Джой Филдинг
Натюрморт (4)

4.

Беше на три години, когато откри, че красивата дама с дълга до кръста естествено руса коса, ухаеща на дъвка и захарен памук, бе нейната майка, а не просто тайнствена жена на име Алана, която вечно носеше чаша в ръка и спеше в леглото на баща й.

— Ела тук, Кейси, миличка. Можеш ли да занесеш това питие горе на мама? Аз говоря по телефона с кабелната компания и ме сложиха на изчакване.

— На мама ли? — попита детето. За кого говореше Мая? Тя живееше с тях отскоро. Възможно бе още да не познава всички.

— Красивата русокоса дама, която е женена за баща ти — каза Мая така, сякаш Кейси би трябвало да знае. — Същата, която се излежава в леглото по цял ден — добави през смях. Иначе бледата й физиономия обаче тутакси поруменя. — Да не си посмяла да кажеш на майка си, че съм казала това.

Кейси взе чашата с бистра течност от протегнатата ръка на Мая и я вдигна към носа си.

— Какво е това?

— Вода.

Кейси поднесе чашата към устата си.

Мая бързо дръпна чашата обратно. Със своите метър и осемдесет и два, тя бе внушителна млада жена, чиито тъмни очи не допускаха неподчинение.

— Какво правиш?

— Жадна съм.

— Ще ти дам отделна чаша да пиеш. — Мая незабавно отиде до мивката, притиснала слушалката на телефона между ухото и рамото си и наля на Кейси малка чаша възтопла вода.

— Защо да не може да пия от тази вода? — Кейси посочи с брадичка другата чаша в ръката на Мая. Тя бе хубава, студена и в нея дори плуваха няколко кубчета лед.

— Защото не е хубаво да се пие от чужда чаша — твърдо заяви Мая.

Дори на своята крехка възраст Кейси разбра, че я лъжат. Точно както разбираше, че Мая си измисля и онова за красивата жена горе в леглото на баща й, че е нейна майка. Не че Кейси знаеше какво точно е майка. Единственият й опит с майки бе отпреди няколко седмици в парка, когато някаква жена с разчорлена кестенява коса и избелели торбести дънки, бе приседнала край пясъчника и се бе заиграла с малко момченце, чийто нос бе покрит с множество оранжеви петна, определени по-късно от Мая като лунички.

— Нова сте тук — Мая бе заговорила жената, докато водеше Кейси към пясъчника. Тя седна и поведе разговор с такава лекота, като че ли бе познавала жената цял живот.

— Да. Преместихме се тук едва миналата седмица. Все още опознаваме квартала. — Жената протегна ръка да се здрависа с Мая. — Аз съм Елън Томас. А това е Джими.

— Приятно ми е да се запознаем. С теб също, Джими — обърна се към момченцето Мая, но то бе твърде заето да дълбае в пясъка и не й обърна внимание. — Аз съм Мая, а това е Кейси. Кръстили са я на Кейси Стенджъл.

Елън Томас се засмя, разкривайки неравните си горни зъби.

— Явно баща й е бейзболен фен.

— О, само кажете някакъв спорт. Господин Лърнър ще си пада по него. Е, за кого работиш? — попита на един дъх Мая.

Елън Томас изглеждаше озадачена.

— О, аз не съм детегледачка на Джими. Аз съм му майка.

— Наистина ли? — Мая звучеше твърде изненадано. — Това е доста необичайно в тукашните горски пазви.

Погледът на Кейси тутакси се стрелна към дърветата, ограждащи просторния парк, мъчейки се да открие къде са им пазвите, когато Мая изтърси нова бомба:

— Мисля, че си първата истинска майка, която съм виждала в този парк — каза тя.

— Какво е „истинска майка“? — попита по-късно Кейси, стараейки се да не изостава от гувернантката си, докато се изкачваха нагоре по хълма към къщи. Мая се бе засмяла, без да каже нищо и Кейси остави въпроса така, тъй като от наблюдението си над Елън Томас в продължение на почти час вече бе решила, че истинските майки са жени с разчорлени кестеняви коси и криви зъби, които си играят с момченца в пясъчници.

Жената, която спеше в леглото на баща й, не би могла да е истинска майка. Тя имаше благоуханна жълта коса, която редовно сресваше и идеални бели и прави зъби. Кейси бе напълно убедена, че тя никога не бе стъпвала в пясъчник, понеже рядко напускаше стаята си, а когато го направеше, то бе през нощта, когато паркът бе затворен.

— Ела да целунеш Алана за лека нощ — инструктираше я баща й, когато се канеха да излязат на вечеря и Кейси се подчиняваше с радост.

— Хубава си — казваше тя на жената, която й подаваше гладката си буза да я целуне. Веднъж Кейси бе допуснала грешката да обвие ръце около врата й и да зарови нос в меката й, ухаеща на бонбони коса, но жената бе ахнала и набързо я бе отблъснала.

— Виж ми косата — бе я предупредила тя и Кейси бе прекарала следващата минута във внимателно съзерцание на косата й, очаквайки нещо да се случи. — Какво му става на това дете? — раздразнено бе попитала жената на име Алана, докато с баща й отиваха към вратата. — Защо винаги ме гледа така?

— Какво чакаш? — питаше сега Мая. — Качи това горе. — И тя отново подаде студената чаша на Кейси. — Внимавай да не я разлееш. И да не си посмяла да отпиваш. Разбра ли?

Кейси кимна и бавно тръгна към гигантската вита стълба по средата на главното фоайе. Този ден в къщата бе много тихо. По-рано бе чула Мая да се оплаква по телефона, че сутринта икономката се е обадила да каже, че е болна и сега тя трябвало да изпълнява двойно дежурство като главен готвач и обирач на бутилки — макар че Кейси не бе видяла Мая да бере никакви бутилки. Това си мислеше, докато бавно се изкачваше по бежово-зеленикавия килим на стълбището. Една капка от прозрачната течност се изля от чашата върху дланта на Кейси и тя бързо я облиза, преди да е паднала на пода. Беше горчива като лекарство и Кейси се намръщи. Почуди се дали Алана не е болна и затова не й даваха да пие от нейната чаша.

Тя лекичко почука на вратата на спалнята.

— Крайно време беше — сопна се отвътре жената. — Какво, по дяволите, правиш цяла сутрин?

Кейси пристъпи вътре. Жената на име Алана седеше в тъмното си дъбово легло с четири колони, обградена от бели дантелени възглавници. Тежките брокатени завеси бяха отворени в единия край и затворени в другия, така че просторната спалня изглеждаше малко несиметрична. Алана бе облечена в розов халат, косата й, прихваната с широка розова лента, падаше по раменете и докосваше откритата горна част на гърдите.

— О — каза тя. — Ти си била.

— Донесох ти водата. — Кейси протегна чашата към нея.

— Добре, донеси я тук. Да не мислиш, че ръцете ми са два метра дълги?

— Болна ли си? — Кейси занесе чашата на Алана и я видя как отпи голяма глътка.

Алана само погледна към Кейси над ръба на чашата и продължи да пие. Не каза нищо, дори „благодаря“.

— Ти моята майка ли си?

— Какво?

— Ти моята майка ли си?

— Разбира се, че съм твоята майка. Какво ти става?

Кейси и майка й си размениха тревожни погледи.

— Никога не ме наричай така на обществено място — заповяда Алана.

Кейси не знаеше какво означава „обществено място“, но се боеше да си признае.

— А как да те наричам? — попита вместо това.

С една дълга глътка майка й довърши остатъка от питието си. После отметна одеялата и провеси крака от леглото, оставяйки въпроса й без отговор.

— Помогни ми да ида до банята — каза тя.

— Ти си дебела! — възкликна Кейси и се изкиска, забелязала издутия кръгъл корем на майка си, докато слизаше от леглото.

— Не се прави на умница.

Кейси хвана майка си за ръка и я поведе към банята от розов мрамор.

— Какво е умница?

— Малко момиченце, което говори глупости.

Кейси не бе сигурна какво толкова глупаво бе казала, но се почувства засегната от мъмренето, така че не каза нищо повече.

Алана отиде до тоалетната, повърна и се върна в леглото си.

— Прати Мая с още едно питие — инструктира я тя, преди да дръпне бледорозовото одеяло над главата си.

— Майка ти ще си има бебе — обясни Мая по-късно. — Не мисля, че се чувства твърде щастлива от това.

— Защо не?

— Май не си пада точно по майчинството.

— А по какво си пада? — попита Кейси, тъй като не бе сигурна за какво точно говореха, както често се случваше, когато разговаряха с Мая. Но все пак тя бе единственият възрастен в къщата, който изобщо й обръщаше внимание, и то редовно, така че се надяваше въпросът й да не е бил прекалено глупав. Не й се искаше Мая да си мисли, че се прави на умница.

— Майка ти е много особена жена — каза само Мая, без да поясни.

— Ще ми се ти да ми беше майка — призна й Кейси.

После изведнъж Мая вече я нямаше и не след дълго бе заместена от не толкова динамичното дуо на Шона и Лесли — първата, тъмнокоса тийнейджърка от Ирландия, чиято работа бе да се грижи за Кейси, а втората, гърдеста бивша барманка от Лондон, която уж трябваше да се грижи за новороденото, но прекарваше повече време в грижи за баща й. Лесли набързо бе заместена от Роузи, дъщерята на техния градинар португалец. Тя също повечето време обслужваше баща й, а не сестричката й и скоро на свой ред изчезна, за да бъде сменена от Кели, после Миша и накрая Даниела.

— Баща ти е много по-възрастен от майка ти — отбеляза един ден Шона, докато я водеше в скъпата й частна забавачка на три пресечки от тях.

— Седемнайсет години — поясни Кейси. Не бе сигурна откъде точно знае това, но го знаеше. Навярно бе подслушала, докато възрастните си шепнеха недотам тихо над главата й, сякаш я нямаше. По този начин бе научила повечето неща. Така например бе разбрала, че баща й бе разочарован, задето и второто му дете е „още едно смрадливо момиче“, по думите на краткотрайната Лесли, както и че майка й се е подложила на операция, за да е сигурна, че няма да има други такива. От Кели бе научила, че баща й е „негодник“, който „чука всичко, което мърда“, а от Миша, че майка й е нещо, наречено „трофейна съпруга“ и че са „мръснишки богати“, въпреки че Кейси знаеше, че се къпеха всеки ден.

— Да не повярваш, че човек в кома може толкова да се нацапа — Кейси чу някой да казва сега, изтръгвайки я от спомените й. Колко време бе спала?

— Това е просто мъртва кожа — обади се друг глас и Кейси разпозна гласовете на Дона и Патси. Не я ли бяха измили току-що? Преди колко време бе това? Не си ли бяха тръгнали преди секунди?

— Къде е красивият ти съпруг днес? — попита я Дона така, сякаш очакваше отговор.

— Не съм го виждала от два дни — отвърна й Патси.

Два дни, мълком повтори Кейси. Два дни? Губеха й се два дни?

По-добре, отколкото да лежи тук безкрайно ден след ден, призна си тя. Въпреки че дните й бяха по-добри от нощите. Дните поне бяха изпълнени с активност — хора влизаха-излизаха, занимаваха се с нея, обсъждаха състоянието й, наместваха й тръбите, клюкареха за най-различни приятели и знаменитости. Нощите, от друга страна, бяха изпълнени предимно с тишина, подчертавана от случаен смях откъм сестринската стая или от плач от някоя съседна.

Мъртвешка атмосфера, помисли си тя. Заля я вълна на депресия, щом се сети за безнадеждното си положение. Паниката й се завърна.

— Това не може да се случва — изкрещя мълчаливо. — Не може да е истина. Моля ви, някой да ми помогне. Махнете ме оттук. Не мога да живея по този начин. Не искам да живея така. Просто дръпнете щепсела. Изключете апаратурата. Направете нещо да спрете този тормоз. Моля ви. Трябва да ми помогнете.

— Внимавай с тръбата на врата й — предупреди Патси.

— Тя за какво е?

— Сложиха й нещо, за да й помогнат да диша.

Добре, успокой се. Успокой се, каза си Кейси. Схвана, че докторите сигурно са направили трахеостомията. Стори й се едва ли не смешно, че дори и сега, четвърт век след детството й, тя продължаваше да получава повечето информация от възрастни, говорещи над главата й, сякаш я нямаше.

— Не е най-привлекателното нещо на света — отбеляза Дона.

— Не мисля, че някой го е грижа как изглежда — натърти Патси и успя да прозвучи така, като че ли наистина бе загрижена.

Възможно ли бе, усъмни се Кейси, да си е въобразила предишната сцена с Патси и младата жена да не бе казала нищо от онези мерзки неща?

— Тя е в доста добра форма, като се има предвид през какво е минала — забеляза Дона. — Погледни тези бицепси.

— Твърде впечатляващи.

— Сигурно е вдигала тежести.

— Иска ми се и аз да имах време да тренирам — въздъхна Патси.

— Ти нямаш нужда от тренировки. Имаш страхотно тяло.

— Аз ли имам страхотно тяло? — повтори Патси с усмивка в гласа. — Наистина ли мислиш така?

— Изглеждаш фантастично и го знаеш.

Кейси си представи как Патси се завърта в малък кръг до леглото й.

— Благодаря.

— Няма за какво. Добре, почти съм готова с моята страна. Ти докъде стигна?

Отвори се врата.

— Съжалявам, но не можете да влезете точно сега — остро подвикна Дона.

— Мога ли да ви помогна? — тутакси се обади Патси.

— Търся Уорън Маршъл — отговори някакъв мъж. Кейси се опита, но не успя да разпознае гласа му. — Казаха ми, че мога да го намеря тук.

— Не съм го виждала днес — заяви Дона.

— Мога да му предам съобщение — предложи Патси.

— Не, благодаря — грубо отсече мъжът. — Ще го почакам малко. Да видим дали ще се появи.

Кой е той, зачуди се Кейси. Какво бе толкова спешно?

— Чакалнята за посетители е надолу по коридора — упъти го Патси.

— Хубави трапчинки — коментира Дона, щом той си отиде.

— Я ми кажи — започна Патси, — има ли мъж на света, когото да не намираш привлекателен?

— Не много, не.

Патси се изхили.

— Чудя се какво ли иска от господин Маршъл.

— Не е наша работа.

— Има вид на голяма беля. Сещаш ли се какво имам предвид?

— Нямам представа.

— Не ми се ще да го видя да разстройва господин Маршъл.

— Прекалено си чувствителна.

— От сестрите се очаква да са чувствителни — напомни й Патси.

— Ние не сме сестри — поправи я Дона. — А само санитарки.

— Същата работа.

— Кажи го на този, дето ни разписва чековете със заплатите. Добре, аз приключих тук. А ти?

— Трябват ми още няколко минути.

Дали Патси не се канеше да й шепне още отровни признания в ухото, запита се Кейси, броейки секундите. Спря на осемдесет и пет.

— Добре. Всичко е готово — каза Патси, когато някой почука на вратата. — Можете да влезете — провикна се тя. — Свършихме.

Кейси се чудеше дали не е мъжът с хубавите трапчинки, какво искаше той от съпруга й, защо ли бе дошъл в болницата. Какво имаше предвид Патси с това, че имал вид на голяма беля?

— О, здравейте, господин Маршъл — произнесе с внезапно мек и нисък глас тя. — Как сте днес?

— Добре, благодаря — отговори Уорън, приближавайки към леглото. — Как е жена ми?

— Горе-долу по същия начин.

— Изглежда, че й е по-удобно — каза Дона, — откакто й сложиха тази тръба в гърлото.

— Да. Да се надяваме, че скоро ще започне да диша самостоятелно и ще могат да я махнат.

— Молим се за нея — заяви Патси.

Да бе, сигурно.

— Благодаря.

Кейси усети как жените си събират нещата и се отправят към вратата.

— О, преди няколко минути тук дойде един мъж, който ви търсеше — каза Дона. — Изпратихме го в чакалнята за посетители.

— Мога да му кажа, че сте тук, ако желаете — предложи Патси.

— Не ми се иска да ви създавам затруднения.

— Никакво затруднение не е. О, и, господин Маршъл — продължи тя и поспря. — Ако се нуждаете от нещо, каквото и да е…

— Благодаря. Много сте мила.

— Ще се радвам да предложа услугите си, ако се нуждаете от помощ, след като изпишат жена ви от болницата.

О, добра си. Добра.

— Ами работата ви тук?

— Тя е само временна.

— В такъв случай, благодаря ви. Със сигурност ще помисля над предложението ви…

— Патси — представи се тя.

— Патси — повтори той.

Ти си единственият наивник^[1] тук, едва не изкрещя Кейси.

— Е — поколеба се Патси и Кейси си представи как навежда брадичка и вдига кокетно очи. — Мога само да си представям през какво минавате…

— Благодаря ви. Сигурен съм, че Кейси високо би оценила вниманието, което проявявате към нея.

Аз не съм толкова сигурна.

— Ще видя дали няма да мога да открия онзи господин.

Уорън й благодари още веднъж и Патси напусна стаята.

Не си и помисляй да наемаш тази жена, мислено го предупреди Кейси. Не я искам близо до мен. Не виждаш ли, че единственото, което иска, си ти? Дори и аз мога да видя дотолкова, а съм в кома, за бога!

Какво им има на мъжете? Наистина ли са толкова слепи, що се отнася до жените? „По принцип мъжете са много прости създания“ — бе отбелязала веднъж Жанин, а Кейси бе отминала това като цинизма на някой, чиито надежди прекалено често са били разбивани. Възможно ли бе да е била права?

„Ние се женим за бащите си“ — бе друга една забележка на Жанин, която бе смутила Кейси по времето, когато вече усещаше, че се влюбва в Уорън. Кейси бе наясно, че жените му налитаха през цялото време, откакто двамата се срещаха. Те не криеха, че са привлечени от него, опираха се уж случайно до него на улицата, усмихваха му се от бара на някой претъпкан ресторант. Дори бе видяла една особено нахална млада жена да пъха листче в дланта му, докато минаваше покрай нея на път за тоалетната и Кейси бе затаила дъх, сещайки се за баща си и за всичките парфюмирани листчета с непознати телефонни номера, които редовно намираше, скрити навсякъде из къщата. Но няколко секунди по-късно тя бе видяла как Уорън хвърля листчето в близкото кошче за боклук, без дори да си дава труда да го погледне. Така, че Уорън Маршъл нямаше нищо общо с Роналд Лърнър. Той изобщо не приличаше на баща й.

Което означаваше, че жени като Патси нямаха абсолютно никакво значение, те в никакъв случай не представляваха заплаха за нея.

— Хайде да пуснем телевизора, искаш ли? — каза Уорън и го включи.

Стаята тутакси се изпълни с други гласове.

— Ти никога не си ме обичал — говореше някаква жена. — Лъгал си ме от самото начало.

— Може би не от самото начало — с жесток смях възрази мъжки глас.

— Как си, миличка? — попита Уорън до нея. Тя се зачуди дали той я потупва по ръката, или може би я милва по косата. Припомни си нежното му докосване — дали щеше някога отново да го почувства? — Сестрата каза, че се чувстваш по-удобно, откакто ти сложиха тръбата.

Не са сестри. Те са санитарки. И тази Патси. Внимавай с нея.

— Тя изглежда много мила — въздъхна той.

Звучи изтощен, помисли си Кейси, сякаш някой беше бръкнал в гърдите му и му бе изтръгнал сърцето. Колко по-различен от първия път, когато бе влязъл в тесния офис на „Лърнър Пегабо“, облечен в тъмносив костюм, бледорозова риза и копринена виненочервена вратовръзка, слаб, със слънчев загар, самоуверен и енергичен.

— Имам уговорена среща с Жанин Пегабо в единайсет часа — бе съобщил, надзъртайки в стаята й.

— Вие сте Уорън Маршъл? — попита Кейси, мъчейки се да не обръща внимание на ускорения си пулс и скованото си гърло. — Съжалявам, но се наложи Жанин да напусне доста спешно. Счупи си един зъб с хлебче, представете си, и единственото време, по което зъболекарят можеше да я вмести в графика си, беше… — Защо бръщолевеше така? — Аз съм Кейси Лърнър, партньорката й. Тя ме помоли да я замествам. Надявам се, че това ви устройва.

— Много повече от устройва — бе отговорил Уорън и се бе настанил удобно в червения кадифен стол срещу бюрото й. — Интересна стая — бе отбелязал той, а проницателните му кафяви очи небрежно обходиха килима с леопардова шарка, тъмното орехово бюро и тъмносивите стени, украсени с черно-бели снимки на плодове и флорални мотиви. — Доста… чудновата.

— Чудновата?

— Това е комплимент. Винаги съм харесвал чудноватите неща. Кого наехте?

— Моля?

— Декораторът — поясни той с усмивка.

— О! Няма декоратор. Само аз. Всъщност аз обзаведох целия офис. Стаята на Жанин също. Тя не се интересува особено от такива неща, а на мен винаги ми е било нещо като хоби… — Кейси си даде сметка, че отново бръщолеви и млъкна. — С какво мога да ви помогна, господин Маршъл?

— Ами, както вече обясних на госпожа Пегабо по телефона онзи ден, през последните пет години работих в „Милър Шеридан“ и сега търся промяна. Изпратих ви по факса копие от автобиографията ми…

— Да, много е впечатляваща. Бакалавърска степен по финанси от „Принстън“, юридическа степен от „Колумбия“. Не мисля, че ще имаме особени проблеми да ви намерим ново място. Имате ли нещо против да ви попитам защо искате да напуснете „Милър Шеридан“?

— Търся си фирма с повече въображение, повече дързост — непринудено отговори той. — „Милър Шеридан“ е добра и способна фирма, но те също така са малко старомодни, а аз предпочитам…

— Нещо чудновато?

Той се засмя.

— Не ми се ще да чакам задължителните десет години, преди да ме направят пълноправен партньор.

— Мъж с амбиции — отбеляза Кейси.

— Предпочитам да мисля за себе си като за човек, който си знае цената.

Кейси погледна отново към биографията му, въпреки че вече беше запомнила всички нужни факти: Уорън Маршъл бе постъпил в „Принстън“ с пълна стипендия и бе завършил „Колумбия“ с успех, който го нареждаше сред първата една трета от студентите. Неговата специализация бе корпоративно и търговско право; вече получаваше заплата от няколкостотин хиляди долара на година.

— Не съм сигурна, че мога да ви намеря работа за такива пари, каквито получавате сега, поне не в началото.

— Сигурен съм, че можете — възрази с усмивка той.

Малко е арогантен, реши Кейси. Но това не беше толкова лошо. Понякога арогантността би могла да е доста привлекателна. Ако има основание за такава, разбира се. Баща й беше арогантен. Тя се хвана, че поглежда към лявата ръка на Уорън Маршъл за пръстен и бе щастлива да установи, че такъв липсва, макар това да не означаваше непременно нещо. Какви ги вършеше? Тя не бе такава.

— Вижте. Никой не става адвокат, за да забогатее — говореше Уорън. — Живееш прилично, да. Добре де, повече от прилично. Но като се вземат предвид разходите, данъците и така нататък, определено не можеш да се пенсионираш на четирийсет.

— Вие това ли искате? Да се пенсионирате на четирийсет?

— Не, не съм такъв човек. Но шейсет не звучи толкова неразумно. Стар — засмя се той. — Но не неразумен.

Кейси също се засмя. Прекараха следващия половин час в разговор за неговите предпочитания и виждания, плюсове и минуси, цели и мечти и всички те бяха съвместими с нейните. Повече от веднъж се случи да си завършват един на друг изреченията. Кейси бе изненадана от лекотата, с която се сближиха, сякаш се познаваха от години. Започвам да хлътвам, помисли си тя и й се прииска да измисли начин да удължи интервюто.

— Е, мислите ли, че ще можете да направите нещо за мен? — попита той, бутна стола си назад и се изправи.

— Не мисля, че ще срещна особени трудности — честно отговори Кейси. Уорън Маршъл бе дар божи, най-лесната комисиона, която щеше да спечели.

— Между другото, бихте ли се омъжили за мен? — попита в следващия миг той.

— Какво?

— Извинете. Така говорят амбициозните мъже. Но можем да започнем с една вечеря, ако предпочитате.

— Какво? — повтори тя.

— Не мога да повярвам — бе почнала да вие Жанин, когато се бе върнала в офиса половин час по-късно. — На мен се пада счупен зъб, а на теб — среща.

Падна ми се много повече от това, помисли си сега Кейси. Тя получи своя рицар в блестящи доспехи, своя чаровен принц, мъжът на мечтите си. Десет месеца по-късно двамата с Уорън се ожениха.

Вратата на болничната й стая внезапно се отвори със замах.

— Открих го — обяви Патси с дразнещо чуруликане.

— Господин Маршъл — чу се мъжки глас. — Аз съм детектив Спинети от полицейското управление на Филаделфия.

— Намерихте ли виновника за катастрофата с жена ми? — попита незабавно Уорън.

— Не — бързо отговори детективът. — Но има нещо друго, което се налага да обсъдим.

— Благодаря ти, Патси — каза Уорън и освободи санитарката.

— Просто позвънете, ако имате нужда от нещо.

Вратата се затвори след нея.

Кейси не знаеше защо, но бе сигурна, че ако не бе свързана с респиратор, би затаила дъх.