Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (9)

Девета глава

Следобед, когато Бела отива да купи вино за вечеря, тайнственото момиче се появява отново. Застанала е край столовете, държи кафяв хартиен плик. Стиснала е устни, сякаш се е стегнала за онова, което следва, но когато ме вижда, се насилва и се усмихва.

— Здравей — поздравявам аз.

— Здрасти. Аз съм Съмър — обяснява тя с известно неудобство.

— Съмър Харисън. Спомням си.

Днес изглежда различно. Отново е с шапка, но косата й е различна, бухнала, сякаш току-що я е сресала.

Поколебава се, преди да вдигне плика.

— Донесох ти нещо.

Пристъпвам към нея. Пликът се оказва по-тежък, отколкото изглежда. Развивам горната част и надничам вътре. Хляб. Тъмна коричка, кръгли самуни, хляб с мая, поръсен с нещо, може би розмарин, и две посипани със захар понички.

— Довечера ще ходя у Мериъм — казва тя. — Реших да се отбия и… работя в… Брат ми е собственик на пекарната. Брашнената ферма.

Поглеждам я. Бузите й са поруменели. Тя отново пробва с вече познатата ми усмивка.

— В Едисън ли? — питам. Помня опашките в пекарната, която Алекс наричаше „новата“. В редките случаи, когато идвахме заедно до бунгалото, обикновено не спирахме в Едисън. Алекс мразеше опашките, винаги бързаше да пристигне тук и да влезе в океана.

— Да. Брат ми и жена му, Инес, са собственици.

— Казват, че е добра — отбелязвам аз.

— Така е. Роки си откри призванието. Роки е брат ми. — Тя млъква за кратко. — Всъщност, той се казва Бийкън, но всички го наричат Роки.

— Като Бийкън Рок^[1] ли?

— Да. Точно като Бийкън Рок. Мама… мисля, че Роки е бил… — Съмър се мръщи по странен начин. — Бил е заченат там. Нещо такова.

И двете се усмихваме.

— Не са много хората, които знаят този факт — признава тя.

— Значи, ако го срещна, да му казвам просто Роки.

— Благодаря.

И двете поглеждаме към столовете, но не сядаме. Съмър изглежда се колебае, но така и не разбирам каква е причината.

— Не трябваше да ми носиш каквото и да било — подхвърлям аз.

— Не, но… знам… но… — Тя притиска ръце към джобовете на дънките си. — Исках да… да се извиня за онзи ден.

Връщам се към срещата ни на пътеката.

— За какво трябва да се извиниш?

— Държах се малко странно.

— А, няма нищо. Сигурно и аз съм се държала странно. Напоследък все странно се държа.

Тя ми отправя усмивка на благодарност, а аз продължавам.

— Все ми се струва, че те познавам отнякъде.

Тя кима, но не отговаря.

— Искаш ли да седнеш? — предлагам й аз.

— Благодаря.

И двете сядаме, но Съмър едва допира крайчеца на стола си. Откъм храстите долита подсвирване, прекъсва ни и двете поглеждаме в посоката, от която се разнесе. Хюя подскача пред баща си, който вдига ръка, за да поздрави и двете ни.

Момиченцето перва протегнатата длан на Съмър. Аз поглеждам и двете.

— Приключи ли училището за днес? — питам аз.

— Аха — отвръща доволно Хюя.

— Здрасти, Съмър. Вие двете запознахте ли се? — пита Джак.

Кимам.

— Тук всички ли се познавате?

— Аха — отговаря вместо него Хюя.

Джак прихва и добавя:

— Познавам Роки, братът на Съмър, от състезанието по гребане. Знаем се още отпреди да тръгне да пътешества и да се запознае с Инес, така се казва съпругата му, от Португалия е. Аз купих стария му бизнес, когато той реши да отвори пекарната. Роки винаги ми е помагал. — Той се обръща към Съмър. — Мериъм каза, че довечера ще дойдеш, нали?

Съмър кима.

Хюя забелязва плика на коленете ми.

— Донесе ли понички? — пита тя Съмър.

Съмър кима и ме посочва с брадичка.

— За Франки.

Хюя се обръща към мен и ме поглежда с копнеж.

— Хюя! — клати глава Джак.

— Няма нищо. Тук има предостатъчно храна. Струва ми се, че имам нужда от малко помощ. — Вадя поничка и я разчупвам на две, подавам едната половинка на Хюя, а другата на Джак.

— Благодаря — казват едновременно те.

— Значи няма да умра от глад в гората — измърморвам аз.

Хюя клати глава.

— Няма начин.

Захарта е полепнала навсякъде около устата й. Джак я забърсва с палец.

Вадя и втората поничка и я разделям на две също като първата.

Съмър клати глава.

— Недей, те са за теб. Донесох ги за теб.

— Нищо — отвръщам аз и подавам половината. — Нямам нищо против да споделям.

Съмър ме зяпва и мига. Очите й са малки и кръгли, в странно синьо-сивкаво, също като зимно небе. Изражението й е странно. Тъжно. Спомням си, че Джак каза „сърф в Португалия“ и в ума ми изниква спомен. Двойка влиза в кафенето, в което двамата с Алекс ходехме; Алекс ме запознава с тях. Мъжът, Травис, познавах отпреди, но не и момичето. По онова време косата й беше по-къса, сплетена на плитки.

— Съмър… — прошепвам аз.

Тя поема половинката поничка от ръката ми.

— Благодаря.

— Съмър и Травис.

Тя вдига бързо глава.

— Спомних си. Наистина те познавам. Запознахме се…

Тя кима.

— В „Мармалейд“. Точно така.

— Извинявай, бях забравила.

— Всичко е наред — отвръща тихо тя.

— Травис е ходил на сърф с Алекс.

— Да. — Тя сякаш потръпна.

— Косата ти беше… — аз размахвам пръсти около главата.

— Да. И… — Тя се поколебава. — И аз също.

— Ти…?

— Ходех на сърф. С Алекс. Също.

Все още държи в ръка поничката. Усещам как тъмните очи на Хюя се връщат към мен.

Джак почиства отново лицето на дъщеря си и стиска ръката й.

— Да отидем да потърсим пумпалки, сладурче.

— Ама…

— Бързо. Стори ми се, че ей там видях много.

Той я повежда към най-близкия кедър. Тя пуска ръката му и прескача преплетените корени.

Съмър се привежда към мен.

— Моите съболезнования — изрича тя с онзи глас, който вече съм свикнала да чувам. Изпълнен с болка и съчувствие, тъжен. Сега вече си я припомням на погребението. Дълга коса, скрита под шапка, зачервени от плач очи.

— Ти беше на погребението.

Тя кима.

— Трябваше да ти кажа, че го познавам… когато те видях.

Поглеждам към морето.

— Той много обичаше да ходи там — шепна аз.

— Така е — съгласява се тихо тя.

Съмър също отправя поглед натам, сякаш можем да видим водата, въпреки че няма начин.

Поглеждам поничката в ръката. Разделена е на две, пречупена, прилича на полумесец. Прилича на буквата С.

 

 

Денят отстъпва на вечерта, когато прокарвам четката през косата си, а Бела и татко си говорят пред бунгалото. Татко е в кафяв панталон, изгладена риза и кожени обувки. Златната верижка на медальона му със свети Кристофър, който винаги носи, намига над най-горното копче на ризата. Бела е изровила рокля, незнайно откъде, вероятно от багажника на скапаната си кола, който, както ми се струва, е побрал цял един гардероб, натъпкан на безформена топка. Роклята е дълга, обсипана с малки пеперудки в какви ли не цветове. Сложила си е златни халки на ушите и гланц за устни. Държи в ръка бутилка просеко. Татко е понесъл платнена пазарска торба с бутилки червено италианско вино. От прозореца ги наблюдавам как се смеят. Имам чувството, че гледам филм.

Винаги когато татко се опитваше да ми каже нещо за Бела, аз преставах да го слушам. Накрая той престана да ми казва, че тя е звъняла, и престана да ме моли да поговоря с нея. Пет пари не давах, че всички от семейството си мислеха, че съм инат. Предпочитах да се преструвам, че сестра ми се е изпарила. Нещо като магия.

Прокарвам четката през косата си бавно, лениво. Докато бяхме малки, дори след като мама почина, двете с Бела сядахме пред телевизора и аз разресвах косата й и я сплитах. Косата й, дълга и къдрава, винаги беше пълна с възли. Поставях длан на скалпа й и четках внимателно, за да не я оскубя. Къдриците се превръщаха в ситен пух, нещо като захарен памук, който бухваше около главата й като ореол. Тя много обичаше да я сплитам в нещо като корона. Аз сядах, стиснала фибите в уста, тананиках си, а Бела смучеше палеца си. Татко загряваше замразената вечеря, която някоя от лелите беше донесла. След като всичко мина — и погребението, и неизбежните сенки, които мама бе разхвърляла из цялата къща — настъпи нещо като мир. Дойде спокойствието.

Поглеждам отражението си в изкривеното стъкло на прозореца и го използвам, за да си сложа обеци. Те са кръгли, от червено злато, приличат на малки копченца. Леля Роза ми ги подари за осемнайсетия рожден ден. Мръщя се на неясното отражение. Нелепо е да се контя. Нелепо е да ходя на вечеря. Под очите ми има тъмни кръгове, а бузите ми са увиснали, сякаш съм десет години по-стара. Облизвам бледите си устни. Разчитайте на Бела да уреди среща за вечерта! Не можа да дойде на погребението, но успя да си уреди покана за вечеря няколко минути след като се довлече. Възмущението ми се надига и ме прогаря също като киселини в стомаха.

Излизам от бунгалото, заключвам вратата и пъхвам тежкия ключ в джоба на дънките.

— Bedda, cara mia — подхвърля татко. Красива си.

Бела ми се усмихва.

— Готова ли си?

Без да й обръщам каквото и да е внимание, аз поемам по пряката пътека през гората. Вдишвам дълбоко, за да събера смелост. Слънцето все още грее, летните дни не са далече. Светлината оживява от разни танцуващи неща — буболечки, падащи иглички на борове, малко перце, което се носи към земята. Гората е жива, разлистена, пълна със заредени с надежда създания, които растат и надигат главици. Изпълвам дробовете си и крача пред сестра си и татко, който пази чистите си обувки. Някъде пред мен се стряска птица и наддава писък, сякаш ме ругае. Перата й са в черно и синьо — поредната стелерова сойка, може би същата. И тя преценява гостите ми и мен.

Бела и татко ме настигат, когато съм край пътя. От асфалта се вдига топлина на вълни и затопля краката ми, скрити под дънките. Бела разказва на татко за приятелка, която имала галерия.

— Започнала е от нищо. Излага собствените си творби, както и на други художници в общи изложби, които кръщава на фазите на луната. Измислила е хитри начини да нарече луната: медена луна, гръмовна луна, есетрова луна…

— Значи дава на луната различни имена, така ли? — уточнява татко.

— В зависимост от сезона. Предполагам, че това е начин да определи времето.

— Хитро.

Минаваме покрай вдлъбната пощенска кутия с жълто цвете отстрани. Боята се е олющила от жегата на многобройни лета. Флагчето на кутията се е килнало на една страна. Джак се оказа прав: това бе най-грозната пощенска кутия на цялата улица.

Когато пристигаме в дома на Мериъм, тя се показва на вратата на малката си зелена къща и размахва зелена кухненска кърпа.

— Здравейте! Влизайте!

Вдигнала е косата си и две огромни сребърни обеци се полюшват на ушите й. Бела маха с ръка, ухилена широко. Хлътва в къщата, но преди това ни дава знак да я последваме.

Минаваме по пътеката към вратата и усещаме аромата на чесън, препържено масло и пресни билки, които се носят отвътре. Кафява котка със зелени очи се шмугва покрай нас. Животното е едро, колкото куче, но се оказва бързо.

Гласът на Мериъм долита при нас.

— Това е Даруин. Огромно котище. Със сигурност е тръгнала на лов. Дано не си е набелязала някоя птичка. — Излиза от една от стаите, по всяка вероятност кухнята, стиснала лъжица в ръка. — Опитвам се да го отуча да лови птици, но… Елате, не стойте в коридора. Трапезарията е в другия край. Съмър слага приборите. Все още чакаме Джак и Хюя. Ще ви отмъкна виното след минутка.

Бела целува Мериъм по бузата и минава през задната стая. Татко тръгва след нея и стрелва с поглед хаоса в кухнята, където Мериъм се е надвесила над пет тенджери и тигани. Виждат се десетки медни съдове и тави — някои колкото чиния за хляб, увиснали от кукички на тавана.

Мериъм е със спретнат панталон с отрязани крачоли, кремава блуза с къдри и кожени сандали. Застанала е край дървена дъска за рязане, на която я чака купчина зелен магданоз. До огромния отдушник се вижда портрет на гола жена, стиснала в ръка кана с вода. Цветовете — светло синкавозелено, яркосиньо и кобалтово — са наситени, също като масло, сякаш размазани с нож.

Мериъм обръща глава и ми отправя нежна усмивка.

— Как си днес?

— Добре, благодаря.

Тя кима, сякаш знае, че не е точно така.

— Аз ще… — започвам и соча към трапезарията.

— Чувствай се като у дома си, Франки.

Задната част на къщата, където Съмър слага масата, има френски прозорци, които гледат към вътрешен двор, ограден с тухлена стена. Дворът е отрупан с глинени саксии, пълни с богата колекция от папрат, виолетки и растения, издръжливи на всякакви условия. Има наситенорозова роза, виеща се по бяла дървена рамка, а в противоположния край расте бръшлян, сякаш двете растения се състезават кое ще стигне по-бързо до средата. И двете са протегнали тръпнещи млади издънки. По-нататък към оградата се виждат кленове, а зад тях дървени кутии.

Татко и Бела са се настанили на масата; Бела пълни чашите с вода от зелена стъклена кана и се представя на Съмър. Масата е голяма, кръгла, дървена, с виенски столове, а чиниите са розови. Настанявам се до татко, когато Мериъм влиза и плясва с ръце.

— Така. Извинявайте, трябваше да се заема с ризотото. И така… вино?

Бела й подава бутилката, която стиска в ръка.

— О, просеко, чудесно.

— Изстудено е — отбелязва Бела.

— Още по-добре.

Татко се изправя и подава своята торба с вино.

— Аз съм Джузепе, бащата на Франческа и Изабела. Благодаря ви, че ни поканихте.

— Джузепе, it suo piacere^[2] — казва топло Мериъм и се навежда напред, за да посрещне целувка по бузата.

— Parli l’Italiano^[3]? — пита жадно татко.

— Ма parlo sols un po’di Italiano — извинява се тя. — Говоря съвсем малко италиански. — Живях в Рим известно време. Трябваше да науча много повече. Но пък знам доста ругатни. — Гръмкият й смях се разнася и обеците й издрънчават.

Татко изглежда стреснат.

— Ами, добре — отвръща той с усмивка.

Съмър забелязва погледа ми и вдига ръка, за да помаха.

— Мериъъъм! — разнася се глас по коридора, последван от бързи крачки.

Хюя се втурва в стаята. Облечена е в синя рокля с червена панделка на китката. В ръка стиска книга, сандалите й са сини. За пръв път я виждам обута. Джак я следва, понесъл внимателно стъклена саксия с някакво растение. Сресан е, ризата му е изгладена, ръкавите навити до лактите.

Бела и татко стават, за да се ръкуват с него.

— Джак Уитакър — представя се той.

— Джузепе… Джо Капуто.

— Бела — отправя тя широка усмивка и ме стрелва с поглед, — Капуто. — След това добавя: — И аз съм от семейство Капуто.

Само когато ти отърва, искам да я засека.

Джак се обръща към мен.

— Здрасти, Франки.

— Здравей, Джак.

— Съмър, здравей.

— Здравей, Джак.

След като притиска Мериъм до себе си, Хюя застава до мен.

— Видях още една стелерова сойка — прошепвам аз. — Мисля, че тази вечер я стреснах.

Тя се ухилва широко.

— Хюя знае доста за птиците тук, нали? — подхвърля Мериъм.

Хюя кима и ме сочи.

— Ще я науча и нея.

— Ще науча Франки — поправя я Джак. Подава стъклената саксия на Мериъм. — Това е за теб. Благодаря за поканата. За пореден път. Това е пилея.

— Страхотен си, Джак Уитакър — отбелязва Мериъм и вдига стъклената саксия към светлината, която струи от прозореца към двора.

Кръглата саксия ми напомня на една коледна играчка, която мама много харесваше: стъклена топка, в която имаше кученце с раирана шапка на шейна. Пръстта е в различни цветове — има трошици пемза, пясък, тъмна, почти черна почва — сякаш друг свят е уловен в мехур.

— Каква красота — отбелязва Бела.

— Джак е художник ботаник — заявява Мериъм.

Джак се прокашля.

— Не бих казал.

— Напротив, това е самата истина. Трябва да видите другите му творби. — Има огромни, невероятни терариуми и градини с бонзаи, сякаш са създадени за мънички палави елфи. Той наистина е невероятно талантлив.

— Леле! — възкликва Бела.

— Това е истинската му работа — прошепва Хюя и се обляга на краката ми.

Джак ме поглежда притеснено.

Мериъм отива до кухнята и бързо се връща с дървен поднос, отрупан с дебели резени хляб и пъстри купички със зехтин и тъмен оцет.

Хлябът е наситеножълт. Рони се в устата ми и има сладък вкус на мед.

— Глухарчета — подсказва ми Мериъм.

Татко не откъсва очи от недояденото парче.

— А пък аз си мислех, че глухарчето е бурен.

— Самата истина — потвърждава с широка усмивка Мериъм. — Не е ли прекрасен!?

— Да, много е хубав — отвръща татко, все още малко объркано.

— Двамата с татко му казваме слънчевия хляб — обяснява Хюя.

Джак кима.

— Роки трябва да го продава в Брашнената ферма — обръща се той към Съмър, която седи неподвижно, притихнала, и не откъсва поглед от мен.

Врътва глава към него и поруменява.

— Да — съгласява се тя бързо. — Трябва. Много е хубав, Мериъм.

— Господ да ви благослови — клати глава и се смее Мериъм. Гали Съмър по рамото, след това се връща отново в кухнята.

Докато Бела и татко разговарят с Джак за растенията, Хюя ми подава книгата, която е донесла.

Докосвам корицата с пръсти. „Птиците в Северна Америка“, гласи заглавието.

— За мен ли е?

— Давам ти я назаем — предупреждава ме тя.

Гледа ме как разлиствам страниците и се спирам на птиците, които вече съм забелязала и знам имената им. Врабчето, обикновено птиче с неговото симпатично чирикане. Черноокото юнко, сякаш нахлупило шлем, което пее една и съща песен, но в различни тоналности. Обичам да ги слушам, когато пеят едно на друго, сякаш се радват на пролетното слънце. След това попадам на малката птичка, която вдига най-много шум. На снимката е обърната надясно, вирнала предизвикателно глава. На гърдите има черни петна, а гърбът е черен като маслина. На снимката не се вижда размахът на малките крилца. Прилича на нервен изпълнител, който трепери на сцената.

Хюя поглежда през рамото ми, докато аз разглеждам страницата.

— Северноамерикански дрозд ли е това?

Забелязвам, че тя е написала с молив Певец! в полето.

Буквите й са закръглени и тъмни.

Кимам.

— Шумна птичка, нали?

— Да, една от любимите ми.

Прочитам краткото описание.

— Женските не пеят ли?

Тя свива рамене, след това разлиства страниците, за да открие нещо, което харесва.

— Бъбрив вирео.

Прочитам, че е нетипичен за този регион, освен когато лятото е хубаво.

— Благодаря, Хюя. Много ще я пазя.

Тя се усмихва доволно. Понякога ми се струва толкова мъдра и умна, а друг път се радва като малко дете. Сигурно учителките й я обожават.

— Понякога оставаш ли на занималня? — питам я аз.

— Да. Понякога.

Поглеждам Бела. Като тийнейджърка помагаше в занималнята. Тя се навежда, за да каже нещо на Джак, и кима, без да премества върха на палеца си от устните. Налива му чаша просеко. Съмър е отишла в кухнята, за да помогне на Мериъм.

— В кое училище? — любопитствам.

— Джелибийнс Монтесори. — Усмивката на Хюя се е стопила, а тя се мръщи.

— Супер, а? — шегува се Бела, когато чува отговора й.

Хюя свежда очи към сандалите си и размърдва пръстите на краката. Спомням си колко мразех лелите да ме разпитват как е минал денят ми: Как беше в часа по география? Имаше ли достатъчно храна? Какво прави през междучасията?

— Става — отвръща Хюя. — Понякога учим поезия, тя ми харесва. — Поглежда към баща си, който обсъжда с татко градинарството. Двамата говорят за някакъв тор. Тя снишава глас: — Другите момичета от училището ходят на балет в Боу.

Кимам бавно.

— Двете с Бела ходехме на балет.

Тя ме поглежда преценяващо.

— Наистина ли?

— Да. Преподаваше ни госпожа Талбът.

— Харесваше ли ти?

Замислям се над въпроса. Леля Роза убеди татко да изпрати двете ни с Бела на балет. Не било здравословно Бела да търчи боса с братовчеда Вини, а аз да си живея, забола нос в някоя книга. Балетът трябваше да ни спаси от нас самите и да ни превърне в дами.

— Горе-долу — отвръщам.

— Трябваше ли да обличаш онези полички, които стърчат?

— Туту ли?

— Да.

— Не, така и не стигнахме до този етап. Имахме си розови трика и бели клинове, черни цвички.

Хюя стиска замислено устни.

— Всички имат черни обувки.

Кимам. Госпожа Талбът те пращаше да си ходиш, ако нямаш черни обувки. Никой не смееше да й се противопостави. Тя беше истинска карикатура на учителка по балет — косата й беше прибрана на кок, крайниците й бяха слаби, жилави, по лицето й се беше изписало кисело изражение.

— Искаш ли да ходиш на балет? — питам тихо аз.

Хюя свива рамене.

— Обичаш ли да танцуваш?

— Не знам.

— Не знаеш ли?

— Вкъщи не танцуваме много.

Нещо в изражението й, намръщената муцунка, ми напомня на Бела като момиче. И ние не танцувахме много у дома. Татко разказваше, че мама била прекрасна танцьорка, но астмата не й позволявала да танцува често.

— Какво мисли татко ти? — питам аз.

— Не му харесва гримът и роклите. Казва, че момичетата приличали на възрастни, че съм имала предостатъчно време, за да съм възрастна, че сега ми е времето да съм момиче.

— Аха.

— Каза, че просто искал да се порадвам на детството си.

Това ми се стори добро обяснение.

— Ами…

Гласът на Бела долита от другата страна на масата.

— Танците са забавни.

Двете с Хюя я поглеждаме. Дори не знаех, че все още слуша.

— Миналата година ходих на вечерен курс по кючек. Беше много… освобождаващо. Усещах истинска свобода. И се обличах в… — тя снишава конспиративно глас, — дрехи с пайети.

Хюя се усмихва и се намества по-близо до мен.

— Обзалагам се, че ще станеш страхотна танцьорка — добавя Бела. — Какво казва майка ти?

Хюя мига. Тя обръща кръглите си очи към баща си, а той се откъсва от разговора с татко, за да срещне погледа й.

— Какво има, сладурче? — пита той, сякаш тя му е задала въпрос.

— Ами… — мърмори Хюя.

— Говорехме за занималнята след училище — бързам да отговоря. — Хюя каза, че харесва поезия.

— Тя пише страхотни стихотворения — отвръща Джак с горда усмивка.

— В Джелибийнс имат страхотна програма. Искам да кажа, че… Така поне съм чула — измъквам се любезно, въпреки че нямам никаква представа.

— Навремето Бела работеше в занималня — намесва се и татко. — Чувала ли си нещо по този въпрос, Бела?

Бела клати глава. Втренчвам се многозначително в нея.

— Франки — шепне тя извинително. Извръщам очи. Хюя поглежда от едната към другата, след това отива при баща си и се качва в скута му. Татко и Джак подновяват разговора си и Бела се навежда към мен.

Ставам бързо и соча към кухнята.

— Отивам да помогна на Мериъм и Съмър.

— Стига, Франки — моли Бела. Не й обръщам никакво внимание.

— И аз ще помогна — добавя тя весело.

Навеждам се към нея и шепна, да не би да ме чуят татко, Джак и Хюя:

— Защо? Остани тук и продължи да ръсиш глупости. Тя отваря уста, за да каже нещо, но аз вече се обръщам, за да изляза от стаята.