Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (18)

17

Мотелът „Шейди Оукс“ се намира точно на магистралата „Том Ландри“ — сграда от седемдесетте години, която е функционална, практична и грозна като костюм за сафари. Мос паркира очукания син пикап пред стаята си и си взема душ, преди да легне на леглото и да чака Кристъл. Тя пристига, сложила тъмни очила и лъскав черен шлифер, сякаш се крие от папараците. Мос отваря вратата и тя се втурва в прегръдките му, обвива крака около кръста му и страстно го целува, докато той заднешком я носи навътре в стаята.

Жена му се оглежда наоколо.

— Това ли е най-доброто, което успя да намериш?

— Има джакузи.

— Да не искаш да хвана холера?

Той хваща ръката й.

— Не, искам да почувстваш това.

Кристъл ококорва очи.

— Е, сега вече ме глезиш.

— Твърдостта на маслото зависи от мекотата на хлебчето. А твоето хлебче е мекичко, бебчо.

Тя се смее и сваля шлифера, преди да разкопчае панталоните си.

— Откъде взе дрехите?

— Оставиха ми ги в колата.

— Имаш кола?

— Имам.

Кристъл го бутва на леглото и го яхва. Никой от двамата не проговаря повече, докато не стават потни и изтощени. Кристъл влиза в банята. Мос лежи на леглото с хавлиена кърпа около слабините.

— Не се отпускай много — провиква се той.

— Защо?

— Ще повторя всичко това веднага щом си завинтя главата обратно.

Кристъл пуска водата в тоалетната и се връща при него на леглото. Вади цигара от джоба на шлифера си и я пали, слага я между устните му и пали втора за себе си.

— Колко време мина?

— Петнайсет години, три месеца, осем дни и единайсет часа.

— Броил си ги.

— Не, но са горе-долу толкова.

Разпитва го за Оуди Палмър и за изчезналите милиони, слуша, без да го прекъсва, въпреки че се мръщи и сумти на определени части от историята, сякаш за да покаже, че не е вчерашна.

— Кои са тези хора?

— Нямам представа, но имат доста влияние, щом ме измъкнаха.

— И ще те оставят да задържиш парите?

— Така казаха.

— И ти им вярваш?

— Не.

Кристъл сгушва главата си в сгъвката на ръката му, преметнала бедро около кръста му.

— И какво ще правиш?

Мос дърпа от цигарата и издухва кръгче дим, което се вие нагоре, докато течението от климатика заличава призрачната му форма.

— Ще намеря Оуди Палмър.

— Как?

— Майка му живее в Уестморланд Хайтс, на няма и два километра оттук.

— А ако тя не знае къде е?

— Ще попитам сестра му.

— И после?

— Исусе, жено, опитвам се да не мисля толкова напред! Имай малко вяра. Ако някой може да открие Оуди, това съм аз.

Кристъл все още не е убедена.

— Що за човек е той?

Мос обмисля въпроса известно време.

— Оуди е умен. Начетен, нали се сещаш, но без да е обигран. Научих го да има очи на гърба си, а той също ме научи на разни неща.

— Като например?

— За философията и други подобни тъпотии.

Кристъл се киска.

— Какво знаеш ти за философията?

Мос я щипе, задето му се смее.

— Е, например един ден се бях изнервил, защото се опитвах да напиша писмо до съвета за обжалване, и казах на Оуди: „Аз знам, че нищо не знам“, а Оуди ми каза, че току-що съм цитирал известен философ на име Сократ. Добави, че умният човек се съмнява и подлага всичко под въпрос. Единственото нещо, което знаем със сигурност, е, че не знаем нищо със сигурност. — Мос поглежда към Кристъл. — Това има ли някакъв смисъл?

— Не, но звучи умно.

Кристъл се претъркулва на една страна и гаси цигарата в пепелника. Струйка дим се издига от смачканата угарка. Вдига ръката на Мос и забелязва липсващата му брачна халка. Изправя се рязко и огъва пръста му на обратно, докато той не извиква от болка.

— Къде е?

— Кое?

— Брачната ти халка.

— Свалиха ми я в карцера и не ми я върнаха.

— Помоли ли ги учтиво?

— Бих се за нея, бебчо.

— И не се опитваш да се правиш на свободен мъж?

— В никакъв случай.

— Защото, ако реша, че ми изневеряваш, ще отрежа малкия Мос и ще го хвърля на кучетата. Ясно ли се изразих?

— Напълно ясно.