Джой Филдинг
Натюрморт (19)

19.

— Господи, още цветя — каза Патси, промъквайки се в стаята.

Кой ден сме днес, зачуди се Кейси, след като рязко се събуди. Къде съм?

— Тук е като в някоя траурна зала. — Тропване на тежка ваза върху масичката. — Което май си е така де — бодро додаде Патси. — Не казвай на съпруга си, че съм го казала — изкиска се тя. — Впрочем тоя сноп е от добрите доктори и сестри от болница „Пенсилвания“. Предполагам, че им липсваш.

Значи съм си вкъщи, осъзна Кейси. Не беше сънувала преместването. Наистина бе тук.

— Много любезно от тяхна страна да ти пратят цветя, ако питаш мен. Обикновено не го правят. Както виждаш, на картичката не се споменават никакви санитарки. Никой не си и помисля да ни включи. Предполагам, че трябваше да си остана в училище и да си взема дипломата за сестра, но си мислех… По дяволите, кой знае какво съм си мислила? Сигурно изобщо не съм мислила. Така би казала майка ми. Така говори винаги, когато става дума за мен. — Шум от дръпване на завеси. — Да вземем да пуснем малко светлина. Така. Много по-добре. Толкова хубава гледка си имате тук.

Кейси бе съгласна с това. Винаги бе харесвала гледката от този прозорец. По тази именно причина беше си избрала тъкмо тази стая пред останалите седем. Дру също я бе искала, но Кейси беше пристигнала първа. Винаги беше първа, даде си сметка тя и изпита остро чувство на вина, което я спохождаше винаги, когато си помислеше за по-малката си сестра.

— Предполагам, че всъщност не бива да я обвинявам — продължи Патси, явно съвсем удовлетворена от монологичната форма на разговора. — Мама, имам предвид. На времето взех някои доста тъпи решения. Изгубих девствеността си още на тринайсет години с онзи мръсник Марти Прайс. Напуснах училище на шестнайсет. Омъжих се за Джеф на осемнайсет. Не си взех сестринската диплома. Загубих цели две години да чакам Джони Татъл да се разведе с жена си, което той, разбира се, никога не бе и възнамерявал да стори. И да не забравя — повярвай ми, майка ми никога няма да позволи да забравя това — отказах среща на Дейвид Фрей, който тогава беше един зубрач с акне и развалени зъби и живееше на края на нашата улица. Той обаче изобрети някаква тъпа игра, която — как да се сети човек? — се превърна в чудовищен успех и му донесе милиони долари. И естествено, кожата му се оправи, облече в керамика всичките си зъби и сега всъщност изглежда адски готин. Вече разбира се, се среща само със звезди и богати наследнички. Впрочем, преди няколко седмици го имаше в „За нас“, сниман под ръка с една кукла от онова телевизионно шоу, където всички бяха корабокрушенци край бреговете на Африка. Майка ми най-предвидливо ми изпрати един брой да го видя. — Патси се засмя. — Майките — нищо не може да се сравнява с тях.

Точно аз не бих ти възразила.

Спомени за Алана Лърнър кръжаха в главата й като бръмчащи мухи: Алана с кристална чаша за шампанско в ръка; Алана, прокарваща разсеяно четка през дългата си руса коса; Алана, раздразнено отблъскваща Кейси с ръка, когато се бе опитала да се гушне в нея; Алана, издокарана и готова за излизане; подпухналият труп на Алана, когато го извадиха от водите на залива „Чесапийк“.

Кейси искаше да обича майка си; многократно се бе опитвала, само за да бъде отблъсквана многократно. И все пак бе плакала, когато я повикаха да идентифицира тялото на майка си.

За разлика от Дру.

— О, я стига, Кейси. Да не очакваш от мен да съм лицемерка? — бе казала тогава тя.

— Очаквам от теб да проявиш поне малко уважение.

— Значи очакваш прекалено много.

Дали, зачуди се Кейси сега. Прекалено много ли бе очаквала от Дру? Продължаваше ли да очаква прекалено много от нея? Или напротив. Може би не очакваше достатъчно. Може би никога не бе очаквала достатъчно.

— Майка ти е била голяма красавица — отбеляза Патси и грубо повдигна главата на Кейси, за да бухне възглавницата й, после направо я пусна да падне надолу. — Уорън ми показа някои нейни стари снимки. Има една снимка, на която е с дълга мънистена рокля и диамантена корона на главата. Корона, за бога. Сякаш е проклетата кралица на Англия. — И тя отново се засмя. — Кралица на драмите по-скоро, доколкото разбирам.

Нов образ внезапно проблесна върху тъмния екран в очите на Кейси: Алана Лърнър, дългата й мънистена рокля е на петна от разлято шампанско, короната й е килната на една страна към дясното ухо, синьо-черни линии от размазана спирала се спускат по страните й, докато се препъва към леглото си, Роналд Лърнър е зад нея, а малката Кейси тихо и незабелязано ги следва само на няколко стъпки зад тях.

— Само се чуй, за бога — казваше баща й.

— Да не си посмял да ми казваш, че си въобразявам разни неща. Да не си посмял. Не съм си въобразила, че ти видях езика наполовина наврян в ухото на Шерил Уестън. Цялата проклета зала видя.

— Нямаше език, за бога. Разказвах й шега.

— Така ли? Е, в такъв случай, предполагам, че шегата е била на мой гръб. — Острият смях на Алана бе като силно крякане, от което Кейси си запуши ушите. — Дяволите да те вземат. Трябваше ли да бъдеш толкова демонстративен? Трябва ли всички в Роузмънт да знаят за последното ти завоевание? Трябва ли винаги да ме унижаваш пред всичките ми приятели?

— Не се налага — безизразно произнесе Роналд Лърнър. — Ти сама се справяш чудесно с това.

— Голям си умник.

— Голяма си пияница.

— Копеле гадно.

— Жалка кучка.

Кейси видя как майка й се накланя към нощното шкафче до леглото, препъва се с високите си сребърни обувки и си удря бедрото, докато се мъчи да отвори най-горното чекмедже.

— Какво, по дяволите, правиш сега? — викна баща й.

— Значи аз съм жалка, така ли? — сопна се майка й и отворила най-сетне чекмеджето, забърника напосоки в него с дясната си ръка. — Аз ли съм жалка? А това колко жалко ти се вижда?

Какво държеше майка й, чудеше се Кейси, докато се приближаваше. Приличаше на водния пистолет, който Кени Ягер бе донесъл в училище миналата седмица за занятието.

— За бога, Алана. Махни това проклето нещо, преди да си наранила някого.

— Ще ти покажа кой е жалък.

— Махни пистолета, Алана.

Пистолет? Майка й имаше пистолет?

— Ще ни гръмна. Ще убия и двама ни.

Какво? Не!

— Нищо такова няма да направиш.

После изведнъж баща й изби пистолета от ръката на майка й с опакото на своята ръка, цапардоса я със силен шамар през лицето. И отново, и отново.

— Жалка кучка — повтаряше той. Изрита пистолета към прозореца и изблъска Алана към леглото. После внезапно се оказа върху нея, те се бореха, майка й го удряше с юмруци, а той се мъчеше да хване ръцете й над главата. После се захвана с роклята й, тя пък задърпа сакото му и не след дълго гневните им викове преминаха в стонове, пъшкания и дори смях.

— Копеле — мъркаше майка й, докато Кейси бавно се изнизваше от стаята.

Когато се събуди на следващата сутрин, Кейси мина покрай стаята на родителите си и ги завари да закусват в леглото. Баща й й махна със свободната си ръка. Другата бе отпусната около рамото на майка й и падаше към гърдите й. Те се смееха и шепнеха. Бързият преглед не откри никакво оръжие на пода. Кейси си помисли, че целият епизод е бил един лош сън и го изтри от ума си.

Досега.

Каква ли част от живота си бе прекарала в отричане на очевидното?

„Мислех, че е редно да ти кажа, защото ти продължаваше, както обикновено, без да гледаш къде ходиш и стъпваш, на погрешното място — отново чу да й чете Жанин. — Ти винаги виждаш неща, които никой друг не вижда; но никога не виждаш очевидното.“

Действително ли бе видяла пистолет в ръката на майка си?

И ако е така, къде бе пистолетът сега? Бяха ли го взели, когато се преместиха? Възможно ли бе пистолетът все още да е тук, в тази къща?

— Не че самата аз не съм малко кралица на драмите — говореше Патси. — И аз си имам своите моменти, това е сигурно. Но не и такъв гардероб. — Тя въздъхна театрално. — Обзалагам се, че ти имаш доста хубави дрехи, нали? Обзалагам се, че гардеробът ти е пълен със скъпи дизайнерски тоалети, като на приятелката ти — как се казваше? Кучката… Жанин? Не мисля, че ме харесва. Както и да е, като дрехите, които тя винаги носи. Може ли да хвърля едно око?

Патси изтрополи по посока на големия вграден гардероб вдясно от леглото.

— Нали нямаш нищо против? Откакто съм пристигнала, мечтая да погледна вътре, но не исках Уорън да ме помисли за нахална. Нали нямаш нещо против, че наричам мъжа ти Уорън? Не че има някакво значение дали си против.

Кейси чу вратата на гардероба да се отваря и лампата да се щраква.

— Е, какво огромно разочарование. Не си много суетна, нали, Кейси? Искам да кажа, всичко тук е доста хубаво, макар и малко консервативно за моя вкус, но не е съвсем онова, което очаквах. Ето едно приятно малко сако „Армани“ и тези панталони са достатъчно добри — „Прада“, добре, чудесна марка — но, честно, Кейси, какво, за бога е това? „Гап“? Каква работа имаш да пазаруваш в „Гап“, за бога? И трябва ли всичко да е черно или кафяво? Мислех те за голяма дизайнерка. Не си ли чувала, че през пролетта и лятото се носят всички цветове? Макар да предполагам, че тази година си изпуснала смяната на сезоните, не е ли така? Не си имала време да си смениш гардероба, преди да те сгазят. Навярно държиш всичките си летни дрехи в някоя от другите три хиляди стаи, нали? Просто ще трябва да се поразтърся малко повечко следващия път, когато Уорън отиде във фитнеса. Каза, че се чувствал нервен и отпуснат, ’щото от месеци не бил тренирал. Всъщност не изглежда ни най-малко отпуснат. В страхотна форма е и аз му го казах, но също така го насърчих да отиде да поспортува. Казах му, че не може да стои залепен за теб двайсет и четири часа в денонощието. Това не е здравословно и ти би искала той да излезе и да си живее живота.

Патси продължи:

— Той мисли да си вземе малко отпуска, знаеше ли това? Казва, че не можел да се концентрира, че вече няма сърце за работата си. Отвърнах му, че го разбирам. — Тя въздъхна. — Да, такава съм си аз — винаги проявявам разбиране. О, това ми харесва — възкликна изведнъж. — Шал „Хермес“. Истински ли е? Естествено. Ти никога не би си купила от онези ужасни ментета, нали? Не, не би ти се наложило. Не и щом можеш да си позволиш истинското нещо. Колко струват тези неща все пак? Триста долара? Повече? За нищо и никакво парче коприна. Нали нямаш нищо против да го понося малко? Жълто и черно не са точно моите цветове, но хей — никак не изглежда зле. Как мислиш? О, извинявай. Ти пък не можеш да мислиш. Но не си претоварвай нещастната празна главица. Аз мисля достатъчно и за двете ни. Да, така е. И мисля, че с всеки ден напредвам по малко, що се отнася до съпруга ти. Искам да кажа, той не спира да се перчи колко много те обича и така нататък, но лично аз смятам, че се мъчи сам себе си да убеди. Не съм сляпа. Виждам как ме гледа. Едно момиче винаги разбира кога едно момче я намира за привлекателна и според мен, той е заинтригуван. Пък и е мъж, за бога. Колко време може да изкара, без малко… утеха? Да, това е добра дума. Има нужда от утеха нашият Уорън. И понеже ти не си във форма да му я предложиш, ще се наложи аз да се включа и да заема мястото ти.

След миг тя отново започна:

— Ти обаче имаш ужасно големи крака. Кой номер са тези — девети? Малко големички за мен. Аз нося седми номер, което е твърде жалко, защото, трябва да призная, че имаш страхотен вкус за обувки. Въпреки че повечето са прекалено ниски за мен. Искам да кажа, зная, че са удобни, практични и по-полезни за краката, и така нататък, но не си ли чувала, че мъжете предпочитат високите токчета? Честно, как изобщо си свалила мъж като Уорън с всички тези ниски обувки? О, забравих, ти си богата.

Патси придърпа един стол по-близо до леглото и седна. Приближи уста до ухото на Кейси.

— Смяташ ли, че е вярно онова, което се говори — че размерът на мъжките обувки отговаря на размера на… сещаш се, някои по-интересни части? Мислиш ли, че е така? Твоят мъж носи, кой номер — единайсети? Може би даже дванайсети? — Тя се изкикоти. — Всъщност, няма значение. Сигурна съм, че в това отношение той е повече от добре. Точно както съм сигурна, че ще установя това от първа ръка в не много далечно бъдеще. Разбираш ли нещо от това, което казвам? — Тя отново се изхили, този път по-силно. — Донякъде се надявам да е така.

Чу се звук от отваряне и затваряне на входната врата.

Слава богу, помисли си Кейси. Край на този тормоз.

— Май по-добре да прибера тези обувки на мястото им — побърза да каже Патси, стрелна се към гардероба и го затвори в мига, в който до слуха на Кейси достигнаха сърдити гласове.

— Какво правиш? Криеш се цяла сутрин в храстите и ме дебнеш ли? — викаше от долния етаж Уорън.

— Не отговаряш на обажданията ми. Не отваряш вратата.

Кой е? Дру?

— Май сестра ти е тук — обади се Патси.

— Казах ти, че чекът ти е в пощата.

— Да, бива си те.

— Ако предпочиташ лично да си вземаш чековете, лесно ще уредя това с моя офис от следващия месец.

— Много щедро от твоя страна, Уорън. Още колко точно възнамеряваш да протакаш с това?

— О, пак затънаха в лайната — прошепна Патси с усмивка. — Ето, ще отворя малко по-широко вратата, че да чуваме по-добре.

— Добре, Дру. Мисля, че предостатъчно сме обсъждали тази тема — отговори Уорън. — А сега, ако ме извиниш, бих искал да се кача горе и да кажа здрасти на жена си.

— Което, колкото и да е странно, е причината аз да съм тук.

— Дошла си да видиш Кейси ли?

— Тя ми е сестра. Дори не знаех, че вече не е в болницата, за бога.

— Може би защото не я бе посещавала повече от месец.

— Все още имам право да я виждам. Имам право да бъда държана в течение.

— Тя е все така, както и последният път, когато я видя, Дру. Нищо не се е променило.

— Бих искала лично да проверя това, ако нямаш нищо против.

— Имам против. Върви си у дома, Дру.

— Това е моят дом — заяви Дру твърдо. — Поне половината от него.

— Не и преди трийсетия ти рожден ден.

— Който, в случай че си забравил, не е много далеч. След четиринайсет месеца, по моите изчисления.

— Много неща могат да се случат за четиринайсет месеца — каза Уорън.

Какво означава това, мълком се запита Кейси.

— Какво означава това? — попита на глас Дру.

— Да ти го кажа ли по-простичко?

— Да, направи го.

Наистина.

— Ами, чакай да видим. Ти вземаш наркотици; пиеш прекалено много; обзалагам се, че дори караш пияна, да не говорим с каква скорост. Бих казал, че шансът да изкараш до трийсетия си рожден ден е петдесет на петдесет.

— Заплашваш ли ме?

— Не е нужно да те заплашвам, Дру. Не се налага да правя нищо. Ти самата чудесно се справяш в провалянето на живота си.

— Наистина ли ще ме спреш физически да не се кача горе? — ядосано попита Дру.

— Ако се наложи.

— Ще взема съдебна заповед.

— Желая ти успех — не се поддаде на нейния блъф Уорън.

— А какво ще кажеш, ако вместо това отида в полицията и им кажа, че не ми даваш да видя сестра си?

Да. Иди в полицията.

— Или в някой вестник.

Не. Иди в полицията!

— Не мислиш ли, че това семейство достатъчно си е изпатило от пресата? — контрира Уорън.

— Какво казват хората? — попита Дру. — Няма такова нещо като лоша реклама?

— Така ли стоят нещата за теб? Да попаднеш в светлината на прожекторите? Твоите петнайсет минути?

— Просто искам да видя сестра си.

Кратка пауза. Кейси си представи как съпругът й отстъпва назад и посочва витото стълбище в центъра на кръглото фоайе.

— Благодаря — каза Дру.

Звук от гневни стъпки нагоре по стълбите.

— Подготви се — предупреди Патси с едва прикрито веселие. — Белята се носи насам.