Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (44)

43

Дезире чука на вратата на скромна дървена къщичка в Конроу. Чува как вътре крещи жена, казва на някоя си Марси да „намали музиката“ и „да не пуска кучето навън“.

Тийнейджърка открехва вратата. Облечена е с впити отрязани дънки и тениска с Мини Маус. Кучето драска по дървения под и се опитва да се промъкне между краката й.

— Нищичко няма да купим.

Дезире показва значката си.

Марси се провиква през рамо:

— Мамо! Федералните са.

Момичето явно гледа прекалено много телевизия.

Марси хваща кучето, което изглежда мокро, за каишката и го повлича по коридора, като оставя Дезире да стои на прага. Появява се жена и бърше ръцете си.

Дезире вдига значката си.

— Съжалявам за безпокойството.

— От опит знам, че когато хората казват подобно нещо, изобщо не съжаляват.

Госпожа Бушом избутва кичури коса от очите си с опакото на ръката. Носи къси панталони и широка дънкова риза с мокри пръски.

— Къпя кучето. Оваля се в нещо вонящо.

— Искам да задам няколко въпроса за покойния ви съпруг.

— През януари ще станат дванайсет години от смъртта му, по-покоен от това няма да стане.

Отиват в претъпкана с вещи всекидневна. Жената събира списанията от дивана, за да направи място. Дезире сяда. Госпожа Бушом поглежда към китката си, но не носи часовник.

— Преглеждам отново случая с отвличането и обира на камиона „Армагард“ — казва Дезире.

— Навън е, нали? Гледах новините.

Дезире не отговаря.

— Хората все още ми хвърлят странни погледи… в супермаркета или на бензиностанцията, или когато вземам Марси от училище. Всички си мислят едно и също: че знам къде са парите. — Разсмива се саркастично. — Да не смятат, че щяхме да живеем така, ако имахме онези милиони? — Изражението й се променя, сякаш си спомня друга незавършена мисъл. — Обвиниха Скоти.

— Кой го обвини?

— Всички. Полицията, съседите, напълно непознати хора, но най-вече „Армагард“. Затова отказаха да ни изплатят застраховката „Живот“. Наложи се да ги съдя. Спечелих, но адвокатите отмъкнаха повечето пари. Крадлива пасмина!

Дезире слуша мълчаливо, докато жената й разказва за обира, как е чула новините за отвличането по радиото и се опитала да се обади на съпруга си.

— Не вдигна. Когато прибрах Марси, я излъгах, казах й, че баща й е пострадал при нещастен случай. Не можех да й призная какво е станало. Съдебният лекар на окръга каза, че Скоти е умрял от раните си. Умрял е, за да опази онези пари. Беше проклет герой, а те го изкараха злодей.

— Какво казаха от полицията?

— Те пуснаха слуховете. Така и не намериха доказателства, но решиха да очернят някого, защото не успяха да намерят парите, а Скоти вече не беше тук да се защити.

— Той ходеше ли често до Чикаго?

— Беше ходил пет, може би шест пъти.

— Винаги по различен маршрут?

Жената свива рамене.

— Скоти не говореше с мен за работата си. Беше бивш военен. Когато се би в Афганистан, не искаше да ми разказва къде го пращат. Беше военна информация. Секретна.

Госпожа Бушом се изправя и дърпа завесите.

— Дори не трябваше да работи в деня на обира.

— Защо?

— Един от камионите се беше повредил при инцидент, затова пропуснаха предишната доставка. Скоти трябваше да е в почивка, но го помолиха да направи курса.

— Кой го помоли?

— Началникът му. — Жената бърше петънце мръсотия от бузата си. — Затова е имало толкова много пари в камиона. Бяха пари, събирани четири седмици, а не две.

— Как се е повредил онзи камион?

— Някой сипал погрешен вид гориво в резервоара.

— Кой?

— Не знам. Някой новак или просто тъпанар. — Госпожа Бушом пуска завесата. — Работя на две места, и на двете вземам малко над минималната заплата, а хората все още ме гледат особено, когато си купя нещо ново.

— Сигурно са имали причина да подозират съпруга ви.

Жената изсумтява и прави кисела физиономия.

— Имаха снимка, направена на бензиностанция месец преди обира. Виждали ли сте я?

Дезире поклаща глава.

— Е, идете и я вижте! Скоти задържа вратата отворена, за да влезе някакъв мъж. Върнън Кейн. Може би му е казал „Добър ден“. Може би са се заговорили за времето или за резултатите от футболния мач. Означава ли това, че Скоти е бил част от бандата?

Госпожа Бушом започва да се разгорещява:

— Той се би за страната си и загина за работата си, а те се отнесоха към него като към боклук, престъпник. А после онова момче си призна всичко, но му дадоха десет години, вместо да седне на електрическия стол. Сега се развява наоколо, свободен като птичка. Звуча гневна и яростна, защото съм тъкмо такава. Скоти беше награден с медали. Заслужаваше повече.

Дезире извръща очи, не знае какво да каже. Извинява се, че е отнела от времето на госпожа Бушом и й пожелава приятен Ден на благодарността. Навън денят изглежда по-светъл, а дърветата — по-тъмни, по-зелени на фона на синевата. Дезире звъни на Дженкинс във Вашингтон и му казва, че й трябва списък с всеки, работил в „Армагард“, включително началниците, през януари 2004 година.

— Било е преди единайсет години — отвръща той. — Може да няма документация.

— Не очаквам да има.