Джой Филдинг
Натюрморт (11)

11.

— Какво е това? — Кейси се чу да проплаква, едно залято от сълзи шестнайсетгодишно момиче, размахващо сутрешния вестник пред лицето на развеселения си баща. — Не разбирам. Как може да им позволяваш да пишат такива неща? Защо не ги съдиш?

Баща й се разсмя на глас при вида на нейната ярост.

— Остави ги да си говорят каквото си искат. Въздух под налягане. Нямат абсолютно никакви доказателства за нещо незаконно.

— Незаконно? — повтори Дру, седнала между тях до кухненската маса. — Направил си нещо незаконно?

Роналд Лърнър не обърна внимание на по-малката си дъщеря, сякаш изобщо я нямаше.

Кейси мълком изръмжа в съня си, докато край болничното й легло се редяха далечните спомени за баща й. Винаги си бе мислила, че ако има една дума, с която най-добре да се опише Роналд Лърнър, тя щеше да е „твърде“. Той беше твърде красив, твърде богат, твърде чаровен, твърде атлетичен, твърде успешен. Косата му беше твърде мека, ръцете му твърде големи, гласът твърде гладък, усмивката твърде изкусително. Жените, парите, славата, властта винаги бяха на негово разположение. Подвизите му — а те почваха още от гимназията — бяха легендарни: случаят, когато подмамил секретарката на директора да му покаже теста за матурата по химия; случаят, когато не само не си платил за паркинга, а дори завършил в леглото с момичето на касата; когато се срещал с най-популярното момиче в училище, само за да я зареже и смени с майка й.

Дядо й по бащина линия бил успешен брокер на фондовата борса и оставил на единственото си дете наследство от няколко милиона долара, които синът превърнал в сериозно богатство от близо милиард. И през цялото това време Роналд Лърнър бе придобил заслужената репутация на хитър и ловък човек, без склонност да се подценява. Постоянно се разправяха клюки за неговото женкарство, които той никога не отричаше, а от време на време се носеха слухове за донякъде тъмни сделки, които той винаги пренебрегваше, като завистливи брътвежи на дребни умове.

— Забележи, че той не го отрече — изтъкна Дру, след като баща им си изпи кафето и излезе от дома.

— Млъквай, Дру.

— Ти млъквай.

— Наистина ли мислиш, че е знаел, че тази компания ще фалира? — попита Кейси дванайсетгодишната си сестра. — Откъде е могъл да знае?

— А аз откъде да зная?

— Ти нищо не знаеш — яростно бе настояла Кейси.

— Нито пък ти.

— Познавам баща ни.

— Именно. — Дру изгълта остатъка от портокаловия си сок и изтрополи вън от къщи.

Кейси седя няколко секунди неподвижно, после наведе глава към стъкления плот на масата и се разплака неудържимо. Не плачеше заради караницата със сестра си. Тези кавги се бяха превърнали във всекидневен ритуал, като миенето на зъби и сресването. Не, Кейси плачеше, понеже знаеше, че Дру е права. Въпреки престореното безразличие на баща им и прекалено лековатата му усмивка, той никога не бе отричал, че е вършил нещо незаконно.

Кейси осъзна, че Дру бе права за още нещо: тя изобщо не познаваше баща си. Бе допуснала въображението й да вземе връх над здравия разум. Навик, труден за изкореняване, даде си сметка сега и отвори очи.

Чак след няколко секунди тя осъзна, че тъмнината, която виждаше, не бе така черна, както преди да заспи. След още малко разбра, че вижда очертания — края на леглото, стола в ъгъла, мътната светлина на луната, процеждаща се през дебелите венециански щори и хвърляща зловещо петно върху миниатюрния телевизор, окачен на стената.

Виждаше.

Кейси бавно премести поглед насам-натам. До леглото й имаше стол и друг до отсрещната стена. Вдясно от вратата на стаята се намираше малка баня, тоалетната се виждаше наполовина. Вратата към коридора беше затворена, но отдолу прозираше тънка ивица флуоресцентна светлина. Отвън долитаха познатите звуци на болница през нощта — пъшкане на болни, забързани сестри по коридора, часовници, отброяващи минутите до сутринта.

Кейси чу приближаващи се стъпки и видя сянка да пада върху ивицата светлина под вратата. Стоеше ли някой там? Канеше ли се да влезе? Кой ли бе? Какво искаха от нея посред нощ?

Вратата се отвори. Кейси примижа от внезапния прилив на ослепителна светлина, сякаш самото слънце бе експлодирало пред очите й. Някаква фигура влезе и се приближи до леглото й, като остави вратата да се затръшне след него. Дали не бе някой от докторите? Да не би един от мониторите, с които бе свързана, да бе съобщил на персонала, че тя вече може да вижда?

— Виж ти, гледай на какво приличаш — произнесе бегло познат глас.

Кой ли е, зачуди се Кейси и бе залята от вълна на паника, когато фигурата се приближи.

— Всички тези тръби и жици. Не ти отиват особено. Но пък, каквото повикало, такова се обадило, както се казва.

За какво говориш? Кой си ти?

— През ада минах заради тебе, да знаеш.

Моля ви, някой да ми каже какво става. Кой е този човек?

— Знаеш ли, че полицаите три пъти ме разпитваха, откакто се остави да те блъснат?

Оставила съм се да ме блъснат!

— Оказва се, че думата на една майка нищо не значи за драгоценните ни сини униформи. Оказва се, че майките лъжат заради синовете си през цялото време, както имаше наглостта да ми каже един полицай, сякаш тази идея не ми е била позната. Аз съм само един адвокат, в края на краищата. Макар и безработен понастоящем.

Мили боже — Ричард Муни!

— За което трябва да благодаря на теб.

Какво правиш тук? Какво искаш?

— Реших лично да проверя в каква форма си. Обичайните часове за посещение не ми се видяха много добра идея, с всички тези полицаи, мотаещи се наоколо. А сега виждам, че все още дишаш.

Все още дишам, повтори си Кейси и се почуди дали той може да чуе ускореното биене на сърцето й.

— Май ще трябва да се погрижим за това.

Какво? Не!

— Майка ми винаги казва, че човек трябва да довършва започнатото. — Той измъкна възглавницата изпод главата на Кейси, бързо я захлупи върху лицето й и яростно натисна очите, носа и устата й.

И тогава Кейси неочаквано запищя, толкова силно и продължително, колкото можеше, докато в дробовете й не остана въздух, нито сила в изпотрошеното й тяло.

— Някой да ми помогне! — викаше тя, когато усети последният дъх да напуска тялото й и в същото време чу стъпките на Уорън, който тичаше по коридора. Знаеше, че ще пристигне твърде късно, за да я спаси.

 

 

Кейси лежеше в леглото си и невиждащите й очи се взираха в тавана. Осъзна, че отново сънува. Ричард Муни не бе там. Уорън не бързаше да я спаси.

Нямаше нищо друго, освен тъмнина.

 

 

Нощите бяха най-лоши.

Тогава идваха сънищата, изплуваха кошмарите и се явяваха призраците. Колко пъти вече сънува, че вижда, само за да се събуди в същата черна дупка, в която затъна през онзи мартенски следобед? Колко пъти бе сънувала, че може да говори, само за да се събуди в тишина? Колко пъти си бе въобразявала, че може да се движи, върви, тича, танцува, само за да открие, че е вързана за леглото с невидими вериги, а някога силното й и гъвкаво тяло се бе превърнало в тъмница, от която не може да избяга?

Колко й оставаше, докато полудее, докато доброволно пожертва здравия си разум, за да избяга от този ад? Кой й бе причинил това и защо — какво значение имаше? Нима баща й не я бе учил винаги, че само резултатите са от значение?

— Така се прави, Кейси — чу баща й да казва сега, гласът му се носеше през нощния въздух. — Премести центъра на тежестта. Отпусни дясното бедро, преди да замахнеш със стика.

Колко лесно й беше — без всякакво усилие да мести тежестта си от единия крак на другия, инстинктивното отпускане на дясното бедро, грациозното замахване със стик номер пет, сякаш ръцете и стика бяха едно цяло, деликатното извиване на гърба, докато вдигаше стика нагоре и над лявото си рамо.

— Тъпа игра — оплакваше се Дру, докато наблюдаваше Кейси на тренировъчното игрище.

Кейси току-що бе завършила първата си година в „Браун“ и се бе върнала вкъщи за лятната ваканция. Три дни по-късно Роналд и Алана бяха отлетели за Испания, оставяйки момичетата на икономката.

— Татко винаги е казвал, че голфът не е игра…

— О, моля те — изпъшка Дру, прекъсвайки я по средата на изречението. — Ако трябва да слушам още глупости за това, че голфът е символ на живота, мисля, че ще повърна.

— Вярно е. Можеш да познаеш характера на човека по това как играе голф.

— Татко мами в играта — прозаично отбеляза Дру.

— Татко е първокласен играч. Пет последователни години е бил клубен шампион. Няма нужда да мами.

— Никой не казва, че има нужда. Прави го, защото така иска.

— Това е нелепо. Не знаеш какво говориш.

— Зная другите какво говорят за него — самодоволно заяви Дру. — Чух едни да си говорят в клуба. Казаха, че винаги когато татко губи топка в гората, просто пуска на земята друга и казва, че я е намерил.

— Те просто завиждат…

— Казаха, че веднъж при трета дупка така запратил топката, че никой не видял къде паднала, а татко заявил, че я е видял да прелита зад хълма и отишъл да я търси. Докато я търсил, този човек я намерил в дупката. Улучил с един удар! Онзи тъкмо се канел да се провикне с новината, но татко се развикал: „Намерих я!“ и вдигнал друга топка. И така, оня човек просто я сложил в джоба си и не казал нито дума.

— Татко е улучил с един удар и този човек не му е казал?

— Измамниците не постигат успех.

— Сигурно е била неволна грешка.

— Защо винаги го защитаваш? — попита Дру.

— А ти защо винаги го нападаш? — сопна се Кейси.

— Толкова си сляпа — каза Дру и я изостави на игрището.

Кейси още я виждаше как се носи към клуба, петнайсетгодишното й тяло вече почваше да се налива и оформя. Скоро прекомерно големите суичъри и продраните дънки щяха да бъдат заменени с ниско изрязани прилепнали тениски и толкова къси шорти, че пораждаха гняв в по-възрастните членки на клуба и не след дълго подобно облекло щеше да бъде обявено за неуместно и да се забрани в голф клуба. Същото се случи и с един от младите професионалисти, заловен с Дру в категорично не голфова поза.

Роналд Лърнър естествено бе засрамен.

— Запомни — караше се той на по-малката си дъщеря, — момчетата си остават момчета, но момичетата стават курви, ако не внимават. — Дру не внимаваше, но бе щастлива. Най-накрая бе намерила начин да привлече вниманието на баща си.

Не за дълго обаче. Нищо не бе в състояние да задържи вниманието на Роналд Лърнър за дълго.

— Къде е баща ти? — Кейси чу майка си да пита. Гласът на Алана долетя до нея от отсрещния ъгъл на болничната стая.

— Мисля, че излезе. — Кейси спря да си приготвя багажа и се обърна към майка си, застанала на прага. Бе необичайно за майка й да напуска стаята си, въпреки че постоянното присъствие на чашата в ръката й бе налице.

— Какво правиш? — попита тя. — Заминаваш ли някъде?

— Местя се в града — напомни й Кейси. — В собствен апартамент. — Не обясни повече. Нямаше смисъл. Майка й пак нямаше да запомни. Вече няколко пъти й бе споменавала, че съвместният й бизнес с Жанин бе потръгнал и искаше да живее в града. — Казах ти.

— Всички ме напускат — изпъшка Алана, мъчейки се да звучи наранена.

— Сигурна съм, че татко скоро ще се прибере.

— Как така никога не правим нищо заедно? — Във фъфленето й имаше повече от обвинение.

Защото никога не си искала, мълком й отговори Кейси. Защото непрекъснато си пияна, или спиш, или не си в града. Защото никога не си проявявала и най-слаб интерес към мен. Никога. През всичките тези години.

Защото…

Защото…

Защото…

— Ти ме мразиш — констатира майка й.

Кейси не каза нищо. Помисли си, че това бе най-дългият разговор, който някога бе водила с майка си.

Той бе също така и последният.

Три месеца по-късно Алана Лърнър бе мъртва, загивайки до съпруга си, когато малкият им самолет, пилотиран от самия него, се бе разбил на брега през един облачен следобед. Аутопсията разкри високо съдържание на алкохол в кръвта и на двамата.

— И сега какво? — попита Дру, издърпа един стол до болничното й легло и постави ръце зад тила си. — Ще делим ли плячката?

— Не точно. — Кейси се подготви за експлозията, която знаеше, че ще последва.

— Защо ли не ми харесва как звучи това? — Дру свали ръце и се приведе напред. Беше бременна почти в четвъртия месец с Лола, но все още не й личеше, въпреки че гърдите й бяха забележително по-пълни под белия пуловер. — Искаш да кажеш, че е оставил всичко на теб?

— Не, разбира се, че не. Състоянието е поделено съвсем поравно.

— Но?

— Има условия — започна Кейси.

— Какви условия?

— Те са за твоя собствена защита…

— Спести ми глупостите. Навлез в същината.

— Същината е, че татко ме е назначил за управител на имуществото.

— Назначил е теб — повтори Дру, тропайки нервно с крак по пода.

— Ще ми се да не беше го правил.

— Обзалагам се, че е така. — Дру скочи на крака и почна да крачи напред-назад. — Значи можеш просто да си ми дадеш парите, така ли?

— Татко е пожелал да бъдеш на месечна издръжка — уклончиво отговори Кейси.

— Издръжка?

— Сумата е доста значителна.

— Издръжка — повтори Дру. — Като някое дете.

— Дру, ти си само на двайсет и една.

— А ти още нямаш двайсет и пет. На теб каква издръжка ти е определил? — Очите й се напълниха с горчиви сълзи. — И аз така си помислих. Това смърди и ти го знаеш.

— Защо не седнем, да си поемем дъх и…?

— Цялата тази ситуация щеше да е много по-лесна, ако просто беше умряла — заяви Дру.

— Уау — обади се Жанин, излизайки от банята с току-що положено на устните й кървавочервено червило. — Може ли да се говори така на сестра?

— Тя има всякакво право да е сърдита — каза Кейси, след като Дру се стопи в отсрещната стена.

— Защо просто не й дадеш парите? — предложи Гейл, материализирала се до прозореца. Тя махаше повехналите цветчета от вазата с гераниумите.

— Опитах — напомни й Кейси. — Дадох й повече от сто хиляди долара да си купи дялове от онзи фитнес клуб, който така отчаяно искаше. Стопиха се за по-малко от година.

— Ако си спомням добре, ти й даде още петдесет хиляди долара… — започна Жанин.

— Които изчезнаха през носа й — додаде Гейл.

— Може да я направиш съдружник в новото си предприятие — предложи Жанин. Ярката й усмивка съдържаше оттенък на горчивина.

— Стига, Жанин. Мислех, че сме преодолели това.

— А аз си мислех, че сме приятелки.

— Приятелки сме.

— Не бъди толкова сигурна.

Не, не, не. Не искам да слушам това.

— Пациентката е трийсет и две годишна жена, жертва на катастрофа с избягал извършител — обяви неочаквано доктор Пийбоди. Четейки картона й, той влезе в стаята, следван от Уорън и Дру, и двамата с болнични престилки.

— Как е пациентката днес? — попита Уорън и погледна картона й.

— Цялата тази ситуация щеше да е много по-лека, ако тя просто беше умряла — каза му Дру.

Събуди се. Моля те, събуди се.

— Трябва да се омитаме — каза Гейл. — Да оставим докторите да си свършат работата.

— Този тест може да отнеме известно време — обясни докторът.

— Ще си вземем кафе. Да ти донесем ли нещо, Уорън? — попита Жанин.

Кейси чу как съпругът й въздъхна нервно.

— Не, нищо, благодаря.

— Помъчи се да не се тревожиш — обади се Гейл. — Както казаха лекарите, ако чува, това може би означава, че се оправя.

— Да се надяваме — каза Уорън.

Чакайте. За какво говорите?

След няколко секунди тя чу в стаята да вкарват някакво оборудване. Слушаше монотонния говор на лекарите, поскърцване на химикалки. След още няколко минути почувства на главата си някакви ръце, сложиха на ушите й слушалки.

В този момент Кейси разбра, че вече не е нощ и всички духове си бяха отишли. Беше сутрин и тя бе напълно будна.

Това наистина се случваше.