Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (4)

3

Точно преди изгрев звездите изглеждат по-ярки и Оуди може да различи съзвездията. Знае имената на част от тях: Орион, Касиопея и Голямата мечка. Други са толкова далеч, че носят светлина от милиони години разстояние, сякаш историята се пресяга през времето и пространството, за да освети настоящето.

Има хора, които вярват, че звездите определят съдбата им, и ако са прави, значи Оуди е роден под лоша звезда. Той самият не вярва в съдба, орисия или карма. Нито пък мисли, че за всичко си има причина и че късметът се разпределя равномерно през живота на човека — капе по малко тук и там досущ като преминаващ дъждовен облак. С цялото си сърце е наясно обаче, че смъртта може да го намери във всеки момент и че смисълът на живота е в това да направиш правилната следваща крачка.

Развързва чантата и вади дрехи за преобличане: дънки и блуза с дълъг ръкав, които е откраднал от пазач, оставил сак за фитнес в отключената си кола. Обува чорапите и стяга мокрите ботуши.

Заравя затворническите си дрехи, чака, докато източният хоризонт се обточи в оранжево, и тръгва. През тесния чакълест бряг минава поток и се влива в язовира. Мъглата лепне ниско по земята, а две чапли стоят в плитката вода с вид на глинени фигурки за украса на поляна. Калните насипи са осеяни с дупки, изровени от гнездящите лястовици, които прехвърчат напред-назад и едва докосват водната повърхност. Оуди следва потока, докато стига до прашен земеделски път и тесен мост. Застава на пътя, ослушва се за автомобили и следи за облаци прах.

Червено и блестящо, слънцето изгрява над линията закърнели дървета. Четири часа по-късно водата е само спомен, а пламтящото кълбо пари отзад на врата му като пламък на заварчик. Прах покрива всяка бръчица, всяка пора по кожата му. Оуди е сам на пътя.

Следобед изкачва възвишение и се опитва да се ориентира. Има чувството, че прекосява мъртъв свят, останал от древна цивилизация. Дърветата са сгушени край старите речни корита като стадо животни, а маранята се носи над земята, която е набраздена от следи от мотор и следи от пуйки. Панталоните му в цвят каки висят ниско, а под мишниците му има кръгове от пот. На два пъти му се налага да се скрие от преминаващи камиони, да се плъзга и пързаля надолу по ронливи канавки, да клечи зад храсти и скали. Щом сяда на камък, за да отпочине, си спомня как татко му го гонеше по двора, защото го беше хванал да краде парите, които съседите оставяха на стълбите за млякото^[1].

— Кой те подучи да го направиш? — попита властно баща му и изви ухото на Оуди.

— Никой.

— Кажи ми истината, за да не направя нещо по-лошо.

Оуди мълчеше. Прие наказанието си като мъж — видя разочарованието в очите на баща си и потри синините по бедрата си. По-големият му брат Карл гледаше от къщата.

— Справи се добре — каза му Карл после, — но трябваше да скриеш парите.

Оуди се покатерва обратно на пътя и продължава да върви.

Следобед прекосява асфалтиран път с четири ленти и го следва от разстояние. След още километър и половина стига до черен път, който се извива на север. В далечината се забелязват кални резервоари, помпи, а също и стърчаща сондажна кула, от чийто връх в небето се издига пламък. През нощта сигурно се вижда на километри, издигната над градче от светлини, като новооснована колония на далечна планета. Зазяпан в сондажната кула, Оуди не забелязва възрастния мъж, който го наблюдава. Набит и мургав, нахлупил шапка с широка периферия и облечен в гащеризон. Застанал е до сигнално оцветена бариера с тежест в единия край. Наблизо има навес от три стени и покрив. Под самотно дърво е паркиран пикап „Додж“.

Старецът има сипаничаво лице, плоско чело и доста раздалечени очи. В сгъвката на ръката му лежи ловджийска пушка.

Оуди се опитва да се усмихне. Прахът по лицето му се напуква.

— Здрасти.

Старецът кима подозрително в отговор.

— Чудех се дали можете да ми дадете малко вода? — казва Оуди. — Умирам от жажда.

Мъжът премята пушката на рамо, отива отстрани на навеса, отваря капака на варела с водата и посочва към метален черпак, който виси на пирон. Оуди го потапя във варела, гребва от спокойната повърхност и почти вдишва първата глътка. Закашля се. Пие отново. По-хладна е, отколкото е очаквал.

Старецът вади смачкан пакет цигари от джоба на гащеризона си, пали една и вдишва дима дълбоко в дробовете си, сякаш иска да изгони с него целия свеж въздух.

— Какво търсиш насам?

— С приятелката ми се скарахме. Кучката запраши с колата и ме остави тук. Мислех, че ще се върне, но не стана.

— Може би не трябва да я наричаш с разни епитети, ако искаш да се върне.

— Може би — казва Оуди и излива с черпака вода върху главата си.

— Къде те заряза?

— Бяхме на палатка.

— До язовира?

— Да.

— Той е на двайсет и четири километра оттук.

— И аз извървях всеки един от тях.

По пътя към тях се задава цистерна. Старецът натиска тежестта на бариерата и я издига към небето. С шофьора си махат за поздрав. Камионът продължава нататък и облакът прах се уталожва.

— А ти какво правиш тук? — пита Оуди.

— Пазя мястото.

— Какво пазиш?

— Правят сондажи наоколо. Оборудването е много скъпо.

Оуди протяга ръка и се представя — използва средното си име, Спенсър, защото е малко вероятно от полицията да са го съобщили. Старецът не пита друго, ръкуват се.

— Аз съм Ернесто Родригес. Но хората ме наричат Ърни, за да не звучи толкова мексикански — смее се.

Още един камион се задава.

— Според теб дали някой от тези камиони ще ме вземе на стоп, а? — пита Оуди.

— Накъде отиваш?

— Навсякъде, откъдето мога да хвана автобус или влак.

— Ами твоето момиче?

— Не мисля, че ще се върне.

— Къде живееш?

— Израснах в Далас, но от известно време се мотая на Запад.

— И какво правиш?

— От всичко по малко.

— Значи си се запътил накъдето и да е и правиш от всичко по малко, така ли?

— Общо взето.

Ърни се взира на юг през полята, набраздени от дерета и осеяни с оголени скали. Далеч от тях се вие ограда и сякаш потъва в края на земята.

— Мога да те закарам до Фриър — казва, — но приключвам най-рано след час.

— Много съм ти задължен.

Оуди сяда на сянка и събува ботушите си, предпазливо опипва мазолите си и срязванията по ръцете. Още камиони минават през бариерата, напускат пълни, връщат се празни.

Ърни е приказлив:

— Преди бях готвач на аламинути, ама се пенсионирах. Сега печеля двойно повече заради големия бум.

— Какъв бум?

— Петрол и газ, голяма новина е. Не си ли чул?

Оуди поклаща глава.

— Намериха една седиментна скала, която се простира под Южен и Източен Тексас. Пълна е с морски вкаменелости от древен океан. Така се е образувал петролът. А долу в скалите има природен газ. Просто трябва да го изровят.

Казано от Ърни, звучи наистина просто.

Точно преди здрач от другата посока пристига пикап. Нощният пазач. Ърни му дава ключовете за катинара на бариерата. Оуди чака в доджа. Чуди се за какво си говорят двамата мъже и гледа да не се поддава на параноята. Ърни се връща и сяда зад волана. Потеглят по набраздения път и завиват на изток по второстепенния. Прозорците са отворени. Ърни се навежда и подпира с лакти кормилото, докато пали цигара. Разказва на Оуди, че живее с дъщеря си и внука си. Имали къща малко извън Плезънтън, което той произнася „Пледънтън“.

На запад гъсти облаци поглъщат слънцето, докато то потъва зад хоризонта. Сякаш гледат как пламък изгаря мокро парче вестник. Оуди обляга лакътя си на рамката на прозореца и следи за барикади на пътя или полицейски патрулки. Очаква вече да е в безопасност, но не знае колко дълго ще продължат да го търсят.

— Къде смяташ да спиш тази нощ? — пита Ърни.

— Не съм решил.

— В Плезънтън има няколко мотела, но не съм отсядал в никой от тях. Никога не се е налагало. Имаш ли пари в брой?

Оуди кима.

— Трябва да се обадиш на твоето момиче, да й кажеш, че съжаляваш.

— Нея отдавна я няма.

Ърни потропва с пръсти по кормилото.

— Не мога да ти предложа повече от легло в плевнята, но е по-евтино от мотел, а дъщеря ми е отлична готвачка.

Оуди се прави, че протестира, но е наясно, че няма да рискува да се регистрира в мотел, защото ще му поискат документ за самоличност. Досега полицията сигурно е разпространила снимката му.

— Значи е решено — казва Ърни и се пресяга за радиото. — Искаш ли да послушаме музика?

— Не — казва прекалено рязко Оуди. — Нека просто да си говорим.

— Става.

Няколко километра южно от Плезънтън пикапът спира пред мрачна къща с плевня и скромна горичка от тополи. Двигателят угасва тромаво, а едно куче прекосява мързеливо калния двор и започва да души ботушите на Оуди.

Ърни вече е излязъл от пикапа, изкачва се по стълбите и извиква, че си е вкъщи.

— Имаме гост за вечеря, Роузи!

В дъното на отворения салон от кухнята, където жената стои до печката, се вижда светлина. Роузи е с широки бедра и красиво кръгло лице, кожата й е млечнокафява, а очите й са издължени, по-скоро индиански, отколкото мексикански. Носи избеляла рокля на щампи и е боса. Поглежда Оуди, а после отново баща си.

— Защо ми го казваш?

— Той ще иска да яде, а ти си тази, която готви.

Жената пак се обръща към печката, където месото цвърчи в тиган за пържене.

— Да, аз съм тази, която готви.

Старецът се ухилва на Оуди.

— Най-добре се измий. Ще ти намеря чисти дрехи. Роузи може да изпере тези по-късно. — Обръща се към дъщеря си: — Къде държиш старите дрехи на Дейв?

— В онази кутия под леглото ми.

— Можем ли да намерим нещичко за този приятел?

— Прави, каквото искаш.

Упътват Оуди към банята и му дават чисти дрехи. Той стои дълго под горещата струя и оставя кожата му да порозовее от водата. Наслаждава се. Мечтае. Душовете в затвора бяха кратка, регулирана и опасна дейност, от която никога не се почувства по-чист.

Облечен с чужди дрехи, Оуди сресва косата си с пръсти и се връща обратно по коридора, от който е дошъл. Чува телевизор. Репортер говори за бягството от затвора. Оуди предпазливо поглежда през отворената врата и вижда екрана.

Оуди Спенсър Палмър е наближавал края на десетгодишната си присъда за обира на брониран камион в Дрейфъс Каунти, Тексас, при който загинаха четирима души. Властите смятат, че е изкатерил двете огради с помощта на чаршафи от затворническото пране, а преди това е направил късо съединение в една от алармените системи с опаковка от дъвка…

Малко момче седи на килима пред телевизора. Играе си с кутия с оловни войничета. Поглежда нагоре към Оуди, а после към екрана. Новината се е сменила. Някаква синоптичка посочва по картата с прогнозата.

Оуди кляка.

— Здрасти.

Момчето кима.

— Как се казваш?

— Били.

— На какво си играеш, Били?

— На войници.

— Кой печели?

— Аз.

Оуди се смее, а Били не разбира защо. Роузи вика от кухнята. Вечерята е готова.

— Гладен ли си, Били?

Малкият кима.

— По-добре да побързаме, за да не свърши всичко.

Роузи прави последна проверка на масата, слага нож, вилица и чиния пред Оуди и докосва с ръка рамото му. Сяда и прави знак на Били да каже молитва. Момчето мънка думите, но накрая казва ясно „Амин“. Подават се чинии, храната е разпределена, набодена и погълната. Ърни задава въпроси, докато Роузи не му казва: „Млъкни и остави човека да се нахрани.“

От време на време жената поглежда тайничко към Оуди. Сменила е роклята си преди вечеря. Тази е по-нова и по-прилепнала по тялото й.

Когато яденето приключва, мъжете се оттеглят на верандата, докато Роузи почиства масата, мие и подсушава чиниите, забърсва плотовете и прави сандвичи за следващия ден. Оуди чува как Били декламира азбуката.

Ърни пуши цигара и протяга краката си върху парапета на верандата.

— Та, какви са ти плановете?

— Имам роднини в Хюстън.

— Искаш ли да им се обадиш?

— Тръгнах на запад преди около десет години. Изгубих контакт с тях.

— Трудно е да загубиш контакт с някого в днешно време, сигурно наистина си се постарал.

— Май така стана.

Роузи стои на прага и ги слуша известно време. Ърни се прозява и протяга, казва, че ще ходи да си ляга. Показва на госта плевнята и му пожелава лека нощ. Оуди остава на открито известно време загледан в звездите. Тъкмо се кани да се прибере, когато забелязва Роузи в сенките до резервоара с дъждовна вода.

— Кой си ти всъщност? — пита обвинително.

— Непознат, който оценява добрината ви.

— В случай че смяташ да ни обереш, нямаме никакви пари.

— Трябва ми само място да преспя.

— Наговорил си на татко един куп лъжи за приятелката, която те е зарязала. Тук си от три часа и не си помолил да използваш телефона нито веднъж. Защо си тук?

— Опитвам се да изпълня обещание, което дадох на някого.

Роузи изсумтява. Така изправена, тя е наполовина в сянка.

— Чии са тези дрехи? — пита Оуди.

— На съпруга ми.

— Къде е той?

— Намери си жена, която харесва повече от мен.

— Съжалявам.

— Защо? Вината не е твоя. — Жената извръща поглед — Каза, че съм надебеляла. Не искаше да ме докосне повече.

— Аз мисля, че си красива.

Роузи хваща ръката му и я слага на гърдата си. Оуди усеща как бие сърцето й. После тя притиска устни към неговите. Целувката е силна, жадна; граничи с отчаяние и издава болката й. Оуди се отдръпва и я поглежда в очите. После я целува по челото.

— Лека нощ, Роузи.