Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (13)

12

Всеки път, когато затвори очи, Оуди се влюбва отново. От дванайсет години е така — от момента, в който за пръв път видя Белита Сиера Вега и тя го зашлеви силно през лицето.

Белита носеше стомна с вода от кухнята по циментовата пътека, за да напълни коритото в кафеза за птици, в който имаше два африкански сиви папагала. Стомната беше тежка и водата се плискаше от едната на другата страна и се разливаше отпред по тънката памучна рокля на младата жена. Изглеждаше едва прехвърлила тийнейджърските години и имаше дълга тъмна коса с пурпурен нюанс, хваната на конска опашка. Тя стигаше до извивката ниско на кръста й, където роклята й бе завързана с панделка.

Нито Оуди беше очаквал да срещне някого от тази страна на къщата, нито Белита. Циментът беше горещ, а тя не беше обула сандалите си. Танцуваше от крак на крак и се опитваше да избегне паренето под краката си. Още вода се разля, докато предната част на роклята прилепна към кожата й, а зърната й изпъкнаха като тъмни жълъди под тъканта.

— Дай да ти помогна — предложи Оуди.

— Не, сеньор.

— Изглежда тежко.

— Аз съм силна.

Младата жена говореше на испански, а Оуди знаеше достатъчно, за да я разбира. Измъкна стомната изпод пръстите й и я занесе до кафеза. Белита скръсти ръце, за да прикрие гърдите си. Застана в сянката, далеч от горещия цимент. Чакаше. Очите й бяха кафяви със златни точици — като онези, които понякога виждаш в топчетата за игра.

Оуди се взря над градините и плувния басейн към стръмните скали. В по-ясен ден би могъл да види Тихия океан.

— Гледката е страхотна — каза и подсвирна тихо.

Белита погледна нагоре в същия миг, в който Оуди се обърна към нея. Той сведе очи от лицето към врата и гърдите й, а тя го зашлеви силно по лявата буза.

— Нямах предвид тях — каза той.

Жената го погледна със съжаление, обърна се и тръгна пак към къщата. Оуди се опита да обясни отново на развален испански:

— Lo siento, senorita. No queria mirar^[1]… ъъ… твоите… — Не знаеше думата за „гърди“. Tetas ли беше, или pechos?

Белита не отговори. Той не съществуваше. Отдалечи се от него, като люшкаше ядосано тъмната си коса от едната на другата страна.

Стъклената врата се затръшна.

Оуди зачака отвън, стиснал шофьорската си шапка в ръце. Усещаше, че нещо е станало, че се е натъкнал на откритие, но не можеше да вникне в значението му. Погледна назад към циментовата пътека, където влажните следи се бяха изпарили, сякаш инцидент не бе имало.

Когато Белита се появи отново, беше облякла друга рокля, още по-износена от предишната. Застана зад стъклената врата и заговори на развален английски:

— Сеньор Ърбан не вкъщи. Ти върни се.

— Тук съм, за да взема пратка, жълт плик. Sobre amarillo^[2]. — Оуди показа с ръце размерите. — Каза, че е в кабинета, на малката масичка.

Жената го изгледа презрително и отново изчезна. Оуди гледаше как тъканта се люшка от движението на бедрата й без усилие, сякаш вода се плъзгаше от парче стъкло.

Белита се върна и той взе плика от нея.

— Казвам се Оуди.

Тя заключи стъклената врата, обърна се и изчезна в тъмната хладина на къщата. Оуди остана безмълвен. Нямаше вече какво да види, но въпреки всичко продължаваше да гледа.

* * *

Според червените цифри на електронния часовник едва минава осем, но през последния час светлината се процежда от краищата на пердетата. Каси и Скарлет все още спят. Оуди се надига тихо и отива в банята. Докато минава покрай малкото фурнирано бюро, забелязва ключовете за колата върху него. Ключодържателят е с розово заешко краче.

Навлича дънките и суичъра си, сваля седалката на тоалетната чиния и сяда да напише бележка на хартиена бланка на мотела.

Взех назаем колата ти. Ще се върна след няколко часа. Моля те, не звъни в полицията.

Намества се зад волана и тръгва по наклона към междущатски път 45, насочва се на север от Хюстън. Магистралата е тиха в неделя сутрин и само след половин час Оуди е вън от града. Завива по път 77, минава покрай голф игрища, езера и улици с провинциални имена като „Дървената мелница“, „Пътеката на сърната“ и „Беседката на славата“. Представя си карта — онази, която се постара да запомни, когато потърси адреса в интернет от затвора.

Спира на празния паркинг на началното училище „Ламар“, преоблича се в шорти и завързва новите си маратонки. Започва полека, тича по пътеките за колоездачи под дъбови, кленови и кестенови дървета. На всяка пресечка има знаци „Стоп“, а къщите са разположени далеч от пътя, с поддържани морави и лехи с цветя. Край него минава момче, което разнася вестници с колело с ремарке. Хвърля всеки вестник като томахавка, завърта го бясно, докато тупне на верандите или на алеите. Оуди също разнасяше вестници в тийнейджърските си години, но никога не е доставял в квартали като този.

Слънцето наднича измежду клоните на дърветата и образува шарена сянка върху асфалта. Вижда на голф игрището мъже, дебели като фараони, да карат лъскави бели бъгита. Това е тяхната територия: бяла, чиста, подчинена на закона — уютно убежище, пълно с лъскави къщи с пилони за знамена и люлки на верандата, които никога не гледат към съседите.

Оуди спира и подпира крак на пожарен кран, за да разтегне прасеца си. Поглежда тайно към двуетажна къща с островръх покрив и веранда, която я обгражда от три страни. Тийнейджър кара скейтборд на циментова площадка пред тройната врата на гаража. Момчето е с маслинена кожа и тъмна коса и се движи с непринудена грация. Направил си е рампа от шперплат и две строителни тухли. Щом се засилва със скейтборда, рита няколко пъти мощно земята с крак, а после скача от рампата, завърта скейтборда с леко трепване на краката и се приземява.

Хлапето поглежда нагоре и замижава срещу слънцето, а Оуди усеща как дъхът му секва. Трябва да продължи да тича, но е като закован на мястото си. Накланя се, докато челото му почти докосва пищяла. Зад него кола завива по алеята на къщата, орехови черупки хрущят под гумите й. Отвътре излиза жена, понесла кафява хартиена торба с покупки. Носи сини дънки, ниски обувки и бяла блуза. Подава покупките на момчето и тръгва надолу по алеята към Оуди. За миг той почти изпада в паника. Тя се навежда да вземе вестника и тогава го забелязва, вижда кръговете от пот под мишниците му и кичура коса, залепнал за челото му.

— Хубава сутрин за тичане.

— Да, така е.

Отмята руса къдрица настрани и разкрива зелените си очи. Диамантени обеци блестят на ушите й.

— Наблизо ли живеете?

— Току-що се нанесох.

— Явно затова не съм ви виждала тук преди. Къде живеете?

— На Ривърбанк Драйв.

— О, това е чудесно. Имате ли семейство?

— Жена ми почина преди известно време.

— Моите съболезнования.

Жената прокарва език по малките си бели зъби. Оуди поглежда през широката морава. Момчето прави пируети със скейтборда. Губи баланс и почти пада. Опитва отново.

— Защо решихте да се преместите в Удландс? — пита тя.

— Правя финансова ревизия на една компания. Би трябвало да ми отнеме само няколко месеца, но ми намериха къща. Прекалено е голяма, но те я плащат. — Оуди усеща как потта засъхва по гърба му. Прави жест към къщата. — Не е толкова хубава като тази.

— Трябва да се присъедините към кънтри клуба. Играете ли голф?

— Не.

— Тенис?

Оуди поклаща глава.

Жената се усмихва.

— Това доста ограничава избора ви.

Момчето й извиква, че е гладно. Тя поглежда през рамо и въздъхва.

— Макс няма да намери крава в хладилника, дори да мучи срещу него.

— Това ли е името му?

— Да. — Протяга ръка. — Аз съм Санди. Съпругът ми е местният шериф. Добре дошъл в квартала.