Майкъл Роуботъм
На живот и смърт (58)

57

Слънцето се показва за кратко през разкъсаните облаци и хвърля сенки над водата — сякаш праисторически морски чудовища се движат под повърхността й. Оуди и Макс седят на верандата и гледат към плажа, където срещу бриза се носят чайки.

— Какво е усещането да те застрелят?

— Не си спомням много.

— Сигурно е станало случайно — казва Макс. — Помислили са, че си част от бандата.

Оуди не отговаря.

— Баща ми не би го направил нарочно. Било е грешка — казва Макс. — И не е откраднал онези пари. Ако поговориш с него, той ще ти помогне.

— Твърде късно е — казва Оуди. — Прекалено много хора имат прекалено много за губене.

Макс чопли излющения лак от облегалката на стола си.

— Защо не си казал истината по-рано?

— Бях в кома три месеца.

— Но после си се събудил, можел си да говориш с полицията… или с адвокат.

Оуди си спомня как се събуди в болницата и бавно осъзна къде се намира. Чуваше как сестрите си говорят една с друга, усещаше как го мият, но всичко беше като сцена от пиянски сън. Когато отвори очи за пръв път, виждаше само бегли форми и цветни кръгове. Светлината му дойде в повече и той заспа. Периодите на съзнание ставаха все по-дълги — отрязъци, които блестяха като тунели светлина с тъмни сенки, движещи се в блясъка им. Силуети. Ангели.

След известно време Оуди отново отвори очи и видя невролог, застанал до леглото, който говореше с група стажанти. Накара един от тях да прегледа пациента. Млад мъж с къдрава коса се приведе над леглото и се канеше да издърпа нагоре клепача на Оуди.

— Той е буден, докторе.

— Не ставай смешен — отвърне неврологът.

Оуди мигна и предизвика суматоха.

Невъзможно беше да говори, имаше тръба в гърлото и още една в носа, която сякаш се триеше напред-назад през дробовете му. Когато обърнеше глава, можеше да различи оранжевите копчета на машина близо до леглото и зелената светлинка, която прекосяваше течнокристалния дисплей — напомняше стерео система с подскачащи вълнички оцветена светлина.

До главата му имаше хромирана стойка, на която бе закачена найлонова торбичка с течност. Тя се движеше по еластична тръбичка и изчезваше под широка лента хирургическа лепенка, увита около лявата ръка на Оуди.

На тавана над леглото имаше огледало. В него виждаше мъж, легнал на бял чаршаф, прикован като насекомо на картон; главата му бе увита в бинтове, които покриваха лявото му око. Образът беше толкова нереален, че Оуди реши, че сигурно вече е мъртъв и се рее над тялото си.

Така изминаха седмици. Научи се да общува, като повдигаше бинтованите си ръце или мигаше с очи. Неврологът го посещаваше почти всеки ден. Носеше дънки и каубойски ботуши, казваше се Хал и му говореше бавно, като артикулираше думите, сякаш Оуди беше на нивото на петгодишно дете.

— Можеш ли да размърдаш пръстите на краката си?

Оуди го изпълни.

— Проследи пръста ми — каза Хал и го придвижи от страна на страна. Оуди го следваше с очи. Докторът прокара метално устройство с кука по ръцете и стъпалата му и попита: — Усещаш ли това?

Оуди кимна. Вече бяха извадили тръбите от устата и носа му, но гласните струни бяха наранени и той не можеше да говори. Хал си придърпа стол, завъртя го и седна на обратно на него, провесил ръце през облегалката.

— Не знам дали ме разбирате, господин Палмър, но ще ви обясня какво се случи. Били сте прострелян. Куршумът е влязъл отпред и е преминал покрай цялата лява страна на мозъка ви, преди да излезе отзад от главата ви. Ще минат месеци, преди да можем да установим степента на дълготрайните увреждания, но фактът, че все още сте жив и че изобщо общувате, е цяло чудо. Не знам дали сте религиозен, но някой някъде сигурно се е молил за вас. — Хал се усмихна окуражително. — Както казах, куршумът е излязъл през лявото полукълбо на мозъка ви, което е по-добре, отколкото да мине през двете. Понякога мозъкът оцелява, ако загуби само едната си половина. Все едно самолет с два двигателя да загуби единия. Във вашия случай куршумът е пропуснал ценната част на имуществото, така да се каже — мозъчния ствол и таламуса.

Лявата половина на мозъка контролира говора и речта и поради тази причина най-вероятно ще ви отнеме известно време да ги възстановите, а може и никога да не успеете. След няколко дни ще ви направя ядрено-магнитен резонанс и ще проведем няколко неврологични теста, за да проверим как работи мозъкът ви.

Хал хвана Оуди за ръка. Той стисна пръстите му.

Няколко часа по-късно се събуди в тъмна стая, в която единствената светлина идваше от машини. До леглото му седеше мъж. Оуди не можеше да извърне глава, за да види лицето му.

Фигурата се наведе, сложи юмрук върху бинтовете, увити около главата на Оуди и натисна върху раздробената кост.

Сякаш граната разцепи черепа му.

— Усещаш ли това? — проговори гласът.

Оуди кимна.

— Разбираш ли ме?

Отново кимна.

— Знам кой си и откъде е семейството ти, господин Палмър.

Мъжът продължаваше да извива юмрук, притиснат в главата на Оуди, да дълбае счупената кост и металните пластини. Оуди махаше с ръце във въздуха, сякаш някой бе прекъснал връзката с центровете за контрол на моториката му.

— Момчето е при нас. Разбра ли? Ако искаш да живее, ще правиш каквото ти кажа.

Болката беше толкова огромна, че Оуди с усилие чуваше какво му говорят, но казаното все пак си проправи път в съзнанието му.

— Дръж си устата затворена. Ясно? Признаваш се за виновен, или момчето умира.

На монитора, който отчиташе сърдечната дейност, се задейства аларма. Оуди загуби съзнание. Не очакваше да се събуди. Не искаше да се събуди. Казваше си, че иска да умре, и отново преживяваше катастрофата; чуваше предсмъртните писъци на Белита, виждаше лицето на Мигел. Събуждаше се всяка нощ от този сън, докато накрая започна да се страхува да заспива, а вместо това се взираше в отражението си в огледалото на тавана и гледаше как по гърлото му преминава лека вълна, когато преглъща слюнка.

— Кой беше непознатият? — пита Макс.

— Агент от ФБР на име Франк Сеногълс.

Тийнейджърът се взира в Оуди, сякаш се опитва да реши дали той преувеличава, или си измисля историята в движение.

— Искаш да кажеш, че си влязъл в затвора заради мен?

— Не ти ме вкара в затвора.

— Но си го направил, защото са заплашили живота ми?

— Дадох обещание на майка ти.

— Можел си да кажеш на полицията.

— Нима?

— Можел си да им докажеш кой си всъщност.

— Как?

— Сигурно са щели да ти повярват.

— Не можех да говоря. А когато се възстанових, доказателствата вече бяха изопачени, потулени или изфабрикувани. Нямаше начин да докажа невинността си, а ако опитах, щяха да те убият.

Макс се изправя и започва да крачи гневно.

— Грешиш! Това е извратено! Баща ми никога не би ме наранил! Би убил всеки, който го направи. Ще те убие, когато те намери… — Макс стиска силно очи, скърца със зъби, а лицето му е изкривено от отвращение и ярост. — Баща ми има медал за храброст! Той е герой, по дяволите.

— Той не е твой баща.

— Ти си шибан лъжец! Грешиш! Бях щастлив. Те ме обичат. Нямаше право да ме отвличаш.

Макс се втурва в къщата и затръшва вратата на спалнята. Оуди не прави опит да го последва. Усеща отношенията си с момчето далечни, сякаш гледа през камера и записва случващото се, но не участва в него. Той и Макс са на едно и също място, но не са свързани. Връзката им отдавна е прекъсната — още в онзи миг, когато пламъците погълнаха понтиака, а Белита крещеше името му.

Какво друго може да очаква от момчето? Какво друго би могъл да му каже?

В продължение на единайсет години определени хора искаха Оуди да си държи устата затворена, искаха да избледнее на заден план, да изчезне, да умре… Може би щеше да изпълни желанието им, ако го бяха оставили на мира. Можеше да се предаде при някое от многобройните посегателства над живота му или да стане жертва на безкрайната поредица от насилие, която се разиграваше всеки ден в затвора. И все пак не успя да погребе спомена за Белита, която все още го хипнотизираше и го теглеше към себе си, превръщаше го в сомнамбул, който върви към пропаст. Беше й обещал.

В затвора Оуди не беше стоял със скръстени ръце. Дълго време се самонаказваше, поемаше с готовност всеки бой и унижение, защото физическата болка, която понасяше, заличаваше онази, която изпитваше в действителност. Но дойде момент, в който да обръща и другата буза стана проблем, тъй като и двете страни на лицето му бяха насинени, и двете му очи бяха затворени. Знаеше, че изкупва чужди грехове. Беше като плъх, хвърлен в клетката на питона, и костите му бавно се чупеха от тежестта на скръбта му и на обещанието, което беше дал.

Не можеше да каже на Макс, че е бил пребиван, намушкван, горен и заплашван. И не спомена, че месец преди датата на освобождаването му от затвора същият мъж, който бе посетил болничното му легло, дойде в „Три реки“. Седна от другата страна на плексигласовото стъкло и направи знак на Оуди да вдигне слушалката. Той бавно я вдигна към ухото си. Беше странно да чуе отново този глас и да си припомни последния път, когато двамата разговаряха.

Мъжът лениво почеса бузата си с четири пръста.

— Помниш ли ме?

Оуди кимна.

— Страхуваш ли се?

— Да се страхувам ли?

— От това, което те чака от другата страна.

Оуди не отговори. Беше замаян, трепереше и сякаш не можеше да понесе да държи слушалката до ухото си. Но я притискаше толкова силно, че си направи синина, която щеше да усеща седмици наред.

— Впечатлен съм — изрече мъжът. — Ако някой ми беше казал, че след десет години в затвора все още ще си жив, щях да го нарека проклет малоумник. Как успя да оцелееш? — Не изчака отговора му. — Накъде върви светът, щом човек не може да намери един достатъчно кадърен убиец в затвора?

— Кадърните не се оставят да ги заловят — изтъкна Оуди. Опитваше се да звучи безстрашно, но сърцето блъскаше по ребрата му като котка, уловена в кофа за боклук.

— Пробвахме се дори да заведем ново дело срещу теб, но щатския прокурор го хвана шубето. — Мъжът потропа с пръсти по стъклото. — И сега си мислиш, че ще излезеш оттук. Колко дълго смяташ, че ще изкараш? Ден? Седмица?

Оуди поклати глава.

— Просто искам да ме оставите на мира.

Мъжът бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади снимка и я притисна към плексигласа.

— Разпознаваш ли го?

Оуди премигна срещу образа на тийнейджър с къси панталони и тениска.

— Още е при нас — каза мъжът. — Ако дори само издишаш в наша посока… Разбра ли?

Оуди затвори телефона и със залитане се върна в килията си. Вървеше със сведена глава, оковани китки и глезени, беше отчаян като обречен мъж. Същата нощ изпадна в ярост и гневът му се отрази добре. Пречистващ и обновяващ, той изстърга белезите от кожата му. Оуди твърде дълго се беше борил срещу безплътни призраци, но сега те вече имаха имена.