Джой Филдинг
Натюрморт (1)

1.

По-малко от час, преди колата да я блъсне със скорост почти осемдесет километра, да я метне на три метра нагоре, изпочупвайки кажи-речи всяка кост в тялото й, и да спука главата й в твърдия бетон, Кейси Маршъл седеше в елегантната, не особено голяма зала на „Саутуорк“, известен и изискан ресторант в Южна Филаделфия, и довършваше обяда с двете си най-близки приятелки, хвърляйки скрити погледи към красивия уединен двор зад главите им. Чудеше се колко ли дълго ще продължи необичайно топлото мартенско време, дали ще има време да иде да потича преди следващата си среща и дали да каже на Жанин какво наистина мисли за новата й прическа. Вече бе излъгала, че й харесва. При мисълта за ранната пролет Кейси се усмихна и си позволи да плъзне поглед над дясното си рамо, покрай светлия натюрморт на Тони Шърман, изобразяващ букет от огромни розови божури, към великолепния махагонов бар, заемащ централното място в предната зала на ресторанта.

— Намираш я за отвратителна, нали? — обади се Жанин.

— Картината ли? — попита Кейси, въпреки че се съмняваше Жанин изобщо да я е забелязала. Приятелката й редовно се хвалеше, че е сляпа за онова, което я заобикаля. При все това обаче, тя като че ли винаги избираше само най-луксозните и скъпи заведения, за да обядват заедно. — Мисля, че е превъзходна.

— Косата ми. Смяташ я за ужасна.

— Не смятам, че е ужасна.

— Мислиш, че е прекалено строга.

Кейси погледна право в наситеносините очи на Жанин, няколко нюанса по-тъмни от собствените й.

— Може би малко, да — призна тя. Острите геометрични линии на късата подстрижка, обрамчваща издълженото слабо лице на Жанин прекалено акцентираха върху (и без това) твърде заострената й брадичка, особено в комбинация с почти синьо-черния цвят на косата.

— Просто ми писна да я нося все по един и същи начин през цялото време — обясни Жанин и погледна към приятелката им Гейл за потвърждение.

Седнала до Жанин, Гейл кимна послушно срещу Кейси през малката квадратна масичка.

— Промяната действа благотворно като почивката — изрече толкова бързо след Жанин тя, че изреченията им се сляха, сякаш двете изпълняваха песен.

— Искам да кажа, вече не сме в колежа — продължи Жанин. — Минахме трийсетте. Важно е да си в крак…

— Винаги е добре да си в крак — повтори Гейл.

— Беше тъкмо време да приключа с прическата „Алиса в страната на чудесата“. — И Жанин многозначително погледна към естествено русата коса на Кейси, падаща меко върху раменете й.

— На мен косата ти ми харесваше дълга — възрази Кейси.

— На мен също — съгласи се Гейл и втъкна няколко стърчащи кафяви къдрици зад дясното си ухо. Тя никога не бе имала проблеми със своята коса. Винаги изглеждаше така, сякаш я е ударил ток. — Макар че и така ми харесва — добави.

— Е, както и да е, време беше да се придвижа напред. Нали ти все така казваш? — Въпросът бе съпроводен с толкова мила усмивка, че не можеше да се разбере дали съдържа обида. На Кейси обаче й бе напълно ясно, че вече не говореха за прически.

— Време е за още едно кафе — обяви Гейл и направи знак на сервитьорката.

Кейси предпочете да пренебрегне намека в забележката на Жанин. Какъв смисъл имаше да отварят стари рани? Вместо това, тя протегна бялата си порцеланова чашка с позлатен ръб към красивата тъмнокоса сервитьорка и се загледа в горещата кафява течност, изливаща се в приятна дъга от гърлото на сребърния чайник. Кейси знаеше, че Жанин така и не успя да преглътне решението й да напусне юридическата агенция, която бяха основали заедно веднага след колежа и да започне собствен бизнес в коренно различната сфера на вътрешния дизайн, но си внушаваше, че след почти година Жанин поне ще се е примирила. Нещата се усложняваха от факта, че новият бизнес на Кейси се бе устремил стремглаво нагоре, докато този на Жанин бе напълно замрял. Кой не би се подразнил от такова нещо? „Удивително е как всичко, до което се докоснеш, става на злато“ — не пропускаше случай да отбележи Жанин, но и най-лекият намек биваше придружен от ослепителна усмивка, така че Кейси да се усъмни в собствените си инстинкти. Навярно това е само гузната ми съвест, помисли си сега тя, без да е сигурна от какво точно трябва да се чувства гузна.

Отпи голяма глътка от черното кафе и усети как то изгаря гърлото й. Двете с Жанин бяха приятелки от втори курс в „Браун“. Жанин тъкмо се бе прехвърлила от право в аспирантура по английски, а Кейси следваше едновременно английски и психология. Въпреки очевидните различия помежду им — Кейси общо взето по-мека и по-податлива от двете, Жанин по-рязка и отворена; Кейси по-сговорчива, Жанин по-неотстъпчива — те тутакси си бяха допаднали. Бяха илюстрация, че противоположностите се привличат — едната харесваше в другата нещо, което на самата нея й липсваше. Кейси изобщо не се мъчеше да анализира силите, които ги бяха събрали, нито защо дружбата им бе продължила цяло десетилетие след дипломирането, въпреки милиардите промени, настъпили през тези десет години — промени, които включваха разпадането на бизнес партньорството им и неотдавнашния брак на Кейси с мъж, описван от Жанин — естествено с ослепителната й усмивка — като „шибано перфектен, разбира се“. Вместо това Кейси бе предпочела да е благодарна на съдбата.

Също както бе благодарна за другата си близка приятелка Гейл — млада жена, далеч не толкова проблемна, колкото Кейси и Жанин. Кейси познаваше Гейл от началното училище и въпреки че бяха изминали повече от двайсет години, тя си оставаше все същото открито и простодушно момиче, както винаги. При Гейл, каквото бе отвън, такова бе и отвътре. А отвътре тя бе една трийсет и две годишна жена, която, независимо от всички трудности, продължаваше да завършва почти всяко свое изречение с кискане като срамежлива тийнейджърка, стремяща се да се хареса. Понякога се кискаше дори по средата на изречението или даже докато говори — навик, колкото смущаващ, толкова и очарователен. Кейси го смяташе за човешкия вариант на кученце, което си разголва коремчето, за да го почешат.

За разлика от Жанин у Гейл нямаше никакви претенции, никакви задни мисли, нито двусмислени намерения. Тя по принцип изчакваше да разбере накъде клони някой по даден въпрос и чак тогава изказваше собственото си мнение. От време на време Жанин мърмореше срещу наивността и „непреклонния й оптимизъм“, но дори и тя бе принудена да признае, че Гейл бе изключително приятен човек, който само с присъствието си кара другия да се чувства добре. А Кейси се възхищаваше на умението й да изслушва и двете страни в един спор и да оставя всяка от тях с впечатлението, че е на нейна страна. Сигурно това я правеше толкова добра продавачка.

— Всичко наред ли е? — попита Кейси, като насочи отново вниманието си към Жанин, молейки се да получи в отговор едно простичко да или не.

— Всичко е перфектно. Защо?

— Не зная. Просто ми изглеждаш малко… Не зная.

— Знаеш, естествено. Ти всичко знаеш.

— Ето, виждаш ли — точно това имах предвид.

— Какво имаше предвид?

— А ти какво имаш предвид?

— Пропускам ли нещо? — попита Гейл, шарейки нервно с широко отворените си кафяви очи между двете жени.

— Сърдиш ли ми се? — Кейси направо попита Жанин.

— Защо да ти се сърдя?

— Не зная.

— Честно казано, нямам представа за какво говориш. — Жанин докосна златния медальон на врата си и намести яката на искрящо бялата си блуза „Валентино“. Кейси знаеше, че е „Валентино“, понеже наскоро я бе видяла на корицата на „Вог“. Знаеше също, че Жанин не можеше да си позволи да плати почти две хиляди долара за една блуза, но от друга страна, откакто я помнеше, тя харчеше за дрехи отвъд възможностите си. „Много е важно да носиш хубави дрехи“ — бе казала веднъж, когато Кейси се изуми от една безбожно скъпа покупка. И тутакси бе добавила: „Може и да не съм се родила със сребърна лъжица в устата, но зная колко е важно да се обличаш добре“.

— Добре — каза сега Кейси, взе сребърната лъжичка, поставена до чашата й за кафе и я превъртя в ръка, после я пусна. — Това не беше зле.

— Е, може и да съм малко раздразнена — призна Жанин и тръсна новата си геометрична прическа. Няколко изправени черни кичура залепнаха отстрани на сочните й устни и тя нетърпеливо ги махна. — Не на теб — побърза да добави.

— Какъв е проблемът? — В ума си Кейси натисна бутона за превъртане и набързо прегледа последните шейсет минути. Трите си бяха хапнали салатите и изпили чашите с бяло вино; поклюкарстваха и се осведомиха взаимно за случилото се през двете седмици от последната им среща. Всичко изглеждаше наред.

Освен ако Жанин не продължаваше да се дразни заради косата си…

— Просто този дребен мръсник, Ричард Муни, помниш ли го? — попита тя Кейси.

— Онзи, дето го уредихме да започне в „Хаскинс Фарбър“?

— Той и никой друг. По успех нещастникът завършва с последната една трета в класа си — обясни тя на Гейл. — Нулеви умения за справяне в екип. Не може да си намери работа, дори животът му да зависи от това. Никой, просто никой не иска да го наеме. И той идва при нас. Казвам на Кейси, че е загубеняк, че изобщо не бива да се захващаме с него, но тя го съжалява, настоява, че трябва да пробваме и да му дадем шанс. Разбира се. Защо не? Тя така или иначе скоро напуска, както се оказа.

— Уау! — възкликна Кейси и вдигна длани нагоре в знак на протест.

Жанин пренебрегна възмущението й с многоватова усмивка и помахване на пръсти, увенчани с дълги нокти с френски маникюр.

— Само те дразня. Но наистина се захванахме с него, а няколко месеца по-късно теб вече те нямаше. Не е ли вярно?

— Е, да, но…

— Е, нали това казвам.

На Кейси й бе трудно да проумее какво точно казваше Жанин. От нея би излязъл страхотен адвокат, каза си тя и се почуди защо изобщо говорят за Ричард Муни.

— Но да се върнем на Ричард Муни — каза Жанин, сякаш Кейси гласно бе изразила почудата си. Тя отново се обърна към Гейл. — Ние, естествено, бяхме в състояние да направим нещичко за това нищожество. Оказа се, че един от партньорите в „Хаскинс“ си пада по Кейси. Тя трепна с клепачи няколко пъти заради него и той се съгласи да даде шанс на Муни.

— Надали това бе причината — прекъсна я Кейси.

— Както и да е, Муни постъпва в „Хаскинс“, не изкарва и година и го изритват. Разбира се, по това време Кейси вече е в новото си амплоа на декоратор на звездите. И кой остава да опере пешкира?

— Какъв пешкир? — попита Гейл.

— Какви звезди? — попита Кейси.

— Е, не мога да си представя, че „Хаскинс Фарбър“ са останали доволни — каза Жанин. — Не ги виждам в близко бъдеще да чукат на вратата ми, за да си търсят заместник. Познайте обаче кой се появи там още рано сутринта? Самият малък мръсник! Искал бил работа, били сме го прецакали първия път, като сме го пратили в „Хоскинс“, трябвало да знаем, че няма да пасне там и затова сега съм била длъжна да му намеря по-подходящо място. Когато му предложих да се обърне към други, той много се разстрои и поиска да знае къде е шефът ми. Предполагам, че ставаше дума за теб. — Жанин кимна по посока на Кейси. Един изправен кичур синьо-черна коса падна върху лявото й око. — Голяма врява вдигна. Едва не се наложи да викам охраната.

— Ужасно — каза Гейл.

— Много съжалявам — извини се Кейси. Жанин бе права — наистина бе нейна идеята да се захванат с Ричард Муни; наистина го бе съжалила; може и да бе трепкала с клепачи малко повечко пред Сид Хаскинс. — Съжалявам — повтори, макар да си даваше сметка, че това не бе единственият път, когато адвокат, предложен от тях на дадена фирма, да не се вписва в нея. Самата Жанин бе отговорна най-малко за два случая, които се бяха оказали далеч не идеални. Приличаше на запознанствата по Интернет: хора, които на хартия изглеждат един за друг, често се оказват всичко друго, но не и това. Химията никога не може да се предвиди. Кейси разбираше — както и Жанин — че се случват подобни неща. Но не смяташе, че сега бе подходящото време това да се изтъква.

— Вината не е твоя — призна Жанин. — Не зная защо допуснах да ми се качи на главата. Трябва да съм била в предменструален синдром.

— И като стана дума за това… е, не, не точно — каза Кейси, поколеба се дали да продължи, после се реши: — С Уорън си говорихме да си имаме бебе.

— Шегуваш се — каза Жанин, тънките й устни останаха разтворени, издължената брадичка увисна към масата.

— Не мога да повярвам, че чака до края на обяда, за да ни съобщиш такава вълнуваща новина — обади се Гейл и подчерта изказването си със смях.

— Е, досега бяха само приказки.

— А вече не са ли? — попита Жанин.

— В края на месеца спирам да си взимам хапчетата.

— Фантастично! — възкликна Гейл.

— Сигурна ли си, че това е най-доброто решение? — попита Жанин. — Искам да кажа, не сте женени от толкова дълго време, а и ти тепърва започваш нов бизнес.

— Бизнесът си върви чудесно, бракът ми не би могъл да бъде по-добър, а както ти изтъкна преди малко, вече не сме в колежа. На следващия си рожден ден ставам на трийсет и три. И горе-долу тогава трябва да се роди бебето. Ако нещата вървят по план, така се очаква.

— Че кога не са вървели по план? — с усмивка попита Жанин.

— Браво на теб. — Гейл се пресегна през масата и потупа ръката на Кейси. — Мисля, че това е чудесно. Ще бъдеш страхотна майка.

— Мислиш ли наистина? Не разполагах с особено добър пример в това отношение.

— На практика ти отгледа сестра си — припомни й Гейл.

— Да бе, и виж колко добре се подреди всичко. — Кейси обърна поглед през рамо към натюрморта отзад и пое дълбоко дъх, сякаш се мъчеше да вдиша аромата на розовите божури.

— Как е Дру впрочем? — попита Жанин, но тонът й подсказваше, че отговорът вече й е известен.

— От седмици не съм я чувала. Не се обажда, не отговаря и на моите обаждания.

— Типично.

— Ще се обади — каза Гейл. Този път думите й не бяха придружени от приглушено кискане.

Жанин направи знак на сервитьора за сметката, мърдайки пръсти във въздуха така, сякаш вече подписваше чека.

— Сигурна ли си, че искаш да се откажеш от това идеално тяло? — попита тя, когато младежът донесе сметката им. — То никога повече няма да е същото, нали знаеш?

— Няма проблеми. Вече е…

— … време да се придвижиш напред? — подхвърли Жанин.

— Циците ти ще пораснат — отбеляза Гейл.

— Няма да е лошо — каза Кейси, докато Жанин разделяше сметката.

— По петдесет и пет, включително бакшиша — обяви след няколко секунди тя. — Искате ли да ми дадете парите, а аз ще ги сложа на кредитната ми карта, за да стане по-бързо?

Кейси знаеше, че това желание няма нищо общо със спестяването на време, а бе изцяло продиктувано от намерението й да пише обяда като представителен разход за сметка на фирмата.

— Е, какви са ти плановете за този уикенд? — попита тя, докато подаваше парите на Жанин.

— Имам среща с онзи банкер, с когото излизах и миналия уикенд. — Сините очи на Жанин изразяваха досада.

— Това е добре — обади се Гейл. — Не е ли?

— Не съвсем. Обаче той има билети за „Джърси бойс“, а знаете колко е трудно да се сдобиеш с такива, така че — как да му откажа?

— О, много ще ти хареса — каза Кейси. — Фантастично е. Гледах оригинала на Бродуей преди няколко години.

— Естествено, че си го гледала. — Жанин с усмивка оттласна стола си и се изправи. — А тази седмица ще си с прекрасния си съпруг и заедно ще правите прекрасни бебета. Извинявай — добави тутакси тя. — Същинска кучка съм. Със сигурност страдам от предменструален синдром.

— Накъде си сега? — Гейл попита Кейси, докато си вземаха палтата от оберкелнера.

— Май ще се помотая наоколо. Мислех да ида да потичам, но нямам много време до следващата ми среща. — Кейси си погледна часовника — златен „Картие“, подарък от съпруга й за втората им годишнина, която бе миналия месец.

— Пести си силите за довечера — посъветва я Жанин и се приведе да я целуне по бузата. — Хайде, Гейл. Ще те откарам обратно до работата.

Кейси погледа след приятелките си, които поеха надолу по „Саут стрийт“, хванати за ръце и си помисли каква интересна комбинация от противоположности представляваха двете: Жанин, висока и стегната, Гейл, по-ниска и разпиляна във всички посоки; Жанин, чаша скъпо шампанско, Гейл, халба наливна бира.

А аз самата? — почуди се Кейси. Може би наистина трябваше да опита някоя по-модерна прическа. Въпреки че кога изобщо дългата руса коса е излизала от мода? А и подхождаше на мекия овал на лицето й, светлия тен и деликатните й черти. „Дори не се опитвай да ми казваш, че не си била кралица на абитуриентския си бал“ — бе казала Жанин скоро, след като се бяха запознали. Тогава Кейси се бе разсмяла, без да каже нищо. И какво всъщност би могла да каже? Наистина бе станала кралица на бала. Беше също така и капитан на отбора по дебати и на този по плуване, а на SAT^[1] бе събрала почти максимален брой точки, но хората обикновено не се интересуваха от тези неща, а от това как изглежда и колко струва. „Някой наскоро ми спомена, че твоят старец е милиардер“ — бе отбелязала при друг случай Жанин. И този път Кейси бе запазила мълчание. Да, вярно беше, че семейството й бе неприлично богато. Вярно бе също, че баща й бе пословичен женкар, майка й — алкохоличка, интересуваща се единствено от себе си, а сестра й — дрогираща се купонджийка, на път окончателно да се провали. Четири години, след като Кейси завърши колежа, родителите й загинаха, когато частният им самолет се разби в залива Чесапийк по време на буря, а сестра й официално се превърна в пълен провал.

Тези мисли бяха завладели ума на Кейси, докато вървеше по „Саут стрийт“, филаделфийския вариант на Гринич Вилидж^[2], със смесицата си от остри миризми, западнали студия за татуировки, смърдящи магазини за кожени изделия и авангардистки галерии. Наистина е един отделен свят, помисли си тя, пресече към „Саут Фили“ и пое към огромния затворен паркинг на Уошингтън авеню. Затова беше проблем да се обядва в този район — почти невъзможно бе да се намери място за паркиране, а отдалечиш ли се от „Саут стрийт“, разделителната линия между центъра и южната част на Филаделфия, в голяма степен попадаш на несигурна територия.

Кейси влезе в паркинга и се качи с асансьора до петия етаж. Извади ключовете за колата от голямата си кожена чанта, докато вървеше към спортния бял лексус в дъното на платформата. Чу в далечината бумтенето на автомобилен двигател и погледна през рамо, но не видя нищо. Като се изключат редиците разноцветни коли, мястото бе пусто.

Тя не чу колата, докато почти не я връхлетя. Приближаваше към лексуса с протегната дясна ръка и пръст на дистанционното, за да отключи шофьорската врата, когато някакъв сребрист ван изскочи наклонен на една страна иззад ъгъла право към нея. Нямаше време да види лицето на шофьора, не бе сигурна дори дали зад волана беше мъж или жена. Нямаше време да се дръпне. В един миг вървеше към колата си, а в следващия бе подметната във въздуха, с разперени в четири посоки ръце и крака. След секунди се срина долу, безжизнена купчина изпотрошени кости, а главата й се стовари на твърдия паваж.

Не след дълго ванът изчезна по улиците на Южна Филаделфия и Кейси Маршал изпадна в безсъзнание.