Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (52)

51

Дезире седи на ръба на дивана, притиснала торбичка лед до тила си. Парамедичка свети с медицинско фенерче в очите й, инструктира я да погледне нагоре, надолу, наляво и надясно.

— Колко пръста показвам?

— С палеца или без него?

— Колко са?

— Три.

Сеногълс ги гледа от балкона.

— Трябваше да провериш първо вратата към балкона — оповестява гордо очевидното за всички шефът й.

Дезире не отговаря. Езикът й е подут. Явно го е прехапала, когато са я цапардосали.

— Защо не се обади веднага за подкрепление? — пита Сеногълс.

— Не бях сигурна.

Старшият агент оглежда апартамента и прокарва пръсти по книгите, наредени в библиотеката. Филип Рот. Ани Пру. Тони Морисън. Алис Уокър.

— Сигурно е бил някой наркоман.

— Наркоманите обикновено не използват шперц — възразява Дезире, докато се бори с поредния пристъп на гадене.

— И казваш, че нищо не е взето…

— Освен папката.

— Със снимки и показания, която не е трябвало да бъде тук. — Сега Сеногълс изучава готварските й книги. — Нали знаеш, че аз съм начело на това разследване? Ти изпълняваш моите заповеди.

— Да, сър.

Дезире знае, че предстои сериозно мъмрене; чувството за самосъхранение я подтиква да мълчи и да го понесе без възражения. В същото време се опитва да разбере защо някой би откраднал папката. Кой е знаел, че тя има копия от снимките и показанията от местопрестъплението? Вписаха името й в регистъра на отдела за съхранение на документи. Посетила бе Хърман Уилфърд. Питала бе Райън Валдес за камерите в патрулките.

Сеногълс все още говори, но Дезире вдига ръка.

— Може ли да продължим по-късно? В момента трябва да повърна.

Най-накрая парамедиците и съдебномедицинските специалисти си тръгват и Сеногълс казва на Дезире да не идва в офиса следващата сутрин.

— Отстранена ли съм?

— В болничен си.

— Чувствам се чудесно.

— Тогава си отстранена от активна служба до второ нареждане. И не си прави труд да звъниш на Уорнър. Той одобри решението ми.

След като излиза от банята, Дезире сяда на края на матрака, а мислите й скрибуцат в мрака. Крачи боса из апартамента и си взема нова торбичка лед от хладилника. Мобилният й телефон показва две пропуснати повиквания. Проверява гласовата си поща и чува Дженкинс от Вашингтон:

Относно онази кола, която ме накара да проследя — понтиака от 1985 година. За първи път е продаден в Охайо през 1985 и има трима предишни собственици. Последният е мъж на име Франк Робредо от Сан Диего, Калифорния. Изкупувал е коли втора ръка и ги е поправял. Каза, че продал понтиака на мъж, който му платил деветстотин долара, през януари 2014. Подписал разписката, осигурил му бележка за продажба и пуснал документите по прехвърлянето да се задействат в рамките на пет дни, но прехвърлянето така и не се е извършило, защото купувачът не отишъл в Държавната агенция по регистрация на автомобили, за да пусне молбата за прехвърляне и да плати таксите. Не можа да се сети за името на мъжа, но си спомня, че е говорил с шериф от Дрейфъс Каунти, който му казал, че купувачът е използвал фалшиво име. Свързах се с калифорнийската Агенция по регистрация на автомобили, за да видя дали все още пазят оригиналната документация. Ще ти се обадя, ако има развитие.

Съобщението свършва и започва ново. Отново е Дженкинс:

Обадиха ми се от калифорнийската Агенция по регистрация на автомобили относно онзи понтиак. Липсва дигиталната версия на документацията, но в момента търсят хартиената. Но има нещо много странно — някой друг им е звънял, за да пита за същото нещо. Преди шест месеца. Молбата е дошла от библиотекаря на федералния затвор „Триреки“.

Дезире поглежда часа. Прекалено късно е да се обади в затвора. Съобщението продължава:

Проследих и имената, които ми даде. Тимъти Люис е починал в катастрофа с малък самолет преди седем години. Не мога да открия данни дали Ник Фенуей притежава бар във Флорида, но ще продължа да търся.

Съобщението свършва. Дезире се взира през прозореца към тихата улица. Оуди Палмър е имал достъп до компютъра в библиотеката, но защо би се интересувал от понтиака? В целия случай дрънчат фалшиви ноти, сякаш блъскащо по пиано дете създава шум, а не музика.

Дезире е седнала на бюрото си и вади всичко от чантата, взема айпада си. Преглежда старите си имейли. Към един има прикачен файл — затворническото досие на Палмър, както и имената на хората, които са го посещавали през последните десет години.

Преглежда списъка, дълъг едва половин страница. Сестрата на Оуди го е посещавала десетина пъти. Има още осем имена. Едното е на Франк Сеногълс, който сигурно е разпитвал Оуди, когато е бил начело на неразрешения случай. Посетил е затвора два пъти през 2006 година и — за нейно учудване — веднъж преди месец. Тогава той вече бе предал случая на Дезире. Защо му е да говори с Оуди, щом неразрешеният случай вече не е бил негов?

Преглежда останалите посетители в списъка. Един от тях, Ърбан Кович, е показал калифорнийска шофьорска книжка като документ за самоличност. Дезире пише името му в търсачката и открива, че е бизнесмен от Сан Диего. Името му се споменава в няколко статии относно проект за развитие на голф игрища, наречен „Суийтуотър лейк“, който е предизвикал протести от местна природозащитна организация, тъй като строежът щял да застраши местните блата и мочурища.

В офиса на организацията е била хвърлена запалителна бомба и се твърдеше, че е имало незаконни подкупи на градски съветници.

Дезире влиза в базата данни на ФБР с потребителското си име и парола. На ключодържателя си има закачена малка кръгла джаджа, която генерира произволни цифри и й подсигурява допълнителна защита. След като получава достъп, пуска в търсачката името на Ърбан Кович и веднага излиза съвпадение. Кович има три самоличности и според данни на разузнаването някога е работил за престъпната фамилия Панаро в Лас Вегас, но се отцепил от тях в средата на деветдесетте години, когато Бени Панаро и двамата му сина били осъдени за рекетьорство.

В Сан Диего Кович натрупал състояние като собственик на нощни заведения и стриптийз клубове, а впоследствие започнал да се занимава със строителство, благоустройство на имоти и фермерство.

Защо Ърбан Кович би посетил Оуди Палмър в затвора?

В досието му има списък с адреси и известни сътрудници на Кович, включително телефонни номера. Дезире поглежда часовника си. Почти полунощ е. В Калифорния е все още десет вечерта. Набира номера. Вдига мъж, който изгрухтява вместо поздрав.

— Ърбан Кович ли е на телефона?

— Кой пита?

— Специален агент Дезире Фърнис от ФБР.

Следва миг мълчание.

— Откъде намерихте този номер?

— Имаме го в базата данни.

Отново пауза.

— Какво мога да направя за вас, специален агент?

— Преди десет години сте посетили един федерален затвор в Тексас. Спомняте ли си?

— Не.

— Говорили сте със затворник на име Оуди Палмър.

— Е, и?

— Откъде познавате Палмър?

— Някога работеше за мен.

— Като какъв?

— Беше ми шофьор и доставчик. Ако нещо ми потрябваше, той ходеше да ми го донесе.

— Колко време работи за вас?

— Не си спомням. — Кович звучи отегчен от разговора.

— Значи не сте държали на него особено като на служител?

— Не.

— И все пак сте пропътували половината страна, за да го посетите в затвора.

След този коментар настъпва тишина.

Кович въздъхва.

— Ако смятате да ме обвините в нещо, специален агент, предлагам да изплюете камъчето. Или го глътнете и не ми губете повече времето.

— Оуди Палмър беше осъден за отвличането на камион и кражбата на седем милиона долара.

— Което няма нищо общо с мен.

— Значи сте посетили Оуди Палмър като приятел?

— Приятел! — Кович се смее.

— Кое е толкова смешно?

— Той открадна от мен.

— Какво?

— Нещо, което ценях много, както и осем хиляди долара.

— Съобщихте ли за обира?

— Не.

— Защо?

— Реших лично да се погрижа за проблема, но в крайна сметка се оказа, че няма нужда да си правя труда.

— Защо?

— Оуди Палмър се прецака съвсем сам.

— Тогава защо го посетихте?

— За да позлорадствам.