Джой Филдинг
Натюрморт (16)

16.

— „Останал сирак, още щом завършил общественото училище — прочете Жанин. — Баща му, военен, не бил оставил много на трите си деца и когато момчето Терций поискало да получи медицинско образование, на настойниците му им се видяло по-лесно да уважат молбата му, като го пратят при един провинциален лекар, отколкото да възразят заради семейната чест. Той бил от онези рядко срещащи се младежи, които отрано се ориентират и решават, че искат да правят в живота си нещо, заради самото него, а не понеже бащите им са го правили.“

— Какво е това, което й четете? — попита Патси и намести възглавницата под главата на Кейси. Мирисът на лавандула закръжи около нея като досадна муха.

— „Мидълмарч“.

Махай се, Патси. Тъпата книга почти бе почнала да ми харесва.

— „Мидълмарч“ ли? Какво означава това?

— Името на града, в който се развива действието.

— И за какво се разправя?

— За живота.

Освен това ме разсейва от неприятностите ми.

Патси звучно произведе нещо средно между изсумтяване и смях.

— Добра ли е?

— Смята се за шедьовър.

— Изглежда дълга — констатира Патси.

Шум от разлистване на страници.

— Шестстотин и тринайсет страници.

— Шестстотин и тринайсет! О, не, за мен е малко длъжка. И какъв шрифт само. Ще ослепея.

— Ти предпочиташ едър шрифт, така ли?

Кейси си представи великодушната усмивка, изпълнила слабите страни на Жанин.

— Не чета толкова много — призна Патси.

— Е, времето никога не стига. Сигурна съм, че имаш много работа.

Кейси си представи как усмивката на Жанин преминава към очите й, от което изписаните й вежди се извиват нагоре.

— Харесвам трилъри с убийства — каза Патси. — Винаги ме разсмиват.

— Намираш убийствата за смешни?

— Е, не точно смешни — побърза да се поправи тя. — Но поне са забавни.

— Забавни ли?

— Добре де, интересни да кажем. Като това, което се случва с госпожа Маршъл. — И Патси шумно си пое дъх. — Мислите ли, че някой наистина се е опитал да я убие?

Жанин проговори след няколко секунди.

— Ами полицията в голяма степен отхвърли главните заподозрени. Явно, никоя от следите им не се доказа. Така че, в крайна сметка изглежда, че все пак е била случайна катастрофа.

Как така полицията е отхвърлила главните заподозрени? Да не искаш да кажеш, че са приключили с разследването?

— Както и да е, извинявайте за прекъсването. Почетете още.

Кейси почувства как Жанин изправя гръб, опъва рамене и вдига книгата от скута си. Винаги бе мразила някой да й казва какво да прави.

— „Повечето от нас, които се занимават с дадена тема с любов — продължи тя след продължителна пауза, през която, според Кейси, обмисляше какви биха били последствията, ако метне тежката книга по главата на Патси, — сигурно си спомнят как в някой сутрешен или вечерен час се качват на висок стол, за да достигнат непрочетен още том, или седят и с отворена уста слушат думите на нов разказвач, или пък поради липса на книги се вслушват в гласовете вътре в себе си и това е първото съзнателно начало на любовта.“

— Какво означава това? — попита Патси.

— Предполагам, че се отнася за първия път, когато осъзнаваме, че обичаме нещо. Или някого.

— Защо тогава той просто не го каже?

— Тя — поправи я Жанин.

— А?

Няма значение.

Разбрах, че съм влюбена в Уорън в мига, в който го погледнах, помисли си Кейси. Въпреки че експертите несъмнено биха настоявали, че това е било само физическо привличане. Любовта, биха твърдели те, идва по-късно, след като хората се опознаят.

Само че тя не го бе опознала. Не истински.

Кой бе този мъж, за когото се бе омъжила? Уорън Маршъл истинското му име ли бе? Колко от онова, което й бе казал, бе истина, ако имаше изобщо такова? Майка му действително ли се бе омъжвала пет пъти? Баща му беше ли починал, когато той е бил малък?

Последните два брака на майка му наистина ли са имали за цел само да й осигурят онзи начин на живот, към който се е стремяла? От нея ли Уорън бе наследил вкуса си към хубавите неща в живота?

А сега си търсеше собствено наследство.

Нямаше съмнение, че бе адвокат и то добър. „По-умен от господа“ — бе го оценил с възхищение Уили Били. Със сигурност достатъчно умен, че да я измами. Достатъчно умен, че да не си пропусне шанса. Достатъчно умен, че да подведе полицията.

Полицията в голяма степен отхвърли главните заподозрени.

— Знаеш ли как ги хващат всички тези нещастни копелета? — бе я попитал една сутрин неотдавна, докато четяха вестника в просторната им кухня. Имаше предвид една статия за някакъв мъж, който убил жена си в деня, след като й направил застраховка за един милион долара. — Не защото са алчни. Това е по условие. А защото са дяволски тъпи. Кой прави застраховка на жена си за един милион долара в деня, преди да я убие? Не се ли сещат, че това ще включи някоя и друга аларма? Исусе, защо тогава просто не публикуват обява „Аз го направих!“. Помислете малко, приятели — бе казал, а тя се бе засмяла, съгласна с него.

Много се бе смяла по време на съвместния им живот.

— Обичам да те слушам как се смееш — повтаряше й често.

Естествено, помисли си Кейси сега. Така знаеше, че кълве на чара му.

— Обичам те — казваше й той всеки ден от брака им.

— Обичам те — повтаряше тя без подкана.

— Господи, Кейси, толкова ми липсваш — бе казал не толкова отдавна, приседнал отстрани на леглото й.

— Трябва да излезеш — повтаряха му постоянно приятелите му. — Трябва да си живееш живота.

— А аз им отговарям, че моят живот е тук — казвал той. — В тази болница.

Всички онези прекрасни неща, които бе разказал на Патси за нея. Вярвал ли ги е наистина? Или просто подреждаше сцената и играеше съкрушения и любящ съпруг заради нея? И заради себе си, разбира се. Като всеки социопат казва на хората онова, което искат да чуят.

Полицията в голяма степен отхвърли главните заподозрени.

— Искам да знаеш колко много означават за мен последните ни две години заедно — беше й казал. — Ти си страхотна съпруга, Кейси, най-добрата любовница и другарка, за която един мъж може да си мечтае.

Дали беше искрен за каквото и да е от това, замисли се Кейси сега. Истинските си чувства ли бе признал, или само позираше за пред Патси?

— Съжалявам. Не знаех, че сте тук — чувала го бе да казва — колко ли пъти? — на санитарката, наблюдаваща го от прага.

— Времето, прекарано заедно с теб, бе най-щастливото в живота ми — бе казал той. — За мен е много важно да знаеш това.

Защо? Дали така не й казваше, за да не приема твърде лично опита му да й отнеме живота, да не възприема желанието му тя да е мъртва като знак за неудовлетворение от представянето й като съпруга?

Колко ли разочарован се е почувствал, когато е узнал, че тя е оживяла след катастрофата, колко ли потресен е бил от откритието, че би могла да прекара в кома до старини, дори по собствените му думи, „да ги надживее“ всичките? А после да разбере, че не само с всеки ден се възстановява, но и става по-силна — какъв горчив хап, особено след като изследванията показаха, че и чува.

Дали тази информация го държи буден по цяла нощ? Дали лежи в леглото и се чуди, също като нея, какъв ще е следващият му ход и кога е най-добре да го предприеме?

— Предполагам, че двете с госпожа Маршъл сте приятелки отдавна, а? — Мислите й бяха прекъснати от гласа на Патси.

— От колежа.

А аз все пак се съмнявах и в теб. Що за приятелка ме прави това?

— Господин Маршъл каза, че сте имали общ бизнес.

— Така ли? Кога ти каза това?

— След последното ви посещение. Аз говорех как вие и онази другата жена… как се казваше?

— Гейл ли?

— Гейл, точно така. Хубаво е да имаш такива добри приятелки.

Единствените ми приятелки, всъщност, призна пред себе си Кейси. Определено имаше много познати, но кръгът от близки приятели през годините се бе смалил, особено след брака й с Уорън. Времето никога не стига, както бе отбелязала по-рано Жанин, а Уорън бе запълнил толкова голяма част от него.

— Е, какво друго каза господин Маршъл за мен? — попита Жанин.

— Май само това.

— Май само това — разсеяно повтори Жанин. — Е, как ти се вижда той?

— В какъв смисъл?

— Държи ли се?

— Мисля, че е възхитителен. Предполагам, че наистина са били луди един по друг, а?

— И кое те кара да смяташ така?

— О, веднага се вижда. Начинът, по който я гледа. Как винаги й държи ръката и й шепне. Сигурно е много тежко, не мислите ли? Искам да кажа, в един момент си щастливо женен мъж, а в следващия, ами…

— Просто животът е пълен с неприятни малки изненади — заключи Жанин.

На мен ли го казваш.

Горката Патси, помисли си Кейси и почти й дожаля за момичето. Уорън те разиграва, точно както разиграваше мен. Ти, разбира се, също го разиграваш. Може би двамата сте един за друг.

— Какъв адвокат е той? — попита Патси.

— Защо? Да не би да си си навлякла някаква беда?

— Аз ли? Не. Разбира се, че не. Питам просто така, за да говорим за нещо.

— Не се налага особено — заяви Жанин.

Патси си прочисти гърлото.

— Аз май ще тръгвам.

Кейси почувства как Жанин се усмихва ослепително в отговор.

— Няма да те задържам.

— Е — въпреки всичко продължи да се намира на приказка Патси. — Беше ми приятно да си поговорим.

— Приятен ден — бе незабавният отговор.

— О, здравейте, господин Маршъл — неочаквано възкликна Патси. Гласът й бе поне половин октава по-висок. — Позакъсняхте днес.

Затова значи се мотаеш наоколо.

— Имах среща с лекарите на Кейси — каза Уорън, приближи се до леглото и я целуна по челото. — Здравей, миличка. Как се чувстваш тази сутрин?

Всеки ден съм малко по-добре. От това ли се боиш?

— Здравей, Жанин. Как вървят нещата в Мидълмарч?

— Маршируват неотклонно към средата^[1] — саркастично произнесе Жанин.

Патси се засмя.

— Приятелката ви е много забавна.

Кейси почувства как всеки мускул в тялото на Жанин се стегна.

— Да, така е — отговори Уорън с развеселена нотка в гласа. — Днес Кейси изглежда доста добре, не мислиш ли?

— Трахеята й зараства наистина много добре — каза Патси. — След като вече обдишвателят и другите тръби ги няма, струва ми се, че е въпрос само на време.

А времето е тъкмо онова, което нямаш, нали, Уорън? Във всеки случай, ако действително съм на път напълно да се възстановя.

— Време за какво? — попита Жанин.

— Възнамерявам да отведа Кейси у дома — отговори Уорън.

— Така ли? Мислиш ли, че е добра идея?

— Мисля, че е страхотна идея. Не се сещам за нищо по-добро за Кейси от това, да си бъде в собствения дом, в собствената стая, заобиколена от нещата, които обича.

Ако за теб е все едно, бих предпочела да остана където съм си.

— А какво казват докторите?

— Съгласни са, че сега, след като раните й са зараснали и тя диша самостоятелно, няма основателна причина да я задържат тук.

Само дето, щом ме освободят, ще съм мъртва.

— Тя все още се храни през тръба — напомни му Жанин.

— Това няма да е проблем.

— Още е в безсъзнание — настоя приятелката й.

— И може да остане още известно време. — В тона на Уорън се долови следа от раздразнение. — Но на този етап това няма отношение.

Няма отношение?

— Няма отношение?

— Лекарите са направили всичко по силите си тук и отчаяно се нуждаят от леглото. Въпросът вече е дали Кейси да иде в рехабилитационна клиника, или да си дойде вкъщи.

Не му позволявай да ме вземе вкъщи. Моля те, Жанин. Той иска да ме отведе, само за да може да довърши каквото е започнал.

— Но как ще се грижиш за нея? Тя ще има нужда от медицинска сестра двайсет и четири часа в денонощието.

— Ще я има — отговори Уорън. — Наел съм също така и икономка на пълно работно време и съм се разбрал с Джереми, физиотерапевтът й, да идва в къщата три пъти седмично.

Без да броим наемния убиец, когото е наел да ме убие.

— И аз ще съм там — изчурулика Патси.

— Ти? — невярващо произнесе Жанин.

— Кейси ще се нуждае от всичката любов и грижа, която може да получи — обясни Уорън.

— Е — констатира Жанин, — май си помислил за всичко.

Не съвсем. Все още не е измислил финалните детайли. Наясно е, че не може да действа прибързано, ала не може и да чака твърде дълго. Не бива да прави нищо, което би могло да възбуди съмненията на полицията, но и не може да поеме риска да се оправя, не и ако правилно съм разбрала чутото. Коварна ситуация, деликатен баланс. Трябва да действа много внимателно.

Предумишлено и злонамерено.

— И за кога е предвидено голямото преместване?

— Веднага щом е готова нужната документация. — Уорън се надвеси над нея и прокара нежно пръсти по страната на Кейси. — Ако даде господ, може още утре да успея да отведа съпругата си у дома.

Кейси почувства очите му да прогарят дупка в нейните.

— Не е ли чудесно, Кейси? Прибираш се у дома.