Джой Филдинг
Натюрморт (13)

13.

— Лестър Уитмор, слез тук! — изрева говорителят. — Ти си следващият състезател в „Цената е точна“.

— О, боже, виж го само — изписка Дру до главата на Кейси. — О, извинявай. Все забравям, че не виждаш. Мамка му, размазах си ноктите.

Острата миризма на лак подсказа на Кейси, че сестра й май си прави маникюра. Почуди се от колко ли време Дру бе в стаята.

— Не беше лошо да го видиш този — продължи Дру. — Има вид сякаш ще получи инфаркт, толкова се вълнува. Цялата му гадна хавайска риза е изпотена, непрекъснато подскача като смахнат и прегръща другите състезатели, но никой от тях не изглежда очарован от това.

„Цената е точна“, помисли си Кейси. Бе израснала с това шоу. Фактът, че все още го излъчваха, й подейства странно и безкрайно успокоително.

— О, виж. Трябва да познаят цената на комплект стикове за голф, включително сака.

— Четиристотин долара — предположи първият състезател.

— Четиристотин долара? — възкликна Дру. — Да не си луд? Дори и аз зная, че струват много повече.

— Седемстотин и петдесет долара — бе второто предложение.

— Хиляда — чу се третото.

— Хиляда и един — каза Лестър Уитмор.

— Ти какво ще кажеш, Кейси? Обзалагам се, че знаеш отговора.

Ако приемем, че са добри стикове и що-годе сносен сак, бих предположила хиляда и шестстотин долара.

— Отговорът е хиляда шестстотин и двайсет долара! — обяви водещият. — Лестър Уитмор, вие сте победител в „Цената е точна“.

— А ти колко близо беше? — попита Дру. — Съвсем близо, хващам се на бас. Просто никой не може да те бие, когато става дума за нещо, свързано с голфа, нали?

— Уау, този удар си го бива. — Кейси чу Уорън да се удивлява някъде дълбоко в съзнанието й с нескрито възхищение. Той изплува от мрака в главата й и пристъпи в яркото слънце на бляскавия пролетен ден. — Къде си се научила да удряш така топката?

— Баща ми ме научи — отговори Кейси и застана на светлото до него.

— Кой е баща ти, да не е Арнолд Палмър?

Кейси се засмя и пое нагоре, дърпайки количката за голф след себе си.

— Май наистина ме би — каза Уорън, докато наближаваха двете бели топки, само на сантиметри една от друга, на около двеста метра от началната линия.

Кейси наистина бе победила красивия си ухажор.

— Какво — няма ли поне да кажеш, че просто си имала късмет? Да утешиш нараненото ми его?

— Нуждае ли се от утешаване?

— Може би само от няколко любезни думи.

— Толкова си сладък, когато си разколебан — каза в отговор тя и изпита облекчение, щом той се разсмя. Не й се искаше да изглежда нито коварна, нито самодоволна. Когато преди няколко дни Уорън я бе поканил на среща и плахо бе попитал дали играе голф, тя се бе въздържала да му признае, че членува в най-шикозния голф клуб в града и че има хендикап само девет^[1]. Бе казала само, че ще играе с удоволствие. До тази сутрин тя се колебаеше дали да не играе под нивото си, за да даде възможност на Уорън да се почувства по-силен и мъжествен.

Отказа се обаче.

Кейси го наблюдава как се подготвя за следващия си удар със серия от полусуингове и замахвания, след което отпрати топката в приятното поточе, извиващо се през „Кобс Крийк“, общественото голф игрище, което списание „Голфуик“ наскоро бе класирало като шестото най-добро общинско игрище в страната. Спомни си за баща си. „Никога не пропускай да нариташ нечий задник, когато ти се удаде възможност“ — обичаше да казва той. Но тя нямаше такова желание, особено когато ставаше въпрос за хубавото дупе на Уорън. Какво толкова, ако го оставеше да победи? Би било много лесно да се наклони, да изкриви левия си лакът или да не гледа топката и да я присъедини към неговата във водата. Вместо това обаче тя зае правилната стойка, постара се да се наклони под нужния ъгъл, прогони всяка съзнателна мисъл от главата си, в това число и гласа на баща си и удари топката. Видя я как с лекота прелита над потока и се приземява по средата на поляната на около три метра от дупката.

— Защо ли имам чувството, че си го правила и преди? — попита Уорън, когато след третия му удар топката отново изостана от нейната.

— Всъщност, аз съм доста добър играч — призна тя и се приготви за точка.

— Без майтап?

— Отказах стипендия за голф в „Дюк“ — каза му по-късно.

— Понеже?

— Понеже смятам, че спортът трябва да е забавление, а не работа.

— Така, чакай да видим дали правилно съм разбрал: вместо да си прекарваш времето в игра на голф сред просторите, ти предпочиташ да стоиш затворена и да търсиш работа на мърморещи адвокати?

— По-скоро да декорирам офисите им — отговори Кейси.

— Защо тогава не го правиш?

Кейси измъкна топката си от дупката, пусна я в джоба си и забърза към следващата дупка. Уорън я следваше с усилие.

— Баща ми намираше, че неща като интериорен дизайн са лекомислени и не си струват усилията. Той настояваше ако не приема стипендията в „Дюк“, то поне да придобия по-пълно образование. Ето защо завърших психология и английски в „Браун“, въпреки че нищо не разбирам от човешко поведение, а Джордж Елиът ме кара буквално да си скубя косите.

— Това още не обяснява защо в крайна сметка се занимаваш с търсене на работа на адвокати.

— Честно казано, аз самата все още не съм съвсем сигурна как се случи така. Трябва да питаш Жанин. Идеята беше нейна.

— Жанин?

— Партньорката ми, Жанин Пегабо. Жената, с която трябваше да се срещнеш онази сутрин, когато се запознахме.

— Дето си счупила зъба с хлебче ли? — спомни си Уорън.

— Същата.

— Как е тя?

— Ще й слагат коронка.

— Оф.

— Не е щастлива от това.

— Ами ти? — попита Уорън.

— На мен няма да ми слагат коронка.

— Щастлива ли си?

Кейси се замисли за миг.

— В разумни граници, предполагам.

— Само в разумни граници или несъмнено?

— Съществува ли такова нещо? — Кейси изчака четворката преди тях да се оттегли от полето пред коварната трета дупка. Въпросът на Уорън все още бе в ума й, докато замахваше и в резултат суингът й се получи прибързан. Топката прелетя ниско и наляво, търкулвайки се в пясъчника зад тревата.

— Аха. Сега е моят шанс — Уорън грабна стика и замахна. Топката се издигна високо и прецизно се приземи на тревата. — Да! — провикна се той, но топката се приплъзна надясно и се зарови в купчина листа. — По дяволите. Това не е честно.

— Адвокат, който очаква животът да е честен. Интересно — каза Кейси, докато вървяха надолу. — Всъщност, през последните няколко години посещавах вечерни курсове по интериорен дизайн. Надявам се в най-близко бъдеще да получа диплома.

— А какво мисли баща ти по този въпрос?

— Баща ми е мъртъв. — Възможно ли бе да не знае кой е баща й?

— Съжалявам.

— Двамата с майка ми катастрофираха с частния си самолет преди пет години. — Това със сигурност бе достатъчен намек.

— Съжалявам — повтори Уорън, сякаш все още не се досещаше. — За теб трябва да е било ужасно.

— Тежко беше. Особено с преследването, на което ни подложи пресата.

— Защо пък ще ви преследва пресата?

— Защото баща ми бе Роналд Лърнър — отговори Кейси и зачака да види реакцията му. Такава не последва. — Никога ли не си чувал за него?

— Трябва ли?

Физиономията на Кейси показа, че би трябвало.

— Израснах в Ню Джърси и постъпих в юридическия факултет в Ню Йорк — напомни й той. — Преместих се във Филаделфия едва когато постъпих при „Милър Шеридан“. Може би ще ме осведомиш за онова, което съм пропуснал.

— Може би по-късно — каза Кейси и пристъпи в сърцевидния пясъчник, а Уорън пресече зелената площ.

Тя зарови токове в мекия пясък и застана стабилно, преди да погледне нагоре и да провери траекторията. С крайчеца на очите си го видя да се готви да удари топката, изящно кацнала най-отгоре на малката купчинка листа. Винаги ли е толкова очевидно, зачуди се тя, припомняйки си предишния му удар. „По дяволите — бе възкликнал той, когато топката му бе изчезнала от поглед. — Това не е честно.“ Изглежда, че все пак топката му не беше потънала толкова дълбоко в листата, както си бяха помислили отначало. Сега я виждаше под друг ъгъл. „Гледай своята си игра“ — скастри сама себе си полугласно. Замахна към топката и напълно я пропусна — нещо, което не бе правила, откакто бе дете и тепърва се учеше.

В крайна сметка завърши с 85 — достоен резултат, но далеч по-висок отколкото показваше нейният хендикап. Уорън постигна 92, макар според неизречените й сметки всъщност да беше 93. (Не му броеше точките нарочно; правеше го автоматично.) Но би могла и да греши. Или пък бе неволна грешка от страна на Уорън. Приказваха прекалено много и не беше трудно да се пропусне някой удар. А може той просто да е искал да я впечатли.

— Той мами на голф — спомни си думите на сестра си.

— Тихо, Дру — промърмори Кейси.

— Извинявай — обади се Уорън. — Каза ли нещо?

— Попитах, знаеш ли защо наричат играта голф?

— Не. Защо?

Кейси се засмя на стария виц, който Уорън сигурно бе чувал поне десетина пъти, но не си призна от любезност.

— Защото всички останали четирибуквени думи били заети.

— Мамка му — изруга отново Дру и изтръгна Кейси от спомените й. — Ето какво става, когато се налага сама да си лакирам ноктите. Обикновено Ейми го прави. Помниш ли Ейми — с диамантения пиърсинг на езика? Работи в онова място на „Пайн стрийт“ — „Имате нокти!“. Както и да е, тя е най-добрата маникюристка в града, номер едно. Винаги съм ходила при нея поне веднъж седмично, докато разбира се, ти не се озова тук и по всичко личи, че вече не мога да си позволя да харча по двайсет и пет долара всяка седмица, някакви си мизерни двайсет и пет долара — натъртено повтори Дру, — за да изглеждат ръцете ми прилично. Както и да е, никакъв маникюр за мен повече, освен ако не искам дъщеря ми да гладува. Което, ако питаш мен, не е чак толкова ужасно, понеже малката Лола започва да дебелее. Да, зная, че е само на пет и има още много време, докато почне да се тревожи за диети и такива работи, но едно момиче трябва винаги да внимава. — Дру изсумтя присмехулно. — Точно на теб май не трябва да ти го казвам. Само ако се бе огледала на две страни, нямаше сега да сме в тази каша.

— Анджела Кемпбъл, елате тук! Вие сте следващата състезателка в „Цената е точна“!

Дру продължи да бърбори, надвиквайки се с крясъците на последната късметлийка в играта и след няколко минути Кейси престана да ги слуша. Тя бе изтощена от нескончаемия поток от думи, проникващ в ушите й като нажежено желязо, откакто докторите обявиха, че може да чува и че е препоръчително всички да й говорят колкото се може повече. Оттогава гласовете не секваха с доброто, макар и ненужно, желание да стимулират мозъка й за по-нататъшна дейност. Шумът почваше от рано сутринта с първата визитация, продължаваше през целия ден с посещенията на лекарите и сестрите, роднините и приятелите и не свършваше дори през малките часове на нощта, когато идваха дежурните да почистят. Ако не й говореха, четяха й: сестрите четяха сутрешните вестници; племенницата й гордо рецитираше „Малката червена шапчица“, а Жанин продължаваше мъчителното си пътешествие по улиците на Мидълмарч през деветнайсети век.

Освен това тук бе телевизията, с парада си от идиотски сутрешни шоупрограми, истерични игри и следобедни любовни сапунки. До тях се нареждаха Монтел, доктор Фил, Опра и Елън^[2], последвани от криминалистите от „Местопрестъплението“, похотливите лекари от „Анатомията на Грей“ и ексцентричните юристи от „Адвокатите от Бостън“. Всички се конкурираха за пълното й внимание.

И, разбира се, тук бе Уорън.

Той идваше всеки ден. Винаги я целуваше по челото и потупваше ръката й. После придърпваше един стол до леглото, сядаше и й говореше кротко. Разказваше й за деня си, докладваше за различните разговори с лекарите й. Казваше, че се надява да могат да проведат още тестове, които да им покажат колко — и дали изобщо — разбира от онова, което чува. Със сигурност има начин да се измери капацитета на мозъка й, беше го чула да спори с доктор Зарб. След колко време ще може отново да използва ръцете и краката си, Уорън бе попитал Джереми. След колко време ще може да я отведе у дома?

Представи си как гледа с копнеж отворените й, но невиждащи очи. Всеки, който ги видеше, би се оттеглил, за да не се натрапва в такъв личен момент. Всеки, но не и Жанин, както се оказа, която без да й мигне окото редовно налиташе, както и Дру, нехаеща за каквото и да е, което не я засягаше пряко.

Възможно ли бе обаче Дру всъщност да не е толкова нехаеща, колкото изглеждаше на пръв поглед?

Възможно ли бе сестра й да се е опитала да я убие, за да сложи ръка на богатството, което смяташе, че по право й принадлежи?

„Мислех, че е редно да ти кажа, защото ти продължаваше, както обикновено, без да гледаш къде ходиш и стъпваш, да вървиш по погрешното място — бе й прочела Жанин. — Ти винаги виждаш неща, които никой друг не вижда; но никога не виждаш очевидното.“

Дали не бе пропуснала очевидното, когато то се е отнасяло до сестра й? Бе ли стъпвала на погрешното място, без да признава всеизвестното?

Едно обаче беше очевидно, принудена бе да признае Кейси: Дру имаше както мотива, така и възможността да я убие.

Не, няма да правя това. Няма да позволя съмненията на детектив Спинети да отровят ума ми. Уорън все още вярва, че е станало случайно. Довери се на инстинктите му. Концентрирай се върху нещо по-приятно. Слушай проклетия телевизор. Познай колко в действителност струва тази огромна паста за зъби.

— Е, разкажи ни нещо за себе си — обърна се водещият към най-новата пищяща състезателка.

— Е, разкажи ми повече за Кейси Лърнър — чу думите на Уорън. Мекият му глас я помилва по врата и я върна в не толкова далечното минало, когато връзката им тъкмо се формираше, всяко откровение бе източник на прекрасни нови открития, а любовта бликаше от всяка въздишка и възбуждащо се усещаше при всяко затишие в разговора.

— Какво би искал да знаеш?

Прекарваха утринта на селския пазар в Ланкастър, приятно градче на стотина километра от Филаделфия, с население малко под шейсет хиляди души. Първоначално се наричало „Пасбище Гибсън“ и било основано от швейцарски менонити^[3] около 1700 година. Сега представляваше градче с предимно пешеходни улици, по които стари исторически сгради съжителстваха с множество модерни магазини. Селският пазар, на който мнозина местни фермери амиши^[4] носеха да продават месо, плодове, зеленчуци, хлебни и занаятчийски изделия, съществуваше от началото на 18 век, а сградата от червени тухли, в която се помещаваше, представляваше един от най-старите покрити пазари в Америка.

— Искам да зная всичко — отговори Уорън.

— Просто така?

— Не искам много.

Кейси се усмихна.

— Не съм кой знае колко интересна.

— Малко се съмнявам в това.

— Истина е. Доста съм праволинейна. Общо взето това, което виждаш, е всичко. — Тя помълча, наклонила глава на една страна. Дългата й руса коса падаше върху дясното рамо. — Така че ти ми кажи — какво виждаш?

Сега той помълча. Уорън се приближи дотолкова, че лицето му бе само на сантиметри от нейното.

— Виждам една красива жена с тъжни сини очи.

— Какво?

— И не мога да не се зачудя, защо е толкова тъжна — продължи той, без да обръща внимание на въпроса й.

— Грешиш — възрази Кейси. — Не съм…

— И искам да я прегърна и да я притисна, да я успокоя, че всичко ще бъде наред…

— … тъжна.

— Искам също да я целуна и да оправя нещата.

— Е, може би мъничко тъжна. — Кейси повдигна брадичка и той долепи устни до нейните. Усещането беше като от лек допир на перце.

— Но като се замисля, всъщност съм напълно съкрушена — прошепна тя, обви ръце около него и той отново я целуна.

Прекараха нощта — първата им съвместна нощ — в „Кингс котидж“, имение в испански стил, превърнато в един от общо двата хотела, предлагащи закуска. Построен през 1913 г., той имаше осем стаи със самостоятелни бани, мебелировката бе от антики, а леглата — широки и удобни.

— Прекрасен е — каза Кейси, докато съдържателят с огнената коса им подаваше ключа.

— Ти си прекрасна — каза Уорън и отново я прегърна.

Правиха любов, първият от многото пъти за тази нощ и за последвалите седмици и всеки път беше „вълшебен“, както по-късно сподели Кейси с Жанин и Гейл.

— Сякаш ми чете мислите — каза им тя.

— Толкова е романтично — отбеляза Гейл.

— Извинявай, но ще повърна — заяви Жанин.

Темата за децата възникна при един от следващите им излети през уикенда, този път до историческия Гетисбърг. Тъкмо приближаваха края на дългата около километър и половина екскурзия около Биг раунд топ^[5], когато покрай тях профучаха три момчета, като едва не събориха Кейси.

— Е, колко деца би искала да имаш? — попита Уорън, след като я хвана за лакътя, за да не падне.

— Не зная. Всъщност никога не съм мислила по този въпрос — излъга Кейси. В действителност доста бе мислила за децата, които щеше да има. Често се чудеше каква ли майка ще бъде — отсъстваща и безразлична като собствената й, разсеяна и безхаберна, подобно на Дру, или може би по-скоро като „истинската“ майка, която помнеше от детството си в пясъчника, жена, която се радва на децата си и желае да ги възпитава и да се грижи за тях. — Предполагам, че две не е лошо. Ами ти?

— Е, не забравяй, че аз съм единствено дете, затова винаги съм си представял пълна къща с деца, но и две не звучи лошо. — Той се засмя, сякаш току-що се бяха споразумели по важен въпрос и бяха стигнали до решение.

Кейси се престори, че не забелязва това.

— Какви бяха родителите ти?

— Ами, всъщност никога не съм познавал баща си — равнодушно отбеляза Уорън. — Умрял е, когато съм бил малък. Майка ми, от друга страна… — Той се засмя. — Тя беше страстна личност. Страст, с която трябва да се съобразяваш.

— Как така?

— Като за начало, омъжвала се е пет пъти.

— Шегуваш се!

— Не, не се шегувам. Според семейната легенда се е развела със съпруг номер едно, след като я е хвърлил надолу по стълбите, а с номер две, когато влязъл в затвора за злоупотреби. Съпруг номер три, баща ми, единственият свестен от всички според майка ми, починал от инфаркт на четирийсет и девет годишна възраст. Почти не си спомням номера четири и пет, понеже бях в далечно училище по времето както на едното, така и на другото фиаско. Майка ми обаче съумя да излезе от тези два експеримента с достатъчно пари, за да поддържа онзи стил, от който винаги се бе възхищавала. И като стана дума за това, боя се, че ще трябва да настоявам за предварителен брачен договор.

— Какво?

— Преди да продължим с този разговор за брак…

— Какъв разговор за брак?

— В офиса ти, в деня, когато се запознахме. Да не би вече да си забравила за предложението ми?

— Ти не говореше сериозно — възрази Кейси, макар да знаеше — и винаги бе знаела, че той бе сериозен.

— Искам да се срещнеш с адвокат и да го накараш да изготви напълно ясен предбрачен договор — каза й той. — В случай на развод, какъвто, повярвай ми, никога няма да има, понеже имам намерение да те направя най-невероятно щастливата жена на планетата, искам да съм сигурен, че всичките ти притежания ще са напълно защитени. Никой — подчертавам, никой — никога не бива да се съмнява в мотивите ми по отношение на теб, нито да ме обвинява, че съм се оженил за теб заради парите ти.

— Е, взе ли парите ми? — питаше сега Дру.

Кейси моментално се върна в настоящето. На кого говореше Дру?

— Както вече ти обясних, ситуацията е много сложна — започна Уорън.

— Колко сложна би могла да бъде? Това са си моите пари.

— Да, така е. Но бяха под контрола на Кейси, а сега Кейси…

— … е няма като риба. Кажи ми нещо, което не зная.

— Опитвам се.

Кейси си представи как сестра й кръстосва ръце, пръстите й са разперени, за да не размаже прясно лакираните си нокти, обляга се назад и челюстта й е стисната в очакване.

— Слушам, господин адвокат — каза тя. — Дайте най-доброто от себе си.