Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (65)

64

Двата форда отбиват в аварийната лента на черен път и спират под горичка ниски обрасли дървета на стотина метра от къщата. Небето е с цвят на мръсна вода, океанът е тъмносив и осеян с ивици пяна. Скоро ще завали. Слънцето изчезва. Времето напредва.

Сеногълс излиза от автомобила и обляга пушката си на капака. Притиска буза към дървената дръжка и усеща студената й твърда гладкост върху кожата си. Успокоява сърдечния си ритъм и през мерника оглежда стените на къщата, като отделя специално внимание на вратите и прозорците. Мястото изглежда затворено. Празно.

— Сигурен ли си, че е тук?

Валдес кима и вдига бинокъла си. Плажната ивица му се струва пуста. Единствените светлини, които вижда, идват от мачтите на дренажен шлеп, пуснал котва в канала, и от двойка кораби, които се движат през залива.

— Как ще процедираме? — пита.

— Първо трябва да се уверим, че все още са тук.

Сеногълс отива до другата кола и говори с Джейк и Став, казва им да разузнаят напред от другата страна на къщата. Те проверяват радиостанциите си, придвижват се по края на канала и скоро изчезват в мрака. Валдес и Сеногълс остават на открито, капки дъжд започват да мокрят косите и бронираните им жилетки. Пилкингтън стои в колата. Държи се, сякаш той е шефът, но Франк Сеногълс движи операцията.

Валдес отново поглежда през бинокъла. Сърцето сякаш се е качило в гърлото му. Спомня си какво беше в нощта на обира. Как чакаха да се появи камионът, как гърлото му се беше свило, а ръцете му се потяха върху волана. Чичо му бе подготвял четири години тази възможност, поставил бе свой човек в охранителната фирма и беше изчакал той да се издигне на по-висок пост. Пилкингтън разбра какъв ще е маршрутът на доставката и времето, когато ще се извърши, но Валдес намери Върнън и Били Кейн — от глупав по-глупав. Едно от предимствата да си в полицията са хората, с които имаш контакт: корумпирани адвокати, второразредни престъпници, перачи на пари, обирджии на сейфове, дилъри на оръжие, крадци на коли и най-обикновени крадци.

Когато братята Кейн отвлякоха бронирания камион и паркираха в аварийната лента на пустия път, очакваха да ги посрещне кола, с която да се измъкнат. Но там ги чакаше засада. Изпълнението на плана не беше толкова гладко, колкото трябваше, но резултатът беше същият. Оуди Палмър бе излишният елемент във формулата — онзи, който я направи погрешна. На грешното място. В грешното време. Почти го накараха да замълчи завинаги. Но не съвсем.

Другите обвиниха Валдес. Фенуей — пияницата, Люис — комарджията, и двамата вече мъртви, защото бяха глупави и пилееха пари наляво и надясно. Трябваше да изперат парите чрез сделките с имоти на Пилкингтън, но не можаха да се сдържат да не парадират с тях. Неочакваното богатство привлича внимание. Необходими са алибита. Предпазливост.

— Някой излиза.

Сеногълс поглежда през мерника на пушката.

— Това е Палмър.

— Не виждам Макс.

— Сигурно е още вътре.

Палмър слиза по стълбите и минава по моравата, насочва се към пикап с прикачено ремарке, на което има лодка. Отваря вратата и хвърля вътре сак, а после разпъва одеяло върху седалката до шофьора.

— Явно се кани да тръгва — казва Сеногълс, който е поставил пръст на спусъка. Зениците на очите му са разширени. — По-добре веднага да го застреляме.

— Изчакай да дойде по-близо.

Палмър се придвижва зад лодката и разкачва ремаркето. Бърше ръце в дънките си. Сега прицелването в него е по-лесно. Сеногълс бавно отпуска предпазителя и поставя мерника между очите на мъжа, преди да го спусне надолу към гърдите му, за да е сигурен, че няма да пропусне. Вдишва, изпълва дробовете си с въздух и бавно го изпуска. После вдишва отново, този път не толкова дълбоко, и издишва наполовина, докато преценява разстоянието, вятъра и темпото, с което Палмър върви.

Премигва, изчиства ума си. Отново премигва. И дърпа спусъка.

* * *

Оуди е разкачил ремаркето с лодката, проверил е гумите и размишлява колко ли гориво има Тони в резервоара. Не иска да зарежда, докато не се е отдалечил от брега. Не му се струва правилно да избяга, след като е минал през толкова премеждия, за да намери Макс и да му каже истината, но момчето ще е в безопасност, когато Мос пристигне. В по-голяма безопасност, отколкото е сега.

Досега специален агент Фърнис трябва да е получила папката. Тя ще знае какво да направи. Освен ако не я е преценил погрешно, разбира се, тогава няма да може да направи друго, освен да продължи да бяга, докато го хванат. Не би имало голямо значение, ако искаха само него, но сега и Макс знае тайната. Валдес го е отгледал като син. Ще го защити ли като син?

Светлинка проблясва в периферното зрение на Оуди. В същия миг куршум пронизва лявото му рамо и раздробява ключицата му така, както ковашки чук би размазал диня. Оуди чува само дрънването на куршума, когато излиза от него, забива се в металната лодка и експлодира като бомбичка до ухото му. Пада на земята и хваща лявата си ръка. Лепкава е. Мокра.

Стрелецът е сменил местоположението си, сега стреля по лодката и пробива дупки в метала. Оуди пропълзява под ремаркето и напред, докато се озовава под колата и под вратата на шофьора. Още един залп се изстрелва от друга посока, по-близко до плажа. Няма да пропускат вечно. Лявата му ръка е безполезна. Оуди отваря вратата, пресяга се и обръща ключа в стартера. Двигателят изръмжава и заработва. Два залпа пръсват прозореца на вратата на шофьора. Оуди включва автоматичната скорост и маха ръчната спирачка. Колата тръгва бавно напред. Той тича приведен, като държи главата си под нивото на предното стъкло. Дясната предна гума изпуква силно, а после и задната. Колата забавя ход. Оуди излиза от прикритието си и се насочва нагоре по стълбите, като ги взема по три наведнъж.

Дърво се пръсва до дясната му ръка. Оуди е на верандата и тича с все сила към вратата. Ако го заключат отвън, е мъртъв. Вътре се срива на земята, повлича Макс със себе си и се плъзва по пода; срязва тиксото от краката на Тони и му казва да легне по корем. Старецът крещи, иска да знае кой стреля.

— Уцелиха ли колата ми? Ами лодката? Ще загубя работата си, ако повредят лодката.

Оуди пропълзява във всекидневната и притиска гръб към отсрещната стена. Вдига глава и наднича през покрития с летви капак. На стотина метра вижда квадратните очертания на два автомобила. Тъмно е. Единствената светлина идва от един шлеп навътре в канала. Ръми дъжд и прави линии очертават светъл ореол около блещукащите нишки.

— Ръката ти — изкрещява Макс.

Оуди се опитва да държи раната притисната. Куршумът е излязъл, но кръвта му ще изтече, ако не спре шуртенето.

— Намери ми чаршаф — казва на момчето.

Макс се подчинява, кляка и издърпва чекмеджето с бельото.

— Накъсай го на ленти. В банята има комплект за първа помощ с марли и бинтове.

Оуди грабва марлите и ги притиска към входната рана, казва на Макс да направи същото с изходната. После увива множество ивици чаршаф около ръката си, през рамото и около гърдите. Кръвта вече избива през тях.

— Вината е моя — хълца Макс. Блед е. Плаче. Оуди го гледа втренчено. — Изпратих съобщение на баща ми. Казах му къде съм.

— Как?

— Тони имаше мобилен телефон в чантата си. — Макс се пресяга към панталона си и вади телефона. — Ще говоря с татко. Ще им кажа да спрат да стрелят.

— Вече е прекалено късно.

— Той ще ме послуша.

Макс набира номера, но Оуди взема телефона от него. Валдес вдига.

— Макс?

— Не, аз съм.

— Шибаняк такъв, искам да говоря с Макс.

— Той те чува.

— Макс? Добре ли си?

— Кажи им да спрат да стрелят, татко! Всичко е една голяма грешка.

— Млъкни! Нарани ли те той?

— Не. Трябва да спрете да стреляте.

— Искам да ме чуеш. Не вярвай нито на една негова дума. Той те лъже.

— Аз осиновен ли съм?

— Млъкни и ме слушай! — Валдес крещи. На заден план се чуват приглушени гласове, хора спорят.

Оуди изключва високоговорителя и вдига телефона до ухото си.

— Няма нужда да крещиш на момчето.

Репликата сякаш подпалва земята под Валдес.

— Това е проклетият ми син и ще му говоря както си искам.

— Говориш му лъжи.

— Ти си глупак! Заради теб Макс ще загине. Защо просто не си държа устата затворена?

— Имаш предвид като миналия път?

Валдес се е отдалечил от колата. Оуди вижда светлинката от мобилния телефон, притиснат до ухото на шерифа.

— Ето какво ще направим. Ще излезеш навън с ръце във въздуха.

— Не е толкова просто.

— Разбира се, че е.

— Има един човек с нас. Местен е. Грижи се за къщите, когато собствениците заминат за през зимата. Ти току-що надупчи колата му.

Валдес не отговаря.

— Има проблеми със сърцето и не се чувства добре. Ако нахлуете тук, ще го убиете.

— Смъртта му ще тежи на твоята съвест.

— Като тази на Каси и Скарлет ли?

Оуди чува как Валдес си поема въздух. Знае, че не трябва да дразни този мъж, но е гневен, че около него умират невинни хора. Поглежда през кухненския прозорец към плажа и вижда две фигури — приведени, но не достатъчно — да тичат през дюните. Приближават се. Облечени са в черно, с качулки са и се виждат само очите им. Като за шибана нощна битка.

— Изпрати го навън — казва Валдес. — Ще се погрижа да стигне до болницата.

Оуди поглежда Тони, който седи с гръб към кухненския остров.

— Не ти вярвам.

— Искаш ли да помогнеш на човека, или не? Имаш трийсет секунди.

Шерифът му затваря. Оуди гледа как Валдес се връща при колите, където обсъжда нещо с останалите.

Примъква се по пода до Тони.

— Добре ли си?

— Нищо ми няма. Нали го чу, няма да ме застрелят.

— Лъже.

— Те са от полицията!

— Не, не са.

— Баща ми е щатски шериф — протестира Макс.

Оуди иска да възрази, но знае, че Тони не е в по-голяма безопасност в къщата, отколкото навън. Онези всеки миг ще нахлуят вътре с гръм и трясък и ще стрелят по всичко, което мърда.

Тони изсипва две хапчета в шепата си и ги гълта без вода.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да си пробвам късмета с тях, а не с теб. Шансовете ми са по-добри.