Джой Филдинг
Натюрморт (8)

8.

— Е, ето ни отново — продължи Дру и Кейси си представи как сестра й се приближава до прозореца. — Също като в доброто старо време. Само дето тогава май аз бях вечно в кома, а ти крачеше напред-назад, мъчейки се да решиш какво да правиш с мен.

Съвсем вярно, съгласи се Кейси. Умът й се върна години назад, когато двете живееха в един дом, през нощите, в които тревожно чакаше сестра си да се прибере, дните, в които я гледаше как спи след среднощен гуляй, докато от дрехите й се носеше непогрешимият мирис на секс и леки наркотици.

— Все ми повтаряше, че ако не се стегна, няма да доживея до трийсетия си рожден ден. — Дру се засмя, но смехът й прозвуча кухо. — А виж ни сега. — Кейси я усети как се пльосна на леглото. — Предполагам, че това се нарича „ирония на съдбата“. — Тя си пое дълбоко дъх, после бавно го издиша. — Господи, наистина ми е непоносимо да те гледам така.

Много съжалявам, че трябва да ме виждаш такава, мълком изрече Кейси, припомняйки си колко много сестра й мразеше дори и най-слабо неприятните неща.

— Не че изглеждаш толкова ужасно. Не. Изглеждаш даже много добре за човек, не съвсем умрял. Тенът ти е страхотен, синините изчезнаха, а докторите доста добре те закърпиха. Виж, Кейси — гневно произнесе Дру. — Всяко нещо си има граници. Даде ни да разберем. Аз съм пълен провал и не мога да се справя без теб. Схванах. Хайде сега излизай от тази нелепа кома и се връщай при нас. Хайде. Зная, че си тук.

Знаеш ли? Наистина?

— Трябва да се събудиш. Не е честно. Това, което правиш, просто не е редно. И не ми пробутвай онези глупости, че не си имала избор, защото колко пъти си ми повтаряла, че човек винаги има избор? Затова не ми казвай, че не можеш… какво беше казала веднъж? „Да стартираш позитивна промяна“? Да, така беше. Така че, почвай да стартираш. Нужно ми е да се оправиш. И то до петък, понеже съм подписала куп чекове, които ще почнат да гърмят навсякъде из града, ако не се събудиш и не прехвърлиш някакви пари по сметката ми — които по право са си мои, в случай че си забравила.

О, Дру.

— Искам да кажа, съжалявам, че трябва да ти сервирам това в твоето положение, но ръцете ми са малко вързани — подчертавам обаче, че това лесно би могло да бъде избегнато, ако татко не беше те определил за единствена наследница и изпълнителка или ако ти не го бе приела.

Моля те, спри.

— Понастоящем проблемът се свежда до това — продължи сестра й, подрусвайки се не дотам леко в края на леглото й, — че откакто си в несвяст, не съм си получавала издръжката, да не говорим, че водих Шон на Бахамите и попълвах гардероба си за пролетта. Стигнах тавана на кредитните си карти и съвсем скоро няма да съм в състояние да си изхранвам детето. А аз зная какво изпитваш към Лола, обичаш я до болка, въпреки че не беше очарована от забременяването ми. И да, в случай че се чудиш, зная кой е бащата. Или поне сведох разследването до трима заподозрени. Шегувам се — бързо додаде Дру. — Двама — изрече едва чуто. — Е, какво би трябвало да направя, а? Трябват ми пари, мъжът ти казва да съм търпелива и всичко това е по твоя вина, понеже ти дърпаш конците. Тогава ти ми кажи. Как да се измъкнем от тая каша?

Иска ми се да знаех.

— Мразя се, че го казвам, но цялата тази ситуация щеше много по-лесно да се избегне, ако просто беше умряла.

Какво?

— Тогава щях да си получа парите. Ченгетата нямаше да тичат по задника ми. Нямаше да се наложи да умолявам Уорън…

О, Дру. Наистина ли ме мразиш толкова много?

Кейси усети как Дру става от леглото. Никога не е била в състояние да стои мирно за повече от минута, помисли си Кейси и си представи сестра си до прозореца. Какво ли вижда? Кейси си представи яркооранжево слънце, поглъщано от злокобно надвиснали черни облаци.

Настоящото финансово положение на Дру наистина бе по нейна вина, принудена бе да признае Кейси. Като изпълнителка на завещанието на баща си, решението да постави Дру на месечна издръжка, бе нейно. Сестра й негодуваше от наложените й ограничения, роптаеше, че не е честно въпреки щедрата сума, заплашваше дори, че ще я съди, но после се бе отдръпнала, когато бе разбрала, че всяко недоволство от волята на баща й можеше да доведе до пълното й лишаване от наследство. Тогава опита да се разбере с по-голямата си сестра, мъчеше се да я убеди, че като я слага на издръжка, Кейси всъщност не й позволява да порасне. Тя я инфантилизираше. Кейси бе достатъчно впечатлена както от думата, така и от аргументацията й и й прехвърли няколкостотин хиляди долара по сметката.

За няма и година парите бяха похарчени, инвестирани в лоши предприятия, които бързо фалираха, в едно жълто ферари, няколко ваканции по островите и голямо количество бял прах. След това Кейси сложи сестра си на строго лимитирана издръжка. Впоследствие Дру продаде ферарито, сумата от което бързо изчезна през носа й. Някъде по това време тя откри, че е бременна и реши да запази бебето, въпреки че отказа да назове бащата. Съгласи се обаче да иде в рехабилитационна клиника и успя да остане чиста и трезва до раждането на Лола.

Последните пет години бяха горе-долу същите. Кейси премести сестра си в по-голям апартамент в „Съсайъти Хил“, нае една отговорна възрастна жена да се грижи за Лола и плащаше за многобройните опити на Дру да посещава рехабилитацията. От време на време изглеждаше сякаш Дру ще направи завой, но само за да изчезне зад него, понякога за цели седмици. Преди нелепата катастрофа — за момента Кейси отказваше да мисли за нещо друго — тя не бе говорила със сестра си от почти месец.

Дру е права, помисли си отново и усети, че сестра й се връща при леглото. Не биваше да я поставя в това положение, не трябваше да я принуждава да зависи от нея за онова, което по право й принадлежеше. Трябваше да раздели наследството на две равни части и да остави съдбата да се разпорежда. Какво щеше да избере Дру да прави със своя дял от семейните пари си беше нейна работа. Кейси нямаше право да упражнява диктат над по-малката си сестра, нито да се опитва да й налага собствения си морален кодекс. „Не можеш да увардиш някого, който нарочно и непрекъснато си търси белята“ — много пъти й бе повтарял Уорън. Той разпалено я бе убеждавал, че най-доброто, което може да направи, е да държи сестра си изкъсо във финансово отношение, поне докато не докаже, че е в състояние да носи отговорността за всички тези пари.

Дру навярно бе разбрала, че това време никога нямаше да дойде.

— Краката ме скъсват от болка — заяви сега Дру и Кейси чу как тя придърпва един стол до леглото й. — Не позволявай на никого да ти казва, че Маноло Бланик са толкова удобни, все едно ходиш бос. Кой го е казал всъщност? Сигурно Кари от „Сексът и градът“. Гледала ли си го? Преди го обожавах. И сега понякога гледам повторенията. Излъчват ги през цялото време. Може би зная наизуст всички епизоди. Толкова много пъти съм ги гледала. Хей, може и сега да го дават. — Тя пусна телевизора и почна да превърта каналите, надвиквайки сменящите се гласове от екрана. — Трябва обаче да признаеш, че тези обувки изглеждат страхотно. — Кейси си представи как сестра й вдига нагоре крака си да се похвали с обувките. — Да, давам си сметка, че седемстотин долара са скандална цена за парче кафява кожа и седемсантиметрови токчета, но те действително са произведение на изкуството, а кога за последно си платила само седемстотин долара за истинско произведение на изкуството? — Тя отново си пое дълбоко дъх. — Много жалко, че не можеш да ги видиш — продължи Дру. — Много жалко, че не виждаш колко добре ми стоят. Много жалко, че не можеш да видиш колко добре изглеждам и това е. — Тя се засмя безрадостно. — Наистина изглеждам страхотно напоследък. Хубава, със слънчев тен и започнах да спортувам. Не тичане. Ти си по тази част. Не, посещавам уроци по танци, започнах дори тренировки на велоергометър. Вече официално спадам към онези смахнати жени, които се потят като бесни на велосипеди, които не отиват никъде. Ти навярно би казала, че това е метафора за начина, по който си живея живота.

Дали бих го казала, запита се Кейси и неочаквано бе завладяна от чувство на вина. Би ли казала това? Наистина ли толкова обичаше да критикува хората?

— Както и да е, наистина изглеждам доста добре. Не толкова, колкото Спящата красавица тук, разбира се. Дори и в кома, ти все още си по-красивата сестра. Макар да виждам няколко бръчици около устата, които не съм забелязвала преди. Не е лошо да помислиш за ботокс, когато се събудиш, въпреки че ме втриса от самата идея нарочно да си инжектираш отрова. Пък и знам какво си мислиш, макар, технически погледнато, сега да не мислиш. Обаче грешиш. Това е едно от нещата, които никога не съм правила. Никога не съм използвала игли. Знаеш, че винаги съм мразила спринцовки. Помниш ли онзи път, когато в училище щяха да ни бият инжекции и всички трябваше да се наредим в редица? Аз почнах да пищя и избягах, така че се наложи да те изведат от час, за да помогнеш да ме намерят. Помниш ли? Ти беше — на колко — дванайсет години? Аз бях на осем или девет. — Тя се подсмихна. — Биваше си го онова време, нали?

Доброто старо време.

— Както и да е, не го прави. Ботоксът ме плаши, макар да зная, че е медицински доказан и всеки го използва. Обаче парализира мускула и това е някак страшничко. Искам да кажа, ами ако нещо се обърка и цялото ти тяло се парализира? Мамка му — тутакси измърмори Дру. — Какви ги говоря, по дяволите? Съжалявам. Това не беше много уместно. Напълно сигурно е, че докторите нямаха предвид това, когато казаха да ти говорим колкото се може повече. При всички случаи, много съжалявам. Не исках… За какво се извинявам? Не че можеш да ме чуеш. Можеш ли? Можеш ли да ме чуеш? Понякога имам чувството, че можеш.

Да. Права си. Права си.

— Не. Предполагам, че е нелепо — въздъхна Дру. — Е, какво мислиш за Шон? — попита в следващия миг.

Шон?

— Онзи приятел, дето току-що бе тук — отговори Дру, сякаш водеха истински разговор.

Дали не ме чу, почуди се Кейси. Възможно ли бе да е произнесла името му на глас?

— Не си спомням дали двамата сте се запознавали. Чуплива руса коса, малък чип нос, хубави кафяви очи. По-нисък, отколкото по принцип харесвам, но той наваксва на ширина липсващото на дължина, ако разбираш какво искам да кажа. — Тя се изкиска. — Да, зная. Говоря глупости. На татко не би му харесало. Макар че и той самият си падаше по глупостите, нашето татенце — замислено произнесе тя. — Както и да е, Шон е свестен. Не е прекалено умен. На мен това май ми допада. Но определено не е мечтата ми в живота, така че няма защо да се тревожиш. Точно сега си имаш предостатъчно неща, за които да се тревожиш.

Кейси почувства, че Дру се навежда по-близо.

— Кейси? — попита тя с тих, загрижен глас. — Кейси, какво става тук? Защо си мисля, че ме чуваш?

Защото ме познаваш по-добре от всеки друг. Защото си моя сестра и независимо от всичко помежду ни съществува връзка, неразрушима връзка.

— Тя не може да ви чуе — внимателно произнесе мъжки глас.

Кой е този?

— Зная — съгласи се Дру. — Просто внезапно в изражението й се появи нещо. За миг си помислих, че може би… Не зная. Вие лекар ли сте?

— Не. Аз съм нейният физиотерапевт. Джереми Рос.

Кейси се опита да си представи как изглежда. Във въображението си го видя висок и рус, с квадратна челюст и дълбоки очи. Може би нос, който е бил чупен на младини. Навярно в средата на трийсетте. Запита се дали подава ръка на Дру да се здрависат.

— Дру Лърнър — представи се тя. — Сестра на Кейси.

— Да, виждам приликата. Приятно ми е, Дру. Как е пациентката ни днес?

Кейси усети как Дру свива рамене.

— Тя напредва много добре — отбеляза терапевтът, приближи се до леглото, взе ръката на Кейси в своята и леко я стисна.

Дали? Или отново си въобразяваше? Усещаше ли действително масажа на пръстите си?

— Определено чувствам напредък.

— Наистина?

— Тя стана много по-силна. Долавям разлика в пръстите дори отпреди няколко дни. А щом веднъж й махнат това нещо — каза той, явно имайки предвид тръбата, която контролираше дишането й, — можем да почнем да я раздвижваме много повече.

— Ами ако не започне да диша самостоятелно?

— Лекарите няма да махнат обдишвателя, докато не са сигурни, че е безопасно.

— Мислите ли, че ще дойде в съзнание?

— Трудно е да се каже. — Джереми пусна едната й ръка и вдигна другата. — Някои идват, други не.

— Какви са шансовете?

— Не зная. — Той почна да раздвижва китката на Кейси, да я върти в малки кръгове. — По принцип, колкото по-дълго продължава комата, толкова по-слаби са шансовете за пълно възстановяване. Но човек никога не знае. Не бива да се отчайвате.

Кейси чувстваше силата на пръстите му, когато внимателно ги притискаше в нейните. Тя почувства приятно гъделичкане да тръгва нагоре по ръката й и бе обхваната от вълнение. Дали сетивата й малко по малко не започваха да се възвръщат? Или мозъкът й само проектираше собственото й желание да почувства това? Трябваше да внимава да не се обнадеждава напразно, преди да е сигурна.

Въпреки че защо не, каза си Кейси. Какво значение имаше, ако се обнадежди, само за да изживее провал? Можеше ли да стане по-лошо от сега?

— Добро момиче, Кейси. Справяш се чудесно — каза й Джереми.

— Искате ли да изляза? — попита Дру.

— Не, всичко е наред. Нямам нищо против да останете. Какво гледате?

— А? О, нищо. Вече няма нищо, което да си заслужава да бъде гледано.

Гласовете от екрана ненадейно секнаха.

— В такъв случай можете да погледате мен — каза Джереми. — Да се научите как да правите някои от тези неща сама и следващия път, когато дойдете, да ги упражните с нея.

— О, не. Страх ме е. Не ми се ще да я нараня.

— Няма да я нараните. Ето, дайте да ви покажа. Хайде, хванете ръката й.

— Не. Не мога. Наистина.

— Разбира се, че можете. Хайде. Обещавам, че няма да я нараните.

Кейси почувства как лявата й китка преминава от силната ръка на Джереми в не толкова сигурната длан на Дру. Чувствам това, замаяно си помисли тя. Чувствам това.

— Така е добре. А сега, бавно и внимателно почнете да движите пръстите й нагоре-надолу, един по един, наистина бавно, наистина нежно. Точно така. Видяхте ли? Схванахте го. А сега завъртете китката, точно както правя аз. Добре. Добре. Виждате ли? Вие сте природен талант.

Дру се подсмихна.

— Не мисля така.

— Сигурен съм. Не се подценявайте. Точно сега Кейси има нужда от вас.

— Повярвайте. Аз съм последното нещо, от което тя се нуждае — и побърза да върне ръката на Кейси в тази на терапевта.

— И защо така? — Джереми почна да масажира ръката й от китката до лакътя.

Това не е от въображението ми. Наистина го усещам.

— Фразата „черна овце в семейството“ говори ли ви нещо? — попита Дру.

Джереми се изкикоти.

— Схващам, че точно в това семейство има доста черни овце.

Дру се засмя заедно с него.

— Направил сте си домашното.

— Обичам да се запознавам колкото е възможно повече с историята на пациентите си.

— Ами добре, желая ви късмет с това семейство. Ние сме доста прецакана банда. С изключение на Кейси. Тя винаги бе идеална.

— Предполагам, не е било лесно да се съревноваваш със съвършенството — отбеляза Джереми и почна да движи ръката на Кейси в лакътя.

— О, доста рано се отказах да се съревновавам.

— Навярно е била добра идея.

— Ами ти? — попита Дру. — Имаш ли братя и сестри?

— По двама от всеки вид.

— Уау, голямо семейство. А някакви свои деца?

— Не. Двамата с жена ми си мислехме за това, но после тя реши, че е по-добре да ги има от някой друг, така че сега сме разведени. А ти?

— Аз имам дъщеря. Но не и съпруг — бързо добави Дру.

— Здравей, Джереми — обади се от вратата Уорън. — Дру, може би трябва да излезеш и да оставиш терапевта да си върши работата.

— Няма нищо. Тя не ми пречи…

— Шон и Лола те чакат долу.

— Трябва да поговорим — възрази Дру.

— Не сега.

— Всичко е наред — намеси се Джереми. — Мога да се върна след няколко минути. Радвам се, че се запознахме, Дру.

— Аз също.

— Моля те, кажи ми, че не си флиртувала с терапевта на сестра си — каза Уорън, след като Джереми излезе.

— И какво толкова? Не че тя може да види.

— Няма да водя този разговор.

— Той прилича малко на Тайгър Уудс, не мислиш ли?

— Този разговор също няма да водя. Виж, гаджето ти е долу с Лола. Навярно не бива да ги караш да те чакат повече. Ето ти малко пари, за да се пооправиш.

— И какво се очаква да направя с петстотин лайняни долара?

— Това са всичките пари, които имам в себе си.

— Аз не искам твоите пари. Искам си моите.

— За момента това е най-доброто, което мога да направя.

— Колко време ще продължи всичко това?

— Не зная, Дру. Ситуацията е сложна.

— Тогава я опрости.

— Ръцете ми са вързани.

— Развържи ги.

— Не разбираш ли? Не зависи от мен.

Моля ви. Не мога да слушам нищо такова повече.

— О, боже, погледни я — изведнъж възкликна Дру. — Виж й лицето.

— Какво му има на лицето й?

— Тя ни чува.

— Какво говориш?

— Тя ни чува, Уорън. Сигурна съм.

Кейси усети как Уорън се приближава, дъхът му докосна устните й, а очите му се втренчиха в нейните.

— Ти си луда, Дру — след дълга пауза произнесе той. — А сега, моля те. Направи услуга на всички ни и си иди вкъщи. — Нова пауза, последвана от дълбока, угрижена въздишка. Когато Уорън отново проговори, гласът му бе по-мек и сговорчив: — Виж. Ще поговоря с някого в моята фирма за положението, в което се намираш. Да се надяваме, че ще измислим нещо.

— Ще съм ти благодарна.

— Съжалявам, ако с нещо съм те разстроил — извини се Уорън.

— Приема се. Значи ще ми се обадиш, след като говориш със съдружниците си?

— Ще се обадя.

Кейси чу чаткането на обувките „Манолос“ на сестра си, докато тя отривисто се отправяше към вратата, без да каже „довиждане“.