Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (17)

16

Райън Валдес обикновено не се прибира вкъщи с полицейската кола. Предпочита пикапа, защото не се набива толкова на очи с него, въпреки че не е много престижен за Удландс, където повечето му съседи карат беемвета, мерцедеси и луксозни джипове.

Санди му казва, че прилича на селяндур, когато кара пикапа.

— Може пък да съм точно такъв.

— Не го казвай.

— Защо?

— Защото така никога няма да се впишеш тук.

Вписването в средата е важно за Санди и Валдес понякога има чувството, че жена му се срамува повече от униформата, отколкото от колата му. Не че съседите му не уважават полицията и не вярват, че нейната роля е жизненоважна, просто не горят от желание да общуват с окръжния шериф. Беше крачка отвъд границата — като да вечеряш с проктолога си.

На Валдес му отне почти година да заслужи членство в кънтри клуба, а и се сдоби с него едва след като чичо му, Виктор Пилкингтън, задейства някои връзки. Преди това със Санди бяха правили барбекюта в двора си и вечери с дегустиране на вина, Санди дори бе създала книжен клуб, но нищо не помогна. Да живееш в Удландс, беше като да се озовеш обратно в гимназията. Само че вместо смотаняци, спортисти, членове на училищния оркестър и мажоретки, там имаше дами от хайлайфа, родители, чиито пораснали деца са напуснали дома, членове на кънтри клуба, републиканци (патриоти) и демократи (социалисти). Валдес не знаеше къде точно се вписва.

Завива на паркинга пред дома си и докато чака вратата на гаража да се отвори, поглежда към великолепната постройка от тухли и керемиди на стойност над милион долара. Високите сводести прозорци отразяват следобедното слънце, а сенките се разливат по моравата като локви петрол.

Влиза вкъщи, извиква и мисли, че вкъщи няма никого. Взема си бира от камерата и излиза във вътрешния двор. Тогава забелязва момчето, което с лекота прави дължини в басейна. Макс се обръща и се взира в небето, плува по гръб, водата се плъзга по раменете му. Когато стига до далечния край, спира. Изправя се.

— Здрасти.

Макс не отговаря.

— Къде е майка ти?

Момчето свива рамене.

Валдес се опитва да измисли какво друго да попита. Кога стана толкова трудно да говориш с Макс?

Тийнейджърът излиза от водата и увива кърпа около корема си. Късното слънце хвърля жълт отблясък върху моравата. Макс сяда на шезлонг и отпива от метална кутийка в потресаващи цветове.

— Спомена ли нещо за вечеря? — пита Валдес.

— Не.

— Ще измисля нещо.

— Аз ще излизам.

— Къде?

— У Тоби. Правим един проект по биология заедно.

— Защо той не дойде у нас?

— Материалите са у него.

— Аз познавам ли го изобщо този Тоби?

— Не знам, татко. Познаваш ли Тоби? Ще трябва да го питам.

— Не ми говори така.

— Как?

— Знаеш какво имам предвид.

Макс свива рамене, сякаш си няма идея. У Валдес нещо прещраква, сграбчва в юмрук косата на момчето и го изправя със силно дръпване. Очите му са присвити и сякаш вижда света през стъклопис.

— Не мисли, че можеш да ми говориш така. Давам ти покрив над главата. Слагам храна в устата ти. Плащам за тоя телефон, който разнасяш, за дрехите, които обличаш, за компютъра в стаята ти. Ще се държиш уважително с мен, за да не те удавя в тоя шибан басейн. Разбра ли?

Макс кима, едва сдържа сълзите си.

Валдес го изблъсква далеч от себе си. Внезапно е усетил срам и иска да се извини, но момчето вече е при душкабината, затваря вратата след себе си и пуска водата. Валдес се проклина, запраща кутийката от бира по средата на моравата, където тя отскача и се разпенва.

Момчето го предизвика. Няма право, по дяволите! Сега ще каже на майка си и ще създаде още проблеми. Тя ще вземе страната на Макс, както винаги. Само ако можеше момчето да се отпусне малко. Да покаже малко повече уважение. Вече нямат никакви допирни точки. Не гледат мачове на „Рейнджърс“, не играят на ексбокс, нито дразнят Санди за готвенето й.

В ума му изниква образът на Макс отпреди години — малко момченце с каубойска шапка, хванало шерифа за ръка. Бяха най-добри приятели. Бяха баща и син. Бяха съюзници. Бяха близки. Гневът му се изпарява. Макс не е виновен. Тийнейджърите се държат така — бунтуват се срещу родителите си, проверяват докъде се простира границата. Валдес имаше бурни отношения със собствения си баща, когато беше на тази възраст, а неговият старец не търпеше да му се отговаря, нито пък остроумни коментари.

Според Санди това е период, през който децата минават. Хормони. Пубертет. Натиск от връстниците. Момичета. Защо Макс просто не мастурбира по четири пъти на ден като всеки друг тийнейджър? Валдес би могъл да го заведе в публичен дом — някой от по-престижните — и да отърве хлапето от страданията му. Санди все казваше, че трябва да правят повече неща заедно като баща и син. Той се усмихва. Жена му ще откачи, ако той заведе Макс да преспи с някоя.

Чува отварянето на плъзгащата се врата и се обръща. Санди излиза във вътрешния двор и обвива ръце около него. Косата й е разрошена, цялата мирише на нещо потно и секси.

— Къде беше? — пита я.

— Във фитнес залата.

Някъде над тях се чува писък на ястреб или може би на орел. Валдес вдига брадичка и засенчва очи с ръка, но вижда само силуета.

— Опитах се да ти звънна днес. Телефонът ти беше изключен — казва той.

— Оставих го някъде снощи и не можах да го намеря.

Макс излиза от кабината и прекосява моравата. Целува Санди по бузата. Тя приглажда мократа му коса. „Как беше в училище? Имаш ли домашно? У Тоби? Няма проблем. Не закъснявай.“

По-късно Валдес седи на кухненския плот и гледа как жена му приготвя ястие. Косата й е подстригана късо, накъдрена по краищата, руса, а в синьо-зелените й очи има нещо мистериозно, което кара мъжете да я зяпат по-дълго, отколкото е позволено. Как изобщо успя да я убеди да се омъжи за него? Надяваше се, че е било по любов. Надяваше се, че все още е.

— Мислех си, че може да заведа Макс на палатки следващия уикенд.

— Знаеш, че не обича много да е на открито.

— Спомняш ли си онази ваканция, когато ходихме в „Йосемити“^[1]? Макс трябва да е бил на около седем. Много му хареса.

Санди го целува по главата.

— Спри да се стараеш толкова.

Валдес поглежда към вратите, които водят към вътрешния двор — две патици са кацнали в басейна. Не иска да спре да се старае. Ако можеше просто да върне часовника назад до времето, когато Макс беше доволен да играят футбол или да си подхвърлят бейзболна топка…

— Дай му време — казва Санди. — В момента той не харесва човека, който е.

— А ти кой мислиш, че е?

— Нашият син.

* * *

Когато приключват с храненето, сядат рамо до рамо на люлката на верандата. Санди придържа загоряло коляно и лакира ноктите на крака си с малка четчица, която държи между палеца и показалеца си.

— Как беше днес в работата? — пита Санди.

— Спокойно.

— Ще ми кажеш ли защо измина целия път до Лайв Оук Каунти?

— Трябваше да проверя един човек.

— Кой?

— Затворник, който трябваше да бъде освободен. Избяга ден по-рано.

— Защо му е да го прави?

— В случая не е това важното.

Санди сваля крака си долу. Обръща се и го поглежда, очаква обяснение.

— Спомняш ли си онзи обир на бронирания камион и мъжа, който оцеля?

— Онзи, когото ти простреля?

— Да. Опитах се да направя така, че да остане в затвора, но съветът за предсрочно освобождаване реши да го пусне на свобода. Ако не беше избягал, така или иначе щеше да излезе. Отидох в затвора да поговоря с главния надзирател, но Палмър се беше прехвърлил през бодливата тел.

Санди се изправя леко, очите й се присвиват.

— Опасен ли е?

— Вероятно вече е в Мексико.

Валдес я прегръща и тя се обляга на него, Санди задържа ръката му между гърдите си и полага глава на рамото му. Той се кани да смени темата, но все пак взема телефона и преравя снимките си.

— Ето така изглежда Палмър сега — казва Валдес и показва на Санди скорошна снимка на Палмър.

Жена му разтваря широко очи.

— Видях го!

— Какво?

— Днес. Пред къщата. — Санди заеква. — Тичаше за здраве. Каза, че току-що се е нанесъл зад завоя. Помислих, че говори за старата къща на семейство Уитакър.

Валдес се е изправил, обикаля из къщата, дърпа пердетата и гледа през прозорците, мислите му препускат.

— Видя ли автомобил?

Санди поклаща глава.

— Какво друго каза?

— Каза, че е вдовец… и че се занимава с финансова ревизия. Защо е дошъл тук?

— Къде е онзи пистолет, който ти купих?

— Горе.

— Донеси ми го.

— Започваш да ме плашиш.

Валдес набира бясно номер на телефона си. Говори с диспечер. Предава информацията, пуска заповед за особена бдителност при евентуална поява на Оуди Палмър и моли за допълнителни патрулки в квартала.

— Но ти каза, че вече трябва да е в Мексико — казва Санди. — Защо би дошъл тук?

Валдес взема пистолета й и го зарежда.

— От сега нататък ще го носиш навсякъде.

— Няма да нося пистолет.

— Прави каквото ти казвам. — Той грабва ключовете си.

— Къде отиваш?

— Да прибера Макс.