Джой Филдинг
Натюрморт (23)

23.

— „Доротея бе твърде изтощена, затова звънна и помоли Тантрип да й донесе някаква връхна дреха. От няколко минути седеше неподвижно, но одевешният конфликт не се възстанови. Тя просто чувстваше, че ще каже «да» на собствената си зла орис, бе твърде слаба, прекалено се ужасяваше от мисълта да нанесе тежък удар на съпруга си, затова не можеше да направи нищо друго, освен напълно да се подчини. Седеше мирно и остави Тантрип да й сложи бонето и шала, пасивност, която й бе неприсъща…“ — Жанин неочаквано спря да чете. — Толкова мога да поема за един ден. Боя се, че пасивността на горката Доротея почва да ми лази по нервите. Е, какво ще кажеш да насочим вниманието си към нещо по-живичко, като последния брой на „Вог“, който по случайност нося? — Шумолене, отгръщане на страници. — Знаеш ли, че хипи модата — господи, какъв ужас — се завръща през есента? Есента! Можеш ли да си представиш? Лятото още не е дошло, а те вече говорят за есента. Непоносимо. — Тя наведе списанието към леглото и леко докосна ръката на Кейси.

Кейси бавно и внимателно протегна пръсти към ръката й.

— Имаме посетител — обяви Уорън, влизайки в стаята.

Кейси тутакси отдръпна пръстите си. Дали не ги бе видял? А Жанин?

— Инспектор Спинети — поздрави Жанин, явно изненадана.

Детектив Спинети? Слава богу, че сте тук.

— Госпожа Пегабо — отвърна детективът. — Радвам се да ви видя отново.

Дру ли ви повика? Затова ли сте дошъл?

— Има ли някакво ново развитие?

— Не, боя се, че няма.

О, но вие грешите. Има, и то какво развитие! Толкова много имам да ви разправям.

— Какво стана с Ричард Муни? — попита Жанин.

— Портиерът в сградата на майка му потвърди неговото алиби. Спомни си, че го е видял около времето, когато е станал инцидентът, така че…

— Инцидентът? — натърти Уорън.

Но това не беше инцидент. Не беше.

— Все още не сме напълно убедени…

Казвам ви, не беше инцидент!

— … но нямаме доказателство за обратното.

— Намерихте ли онзи ван, който я е блъснал? — попита Жанин.

— Все още го търсим. Но ако трябва да сме реалисти, навярно вече е предаден за скрап.

— И доколкото разбирам, няма нови заподозрени — констатира Уорън.

— Боя се, че не.

А какво ще кажете за старите заподозрени? Например мъжът, стоящ пред вас в момента?

— Продължаваме да си държим очите отворени.

Не, не е така. Гледате право в човека, сътворил всичко това, а не го виждате изобщо. Всички ли са така слепи като Доротея? Никой ли „не вижда очевидното“?

— Моля ви, не оставайте с впечатлението, че изоставяме случая. Не е така. Понякога тези неща просто отнемат повече време, затова трябва да сме търпеливи и да се надяваме на пробив.

— В такъв случай, защо сте тук, детектив? — попита Уорън.

— Чух, че госпожа Маршъл е изписана от болницата и реших да намина да видя как е.

— Е, това е много любезно от ваша страна — произнесе Уорън и успя да прозвучи така, сякаш наистина го мислеше. — Както можете да видите, няма някаква значителна промяна.

Напротив, има огромна промяна. Погледнете ме, детектив Спинети. Погледнете ме.

— Вие как се справяте?

— Добре. На няколко пъти се поуплашихме от кръвното й. Явно още е много крехка.

Не съм крехка. Хванете ми ръката, детектив Спинети. Ще ви покажа колко съм крехка.

— Но за Кейси се грижат добре. Има си медицинска сестра и терапевт, освен това приятелките й се отбиват почти всеки ден.

— А сестра й?

— Какво за нея?

— Идвала ли е наскоро.

— Да. Защо?

— Просто питам.

Не питаш за когото трябва. Дру няма нищо общо с това.

— Аз мога да изпратя детектив Спинети — обади се Патси.

От колко ли време Патси стои тук, зачуди се Кейси, когато мирисът на лавандула неочаквано подразни носа й.

— Желая ти късмет, Кейси — каза детектив Спинети.

Хвани ми ръката. Моля те, хвани ми ръката.

Пръстите му докоснаха нейните и цялото й тяло се напрегна.

— Довиждане, детектив — каза Жанин.

— Госпожо Пегабо, господин Маршъл — каза детектив Спинети, отдръпна си ръката и бързо напусна стаята.

Не! Върни се. Върни се.

— За какво беше всичко това? — попита Жанин, след като се чу отваряне и затваряне на входната врата.

— Не зная.

— Прозвуча така, сякаш още подозира Дру.

— Нали? — съгласи се Уорън, без да може да скрие нотката на задоволство в гласа си.

— Какво мислиш?

— Не зная вече какво да си мисля. — Уорън изпусна дълбока въздишка. — Е, как са нещата в работата? Май не прекарваш много време там.

— Не. Оставих нещата малко на самотек.

— Никой не очаква от теб да я посещаваш всеки ден, нали знаеш?

— Зная.

Нова въздишка, последвана от продължителна пауза.

— Няма защо да се чувстваш гузна — каза Уорън.

— Кой казва, че се чувствам гузна?

— А не си ли?

— А ти?

За какво говорите?

— Животът е твърде кратък за съжаления — отбеляза Уорън, когато мирисът на лавандула се завърна.

Съжаления за какво? Гузност от какво?

— Мога ли да донеса нещо на някого? — попита Патси. — Кафе или билков чай?

— Мислех, че за тези неща си имаш икономка — забеляза Жанин.

— Тя не работи през уикенда.

— Но Патси работи, така ли?

— Засега да.

— Радвам се, ако мога да помогна — изрече Патси.

— Малка Света Тереза на постоянна служба — каза Жанин.

— Коя?

— Нищо.

На вратата се позвъни.

— Аз ще отворя — каза Патси.

— Натоварена сутрин — отбеляза Жанин.

След няколко секунди входната врата се отвори и нагоре по стълбите се разнесе пронизителен детски глас:

— Лельо Кейси! Аз съм тук!

— Още майтапи и игри — каза Уорън.

Шумно шляпане по стъпалата, последвано от радостни викове.

— Лельо Кейси, само почакай да видиш какво съм ти направила!

— По-леко, Лола — предупреди Уорън, когато момиченцето връхлетя в стаята.

Кейси си представи племенницата си в бяла рокличка с волани и розова панделка в дългата си нежна косичка, макар тя най-вероятно да бе по шорти и тениска, с опъната на опашка коса, същата като майка си на тази възраст.

— Нарисувах картина за леля Кейси. Искаш ли да я видиш?

— Разбира се — отговори Уорън. — Уау. Какво е това?

— Зебра.

— Мислех, че зебрите са черно-бели.

— Тази е специална зебра. Тя е черно-бяла и оранжева и червена.

— Много е красива — каза Жанин. — Сигурна съм, че леля ти Кейси ще се влюби в нея.

— Мога ли да й я покажа? — Кейси усети тялото на детето да се обляга отстрани на леглото.

— Тя не може да види нищо в момента, миличка — обясни Уорън. — Но какво ще кажеш да я залепя на стената, ето тук и така веднага щом се събуди, тя ще я види?

— Добре.

— Отивам да взема лепенка.

— Не си тръгвай заради мен — каза му Дру, която тъкмо влизаше.

— Веднага се връщам.

— Отива за лепенка за картината ми — обясни Лола и се покатери на леглото, сгушвайки се в краката на Кейси.

Кейси усети, че пръстите на краката й се размърдват.

— Здравей, Жанин — каза Дру. — Радвам се да те видя отново.

— За малко се разминахте с детектив Спинети.

— Така ли? Какво правеше той тук?

— Оказа се, че е дошъл да види как е Кейси.

Дру се приближи до леглото и докосна сестра си по бедрото.

— Интересно. И как е тя? — Дръпна си ръката, точно когато Кейси почна да помръдва десния си глезен.

— Все така.

— Още ли й четеш тази книга?

— Няма отърваване.

Дру се засмя. Кейси почна да мърда пръстите на краката си под одеялото.

Погледни ми краката, Дру. Моля те, виж ми краката.

— И аз си имам книжка — каза Лола. — Къде е моята книжка, мамо?

— Някъде в чантата ми. Дамските чанти са дяволски големи в днешно време, можеш целия си живот да сложиш в тях. Проблемът е, че са толкова тежки, че ти скъсват раменете. О, боже…

Видя ли това? Видя ли пръстите ми да се мърдат?

— Мамят ли ме очите? — попита Дру. — Това наистина ли е последният „Вог“?

— Още е топъл.

— Не знаех, че е излязъл. Мога ли да го погледна?

Погледни мен, за бога.

— Внимателно. Тежи почти колкото чантата ти.

— Искам си книжката — заяви Лола.

— Извинявай, Лола. Май съм забравила да я взема. Не можеш ли просто да импровизираш?

— Какво е „да импровизираш“?

— Да си измислиш нещо — обясни Дру и се пльосна на близкия стол. Почна да разлиства списанието. — О, страхотно. Хипи модата отново се връща. Обожавам я.

— Добре, ще импровизирам — изкиска се Лола. — Понеже леля Кейси още спи, ще й разкажа приказката за Спящата красавица.

— Твърде подходящо — одобри Жанин.

— Имало едно време — започна Лола, — един крал и една кралица, които много се обичали. Нали така, мамо?

— Какво?

— Ти не ме слушаш.

— Мама си чете списанието. Но леля Кейси слуша и това е важното. Продължавай. Разкажи й приказката.

— Кралят и кралицата си родили бебе и решили да вдигнат голямо тържество — продължи Лола. Гласът й ставаше все по-изразителен, докато разказваше приказката по памет. — И те поканили всички хора в кралството, дошли и всички вълшебници. Само че кралят забравил да покани една от вълшебниците и тя толкова се ядосала, че се натресла на празненството и когато й дошъл редът да изкаже благословията си за бебето, вместо това я проклела. Казала, че когато принцесата навърши шестнайсет години, ще убоде пръста си на вретено и ще умре. Това е било страшно подло от нейна страна, нали, мамо?

— Определено — отговори Жанин, понеже Дру не каза нищо.

— За късмет обаче една от вълшебниците — продължи Лола, леко запъвайки се на дългата дума, — могла да промени проклятието на лошата вълшебница, така че принцесата да не умре. Само щяла да заспи за сто години.

— Виж какво намерих — прекъсна я Уорън, влизайки в стаята. — Една вълшебна лепенка.

— Наистина ли е вълшебна? — попита удивено Лола.

— Ами, предполагам, че сега ще разберем. Дай ми картината си.

— Може ли да я сложим точно до главата на леля Кейси?

— Можем да я сложим наблизо. Какво ще кажеш да е тук?

— Добре. Мислиш ли, че ще й хареса?

— Мисля, че ще се влюби в нея — увери я Уорън.

— Лола ни развличаше с приказката за Спящата красавица — каза Жанин.

— Мама е забравила да ми донесе книжката, така че импровизирам — поясни Лола.

На входната врата отново се позвъни.

— Аз ще отворя — провикна се откъм стълбището Патси.

— Колко е услужлива — каза Жанин.

— И така, с надеждата да предотвратят злата прокоба — рецитира по памет Лола, продължавайки така, сякаш не беше прекъсвала. — Какво е „предотвратят“?

— Да й попречат — обясни Жанин. — Гледат да не се случи.

— О, добре. И така, с надеждата да предотвратят злата прокоба — повтори Лола, — кралят заповядал да унищожат всички вретена в кралството. Обаче пропуснал едно.

— Първо забравил да покани една от вълшебниците, после пропуснал едно от вретената. На това му се вика небрежен крал — коментира Жанин.

— Здравейте, всички — поздрави от вратата Гейл.

— Здравей, непозната — многозначително произнесе Жанин. — Толкова е заета с новото си гадже, че вече изобщо не я виждам.

— Не е вярно — възрази Гейл със срамежливо кискане. — Как е Кейси?

— Много добре — отговори Уорън. — Помниш сестрата на Кейси, нали?

— Разбира се. Как си, Дру?

— Добре. Запознавам се с последните модни тенденции. — Кейси си представи как повдига списанието да го види Гейл.

— Аз съм Лола — съобщи дъщерята на Дру.

— Много се радвам да се запознаем, Лола. Много приличаш на майка си.

— Разказвам на леля Кейси приказката за Спящата красавица.

— Много добра идея.

— Сега съм на онова място, дето бебето израства като красива принцеса — въведе я Лола. — И как на шестнайсетия си рожден ден тя намерила тясна стаичка, скрита на върха на стълбището и там имало едно вретено.

— И какво станало после? — попита Гейл с искрено любопитство.

— Ами, тя не знаела какво е това, затова се приближила още и още, взела го в ръце и тогава… го докоснала.

— О, не.

— И естествено, си убола пръста, паднала на земята и тутакси заспала.

Кейси почувства как пръстите и на двата й крака се свиват така, че ще сграбчат чаршафа. Почна да ги мърда напред-назад.

— Тогава кралят и кралицата изпаднали в дълбок сън, после и слугите, и всички хора в кралството. Лозите пораснали и обвили стените на замъка и скоро имало толкова гъсти стебла, че никой не можел да мине през тях. Минали сто години и… Хей!

— Какво има, миличка? — попита Уорън.

— Леля Кейси ме сръчка.

О, боже мой.

— Какво? — едновременно попитаха три гласа и всички се спуснаха към леглото й. Кейси затаи дъх.

— Къде те сръчка? — попита Уорън.

— По дупето — отговори Лола.

Бързо я вдигнаха от леглото и вдигнаха одеялото на Кейси.

— Вчера ми стисна ръката — каза Дру.

— Наистина ли? — едновременно попитаха Жанин и Гейл.

— Може би е бил само мускулен спазъм — каза Уорън.

— Кейси — настоятелно произнесе Дру. — Ако ме чуваш, размърдай си пръстите на краката.

Кейси не знаеше какво да прави. И по-важното, какво щеше да направи Уорън, когато разбере, че тя се оправя? Оставаха й още седмици, а може би и месеци, докато напълно си възвърне контрола над крайниците. Ако Уорън знаеше, че е започнала да си възвръща този контрол, че е на път да почне да общува, дали това нямаше да ускори плановете му и да я превърне в оголена мишена? Трябваше й време — да стане по-силна и да реши какво да прави.

— Чуваш ли ни, Кейси? — попита Дру. — Размърдай си пръстите на краката.

Съжалявам, Дру. Не мога да поема този риск. Не още. Не и докато той е наоколо.

— Нищо — обяви след няколко секунди Уорън.

— Сигурна ли си, че не си седнала на пръстите й без да искаш? — Дру попита дъщеря си с обвинителна нотка в гласа.

— Не зная — призна Лола с хленчещ глас. — Може.

— Кейси, можеш ли да си раздвижиш пръстите за нас? — попита Жанин.

— Пак нищо — след още десет секунди каза Гейл.

— Знаете ли какво си мисля? — попита Уорън и зави отново краката й. — Мисля, че сега е подходящото време за малко бисквити с топло мляко. Как мислиш, Лола?

— Какви бисквити?

— С фъстъчено масло.

— Те са ми любимите.

— Така си и помислих. Искаш ли да слезем долу и да помолим Патси да ти донесе няколко?

— А защо да не донесете няколко и тук? — предложи Дру и се върна на мястото си.

— Радвам се да видя, че състоянието на сестра ти не е влошило апетита ти — вметна Уорън, докато водеше Лола към вратата.

Кейси дълбоко си отдъхна. Трябваше да бъде по-внимателна. Трябваше да намери начин да каже на останалите за прогреса си, без Уорън да разбере.

— Е, какво става? — попита Жанин. — Как вървят нещата със Стан, мъжът?

— Добре — срамежливо отговори Гейл. — Всичко е наред.

— Кога ще се запозная с него?

— Скоро.

— От седмици повтаря това — Жанин заяви на Дру. — А допреди няколко дни дори не искаше да ми каже как се казва. Изобщо не съм убедена, че този приятел съществува.

— Съществува — възрази Гейл с нервен кикот.

— Докажи го.

— Няма нужда да доказвам каквото и да било.

— Хайде всички да вечеряме заедно следващата събота. Ти също, Дру.

— Не мога — побърза да откаже Гейл.

— И защо?

— Ще отсъствам следващия уикенд.

— Как така ще отсъстваш? Ти никога никъде не ходиш.

— Следващият уикенд ще отсъствам.

— Заедно със Стан?

Дъхът на Гейл потрепери във въздуха.

— Да.

— Не ти вярвам. От колко време спиш с него? Добър ли е?

— Чуй я само — каза Гейл със засрамен, а не срамежлив смях.

— Добър ли е? — попита Дру.

— Господи, вие двете…

— Е?

— Не зная — призна Гейл. — Аз не съм… ние не сме…

— О, писна ми — превъртя очи Жанин. — И какво чакате?

— Следващият уикенд? — повече като въпрос произнесе Гейл.

И този път всички се разсмяха.

По-късно, когато всички си бяха тръгнали, Уорън се върна в стаята на Кейси.

— Натоварен ден — коментира той и отново дръпна одеялото от краката й. — Сигурно си изтощена. Всичкото това вълнение. Всички тези усилия.

Кейси почувства как я гъделичка отдолу по стъпалото и кракът й инстинктивно се сви.

— Е, кажи ми, Спяща красавице. Това пак неволен мускулен спазъм ли беше? — И преди отново да я завие, той силно стисна пръстите на краката й. — Много лошо, че детектив Спинети пропусна цялото това вълнение.

Той ще се върне. Не можеш вечно да го заблуждаваш.

— Мен не можеш да ме заблудиш, нали знаеш — каза Уорън. — Зная, че почна да се оправяш. Зная, че разбираш всяка дума, която казвам. Точно както зная, че всъщност не спиш. Красотата никога не заспива, нали? — попита и я целуна по челото.

Думите му останаха да звучат в стаята дълго, след като бе излязъл.

Красотата никога не заспива, шептяха стените. Красотата никога не заспива.