Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Life or Death, 2014 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветомира Панчева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,9 (× 11 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Майкъл Роуботъм
Заглавие: На живот и смърт
Преводач: Цветомира Панчева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издател: СофтПрес ООД
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Печатница: Фоли Арт ООД
Отговорен редактор: Боряна Стоянова
Редактор: Василка Шишкова
Художник: Радослав Донев
Коректор: Правда Василева
ISBN: 978-619-151-249-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3681
История
- — Добавяне
56
Дезире прекосява фоайето на офиса и подминава жена, която е горе-долу на нейната възраст, добре облечена, красива и заета. Жена, която вероятно има планове за уикенда. Може би ще иде на кино с приятеля си или ще излезе на питие с приятелка. Дезире няма подобни уговорки, от което би трябвало да е по-депресирана, отколкото реално се чувства.
Някой е залепил изрезка от вестник на бялата дъска до диспенсъра за вода: снимка, заснета пред мотела „Стар Сити“. На нея се вижда Дезире — с около шейсет сантиметра по-ниска от детектива, застанал до нея — да сочи към нещо на втория етаж. А в нарисувано балонче с пряка реч пише: „Т’ва е самолетът, шефе! Т’ва е самолетът!“[1]
Дезире не скъсва изрезката. Нека се забавляват. Сега не трябва да е в офиса, но знае, че Сеногълс си е тръгнал преди час, и се съмнява, че на друг му пука дали се възстановява вкъщи, или на бюрото си.
Телефонът й звъни.
— Специален агент Фърнис?
— Кой се обажда?
— Сигурно не ме помниш. Говорихме в затвора „Три реки“. Разпитва ме за Оуди Палмър.
Дезире се мръщи и поглежда номера, от който й звънят.
— Помня, Мос. Да не би да имаш информация за Оуди?
— Да, госпожо, мисля, че имам.
— Знаеш ли къде е?
— Не.
— Какво искаш да ми кажеш?
— Мисля, че той е невинен и не е извършил обира, за който го обвиняват.
Дезире въздъхва вътрешно.
— И как стигна до това потресаващо заключение?
— Момчето, дето е отвлякъл. Смятам, че е син на жената, която е загинала в обира — онази, която така и не са идентифицирали.
— Какво?
— Мисля, че тя и Оуди са имали дете. Не ме питай защо не е било в колата по време на катастрофата. Намерили са го едва няколко дни по-късно.
— Откъде знаеш всичко това?
— Току-що разговарях с човека, който го е намерил.
— По телефона?
— Не, госпожо.
— Дошъл е в затвора?
— Вече не съм там.
— Ти си с доживотна присъда!
— Пуснаха ме.
— Кой?
— Не им знам имената. Казаха ми, че ако намеря Оуди Палмър, ще отменят присъдата ми, но мисля, че ме лъжат. Сигурно ще убият Оуди, а после и мен, задето съм говорил с теб.
Дезире все още се опитва да осмисли факта, че Мос Уебстър не е в затвора.
— Чакай! Чакай! Върни назад!
— Скоро ще ми свършат монетите — казва Мос. — Трябва да ме изслушаш. Мъжът, с когото говорих, каза, че заместник-шерифът му е казал да излъже къде е намерил момчето. Според полицията е било на километри оттам, но все пак близо до мястото на престрелката.
— Дай отначало, кой те измъкна от затвора?
— Не знам.
— Видя ли тези мъже?
— Имах качулка на главата. Ще кажат, че съм избягал, госпожо, но не съм. Те ме пуснаха.
— Трябва да се предадеш, Мос. Мога да ти помогна.
Мос звучи, сякаш всеки момент ще се разплаче:
— Оуди се нуждае от помощ, не аз. Заслужава я. Аз така или иначе ще се върна в затвора, ако оживея. Ще ми се никога да не се бях сприятелявал с Оуди. Ще ми се да можех да му помогна сега.
По линията се чува пиукащ сигнал.
— Свършиха ми монетите — казва Мос. — Помни какво ти казах за момчето.
— Мос? Предай се. Запиши си мобилния ми телефон. — Дезире изкрещява номера, но не знае дали е чул последните цифри, преди да го прекъснат и линията да започне да дава свободно.
Свързва се с централата и пита дали обаждането може да бъде проследено. Операторът й връща местонахождението: телефонен автомат в супермаркет в Конроу. Дотогава Дезире е успяла да се свърже по телефона с главен надзирател Спаркс в затвора „Три реки“.
— Мос Уебстър беше прехвърлен в друг затвор два дни след бягството на Оуди Палмър — казва той.
— Защо?
— Невинаги ни казват причината. Много често прехвърлят затворници. Би могло да е по оперативни причини или по съображения за безопасността на затворника.
— Някой със сигурност е дал разрешение за това — казва Дезире.
— Ще трябва да питате колегите във Вашингтон.
Един час и дузина телефонни обаждания по-късно Дезире все още говори по телефона.
— Това са пълни глупости! — крещи на младши служител в Бюрото на федералните затвори, който сигурно съжалява, че й е отговорил на обаждането. — Защо са опитвали да прехвърлят Мос Уебстър от федерален затвор със строг тъмничен режим във ваканционен лагер в Бразория Каунти?
— При цялото ми уважение, специален агент, „Дарингтън Юнит“ е затворническа ферма, а не ваканционен лагер.
— Той е осъден убиец, който излежава доживотна присъда.
— Мога да ви кажа само това, което виждам в документите пред себе си.
— И какво е то?
— Уебстър е използвал самоделен нож, за да заплаши и обезоръжи щатски шериф по време на спиране за почивка до „Деъри Куин“[2] в Западна Колумбия. Шерифът се е измъкнал без наранявания. Щатската полиция е информирана.
— Кой е упълномощил прехвърлянето?
— Нямам информация.
— Защо ФБР не е уведомено за бягството му?
— Вкарано е в системата.
— Искам да видя показанията на шерифа и на всички други свидетели. Искам да знам защо е бил прехвърлен. Искам да знам кой го е разрешил.
— Оставил съм бележка на директора. Сигурен съм, че това ще е първото, с което ще се заеме в понеделник сутрин.
Дезире долавя ясно сарказма в гласа на бюрократа. Тряска слушалката и обмисля да метне телефона през стаята, но подобно нещо би направил само мъж, а на нея й се гади от мъже.
Вместо това отново обмисля всичко, което й е казал Мос. Влиза в компютъра и търси информация за изчезнали деца.
„Имате ли си идея, господин Уебстър, колко деца изчезват всяка година в Тексас?“ — мисли си.
Стеснява търсенето само до Дрейфъс Каунти през януари 2004 и попада на статия във вестник „Хюстън Кроникъл“:
НАМЕРЕНО Е СКИТАЩО СЕ БОСО МОМЧЕ
Малко момче, облечено като каубой, е било намерено до язовира „Бърнт Крийк“ в Дрейфъс Каунти в понеделник. Полицията твърди, че вероятно е прекарало цяла нощ на открито.
На възраст между три и четири години, детето е намерено от Тео Макалистър и кучето му Бъстър на източния край на язовира.
„Вървяхме покрай пътя и Бъстър намери купчина дрипи под един храст. Приближих се и видях, че е малко момченце — разказва Макалистър. — Малкият герой беше гладен, затова му дадох храна. Когато не успях да открия майка му, се обадих в полицията.“
В болницата „Свети Франсис“ лекарите казват, че детето е дехидратирано, с простуда и с драскотини и синини, които сочат, че е прекарало нощта навън.
Според думите на заместник-шериф Райън Валдес „Момчето очевидно е травмирано и все още не може да разговаря с нас. Първият ни приоритет е да намерим майка му и да й осигурим помощта, от която се нуждае.“
Дезире отваря карта на компютъра. „Бърнт Крийк“ е на около три километра от мястото, където се е разиграла престрелката. Според хронологията детето е намерено три дни по-късно. Няма нищо, което да го свързва със случилото се, освен Райън Валдес… и обаждането на Мос Уебстър.
Имаше и друга статия във вестника, публикувана почти седмица по-късно.
ЗАГАДКАТА СЪС САМОТНИЯ КАУБОЙ
Щатските и федералните власти са обединили усилия да разкрият загадката с малкото момче с каубойска шапка, намерено да се лута близо до язовир „Бърнт Крийк“ в Дрейфъс Каунти миналия понеделник.
Детето е на около четиригодишна възраст, с маслинена кожа, кафяви очи, тъмна коса, високо 89 сантиметра и тежи 15 килограма. При намирането си е носело сини дънки с ластичен колан, памучна риза и каубойска шапка.
В момента властите използват Националния информационен център по въпросите на престъпността, както и Националната база данни за изчезнали неидентифицирани хора, за да установят местонахождението на родителите или попечителите на момчето.
Заместник-шериф Райън Валдес води разследването.
„Трудно е, тъй като момчето не е казало и дума. Смятаме, че не говори английски или е травматизирано. За момента го наричаме Бъстър. Кръстихме го на кучето, което го намери.“
Дезире се обажда в Отдела за защита на детето в Дрейфъс Каунти. Налага се да обяснява три пъти за какво говори, преди да я прехвърлят към социален работник, който работи в отдела още от две хиляди и четвърта година.
— Казвайте бързо, заета съм — заявява жената, която явно е на шумна улица. — С мен има четирима полицаи и отиваме да спасим дете от родителите му наркомани.
Дезире дава съкратената версия.
— През януари две хиляди и четвърта, момче на около три-четири години е намерено да се лута само до язовир в Дрейфъс Каунти. Какво стана с него?
— За Бъстър ли говорите?
— Да.
Жената вика на някого да я изчака.
— Да, да, спомням си го. Странен случай. Детето така и не отрони и дума.
— Намерихте ли роднините му?
— Не.
— И какво стана?
— Взеха го в приемно семейство.
— Кой го взе?
— Нямам право да разкривам такива подробности.
— Разбирам. Да направим така. Ще направя предположение. Ако греша, затворете ми. Ако съм права, останете на линията.
— Може и бездруго да затворя.
— Момчето е било взето в приемно семейство от заместник-шериф и съпругата му. Смятам, че по-късно са го осиновили.
Следва дълга пауза. Дезире чува дишането на жената.
— Мисля, че толкова стига.
— Благодаря ви.