Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (21)

20

Мос осъзнава, че чува чуруликане на птици и звънчета на преминаващи велосипеди, които дрънчат оптимистично и весело. През последните петнайсет години се е събуждал от сутрешен хор, съставен от трясъци, оригване, кашляне и пърдене, и всеки нов ден е идвал с обещание за толкова светлина, колкото може да се процеди през малкия квадратен прозорец над главата му. Да се събуждаш така е по-хубаво, решава Мос, въпреки че леглото до него е празно. Кристъл си е тръгнала рано и се е прибрала с колата в Сан Антонио. Все още може да усети тежестта на задника й върху бедрата си и целувката й за довиждане, когато му каза да бъде внимателен.

Спуска крака на пода, отваря пролука между пердетата и изучава паркинга. В далечината се виждат блестящите кули на Далас, уловили слънчевата светлина с огледалните си ръбове. Мос се чуди дали богатите не се опитват да строят стълби към Рая, защото е по-лесно, отколкото да прекараш камила през иглено ухо^[1].

Изкъпан, избръснат и облечен, Мос кара на север към Уестморланд Хайтс, където повечето улици са обрамчени от дървени бараки, които струват по-малко от автомобилите, паркирани пред тях, макар някои от тези коли да са повдигнати върху трупи или обгорени от пожар. Из унилите улици се срещат и малки искрици надежда — новопостроена сграда или сглобяем склад, но всяка чиста стена примамва спрейовете за рисуване, а всеки здрав прозорец очаква към него да полети камък.

Мос паркира пред денонощен магазин на булевард „Сингълтън“. Прозорците на горния етаж са заковани с дъски, а долните са покрити с метални решетки — толкова дебели, че човек не може да прочете афишите, залепени отвътре на стъклото.

Когато влиза, иззвънява звънец. От пода до тавана са струпани кутии и увити в найлон картонени палети с консерви боб, царевица и бейби моркови. Някои от етикетите са на чужд език. Жената зад касата седи в голямо кресло, покрито с карирано одеяло. Гледа телешоп реклама, на която усмихната двойка слага зеленчуци в блендер.

— Изхвърлете старите кухненски уреди, това устройство може всичко! — казва усмихнатият водещ.

— Това е чудо, Стив — обажда се жената.

— Да, така е, Бриана. Кухненско чудо. Това е сокоизстисквачката, която бог използва в Рая.

Публиката в студиото се смее. Мос не разбира защо.

— Какво ще обичате? — пита жената, без да сваля очи от екрана. Петдесетина годишна е, с остри черти, които сякаш са събрани в центъра на лицето й.

— Нуждая се от помощ. Мой приятел живееше наблизо преди. Мисля, че майка му все още живее там.

— Как се казва?

— Айрийн Палмър.

Мос не вижда долната част на тялото на жената, но веднага разбира, че тя се пресяга да вземе нещо. Някъде в къщата иззвънява звънче.

— Търсите Айрийн Палмър, така ли?

— Това казах.

— Не познавам жена с такова име.

— Знаете ли как разбирам, че лъжете? — казва Мос. — Повторихте въпроса, преди да отговорите. Хората често го правят, когато измислят лъжи.

— Мислите, че ви лъжа?

— Ето още една тактика — да отговорите на въпроса с въпрос.

Жената присвива очи силно.

— Не ме карайте да викам полиция.

— Не се опитвам да създавам проблеми, госпожо. Просто ми кажете къде мога да открия Айрийн Палмър.

— Оставете бедната жена на мира. Една майка не е отговорна за всичко, което вършат децата й.

Издава брадичка напред, почти предизвиква Мос да й възрази. Някакъв мъж, облечен в анцуг и покрит с татуировки, се появява на прага. Двайсетина годишен. Мускулест. С враждебно отношение.

— Има ли проблем, мамо?

— Този търси Айрийн.

— Кажи му да го духа.

— Казах му.

Голям автоматичен пистолет е затъкнат в ластика на анцуга му. Това е първото, което Мос забелязва.

— Приятел съм на Оуди Палмър — казва. — Имам съобщение за Айрийн.

— Можете да го предадете на нас. Ще се погрижим да стигне до нея.

— Казаха ми да й го предам лично.

Звънчето иззвънява и влиза възрастна чернокожа жена, сбръчкана като увехнала роза. Мос задържа вратата отворена. Старицата му благодари.

— Какво ще желаеш, Нолийн? — пита магазинерката.

— Този млад мъж беше тук преди мен — казва новодошлата и сочи Мос.

— Той тъкмо си тръгваше.

Мос решава да не спори. Излиза навън и намира сенчесто местенце, където изчаква старицата да излезе. Тя тегли карирана количка за пазаруване на твърди пластмасови колелца.

— Да ви помогна ли, госпожо?

— Ще се справя. — Минава край него по тротоара, който се рони на места. Мос я следва около трийсет метра. Жената спира. — Да не се каниш да ме обереш?

— Не, госпожо.

— А защо вървиш след мен?

— Търся Айрийн Палмър.

— Е, не съм аз.

— Знам. Приятел съм на сина й.

— На кого от двамата?

— На Оуди.

— Спомням си го. Навремето косеше тревата и почистваше двора. Училищният му автобус минаваше точно покрай моята къща. Умно момче. Интелигентно, нали знаеш, и винаги учтиво. Никога не е създавал проблеми… не беше като брат си.

— Карл?

— Познаваш ли го?

— Не, госпожо.

Старицата клати глава. Сребристата й коса е на толкова ситни къдрици, че върху скалпа й сякаш има снопчета стоманена вълна.

— Карл дойде на бял свят с грешния крак напред, схващаш какво имам предвид, нали?

— Не много.

— Все се забъркваше в неприятности. Родителите му полагаха големи усилия. Баща му държеше гараж на булевард „Сингълтън“. Вече го няма. Фабриките ги няма, оловния комбинат — също, но прав му път на него. Тровеше ни дечицата. Знаете ли какво причинява оловото на децата?

— Не, госпожо.

— Прави ги глупави.

— Не знаех.

Жената се мъчи да издърпа количката по потрошения бетон. Мос я вдига, сякаш е куфар, и я понася вместо нея.

— Какво се случи с Карл?

Нолийн го следва.

— Нали каза, че Оуди ти е приятел?

— Не ми е говорил за брат си.

— Е, не е моя работа да ти казвам. Не съм клюкарка като някои, за които се сещам. — Започва да обяснява кои са хората, които Мос да избягва. Нарича ги „непрокопсаници“. — Имаме някои непрокопсаници тук, лоши, опасни хора. Да си чувал за Алигаторите?

Мос клати глава.

— Те набират тийнейджъри да продават дрога. Водачът им държи алигатор на каишка — истински, жив алигатор, който развежда наоколо, сякаш е домашно куче. Надявам се животното да му отхапе крака.

Спира, за да си поеме дъх, и се обляга на ръката на Мос. Забелязва татуировките му.

— Бил си в затвора. Там ли се запозна с Оуди?

— Да, госпожо.

— Парите ли търсиш?

— Не.

Старицата го гледа със съмнение. Стигнали са до предната порта на малка дървена къща със спретната градинка. Жената взема количката си, тръгва по пътеката и избутва колелцата нагоре по стъпалата към тясната веранда. Изважда ключ и отваря стъклената врата. Точно преди да я затвори, се обръща.

— Айрийн Палмър се премести в Хюстън. Живее със сестра си.

— Знаете ли адреса?

— Може и да го имам. Чакай тук. — Старицата изчезва в тъмната къща. Мос се чуди дали няма да се обади в полицията. Оглежда улицата, която няма аварийна лента. Забелязва място, където под редица борчета е построена детска площадка. Люлките са счупени, а под катерушките някой е изхвърлил мръсен матрак.

Вратата се отваря. През нея жената протяга ръка, хванала лист парфюмирана хартия за писма.

— Айрийн ми изпрати картичка за Коледа. Ето го обратния адрес.

Мос взема листа и кимва с благодарност.