Джой Филдинг
Натюрморт (2)

2.

Тя отвори очи в тъмнината.

И не просто обикновена тъмнина, помисли си Кейси, напрягайки се да долови поне искрица светлина. Беше най-черното черно, което някога бе виждала, плътна, непроницаема стена, през която погледът не можеше да проникне и да долови дори най-бледа сянка. Сякаш бе попаднала в дълбока подземна пещера. Сякаш по някаква случайност се бе озовала в черна дупка в космоса.

Къде беше? Защо бе толкова тъмно?

— Хей? Има ли някой?

Сама ли беше? Дали можеше някой да я чуе?

Не дойде никакъв отговор. Кейси почувства как едно мъничко мехурче от паника се материализира в гърдите й и се помъчи да овладее разрастването му с поредица премерени дълбоки вдишвания. Трябва да има някакво логично обяснение, внуши си тя, борейки се със страха, понеже знаеше, че ако му се предаде, той ще я изпълни цялата, няма да остави място за нищо друго и чудовищният мехур ще експлодира, ще пусне отровата си във вените й и ще достигне до всяка част на тялото й.

— Хей? Чува ли ме някой?

Тя разтвори по-широко очите си, после примижа и някъде в съзнанието си дочу укора на Жанин, че примижаването причинява бръчки.

— Жанин — прошепна Кейси и смътно си припомни съвместния им обяд… Кога? Преди колко време?

Немного, реши накрая. Не се ли бяха разделили току-що? Да, точно така. Беше обядвала с Жанин и Гейл на „Саут стрийт“ — лично тя яде вкусно пиле със салата от папая и пи чаша бяло вино — а после се бе отправила към „Уошингтън стрийт“ да си вземе колата. И след това какво?

След това… нищо.

Кейси си припомни как се изкачва по стръмния бетонен път на стария паркинг към колата си, как токчетата на черните й обувки „Ферагамо“ чаткаха по неравната настилка, а после се чу друг звук, някакво ръмжене, като далечна гръмотевица. Приближаваше се. Какво беше? Защо не можеше да си спомни?

Какво ставаше?

Точно в този момент Кейси осъзна, че не може да се движи.

— Какво…? — започна тя, но тутакси млъкна, понеже мехурчето в гърдите й моментално даде метастази в гърлото и й отне гласа. Защо не можеше да помръдне? Завързана ли беше?

Опита да повдигне ръце, но не можа да ги усети. Пробва да ритне с крака, но и тях не можа да открие. Сякаш изобщо не съществуваха, сякаш тя бе само глава без тяло, труп без крайници. Ако имаше поне мъничко светлина. Ако само успееше да види нещичко. Каквото и да е, което да й даде представа за състоянието й. Осъзна, че не знае дори дали лежи или стои права. Помъчи се да извърне глава, но не успя и пробва да я повдигне.

Отвлекли са ме, помисли си в старанието си да осмисли ситуацията. Някой ненормален я е грабнал от паркинга и я е заровил жива в задния си двор. Преди доста време беше гледала подобен филм. Кийфър Съдърланд играеше героя, Джеф Бриджес бе престъпника, а Сандра Бълок изпълняваше малката роля на гаджето на Кийфър, нещастната жертва, която бе упоена с хлороформ на една газостанция и после се бе събудила в ковчег под земята.

О, боже, о, боже! Дали някой ненормалник не бе гледал същия филм и не бе решил да му подражава? Спокойно. Спокойно. Спокойно.

Кейси с мъка възвърна контрол над накъсаното си дишане. Ако наистина е била отвлечена и лежеше в ковчег под земята, това означаваше, че запасите й от въздух са ограничени и от първостепенна важност беше да не ги прахосва. Въпреки че не чувствам недостиг на въздух, даде си сметка тя. Не чувстваше и студ. Нито горещина. Нито каквото и да било.

Не чувстваше абсолютно нищо.

— Добре, добре — прошепна си и се напрегна да види следи от дъха си в тъмнината. И този път обаче не видя нищо. Кейси затвори очи, преброи мълком до десет и пак ги отвори.

Нищо.

Нищо, освен дълбока, безкрайна тъмнина.

Мъртва ли беше?

— Това не може да се случва. Не е възможно.

Разбира се, че нищо такова не се случва, помисли си и почувства внезапен прилив на облекчение. Беше сън. Кошмар. Какво й ставаше? Защо не бе проумяла това по-рано? Щеше да си спести доста ненужни страдания и напразна енергия. Трябваше през цялото време да е наясно, че сънува.

И сега всичко, което трябваше да направи, бе да се събуди. Хайде, глупачке. Можеш да го направиш. Събуди се, по дяволите. Събуди се.

Само че не си спомняше да е лягала да спи.

— Но трябва да съм си легнала. Трябва. — Очевидно целият ден е бил един сън. Не се бе срещнала с Ронда Милър в девет часа тази сутрин да обсъдят идеите й за обзавеждането на новия им апартамент край реката. Не бе прекарала няколко часа в разглеждане на разнообразните платове на „Фабрик роу“. Не бе обядвала с приятелките си на „Саутуорк“. Не бяха обсъждали прическата на Жанин, нито неприятния й сблъсък с Ричард Муни. Нищожество, така го бе нарекла Жанин.

И кога изобщо съм била в състояние да си припомням сънищата в такива живи подробности, почуди се Кейси. Особено, докато продължава да ги сънува. Що за кошмар бе този? Защо не можеше да се събуди?

Събуди се, подкани се тя. И отново, на глас:

— Събуди се. — И още по-силно: — Събуди се! — Беше чела някъде, че понякога е възможно човек да се изтръгне от съня със силен писък, който буквално е в състояние да те изтласка от едно ниво на съзнанието в друго. — Събуди се! — изкрещя с всички сили, надявайки се да не уплаши Уорън, който несъмнено кротко спеше до нея на спалнята, обвил я нежно с ръце.

Може би затова не можеше да мръдне. Може Уорън да е заспал, проснат върху й, а може пухеното им одеяло да се е увило около нея като пашкул и да не й дава нито да мърда, нито да си измъкне ръцете и краката. Само че още докато си мислеше това, Кейси съзнаваше, че не е вярно. Винаги усещаше, когато съпругът й бе наблизо. А сега не усещаше абсолютно нищо.

Уорън Маршъл бе почти сто осемдесет и три сантиметра висок, осемдесет и три килограма добре поддържани мускули, благодарение на трите посещения седмично в малкия бутиков фитнес клуб в модното предградие на Роузмънт „Мейн лайн“, където двамата живееха. Кейси не долавяше и намек за присъствието му, нито полъх от чистата му, мъжествена миризма.

Не, даде си сметка тя и ново мехурче от страх се настани в корема й. Уорън го нямаше там. Нямаше никой. Тя бе сама.

И не сънуваше.

— Някой — проплака Кейси. — Моля ви, някой да ми помогне.

Думите отекнаха в ушите й, пораждайки само незначителни вълни във всеобемащата тишина, която я обграждаше. Кейси лежеше в своята черна дупка в напразно очакване очите й да се нагодят към тъмнината и плачеше в пустотата.

 

 

Тя заспа и сънува, че е дете и играе голф с баща си. Беше само на десет, когато той за пръв път я заведе в голф клуба „Марион“ — затворен частен клуб, чийто член бе. Прекарваше часове на игрището с нея, търпеливо й помагаше да отработи суинга^[1] си и гордо заявяваше на всеки, който можеше да чуе, че тя е природен талант. Кейси беше на дванайсет, когато за пръв път отбеляза сто, на петнайсет — деветдесет, а на двайсет направи първите си две дупки от раз. Помнеше как бе предлагала на сестра си да й помогне да се научи, но Дру я бе отрязала. Тя предпочиташе да размахва безпомощно и да мята стиковете си на земята, да напуска игрището фучейки. „Остави я — казваше баща й. — Ти си атлетката в семейството, Кейси.“ И й напомняше, че я бе кръстил така на името на Кейси Стенджъл^[2]. „Добре де. Избрал съм погрешния спорт“ — добавяше през смях, а майка й превърташе бледосините си очи и сподавяше по някоя прозявка настрани, тъй като бе чувала шегата прекалено много пъти, за да намира каквото и да било забавно в нея. Ако изобщо някога бе намирала.

— Добре, ако обичате, някой да ме въведе в течение — Кейси чу баща й да казва сега.

Тя усети как въздухът около главата й се раздвижва, сякаш някой тръскаше дайре до лицето й.

— Да, доктор Пийбоди — каза баща й.

Кой беше доктор Пийбоди? Семейният им лекар, откакто се помнеше, бе доктор Маркъс. Така че, кой бе този доктор Пийбоди? И какво търсеше в съня й?

В този момент Кейси осъзна, че вече не спи и че гласът, който чуваше, не принадлежеше на покойния й баща, а на някой жив и здрав, застанал недалеч от нея. Тя отвори очи. Отново не можа да види нищо, освен катранена чернота. Но поне не съм сама, помисли си с благодарност. Пък и гласовете определено се носеха от съвсем близо. Със сигурност, рано или късно, все някой щеше да се натъкне на нея. Тя трябваше само да използва собствения си глас, за да ги упъти.

— Тук съм — провикна се.

— Пациентката — започна някой, без да обръща внимание на обаждането й — е трийсет и две годишна жена, жертва на катастрофа с избягал извършител преди приблизително три седмици. На двайсет и шести март, за да сме точни.

— Хей, вие там — викна отново Кейси. — Доктор Пийбоди, предполагам! Тук съм!

— Тя е на животоподдържащи системи, претърпяла е множество травми, в това число фрактури на таза, ръцете и краката, които изискваха хирургически операции — продължи докторът. — Външните фиксатори на костите й ще останат там поне още месец, както и гипсът на ръцете. По-сериозен бе масивният кръвоизлив в корема, който премина в коремната кухина. Бе извършена лапаротомия, която разкри спукване на далака и впоследствие той бе отстранен.

За какво, по дяволите, говори той, зачуди се Кейси. За кого говореше? И защо гласът му ту заглъхваше, ту се чуваше ясно, силен в един момент, а в следващия — слаб? Това човешки глас ли бе изобщо, запита се тя. И защо звучеше толкова глухо, сякаш гърлото му бе натъпкано с меласа? Да не би да се намираха под вода?

— Хей — провикна се тя. — Може ли да поговорите за това по-късно? Наистина бих искала да се махна оттук.

— За късмет, ядрено-магнитният резонанс показа, че няма фрактури на гръбнака и врата, които биха могли да доведат до парализа на долните крайници…

— Късметът е странен избор на дума в този случай, не мислите ли, доктор Пийбоди? — прекъсна го първият глас. — Като се има предвид факта, че пациентката може да остане в кома до края на живота си.

Каква пациентка, зачуди се Кейси. Кои бяха тези хора? Да не би да се намираше в подземието на някоя болница? Затова ли бе толкова тъмно? Как бе попаднала тук? И защо никой не я чуваше? По-далеч ли се намираха, отколкото й се стори в началото?

— Да, сър. Нямах предвид…

— Доктор Бенсън, бихте ли желали да продължите?

Доктор Бенсън? Кой беше доктор Бенсън?

— Установи се, че пациентката има мозъчен кръвоизлив — продължи друг глас, но вече й беше трудно да ги различава — и доктор Джарвис направи пробив в черепа, за да дренажира кръвта точно под черепната кост.

— Каква е прогнозата?

— Обикновено в повечето случаи е добра, особено при млади пациенти в добро физическо състояние като госпожа Маршъл…

Госпожа Маршъл ли? Госпожа Маршъл?

— Извинете, но това е моето име. — За кого говореха? Още една госпожа Маршъл ли имаше? Или един от онези смахнати номера, погодени от Жанин? — Добре, момчета. Позабавлявахте се достатъчно. Всяко нещо си има граници. Някой ще ми обясни ли, моля, какво точно става тук?

— … но пациентката също така е претърпяла силно мозъчно сътресение, довело до кома. През последните три седмици направихме няколко изследвания с ядрено-магнитен резонанс, които показват, че мозъчният кръвоизлив намалява и се изчиства, но мозъчният шок продължава, така че е твърде рано да се каже дали поражението е трайно, или не.

— И така, доктор Рекай — обади се завеждащият лекар, — каква е крайната прогноза?

— На този етап е невъзможно да се каже — бе отговорът. — Мозъкът на пациентката е бил разбит, както се казва.

— Кой го казва? — ядосано попита Кейси, възмутена от небрежната бруталност на оценката. Някаква нещастна жена лежеше в кома, а те се отнасяха към състоянието й безчувствено и нехайно.

— Как преценявате, колко време ще остане на животоподдържащи системи? — попита някой.

— На този етап семейството й надали ще мисли за отстраняване на системите, които поддържат живота й. Нито пък болницата би одобрила подобно намерение. Пациентката има силно сърце, тялото й функционира, следователно знаем, че и мозъкът функционира, макар и на редуцирано ниво на активност. Кейси Маршъл може да остане на командно дишане с години, а може и да се събуди още утре.

— Кейси Маршъл? — невярващо повтори Кейси. Какво говореше той? Вероятността да има повече от една Кейси Маршъл…

— Означава ли нещо фактът, че вчера тя отвори очи? — попита някой.

— За съжаление, не — бе незабавният отговор. — Не е необичайно за пациенти в кома да отварят очи. Както знаете, това е неволево действие, както и примигването. Тя не може да види нищо, независимо от факта, че зениците й реагират на светлината.

Кейси отново усети движение около себе си, макар че не можеше да каже какво бе то. За каква светлина говореха?

— А интубирането?

— Утре следобед ще направим трахеостомия.

— Трахеостомия ли? — възкликна Кейси. — Какво, по дяволите, е това?

— Доктор Бенсън, бихте ли ни обяснили какво включва трахеостомията, моля?

— Чули сте ме? — Кейси бе облята от вълна на оживление. — Действително сте чули въпроса ми! Слава богу! О, слава богу! Аз не съм жената, за която говорите, горката женица в кома. Толкова ме притеснихте.

— Обикновено трахеостомия се прави на пациенти, които са били интубирани повече от няколко седмици — отговори доктор Бенсън. — Ако пациентът не страда от респираторна недостатъчност и е сравнително спокоен, както изглежда тази пациентка, тогава се провежда трахеостомия, иначе тръбата ще увреди трахеята.

— И какво точно включва процедурата, доктор Зарб?

Доктор Зарб? Доктор Рекай? Доктор Бенсън? Доктор Пийбоди? Колко доктори присъстваха? Защо не можеше да види никого от тях? И защо продължаваха да я игнорират? Тя не бе жената, за която си говореха, нещастницата в кома. Може би за години._ Не, не може да бъде! Може би до края на живота си. Мили боже, не! Не може да бъде._ Беше твърде ужасно дори да си го помисли. Трябва да се махна оттук. Трябва да се махна оттук веднага.

— Ще направим малък прорез в шията — обясни доктор Зарб, без да чака подкана, — през която ще вкараме тръба директно в трахеята, а не през устата. Ако по-късно пациентката е в състояние да диша самостоятелно, ще премахнем тръбата и ще оставим трахеята да зарасне.

— Какъв е шансът в този случай да стане така, доктор Айн?

— Невъзможно е да се каже на дадения етап. Няколко фактора са в полза на пациентката: Кейси Маршъл е млада. Тя е много здрава. Сърцето й работи идеално…

Не. Няма да слушам това. Не може да е истина. Просто не може. Не съм жената, която обсъждате. Не съм в кома. Не съм. Не съм. Моля те, Господи. Изкарай ме от тук.

— … И да не забравяме, че е дъщеря на Роналд Лърнър.

Чух те! Как може да съм в кома, ако те чувам?

— За по-младите от вас, които не помнят, Роналд Лърнър беше бизнесмен със съмнителен морал, който направи удар на фондовата борса, а преди няколко години загина в самолетна катастрофа. Основната част от доста значителното си наследство остави на младата жена, която виждате пред себе си в кома, сякаш за да докаже, че парите не само не купуват щастие, но дори и не осигуряват защита срещу превратностите на съдбата. Въпреки че, разбира се, Кейси Маршъл ще може поне да си позволи най-добрата частна медицинска помощ, щом веднъж бъде изписана от болницата.

Това не се случва. Не се случва.

— Има ли други въпроси? — попита някой.

На Кейси й се стори, че бе доктор Айн, но й ставаше все по-трудно да различава гласовете един от друг.

— Кога може да се махне G-тръбата^[3]? — попита някой.

Доктор Пийбоди? Доктор Зарб? Какво, по дяволите, е G-тръба, панически се зачуди тя.

— Не и докато пациентката не започне да се храни самостоятелно — бе отговорът и Кейси заключи, че най-вероятно за стомаха й бе прикрепена някаква тръба.

Искам да си ида вкъщи. Моля ви, само ме пуснете да си отида у дома.

— А системата с антибиотици?

— Ще остане поне още една седмица. Пациентката е твърде предразположена към инфекции, заради всички процедури, на които е била подложена. Да се надяваме, че щом бъдат махнати шините и гипса, ще сме в състояние да я подложим на физиотерапия. Ясно? Някакви други въпроси, преди да продължим нататък?

Да! Трябва да започнете от самото начало. Обяснете всичко, което се е случило: катастрофата, как съм попаднала тук, какво ще стане с мен сега. Не можете просто да ме изоставите сама в тъмното. Не можете да си тръгнете и да се престорите, че не съществувам. Трябва да се върнете. Чувам ви! Това нищо ли не означава?

— Доктор Айн — обади се някой.

— Да, доктор Бенсън.

— Изглежда, че пациентката не се чувства добре. Тя прави гримаси и пулсът й се ускорява.

Какво става?

— Възможно е да изпитва болка. Ще увеличим дозите „Дилаудид“, „Демерол“ и „Ативан“.

Не, не ми трябват лекарства. Нищо не ме боли. Искам да ме изслушате. Моля ви, някой да ме чуе!

— Това трябва да ти подейства добре, Кейси — каза докторът.

Не. Не ми действа добре. Въобще не се чувствам добре.

— Добре, хайде да продължим нататък.

Не. Чакайте — не си отивайте. Моля ви, не си отивайте. Станала е огромна грешка. Не може да съм жената, за която говорите. Не е възможно. Нищо от това не се случва. Трябва да се върнете. Трябва да ви накарам да разберете, че не съм в кома. Боже, моля те. Трябва да накараш тези хора да разберат, че ги чувам. Ако го сториш, обещавам, че ще стана по-добър човек. Ще бъда по-добра съпруга, по-добра приятелка, по-добра сестра. Моля те. Трябва да ми помогнеш. Толкова се страхувам. Не искам да прекарам остатъка от живота си на легло, без да виждам, да се движа, да говоря. Искам отново да прегърна съпруга си и да се смея с приятелките си. Искам да оправя нещата с Дру. Моля те. Не допускай това да се случи. Не е възможно. Не е.

Кейси почувства как мислите й стават все по-мъгляви и отнесени. Внезапно се почувства твърде замаяна. „Дилаудид“, „Демерол“, „Ативан“, мислеше си, докато очите й се затваряха.

Само секунди по-късно тя вече спеше.