо да ме отблъсква с невидимата си ръка, той ме дърпаше.

Момчето седеше зад кормилото с бензиновата туба в скута, с бледо лице, напрегнато и блестящо под лампите. Когато се приближих, главата му се обърна бавно като на робот към мен. Очите му бяха широко отворени и помътнели. Гледаха ме по онзи неадекватен начин, характерен за упоените от наркотици или тежко ранените. Единственото, което се четеше в очите му, бе упоритост, детинската убеденост, че трябва да има отговор и той трябва да го знае. Имаше известно право. И точно това бе използвал буикът. Това беше използвал, за да го привлече.

— Нед.

— По-добре бягай, сержант — заговори той бавно, но съвършено ясно. — Няма много време. То идва. Чувам стъпки.

Беше прав. Изпитах внезапен ужас. Бученето бе като от машина. Пулсът почти със сигурност беше някакъв вид телепатия. Сега обаче усещах нещо друго, различно.

Нещо идваше.

— Нед, моля те. Не знаеш какво е това и със сигурност не можеш да го убиеш. Само ще те всмуче като прахосмукачка. Майка ти и сестричките ти ще останат съвсем сами. Това ли искаш? Да ги оставиш сами, измъчвани от безброй въпроси, на които не могат да намерят отговор? Трудно ми е да повярвам, че момчето, което толкова искаше да научи всичко за баща си, може да бъде такъв егоист.

При тези думи очите му проблеснаха. Както когато човек се е съсредоточил и изведнъж чуе далечен шум. Погледът му отново се зарея към някаква неопределена точка.

— Тази проклета кола уби татко — рече спокойно, търпеливо.

Нямах намерение да го оспорвам.

— Добре, може би е така. Може би е толкова виновен за смъртта на баща ти, колкото Брадли Роуч. Означава ли това, че трябва да убие и теб? Какво си намислил, Нед? Да му направиш безплатен подарък ли?

— Ще го убия.

Очите му най-после придобиха по-адекватно изражение. В тях съзрях нещо повече от гняв. Истинска лудост. Той вдигна ръце. В едната държеше пистолета, в другата — електрическа запалка.

— Преди да ме всмуче, ще го запаля. Ще затворя вратата към този свят завинаги. Това е първата стъпка. — Говореше с онази обезпокояваща, несъзнателна юношеска надменност и убеденост, че това, което е замислил, не е хрумвало на никого досега. — Ако оцелея от това ще убия и онова, което чака от другата страна. Това е втората стъпка от плана.

— Онова, което чака ли? — Осъзнах мащаба на заключенията му и това ме удиви. — О, Нед! Боже мили!

Пулсирането се усилваше. Също и бученето. Почувствах неестествения студ, характерен за активните периоди на буика. Видях кърваво сияние около огромното кормило. То идваше. Идваше. Преди десет години вече щеше да е тук. Може би и преди пет. Сега обаче идваше по-бавно.

— С фанфари ли очакваш да те посрещнат, Нед? Да не би да си мислиш, че ще изпратят възторжения президент на жълтокожите розовоглавци или императора на Алтернативната вселена, за да ти връчи тържествено ключа от града? Смяташ ли, че ще си направят този труд? За какво? Заради едно хлапе, което не иска да приеме, че баща му е мъртъв, и да продължи да живее собствения си живот?

— Млъквай!

— Знаеш ли какво мисля?

— Изобщо не ме интересува какво мислиш!

— Мисля, че единственото, което ще видиш, е едно голямо нищо, след което ще се задушиш в онова, което дишат там.

В очите му отново се появи несигурност. От една страна, му се искаше да последва примера на Джордж Морган и да сложи край на всичко. От друга обаче, все още му се живееше. А над всичко и навсякъде бяха пулсирането и тихият зовящ глас. Той не съблазняваше. Той теглеше.

— Сержант, излизай! — извика Арки.

Не му обърнах внимание, останах втренчил се в момчето на Кърт.

— Нед, използвай мозъка си, който те е докарал дотук. Моля те!

Не крещях, но бях повишил тон, за да надвикам усилващо се бучене. В същото време докоснах онова, което бях прибрал в задния си джоб.

— Това нещо, в което си седнал, може да е живо, но това не означава, че си струва такова усилие. Не е нищо повече от обикновено насекомоядно растение, не разбираш ли? Не можеш да му отмъстиш. Това е безмозъчно същество.

Устните му затрепериха. Това бе добро начало, но се молех на бога да остави пистолета или поне да го свали. Също и запалката. Не беше толкова опасна като оръжието, но достатъчно. Бях нагазил в локва бензин и изпаренията бяха достатъчно силни, за да ми се насълзят очите. Кървавочервеното сияние вече образуваше ивици по фалшивото контролно табло, изпълваше циферблата на скоростомера и му придаваше вид на мехурче в нивелир.

— То уби татко! — изкрещя Нед с детински глас.

Нямаше върху какво да излее гнева си, и точно това го измъчваше.

— Не, Нед. Чуй ме. Ако това нещо можеше да се смее, сега щеше да падне от смях. То не уби баща ти, както му се искаше. Не по начина, по който всмука Брайън Липи или Енис. Но сега има добра възможност със сина. Ако Кърт разбере, сигурно ще се обърне в гроба си. Точно от това се боеше той, това се опитваше да предотврати. А сега то отново се случва. Със собствения му син.

— Стига, стига!

От очите му се стичаха сълзи.

Наведох се, потопих лицето си в усилващото се кърваво сияние, в увеличаващия се хлад. Втренчих се в очите на Нед, който вече губеше и последната си решителност. Още един удар и щях да я разбия на пух и прах. Извадих малката бутилка под налягане от задния си джоб, допрях я до крака си и казах:

— Той сигурно чува смеха му, Нед, сигурно знае, че вече е твърде късно…

— Не!

— … че нищо не може да направи. Нищичко.

Той вдигна ръце и закри очите си, без да пуска пистолета и запалката. Тубата стоеше в скута му, краката му вече бяха потънали в лавандуловосиня светлина до прасците, сиянието се вдигаше като вода в кладенец, а аз още не бях постигнал онова, което исках — не го бях изкарал напълно от равновесие. Все пак бе достатъчно. Избутах предпазителя на аерозола, за частица от секундата се запитах дали вътре е останало някакво налягане след толкова години в бараката, сетне вдигнах бутилката и напръсках момчето.

Нед изкрещя от изненада и болка. Натисна спусъка на бащиния си пистолет и гърмежът отекна в склада.

— Мама му СТАРА! — прозвуча викът на Арки.

Хванах дръжката на вратата и в този момент лостчето на ключалката се смъкна само, също като рамото на катинара в склада. Аз бръкнах през отворения прозорец и блъснах тубата от скута на момчето. Тя падна в мътното синкаво сияние, издигащо се от пода, и изчезна. Имах усещането, че продължава да пада, сякаш в някаква бездънна пропаст. Пистолетът отново стреля и аз почувствах как куршумът изсвистява покрай ушите ми. Нед не се целеше — стреляше напосоки в тавана на буика, вероятно дори не осъзнаваше, че го прави, — но когато усетиш течението от куршума, значи е прелетял дяволски близо.

Напипах дръжката на вратата от вътрешната страна и я натиснах. Не знаех какво ще правя, ако не се отвори — Нед бе твърде едър, за да го измъкна през прозореца. Вратата обаче се отвори. В този момент от пода на буика проблесна ярка искра, багажникът се отвори и започна да ни дърпа. „Ще те всмуче като прахосмукачка“ — бях казал, без да осъзнавам колко съм прав. Тегленето бе ожесточено, неравномерно, като мъртвото вълнение преди надигането на разрушително цунами. Имах чувството, че някакво течение ме дърпа към багажника, че ще изсмуче очите ми от орбитите им, че ще обели кожата от лицето ми, но въпреки това дори едно косъмче от главата ми не помръдваше.

Нед изпищя. Отпусна внезапно ръце, сякаш невидими въжета стегнаха китките му и някой под него ги дръпна надолу. Започна да потъва в седалката, само че нея вече я нямаше. Беше изчезнала, разтворила се в издигащата се виолетова светлина. Сграбчих го под мишниците, издърпах го, направих една крачка назад, сетне втора. С мъка устоявах на силата, влечаща ме към бездънното кърваво гърло, в което се бе превърнало купето на буика. Паднах по гръб и Нед се просна върху мен. Крачолите ми се напоиха с бензин.

— Дърпай! — изкрещях на Арки.

Започнах да ритам, опитвайки се да се отдръпна от буика и извиращата от него светлина. Не успявах да се избутам. Краката ми се хлъзгаха в бензина.

Нещо дръпна Нед, теглеше го към отворената врата с такава сила, че за малко да го изтръгне от ръцете ми. В същото време почувствах как въжето се стяга около кръста ми. Задърпа ме назад и аз стиснах с всички сили Нед. Той още държеше пистолета, но в един момент го изпусна и той отлетя към колата. Пулсиращата кървава светлина в купето го погълна и на мен ми се стори, че чувам още два изстрела. В същото време притеглянето леко отслабна. Може би достатъчно, за да се измъкнем, ако действаме бързо.

— Дърпай! — изкрещях на Арки.

— Шефе, дърпам колкото мога, ама…

— Дърпай по-силно!

Последва нов ожесточен тласък, примката се впи в кръста ми и дъхът ми секна. Заритах с всички сили и пропълзях назад, като влачех и момчето. То се задъхваше, стискаше очи като борец във върховно напрежение. Мисля, че не видя онова, което изведнъж се разкри пред очите ми.

Вътрешността на буика бе изчезнала, обвита в кървава светлина. Някаква неописуема, невъобразима бездна се беше отворила пред нас. Аз се взирах като хипнотизиран през вратата към друг свят. Сигурно съм останал неподвижно достатъчно дълго, за да дам възможност да ме засмуче, да засмуче и двама ни, но тогава Арки изкрещя:

— Помощ, Стеф! За Бога! Тичай тук и ми помогни!

Тя сигурно го направи, защото след секунда въжето ни повлече назад като хванати на въдица риби.

Отново паднах и си ударих главата. Пулсът и бученето се бяха слели, бяха се превърнали във вой, който сякаш дълбаеше в мозъка ми. Буикът блестеше като неонов знак и искрящият багажник избълва зелени бръмбари. Те се разпиляха мъртви по пода. Засмукването се възобнови и буикът започна да ни тегли. Сякаш бяхме попаднали в страшно силно мъртво вълнение.

— Помогни ми! — изкрещях в ухото на Нед. — Помогни ми, иначе сме загубени!

В този момент вероятно съм си мислел, че сме загубени независимо дали ще ми помогне или не.

Той бе заслепен, но не оглушал, и беше решил, че му се живее. Стъпи на циментовия под и направи отчаян опит да се отблъсне назад; наоколо се разплиска бензин. В това време Арки и Стефани Колучи дръпнаха с всички сили въжето. Ние буквално прелетяхме два метра към вратата, но течението отново ни засмука. Успях да увия края на въжето около кръста на Нед и да го завържа. Буикът обаче ни повлече отново назад и ние загубихме преднината, която бяхме набрали. Той ни теглеше бавно, но безмилостно. Имах чувството, че нещо стяга гърдите ми и не ми позволява да си поема въздух. Отчасти това се дължеше на въжето. Отчасти на невидимата ръка, която сякаш ме дърпаше. За нищо на света не исках да попадна на мястото, което бях видял, но ако се приближахме още до колата, това бе неминуемо. Двамата щяхме да бъдем завлечени там. Колкото повече се приближавахме, толкова по-силно бе привличането. Скоро жълтото въже нямаше да издържи. Двамата щяхме да отлетим, все още вързани един за друг, в отвратителната кървава паст на онова, което ни чакаше.

— Последен опит! — изкрещях. — Дърпайте на три! Едно… две… ТРИ!

Арки и Стефани, застанали рамо до рамо при вратата, напрегнаха всички сили. Двамата с Нед се отблъснахме с крака. Отхвърчахме до самата врата, преди силата отново да ни хване.

Извъртях се на една страна.

— Нед, касата! Хвани се за касата на вратата!

Той се пресегна с лявата си ръка. Не успя да напипа нищо.

— Отдясно, хлапе! — изкрещя Стеф. — Отдясно!

Той напипа касата на вратата и се вкопчи в нея. Буикът избълва нова кървава светкавица и аз почувствах как привличането се усилва. Сякаш нова сила се бе прибавила към земното притегляне. Въжето около кръста ми сякаш се бе превърнало в стоманен кабел и не ми позволяваше да си поема глътка въздух. Имах чувството, че очите ми ще изскочат, че зъбите ми ще излязат от венците. Вътрешностите ми сякаш се бяха събрали в гърлото. Пулсациите изпълваха мозъка ми и заличаваха всяка свързана мисъл. Отново започнах да се плъзгам към буика, краката ми се пързаляха по цимента. След миг щях да се понеса, сетне да полетя като птица, засмукана в двигателя на самолет. И със себе си щях да повлека и момчето, вероятно с трески от вратата, забити под ноктите. То трябваше да дойде с мен. Бяхме като сиамски близнаци.

— Санди, хвани ме за ръката!

Извъртях глава и без особена изненада видях Хади Ройър, а зад него Еди. Бяха се върнали. Беше им отнело малко повече, отколкото на Арки, но бяха дошли. И не защото Стефи бе обявила код Д. Бяха пътували с личните си коли, а и връзката с централата бе прекъснала. Не, те просто бяха… дошли.

Хади стоеше на колене до вратата. Държеше се с една ръка, за да не бъде всмукан. Косата му не помръдваше, ризата му не се развяваше, но въпреки това той се клатеше като човек, попаднал в силна вихрушка. Еди беше приклекнал зад него и гледаше над рамото му. Вероятно държеше колана му, макар че не можех да видя. Хади протегна свободната си ръка към мен и аз се вкопчих в нея като удавник. Чувствах се като удавник.

— Дърпайте, по дяволите — изръмжа Хади на Арки, Еди и Стеф; кървавата светлина на буика се отразяваше в очите му. — Дърпайте с всички сили.

Те се напрегнаха и двамата с момчето изхвърчахме като тапа. Стоварихме се върху Хади. Нед едва дишаше, бе долепил лицето си до врата ми; кожата на бузата му гореше като жив въглен. Почувствах сълзите му.

— Ох, сержанте, мамка му, вдигни лакътя си от носа ми! — изръмжа приглушено Хади.

— Затворете вратата! — извика Стефи. — Бързо, докато не е излязло някое чудовище.

Нямаше нищо страшно, само няколко зелени бръмбара, но беше права. Защото светлината бе достатъчно ужасяваща. Мигащата, студена кървава светлина.

Още лежахме един върху друг с преплетени ръце и крака. Еди се беше заплел във въжето и крещеше на Арки, че му стягало врата и го задушавало. Стефи стоеше на колене и се опитваше да го освободи, Нед лежеше задъхан върху мен. Нямаше кой да затвори вратата, но тя се затръшна и аз надигнах ужасено глава, сигурен, че някой от тях някак си се е промъкнал и сега идва да отмъсти за онзи, когото бяхме убили преди толкова много години. И го видях, като сянка на фона на белосаната стена на склада. Сянката се приближи и аз различих извивките на женски силует.

— Почти бях стигнала до вкъщи и усетих онова чувство — рече с треперещ глас Шърли. — Беше много обезпокоително. Реших, че котките могат да почакат още малко. Стига си се мятал, Нед, само влошаваш нещата.

Нед застина. Тя се наведе и бързо освободи Еди от примката около врата му.

— Готово — изрече и краката й се подкосиха.

Шърли Пастернак се свлече на асфалта и заплака.

* * *

Заведохме Нед в участъка и промихме очите му. Кожата около тях бе подпухнала и зачервена, очите му бяха кървясали, но той бързо възвърна зрението си. Хади му показа два пръста и го попита колко вижда. Нед даде задоволителен отговор — четири.

— Съжалявам — промълви смутено. — Не знам защо го направих. Така де, знам, исках да го направя, но не днес… не сега…

— Шшшт — успокои го Шърли; взе още вода и отново изплакна очите му. — Не говори.

Той обаче не можеше да спре:

— Бях решил да се прибера. Да обмисля всичко, както казах.

Обърна подпухналите си, кървясали очи към мен. После Шърли изля още една шепа хладка вода върху тях и той ги затвори.

— Следващото, което си спомням, е, че се озовах отново тук.

Нямам спомени да съм си помислил: „Сега трябва да го направя“ или „Да се свършва веднъж завинаги“. После…

Само че не знаеше какво е станало после; останалото му се губеше. Не го каза, но не се и налагаше. Дори не се налагаше да гледам обърканите му зачервени очи. Бях го видял зад кормилото на буика с туба в скута, пребледнял и с вид на дрогиран.

— Надделяло е — обясних. — То винаги има някакво привличане, но никога не го е използвало по този начин. Когато те викаше, всички останали също го чухме. По свой начин. Във всеки случай грешката не е твоя, Нед. Аз съм виновен.

Той вдигна глава от умивалника, хвана ме за ръката. От лицето му капеше вода, косата му бе мокра. В интерес на истината, изглеждаше доста смешно. Сякаш го кръщавахме.

Стеф, която наблюдаваше склада от задната врата на участъка, се приближи и обяви:

— Вече замира.

Кимнах:

— Пропусна шанса си. Може би последната си възможност.

— Да върши поразии — рече Нед. — Това искаше. Чух го в съзнанието си. Или, не знам, може би съм си въобразил.

Преди да успея да кажа нещо, Хади се появи от банята с комплекта за първа помощ. Остави го на плота и извади бурканче с мехлем.

— Намажи се около очите, Нед. И да попадне вътре, не е страшно.

Момчето започна да се маже; кремът искреше на светлината на лампите. Когато свърши, Шърли го попита дали е по-добре. Той кимна.

— Хайде пак да излезем — предложих. — Искам да ти разкажа още нещо. Трябваше да го направя по-рано, но се сетих едва когато те видях зад кормилото на проклетата кола. Сигурно уплахата е опреснила спомена.

Шърли ме погледна намръщено. Тя нямаше деца, но сега ме гледаше строго като майка.

— Не сега — рече. — Не мислиш ли, че толкова му стига? Някой да го заведе у тях и измислете по-правдоподобно обяснение за майка му. Тя винаги вярваше на Къртис, вероятно ще повярва и на вас, ако се придържате към една версия. И го сложете да спи.

— Съжалявам, но не може да чака — отвърнах.

Тя се втренчи в мен и сигурно разбра, че поне си мисля, че казвам истината. Отидохме на пейката и загледан в отслабващите светлини от склада — от втората илюминация за нощта, — аз разказах на Нед една случка отпреди няколко години. Представям си тази сцена като някаква пиеса, в която участват само двама актьори, двама мъже, седнали на една пейка.