Джой Филдинг
Натюрморт (24)

24.

— Я да видим — изчурулика Патси, влизайки в стаята. Тя заобиколи леглото и дръпна плавно завивките на Кейси. — Как се чувстваш днес? Спа ли добре?

Изобщо не сме спали, помисли си Кейси. Младата жена дърпаше одеялото и горния чаршаф, докато не ги отмести от леглото. Студеният въздух от климатика тутакси обгърна голите й крака и Кейси потръпна, но се съмняваше това да е било видимо, а дори и да беше, надали Патси бе забелязала нещо.

— Понеделник е — бодро съобщи Патси. — Което означава, че е ден за пране, според госпожа Сингър. Не че ми влиза в задълженията, но каквато съм си съвестна служителка, казах на старата чанта, че ще събера чаршафите вместо нея. Макар че, за да вземем долния чаршаф, май ще трябва да те преместим от леглото на този стол. — Тя въздъхна, сякаш уморена от самата мисъл. — Мисля да почакам Уорън да дойде и да ми помогне с това. — Още една въздишка, този път по-скоро изкусителна, отколкото уморена. — Тъкмо привършва с банята си сега, да е чистичък и хубав след тренировката си. Толкова е всеотдаен този твой съпруг. Става в шест часа и до седем вече е излязъл за фитнеса. До осем и половина се е прибрал и е готов да започне деня. Казах ли ти, че ми донесе капучино от „Старбъкс“? Толкова предвидлив, този твой съпруг. Както и да е, аз съм в добро настроение — продължи тя. — Което е късмет за теб, понеже обикновено мразя понеделниците. Мразя и прането. Особено нечие чуждо. Чакай да взема тази калъфка. — И без повече предупреждения, тя издърпа калъфката на огромната възглавница изпод главата на Кейси. Вратът й се сгромоляса на матрака, без всякаква подпора. Кейси лежеше просната на леглото и се чудеше дали Патси ще се опита направо да издърпа долния чаршаф изпод нея, както правят фокусниците. От което следваше, че Кейси е… какво по-точно?

Декор? Купа с плодове?

Натюрморт, помисли си тя. Ето какво съм.

Само дето вече не беше толкова неподвижна, каза си и усети нов пристъп на въодушевление. Едва удържа порива си да протегне пръсти и да подвие крака, в случай че Патси я наблюдаваше по-внимателно, отколкото подозираше. Колкото по-малко знае Патси, толкова по-добре — така бе решила през часовете, прекарани в будно състояние, след като Уорън си бе тръгнал, часове, в които преценяваше ситуацията и се мъчеше да разбере какво да прави.

Можеше ли да направи нещо?

Нямаше съмнение, че сетивата й с всеки изминал ден се възвръщаха все повече и ставаха все по-силни. Чуваше, усещаше миризми, правеше разлика между топло и студено, твърдо и меко, както и между равнодушното докосване на Патси и любящите милувки на Гейл. Разпознаваше привидността на нежните целувки на Уорън по челото си, както и жестоките му намерения, скрити зад изкуствената любезност на думите му.

А сега можеше да протяга пръстите на ръцете си и да подгъва тези на краката си. Можеше да свива ръце в юмруци и да извива глезените си, може би и да повдига ръце над главата си. След още няколко дни сигурно щеше да е способна да спусне краката си от леглото. Може би дори щеше да е в състояние да ходи, после да вижда, да говори.

И да каже на всички какво се бе случило в действителност.

Аз съм жена, помисли си, припомняйки си думите от старата песен на Хелън Реди. Чуй ме как ръмжа.

Дали Патси бе чувала тази песен?

Няколко пъти Кейси си пое невидимо дъх, опитвайки се да успокои нарастващия си оптимизъм, да попречи на надеждите си да изпреварят прекалено много действителността. Напълно възможно бе вече да е отбелязала целия напредък, който й предстоеше, може и никога да не успееше да проходи, да прогледне или да проговори. Може би щеше да е прикована в това състояние до последния си дъх и никой никога нямаше да научи истината.

Не, нямаше да повярва в това. Не можеше да повярва.

Всеки ден носеше някакво подобрение, нещо голямо, нещо малко, но винаги значително. Постепенно се връщаше към тялото, от което така грубо я бяха откъснали, към жената, която бе изоставила, макар и не по волята си.

Към себе си.

Дали изобщо щеше да се познае, когато отново се откриеше?

И дали щеше да се открие навреме, за да се спаси?

Кейси дочу стъпки да се приближават по коридора.

— Какво правиш? — попита Уорън, влезе в стаята и внесе заедно със себе си най-различни миризми от банята — сапун, шампоан, пудра.

Кейси застина. Да не би мислите й да бяха я издали? Дали не бе стиснала пръсти или размърдала крака? Дали веждите й не се бяха повдигнали съсредоточено? Устата й да е била отворена, сякаш се опитва да каже: „Моля те. Не е нужно да правиш това?“.

— Не е нужно да правиш това — зае думите й Уорън.

— О, няма проблеми — увери го Патси и Кейси почти видимо си пое дъх от облекчение. — Помислих си, че на госпожа Сингър ще й дойде в повече. Тя не е толкова млада като мен.

Не е толкова млада като теб. Добър опит, Патси. Ти, малка хитрушо.

— Наистина, не е необходимо.

— Глупости. Кейси е моя отговорност. Искам да го направя.

— Благодаря.

— Аз ти благодаря за капучиното.

— Май сложих прекалено много канела?

— Нищо подобно. Идеално беше.

— Добре. Имаш ли нужда от малко помощ с това?

Кейси се почуди дали имаше предвид нея или чаршафите. Дали тя не се бе превърнала в „това“?

— Не, но ще имам нужда от помощ, за да преместя жена ти на стола.

— Аз ще го направя.

Тутакси Кейси почувства силните му ръце да обхващат тялото й през кръста и под коленете.

— Внимавай — предупреди Патси, когато Уорън я вдигна във въздуха. — Да не се пресилиш.

— Свикнал съм да вдигам много по-големи тежести от тази — отговори Уорън.

Значи сега пък стана „тази“.

Това и тази. Кейси се засмя беззвучно.

Внезапно Уорън разхлаби захвата на кръста й и тялото й отново падна на леглото.

— Нещо не е наред ли? — попита Патси. — Да не се удари?

— Стори ми се, че усетих Кейси… Не. Твърде ненормално е.

— Кое?

— Не — повтори Уорън.

— Какво? — настоя Патси.

Кратка пауза. После:

— Някакво слабо бълбукане. Сякаш, не зная, сякаш Кейси се смееше.

— Смееше ли се?

Усетил си го? Боже мой, усетил си го?

— И на какво би могла да се смее? — учуди се на глас Патси.

— Казах ти, че е ненормално.

— Сигурно е бил просто стомахът й — разсъди Патси.

— Сигурно. — Уорън отново я хвана за кръста. — Или пък моето въображение.

Какво означава това, запита се Кейси. Означаваше ли нещо фактът, че Уорън бе в състояние да долови вътрешния й смях? Дали нямаше скоро да се смее на глас?

— Няма да е лошо да й сменим нощницата, като така и така сме стигнали дотук — констатира Патси.

Чу я как рови в най-горното чекмедже на шкафа й като среднощен крадец. Почувства как мускулите й се стягат от негодувание и се запита дали Уорън може също да ги почувства.

Трябваше много да внимава. Всеки миг тялото й — вече непознат обект — можеше да я предаде без предупреждение.

— Ето една хубава нощница. Как мислиш, Кейси? Днес ще сме в „синьо“ настроение.

Уорън нежно положи Кейси на стола до леглото и внимателно нареди няколко възглавници около нея, за да е сигурен, че тялото й е подпряно от всички страни и няма да падне. Май е столът на райетата, помисли си Кейси, намествайки се според очертанията му. Вдигнаха ръцете й над главата и издърпаха нагоре онова, с което бе облечена.

Оставиха ме гола, само по памперс, осъзна тя. Пред мъжа й и бъдещата му любовница.

Заля я вълна на погнуса, щом усети погледа на Патси да обхожда тялото й. Дали и Уорън я гледаше, запита се и мислено се прикри с ръце, в опит да се скрие от критичния им взор.

— Искаш ли една баня с гъбата? — толкова мило попита Патси, че Кейси не бе сигурна дали се обръща към нея, или към съпруга й.

Мисълта ръцете на тази жена да я докосват, докато мъжът й гледа и по този начин да я превръщат в част от взаимното си съблазняване, бе непоносима.

— Не мисля, че сега ще има достатъчно време — каза Уорън. — Джереми ще пристигне всеки миг.

— Ако отново не закъснее.

Кейси усети бързо да нахлузват през главата й чиста нощница, да промушват ръцете й през ръкавите. Почувства как коприната се плъзга по гърдите, корема и коленете й и после пада като парашут към пода.

— Май не го харесваш много — отбеляза Уорън.

— Малко е надут за моя вкус.

— Ти не обичаш надути неща, така ли?

Кейси се помъчи да не си представя блясъка в очите на Уорън, нито на Патси.

— Зависи — отвърна през смях тя. Взе да издърпва долния чаршаф и в този миг на вратата се позвъни.

— Говорим за вълка… И представи си — точно навреме. Ще отнеса тези чаршафи долу на госпожа Сингър.

— Би ли пратила Джереми горе, ако не те затруднявам…

— С удоволствие.

Кейси си представи кълченето й, докато се носи през стаята.

— Целува се изненадващо добре — сподели Уорън, веднага щом тя излезе. — Колко, според теб, трябва да изчакам, преди да спя с нея? Седмица? Месец? Колко мислиш, че е благоприличният период за мъж в моето положение?

Защо ми говориш тези неща? Толкова ли си убеден в собствената си неуязвимост, че вече не се безпокоиш да изговаряш подобни изречения на глас? Толкова ли си сигурен, че няма да ме има, за да те издам?

— Предполагам, че наистина не би трябвало да ти говоря тези неща — продължи той, сякаш директно отговаряше на въпросите й. — Но просто подозирам, че вече и бездруго си чула най-лошото, а аз някак свикнах да те използвам за ням слушател.

Входната врата се отвори и затвори.

— Кейси? — сестра й се провикна откъм фоайето.

Дру!

— Лайно такова! — изруга Уорън. — Какво прави тук?

— Кейси — провикна се отново Дру, изтрополи по стълбите и се втурна в стаята. — О, боже мой, виж я! Седи на стол. Уау! Изглеждаш страхотно. Виж, Джереми, тя седи на стол.

— Джереми? — попита Уорън, когато терапевтът последва Дру. — О, колко сладко. Идвате заедно?

— Дойдохме едновременно — обясни Джереми.

— Колко удобно.

— Какво трябва да означава това? — попита Дру.

— Просто, че съм изненадан да те видя отново толкова скоро, Дру. Обикновено не си толкова… постоянна.

— Хмм… постоянна. Май не са ме определяли така друг път. Мисля, че ми харесва. — Дру се отпусна на колене пред сестра си. — Виж се. Толкова си хубава. Макар че косата ти е малко рошава. Никой никога ли не я сресва? Къде й е четката?

— Патси може да се погрижи за косата й по-късно.

— Сигурна съм, че Патси има много други неща, за които да се погрижи по-напред — каза Дру. — Освен това, аз искам да я среша. Кейси ме решеше през цялото време, когато бяхме малки и зная точно как й харесва.

— Ето четката — обади се Джереми.

Кейси нямаше нужда да види изражението на мъжа си, за да се досети, че не е доволен. Усети как изправя рамене, сковава гръб, стисва челюсти, докато Дру се наместваше зад гърба й и събираше с ръце дългата й копринена коса.

— Кейси винаги е имала толкова красива коса. Радвам се, че не се наложи да я отрежат цялата. Само това мъничко петънце — каза тя и потупа подстриганото място на главата й. — А и тук бързо пораства. Макар че ще е добре да се пипне малко — прошепна в ухото на Кейси тя. — Може следващият път като дойда, да донеса малко боя и да оправя корените. Какво, да не си мислел, че е естествено руса? — попита тя, очевидно в отговор на озадачения поглед на Уорън.

— Мисля, че има по-належащи проблеми от корените на косата й.

— Явно не разбираш много жените.

— Обаче разбирам, че трябва да се махнем оттук и да оставим Джереми да работи.

— Аз не му преча. Нали, Джереми?

— Дру…

— Няма проблеми. Наистина не ми пречи — потвърди Джереми.

— В такъв случай, навярно не възразяваш и аз да остана — заяви Уорън.

— Разбира се.

— Колкото повече, толкова по-весело — каза Дру и прокара четката внимателно, но стабилно през косата й. — Всъщност тя е естествено руса — обясни, а Джереми издърпа един стол пред Кейси и почна да масажира пръстите на ръцете й. — Докъм дванайсетата й година косата й беше като злато. Златното момиче на татко, така я наричаше той. Помниш ли, Кейси? Помниш ли как татко те наричаше неговото златно момиче?

Помня, помисли си Кейси, долавяйки ехото от миналото. То се оказа изненадващо близо и тя разбра, че никога не се бе отдалечавало от нея.

— Дори след като косата й почна да потъмнява, той продължи да я нарича своето златно момиче.

— Сигурен съм, че и за теб е намирал подходящи епитети — каза Уорън.

Дру се засмя.

— Да, определено имаш право. — Ръцете й продължиха опитно да я решат с четката.

Прекрасно усещане, помисли си Кейси. Четката галеше черепа й като стотици мънички пръсти. Чувстваше как всеки косъм се изправя и отделя, после се изправя и отделя отново, и отново с всеки замах. В същото време Джереми раздвижваше пръстите и китките й, масажираше мускулите до лакътя. Толкова е хубаво, мислеше Кейси, предадена на смесицата от приятни усещания. Очите й се затвориха блажено.

— Затвори си очите — отбеляза Уорън.

Какво?

— Сега отново са отворени.

Кейси усети съпругът й да се приближава, докато не се озова лице в лице с нея. Дъхът му докосна устните й като първата плаха целувка на любовник.

— Това е просто рефлекторно действие — обясни Джереми. — Не означава нищо.

— Всички само това повтарят.

— Някои функции на тялото са автоматични. Докторите сигурно са ви обяснили, че Кейси не може да контролира…

— Ами ако може? — прекъсна го Уорън.

— Какво искаш да кажеш? — Дру спря да реше косата на Кейси, коленичи до нея и положи покровителствено длан върху ръката й.

— Смяташ, че това е волево? Че иска да ни каже нещо? Това ли се опитваш да направиш, Кейси? Искаш да ни кажеш нещо ли? Кейси, чуваш ли ме? Мигни веднъж за да.

Кейси задържа очите си абсолютно неподвижни. Можеше ли да мигне, дори и да искаше?

— Нищо — тъжно констатира Дру.

Телефонът звънна. След няколко секунди Патси се появи на прага.

— За вас е, господин Маршъл. Той каза, че било много важно.

— Ще се обадя от кабинета ми. — Уорън се изправи и тръгна към вратата. — Връщам се след няколко минути.

— Не бързай — провикна се след него Дру и взе ръката на Кейси в своята.

Кейси чу, че Патси последва Уорън надолу по стълбите.

— Нещо не е наред при него — каза Дру.

— Какво имаш предвид? — попита Джереми.

— Не съм съвсем сигурна. Просто изглежда, че малко прекалено се вживява в ролята си на господар на имението, ако разбираш какво искам да кажа.

— Не съм сигурен, че разбирам.

— Зная, че той има да се справя с много неща — Кейси, работата си, мен. Зная също, че невинаги реагирам правилно в кризисни ситуации и не съм много от полза…

— Напротив. Смятам, че си изключително полезна.

— Наистина ли?

— Не се подценявай, Дру.

— Благодаря — каза Дру и избухна в сълзи.

— Хей — възкликна Джереми, — какво има?

— Извинявай — проплака Дру. — Предполагам, че просто не съм свикнала хората да бъдат мили с мен.

О, Дру.

— Чакай. Ще ти донеса салфетка. — Джереми се изправи и бързо се отправи към банята.

— Извинявай — повтори Дру, стискайки несъзнателно ръката на Кейси.

Бавно, целенасочено, с всичката сила, на която бе способна, Кейси също я стисна.