Джой Филдинг
Натюрморт (5)

5.

— Как е съпругата ви? — попита детективът.

— Почти без промяна — отговори Уорън. — Имате ли някакви новини относно катастрофата?

— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— Какви въпроси?

— Знаете ли какво е правила жена ви в Южна Филаделфия в деня на катастрофата, господин Маршъл? — незабавно попита детектив Спинети.

— Какво е правила в Южна Филаделфия? — повтори Уорън, сякаш се мъчеше да осмисли въпроса. — Имаше среща за обяд с приятелки. Защо?

— Помните ли името на ресторанта?

Защо искате да знаете това?

— Струва ми се, че беше „Саутуорк“ на „Саут стрийт“. Какво значение има това?

— Ако можете да ме изтърпите само още няколко минути.

Настъпи кратка пауза. Кейси си представи как Уорън дава на полицая мълчаливото си съгласие.

— Казахте, че се е срещнала с приятелки за обяд — продължи детективът. — Знаете ли кои са те?

— Разбира се, че зная.

— Може ли да науча имената им?

— Жанин Пегабо и Гейл Макдоналд.

— Пише се П-е-г…

— … а-б-о — бързо довърши Уорън. Кейси чуваше как скърца химикалката. — Макдоналд се пише М-а-к — добави той без подкана. — Те са най-добрите й приятелки. Още веднъж се налага да ви питам какво общо има това с катастрофата с жена ми?

По-дълга пауза. После:

— Всъщност вече не сме убедени, че е била случайна.

Какво?

— Какво?

Какво искате да кажете?

— Какво ми казвате?

— Имаме причина да смятаме, че жена ви може да е била мишена.

Не разбирам.

— Каква причина?

— Когато отново прегледахме касетите от видеокамерите на гаража…

Видеокамерите? Имало е видеокамери?

— Успяхте ли да видите по-добре лицето на шофьора? — прекъсна го Уорън. — Някой, когото разпознавате ли е?

— Не, боя се, че не. Шофьорът е с качулка и тъмни очила и си държи главата наведена надолу. В съчетание с лошото качество на лентата, няма възможност за положителна идентификация.

— В такъв случай не разбирам. Кое ви кара да мислите, че някой преднамерено ще блъсне жена ми? — Гласът на Уорън пресекна и той се прокашля, за да скрие звука.

Някой нарочно ме е блъснал?

— По-добре седнете, господин Маршъл — каза детектив Спинети. — Изглеждате малко блед.

— Не искам да сядам. Искам да знам защо вече не смятате, че катастрофата е била случайна.

— Моля ви, господин Маршъл. Разбирам, че това ви разстройва…

— Казвате ми, че някой се е опитал да убие жена ми, за лога. Разбира се, че съм разстроен.

Чакай малко. Искаш да кажеш, че някой се е опитал да ме убие? Това ли твърдиш?

— Позволете ми да обясня — започна детективът.

Трябва да има някаква грешка. Кой би искал да ме убие?

— Извинете. Разбира се. Продължавайте. Съжалявам — извини се Уорън.

Кейси чу шум от наместване на столове и сядане, Уорън на единия, полицаят до него. Тя си представи детектива висок и смугъл, с оредяваща вълниста тъмна коса и дълбоко набраздено лице. Гласът му, силен и прозаичен, показваше, че е свикнал да командва. Реши, че той навярно е към четирийсетте, въпреки че лесно би могла да сбърка с десетилетие в двете посоки. Гласовете са толкова подвеждащи, реши Кейси.

— Както вече казах, прегледахме отново видеокасетите. — Детектив Спинети направи малка пауза, сякаш очакваше отново да го прекъснат, но това не стана и той продължи: — За съжаление, паркингът съществува отдавна и камерите са стари. Така че единственото, което знаем със сигурност е, че превозното средство, блъснало жена ви, е „Форд“, последен спортен модел, вероятно сребрист на цвят. Увеличихме изображението и успяхме да видим част от регистрационната табела. Но вие вече знаете това.

— Явно има нещо, което не зная.

— След като проследихме частта от номера, установихме, че е фалшив. Това, както и фактът, че съпругата ви е дъщеря на Роналд Лърнър, който е разбунил доста духове на времето си…

— Това време отдавна е минало. Човекът е мъртъв от години — сопна се Уорън. — Защо някой ще преследва дъщеря му сега?

— Не казвам, че се е случило. Казвам само, че то ни накара да си помислим, че случаят може да не е просто катастрофа с бягство, както допуснахме в началото. Затова се върнахме и отново прегледахме касетите, както тези при изхода, така и при входа на гаража. Тази сутрин започнахме най-напред с това, за да проверим дали можем да видим спортния автомобил като влиза. За съжаление камерите на отделните нива не са били заредени с ленти и не ни бяха от особена полза.

— И какво открихте?

— Видяхме жена ви да влиза точно преди обяд…

Нова пауза. По-драматичен ефект ли търси, нетърпеливо се запита Кейси. Просто изплюй камъчето.

— Продължете — подкани го Уорън.

— … а колата, която я е блъснала, влиза скоро след нея.

— Колко скоро?

— След няколко секунди.

След няколко секунди. Какво означава това?

— Искате да кажете, че смятате, че може да е била следена?

— Би било ужасно голямо съвпадение, ако не е била. Помислете, господин Маршъл. Жена ви влиза в гаража точно преди обяд, следвана непосредствено от същата кола, която няколко часа по-късно я блъска.

— Но би могло и да е съвпадение — натърти Уорън, очевидно отказвайки да разбере онова, което и за Кейси вече беше очевидно.

Някой я бе проследил до гаража, чакал е там, докато се върне, после се е опитал да я убие.

— Би могло — неубедено се съгласи детективът.

— Мили боже — прошепна Уорън и Кейси си представи как заравя лице в ръцете си.

— Можете ли да се сетите за някой, който би искал да навреди на жена ви, господин Маршъл?

— Нито един — без забавяне произнесе Уорън. — Кейси е чудесна жена. Всички я обичат.

— Може би някое ревниво бивше гадже…

Кейси почти почувства как Уорън клати глава, а няколко разсеяни кичура мека кестенява коса падат на челото му.

— Жена ви работи ли, господин Маршъл?

— Декоратор по вътрешно обзавеждане е. Защо?

— Някакви недоволни клиенти?

— Ако човек не е доволен от декоратора си, той го уволнява, детективе. Не го убива.

— И все пак, бих се радвал да получа списък с клиентите й.

— Ще ви го доставя още утре сутринта.

— Какво ще кажете за хората, които работят за нея? Неудовлетворени служители, някой наскоро уволнен…?

— Кейси работеше сама. Бизнесът бе сравнително нов. Преди тя… — гласът му секна.

— Преди тя…? — повтори детектив Спинети.

— С приятелката й Жанин имаха фирма за намиране работа на юристи.

— За Жанин Пегабо ли става дума?

Кейси си представи как той си поглежда бележките.

— Да.

— Съдружници ли бяха?

— Да.

— Но вече не работят заедно. — Бе наполовина констатация, наполовина въпрос.

— Не. Пътищата им се разделиха преди около година.

— И защо така?

— Просто Кейси искаше да пробва други неща. Винаги се е интересувала от дизайн…

— А как се почувства от това госпожа Пегабо?

— Беше разбираемо разстроена, поне в началото. Но го преодоля. Примири се. Определено не би се опитала да убие Кейси заради това.

— Знаете ли каква кола кара тя, господин Маршъл?

— Хм, „Тойота“, мисля.

„Нисан“. И е червен, не сребрист.

— И е червен — добави Уорън. — Жанин винаги кара червени коли.

— Какво ще кажете за Гейл Макдоналд?

— Нямам представа каква кола кара.

„Форд Малибу“, бял.

— Гейл е най-милият човек на света — каза Уорън. — Наистина съм я виждал да слага мравка на салфетка и да я изнася навън, вместо да я убие. Няма начин да иска да навреди на Кейси.

Това е нелепо. Нито Гейл, нито Жанин имат нещо общо със случилото се с мен.

— Не можете сериозно да мислите, че някоя от тези жени има нещо общо със случилото се — повтори мислите й Уорън.

— Просто покривам всички полета — уклончиво отвърна детективът. — Споменахте, че допреди година жена ви се е занимавала с бизнес по намиране работа на юристи.

— Да.

— Някои юристи, които би могла да е ядосала?

— По природа юристите винаги са ядосани за нещо — отговори Уорън. — Но Кейси си имаше начин…

Чакай малко. Имаше един такъв адвокат… Нищожество, така го бе нарекла Жанин на обяда.

— Честно казано, не се сещам за никого, който да е бил толкова ядосан, че да се опита да я убие.

По дяволите, как му беше името? Муди? Мъни? Не. Муни. Точно така. Ричард Муни.

— Може би трябва да говорите с Жанин за това.

Но дали Ричард Муни би се опитал да ме убие, само защото не сме му намерили добра работа?

— Кажете ми — започна детектив Спинети, — има ли някой, който би спечелил от смъртта на жена ви?

Какво искате да кажете?

— Да спечели?

— Не е тайна, че съпругата ви е много богата жена, господин Маршъл. В случай на смърт, кой ще наследи имуществото й?

— Вероятно сестра й — след минутен размисъл отговори Уорън. — Честно казано, не съм сигурен.

— Не сте сигурен? Вие сте адвокат…

— Аз не съм адвокат на Кейси, детектив.

— Споменахте сестра…

— По-малката сестра на Кейси, Дру.

— Те близки ли бяха?

— Не съвсем.

— Имате ли нещо против да попитам защо?

Отново минута размисъл, после:

— Въпреки че тя бе изключително добре осигурена — предпазливо започна Уорън, — Дру винаги е ненавиждала обстоятелството, че баща й бе посочил Кейси за управител на имуществото му.

— С което е дал ефективен контрол над финансите си на Кейси?

— Дру не е най-отговорният човек на планетата — обясни Уорън. — Преживяла е своя дял от проблеми с наркотиците и алкохола.

— Знаете ли каква кола кара?

— Нямам представа. Сменя ги почти толкова често, колкото и гаджетата си.

Кейси направо виждаше как детектив Спинети повдига вежди.

— Разбирам — отбеляза той.

— Нищо не разбирате — твърдо заяви Уорън. — Дру може и да е хахо. И определено си има проблеми. Но няма начин да навреди на Кейси.

— Някаква идея с кого се среща сега? — попита детективът, пренебрегвайки възражението му.

— Мисля, че се казва Шон. Съжалявам, фамилията му ми се губи.

— Сигурно не знаете и каква кола кара този Шон?

— Съжалявам, не. Трябва да питате Дру. Но още веднъж ви казвам, не може да си мислите…

— Просто събирам информация, господин Маршъл.

Уорън шумно си пое дъх.

— В такъв случай, предполагам ще искате да узнаете и аз къде съм се намирал през следобеда, когато жена ми бе блъсната — изрече и бавно издиша Уорън.

Какво? Не!

— Сам разбирате, че трябва да ви попитам.

Нищо такова не разбирам.

— Зная си упражнението, детектив. Зная също така, че съпругът винаги е първият заподозрян в случаи като този. Но пък вие трябва да разберете, че съм на прага да ме направят пълноправен партньор в една от водещите юридически фирми в града и че сам печеля значително. Никога не съм се интересувал от богатството на жена ми. Освен това бях в офиса си и разговарях с клиент по времето, когато е била блъсната. Ще се радвам да ви снабдя със списък от поне десетина души, с които можете да разговаряте и които ще свидетелстват, че не съм напускал бюрото си целия ден, дори и за обяд. Бях там, когато се обадиха от болницата… — Гласът му отново секна. Той отново се прокашля, за да го прикрие.

— Имате ли някакви застраховки живот за жена си, господин Маршъл?

— Не.

— Това не изглежда много юридически издържано — отбеляза детектив Спинети.

— Юристите са пословично немарливи, що се отнася до личните им дела. Освен това Кейси е млада, беше в отлично здраве и нямаме деца. Предполагам и двамата сме смятали, че ще имаме много време да си говорим за тези неща. — Гласът му заглъхна и след секунди напълно изчезна. — Не се ожених за жена ми заради парите й, детектив. Ожених се за нея, защото я обичам. Толкова много я обичам.

О, Уорън. И аз те обичам. Повече, отколкото някога ще узнаеш.

— Ако можех да си сменя мястото с нея, бих го направил. — Гласът му за трети път се прекърши. Този път той не направи усилие да го прикрие.

Внезапно вратата се отвори.

— О, извинете — каза някой. — Предполагам, че трябваше да почукам.

— Доктор Айн — поздрави го Уорън и бутна стола си назад. Той изскърца по пода и се удари в ръба на леглото. — Това е детектив Спинети от полицията на Филаделфия.

— Хванали ли са човека, който…?

— Не още — отговори детектив Спинети. — Но ще го хванем.

— Ужасна работа — каза докторът.

— Да — съгласи се детективът. — Вижте, аз по-добре да си тръгвам и да ви оставя насаме.

Не. Не можете просто да влезете тук, да обявите, че някой се е опитал да ме убие, да насочите подозрително пръст буквално към всички, които познавам и после да си тръгнете.

Чу се шум от преместване на още един стол.

— Нали ще ме държите в течение? — попита Уорън.

— Можете да разчитате.

— Всичко наред ли е? — попита докторът, когато детективът си тръгна.

— Вие ми кажете — върна му въпроса Уорън.

Кейси усети как докторът се приближава до леглото й и си представи как се взира в нея.

— Ами, като се имат предвид всички неща, жена ви се справя доста добре. Тя успешно премина през трахеостомията. Тръбата изглежда добре. И дишането й, четиринайсет в минута, е стабилно.

— Което какво точно означава?

— Което означава, че се надяваме съвсем скоро да махнем обдишването.

— Това разумно ли е?

— Уверявам ви, че няма да предприемем нищо, преди да му е дошло времето.

— А щом се премахне обдишването? Когато Кейси почне да диша самостоятелно, тогава какво?

— Тогава ще махнем и тръбата.

— А след това?

— Не зная — призна докторът след продължителна пауза. — Вижте, иска ми се да можех да ви кажа нещо по-конкретно. Но се налага просто да преценяваме ден за ден.

Ден за ден, повтори си Кейси, когато всички си бяха отишли. Ден за ден, мислеше си тя, докато шумотевицата на деня заглъхваше в печала на нощта.

Някой умишлено ме е блъснал, изрече безмълвно, а сънят вече кръжеше в мозъка й като хеликоптер, търсещ място за кацане. Някой се опитва да ме убие.

Някой ме иска мъртва.

Кой?

— Къде бяхте във въпросната нощ? — внезапно попита някакъв мъж.

Детектив Спинети?

— Бях си вкъщи цяла нощ — отговори друг мъж.

Кой е? Има ли някой тук?

— Имаше ли някой с вас?

— Не. Бях сам.

Не разбирам. Кои сте вие? За какво говорите?

А после изведнъж разбра. Нямаше никой в стаята. Беше сама, точно като мъжът, когото разпитваха по телевизията в нощта, когато жена му е била жестоко разстреляна.

Тя си представи всичко.

Целият епизод не бе нищо друго, освен комбинация от сънища и телевизионни повторения, нещичко, сътворено от ума й, колкото да минава времето и да не полудее от скука. Никой не се бе опитвал да я убие. Не съществуваше никакъв детектив Спинети. Мозъкът й е бил разтресен. Точно така бяха казали докторите. Нали? Може и това да бе нещо, измислено от въображението й. Как можеше да разбере?

Как можеше да е сигурна в каквото и да било?

Събуди се. Събуди се. Събуди се. Този сън вече не е ни най-малко интересен. Отдавна престана да има смисъл.

Никаква кола не ме е блъснала. Не лежа, изпотрошена и в кома, в някакво тясно болнично легло. Дишането ми не зависи от апарат; в трахеята ми няма тръба. Не съм чувала санитарка да се заканва, че ще съблазни съпруга ми. Съвършено сигурно е, че не съм чувала полицай да разправя, че състоянието ми е резултат от умишлено действие и че всички, близки на сърцето ми, приятелките и колегите ми, сестра ми, дори съпругът ми, когото обожавам, са заподозрени.

Не съм. Не съм. Не съм.

Събуди се. Събуди се. Събуди се.

Кейси лежеше в леглото си, невиждащите й очи бяха втренчени в тавана. Небето пада, помисли си тя, припомняйки си класическата детска приказка за Малкото Пиле. Помъчи се да си спомни как свършваше. Небето наистина ли се бе сринало, или просто ставаше дума за някакво глупаво пиле, което тича насам-натам, размахва криле и буни духовете, без друга причина, освен собствената си нарастваща истерия. Какво всъщност се случваше с това лудо пиле? Кейси продължаваше да се чуди, докато най-накрая се предаде на съня.