Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (42)

41

Сутринта Дезире си сипва зърнена закуска в купа и добавя резени банан. Трябва да позвъни на родителите си и да им каже, че няма да им гостува на следващия ден. В съботите обикновено ги посещава, сяда на масата и яде домашно приготвена храна, докато баща й коментира футболния мач от креслото си, крещи към екрана и вдига въображаеми наказателни картони.

Подготвя се психически и набира номера. Майка й вдига и рецитира телефонния си номер, преди да попита „С какво мога да ви помогна?“ с помпозен акцент, който звучи изкуствено. Майка й има навика да поръчва храна със същия акцент като на сервитьорката или сервитьора, който ги обслужва, и не може да схване защо това би могло да се възприеме като надменно или унизително отношение към служителя.

— Аз съм — казва Дезире.

— Здравей, скъпа, тъкмо си говорехме за теб, нали, Харолд? Дезире се обажда. Да, Дезире, говоря с нея по телефона!

Баща й не чува без слуховото си апаратче и Дезире подозира, че нарочно го държи изключено, за да не му се налага да слуша майка й.

— Тъкмо купих шунка — отново се обръща към нея майка й. — Ще я изпека както обичаш: с горчица и медена глазура.

— Няма да мога да си дойда — заявява Дезире. — Трябва да работя.

— О, много жалко… Дезире няма да идва, Харолд. Трябва да работи.

— Ама ще има печена шунка за вечеря — крещи баща й отдалеч, сякаш не той, а всички други са глухи.

— Знае, Харолд, току-що й казах.

— Намерила ли си е гадже? — пита той.

— Иска да знае дали си срещнала някое добро момче — казва майка й.

— Кажи му, че се омъжих и имам близнаци. Тимон и Пумба. Пумба доста пръцка, но е много сладък.

— Ще ми се да не се шегуваш с тези неща.

На заден план баща й крещи:

— Кажи й, че няма проблем, ако е лесбийка. Нямаме нищо против.

— Не е лесбийка! — скастря го майка й.

— Просто казвам, че ако е лесбийка, нямаме против — обяснява баща й.

— Не й говори такива неща!

Скоро двамата вече спорят.

— Трябва да вървя — казва Дезире. — Съжалявам, че няма да дойда утре.

Затваря и събира нещата си. Излиза от апартамента, спуска се по външните стълби и помахва на хазяина си, господин Саквил, който повдига пердетата. Трафикът през уикенда е слаб и тя шофира спокойно към северните предградия на Хюстън.

Половин час по-късно стига Томбол и паркира пред спретнато бунгало, боядисано в бяло и синьо. Има изумруденозелена морава и перфектно подрязани градински храсти. Никой не отговаря на мелодичния звънец на входната врата. Дезире чува шум от деца, които пищят и се гонят в задната градина. Сваля резето на страничната порта и минава по алеята, която заобикаля къщата.

Във вътрешния двор има навес, украсен с балони и цветни ленти. Между дърветата тичат деца и гонят куче. Около масата си бъбрят жени, разбиват яйца за пържени филийки и бъркат тесто за палачинки.

Неколцина мъже са се събрали около барбекюто — съвсем друга система за оценка на положението в обществото, според която мъжът се преценява по това колко често обръща пържолата, а не по заплатата или колата си.

Бившият патолог на Дрейфъс Каунти Хърман Уилфърд, вече пенсионер, седи на висок сгъваем стол и крепи пластмасова чиния в скута си. Панталоните му са вдигнати високо на кръста, а плетената му вълнена жилетка е закопчана на гърдите. Гледа децата и се присвива при всеки писък, сякаш звукът го изправя на нокти.

Възрастна пълничка жена се приближава до Дезире и бърше ръце в престилката си. Поглежда значката й.

— Това е семейно събиране.

— Важно е. Иначе нямаше да го безпокоя.

Жената изпъшква, но Хърман изглежда почти облекчен при възможността да избяга за кратко. Въвежда Дезире в къщата и й предлага нещо за пиене. Тя отказва, а той я заговаря на общи теми, оплаква се, че остарява, нетърпелив е и иска всички да си тръгнат.

— Проблемът на семейството е, че не можеш да се пенсионираш от него — казва й, погледът му е остър под гъстите вежди.

Дезире носи снимки от местопрестъплението и пътни карти. Разпръсва ги на масичката за кафе в хола. Старият патолог ги изучава почти любовно, сякаш си спомня времето, когато се е чувствал по-млад и по-полезен.

— Питаш ме откъде са дошли фаталните изстрели, така ли?

— Опитвам се да разбера последователността.

— Върнън и Били Кейн са убити от оръжия, регистрирани като полицейски. Върнън е застрелян във врата, а Били в сърцето.

— А Оуди Палмър?

— По него е стреляно отблизо.

— Колко отблизо?

— От половин, може би един метър. — Старият патолог вдига една снимка. — От ъгъла на този кадър бих казал, че е застрелян фронтално.

— Намерихте ли куршума?

— Имаше входни и изходни рани, но гилзата не беше намерена.

— Това необичайно ли е?

— В този ден бяха произведени седемдесет изстрела, не всяка гилза беше намерена.

— Можеш ли да ми кажеш кой от полицаите го е застрелял?

— Не и със сигурност.

— Защо?

Мъжът се хили.

— Старая се да не правя аутопсии на хора, които са оцелели.

— Защо са го намерили толкова далеч от другите?

— Според полицейските доклади се е опитвал да избяга.

— Застрелян е от един метър разстояние.

Патологът свива рамене.

— И ръцете му са били обгорели, как ще го обясниш?

— Бензиновият резервоар се е спукал и е избухнал в пламъци.

— Защо само ръцете му?

Уилфърд въздъхва.

— Слушай сега, специален агент, какво значение има кой е изстрелял куршума или как ръцете му са обгорели? Оживял е. Моята работа беше да кажа на съдебния лекар как са умрели тези хора.

— Жената така и не е идентифицирана. Не ти ли се вижда странно?

— Не.

— Наистина ли?

— Иди, до която и да е окръжна морга и ще намериш доста неидентифицирани тела.

— Колко остават неразпознати?

— Би се изненадала, като разбереш. В Брукс Каунти миналата година намериха сто двайсет и девет тела. Шейсет и осем са неидентифицирани — най-вероятно нелегални имигранти, загинали в пустинята. Понякога намират само костите. Тази жена е изгоряла така, че е невъзможно да бъде разпозната. Не можехме да направим възстановка на лицето й, защото високата температура беше нанесла непоправими вреди. Няма никаква конспирация, специален агент. Просто не успяхме да дадем име на бедната жена.

Дезире забелязва, че дъщерята на Уилфърд наднича към нея от процепа на вратата, сякаш се готви да се намеси, за да го защити. Събира снимките, благодари на патолога и се извинява, че е прекъснала късната закуска.

Отвън се чува писък на дете, а после плач. Уилфърд въздъхва.

— Казват, че внуците са благословия, но моите са истинска напаст. Все едно да си заключен в лудница, пълна с джуджета. — Поглежда към Дезире и добавя: — Без да ми се обиждате, госпожице.