Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (6)

Шеста глава

Когато пристигам пред бунгалото, виждам нов мъж, който чака. Той е висок, с широки рамене, но малко прегърбен. Кожата му е загоряла. С пръст перва сгънат лист и когато приближавам, прочиства гърло. Забавям крачка.

— Ти ли си Франческа?

Притискам кошницата към себе си.

— Да.

— Аз съм Джак — протяга той ръка.

Поглеждам я, но не я поемам. Той прибира ръката си, мръщи се и се почесва по главата. Косата му е черна, остра, на няколко места се забелязват бели косъмчета. Напомня ми за козината на старото куче на роднина в Сицилия: казваше се Арагоста, Омар. Сигурно вече е мъртъв.

— Работя за семейство Гарднър — обяснява Джак. Оглеждам го. Миглите му са тъмни и дълги. В гласа му долавям акцент. Не успявам да определя откъде е, но ми е ясно, че не е американец.

— Вие сте бащата на Хюя.

Тогава си спомних, че Хюя ми каза, че името й било от Нова Зеландия. Далечен братовчед на татко веднъж ми каза, че ако пробиеш дупка надолу в Италия и минеш през центъра на света, ще излезеш в Нова Зеландия. Никога няма да го забравя. Братовчедът имаше рошави мустаци с провиснали краища, беше прекалено слаб за италианец, особено за сицилианец, а пък лелите казваха, че не бива да се доверяваш на човек, който не е нахранен добре. Години по-късно открих, че онова, което ми беше казал, не беше истина. Испания е на обратната страна на Нова Зеландия, не Италия.

Джак кима.

— Мериъм ми каза — признавам аз.

— Вече си се запознала с Мериъм, така ли? — Той поглежда кошницата. — А, ревенът. Много е хубав.

Не отговарям и се опитвам да го заобиколя, но той не помръдва от пътя ми.

— Извинявам се, но трябва да… — Той размахва листа като малък флаг. Тъй като не протягам ръка да го взема, той го пъхва в кошницата. — От… ами… от семейство Гарднър.

— Какво е това?

Той ме поглежда с неудобство.

— Те… може да продадат имота.

— Какво?

— Бунгалото. Мислят да го продадат. Може би.

— Да го продадат ли? Какво? Не, не могат.

Джак пристъпва от крак на крак. Късият му панталон с цвят каки е разръфан по ръбовете. „Леля може да ти ги оправи“, мисля си аз, след това си спомням бродерията на сватбената рокля.

— Това е бунгалото на Ерол Гарднър. В семейството е от поколения — обяснявам аз, без да крия объркването си.

— Да. Не съм сигурен дали наистина ще… — Джак въздиша тихо. — Извинявай. — Отстъпва настрани, за да мога да мина.

— Не разбирам.

Той сочи писмото, бяло като крило на чайка в кошницата със зелени връхчета на аспержи.

— Те не искат да оставаш тук — уточнява тихо той. — Аз не… искам да кажа, че това ми е работата, затова се налага да… — Той клати глава, изпъва рамене, но след това отново се извинява.

— Извинявай — повтарям недоумяващо аз.

Джак кима за довиждане. Впивам поглед в гърба му, докато той се отдалечава.

На вниманието на: госпожица Франческа Капуто

Относно: Молба да освободи имот

Уважаема госпожице Капуто,

Държа да ви уведомя, че клиентите ми, господин и госпожа Маршъл Гарднър, собственици на имота „Бунгало Гарднър“, Флайндърс Уей / Чъканът Драйв, WA 98232, ме информираха, че не са ви дали разрешение да се настаните в имота им и ви молят да го освободите в най-скоро време. В противен случай ще бъде започната процедура за незаконно влизане в чужда собственост.

Искрено ваш,

Дж. Уитакър Пазач на имота

Не мога да откъсна поглед от черните букви и логото в горния десен ъгъл: дърво в кръг, корените и клоните са протегнати, малка птичка се намира на централното разклонение.

Процедура за незаконно влизане в чужд имот.

Стоя в сумрака на бунгалото, обгърната от свежия, тревист мирис на аспержи и прах, и усещам, че треперя, въпреки че вътре не е много по-хладно, отколкото вън.

Бърза ваканция.

Думата ваканция ме кара да си припомня плика в апартамента ни, поставен върху тясната холна масичка. В него бяха пъхнати самолетните билети.

Оставям писмото на масата и отнасям буркан ревен на плота до прозореца, вземам лъжица от чекмеджето и развинтвам капачката. Топвам я вътре. Красиво и розово, също като скъпоценен камък, цветът на хибискус. Цветът на банския, който щях да сложа в един от куфарите, които семейство Гарднър ни купиха като подарък за годежа. Поднасям лъжицата към устата си и пръстенът ми блести като сребърна играчка на коледна елха.

— Честита Коледа, Франческа. — Госпожа Гарднър ме целува по лявата буза и ми подава чаша яйчен пунш.

 

 

— Честита Коледа. Благодаря.

Тя ми подари кухненски кърпи и чаша с дебела дръжка с цвете от едната страна. Двамата с Алекс й купихме чаши за вино. Докато държах пунша в кристална тумбеста чаша, знаех, че сме направили грешен избор. Чашите ни не бяха кристални, а Барбара Гарднър със сигурност имаше десетки чаши за вино.

Яйченият пунш беше силен и опари гърлото ми. Без да мисля, се огледах за Алекс, но той беше влязъл в кухнята. Даниъл се беше настанил в едно кресло и разлистваше книгата, която му подарихме — биографията на известен хокеист. Господин Гарднър държеше чаша уиски в едната ръка и се беше отпуснал в любимия си стол със затворени очи. Нито един от двамата не ми обръщаше внимание.

Госпожа Гарднър се наведе към мен.

— Правите ли яйчен пунш във вашето семейство?

— О, не.

— Предполагам, че има и други като вас.

Кимнах.

Нашите Коледи бяха многолюдни, шумни и хаотични. Изключвам времето за молитва, когато благодарим за празника. Тогава децата сядаха в скутовете на близки и роднини, възрастните им шъткаха и клюките секваха. Не че това продължаваше дълго.

— Ние се събираме само четиримата. Едва ли ти се струва много вълнуващо — добави госпожа Гарднър.

— Напротив, прекрасно е — отвърнах аз. — Тихо.

Тя ми отправи странна усмивка.

— Искам да кажа спокойно.

Елвис пееше коледни песни с дълбок и чувствен глас.

— Хм — отвърна тя.

Между нас на сребърен поднос имаше чаша, пълна с пунш.

— За Алекс ли е? — попитах.

Тя кимна.

— Ще му го занеса.

— Благодаря.

Поех си дълбоко дъх и излязох от хола. Дали нямаше начин да излея пунша си в мивката и да се престоря, че съм го изпила. Бях свикнала с по някоя и друга глътка moscato^[1] или rosolio di arancia^[2], но нищо чак толкова гъсто и мътно като яйчения пунш. В тази къща ме обхващаше ужасна носталгия, въпреки че бях на няколко минути от дома и бях прекарала Бъдни вечер със семейството си. Леля Кони се караше на леля Роза, задето не е нарязала зеленчуците точно както ги е режела баба; леля Роза ми се скара, задето не си поддържам ноктите чисти; и двете шушукаха за Бела, когато мислеха, че тя не слуша. Братовчедите се караха за политика и обсъждаха следващата си ваканция. Чичо Марио и татко пушеха пури; братовчедът Винченцо се напиваше; бебето на братовчедката Кристина, Ема, плачеше и го подаваха от човек на човек. Носеше се аромат на еспресо, борови иглички, тютюн, пудра захар и бадеми. Коледните светлини мигаха, имахме малка, съвършена presepi — сцена на Рождеството — с истинска слама и миниатюрни магаренца.

Тръгнах по коридора към кухнята. Беше студено. На стената бяха закачени семейни портрети. Черно-бели снимки от сватбите на дядовците и бабите със строги лица и дрехи; Алекс и родителите му на кръщенето му; снимка от завършването на гимназията. Ледът звънтеше в стената на кристала, докато вървях. Сякаш припяваше „Мястото ти не е тук“. Не разбирах защо госпожа Гарднър толкова ме мрази, но беше повече от ясно, че не е искала такава като мен за сина си. Наблюдаваше ме със смес от недоволство и съжаление. Сигурно, защото бях различна, прекалено много италианка. Освен това семейството ми не беше от същата класа, ако подобни неща все още съществуваха. Алекс каза, че майка му се държала така с всички. Не можех да повярвам, че тя гледа на хората по същия начин, както гледа на мен. Имах чувството, че й се пречкам, че съм прецъфтяло глухарче сред розите й, досадница. Все едно бях нещо, което ще се разпространи и ще съсипе безупречните й планове, ако бъде оставено без надзор.

Алекс беше с гръб към мен и режеше нещо на дъската. Оставих чашите пунш от двете страни на дъската и го прегърнах.

— Здрасти — прошепна той.

— Едната е за теб.

Кръстът му беше тънък. Успях да го обгърна с ръце. Отпуснах буза на гърба му.

— Майка ти не ме харесва.

— Всеки път го казваш.

— Защото е истина.

— Не приемай тези неща лично.

Гласът му беше мил, но личеше, че иска да прекратим този разговор, и аз стиснах зъби, за да не отговоря и да не се скараме. Не разбирах какво иска да каже с това, да не приемам нещата лично, особено в случаите, когато някой не те хареса. Това не беше ли лично? Напомних си, че е Коледа.

— Какво правиш тук? — попитах го аз.

Той се разсмя.

— Режа лимони за напитките.

— Нали пием яйчен пунш?

— Именно.

Усмихнах се на гърба му.

Той остави ножа и лимона и се обърна.

— Така и не ти пожелах весела Коледа.

— Не си.

— Весела Коледа, Франки. — Целуна ме по челото.

— Весела Коледа, Алекс — сгуших се аз до него. Дланите ми бяха притиснати към гърдите му.

Когато се отдръпна, стисна ръката ми.

— Погледни.

— Какво? — Тази игра я играехме преди.

— Някой ден трябва да сложим пръстен на тази ръка. По задължение извих очи. Държах се игриво, макар да копнеех да ми предложи. Копнеех от години.

— Наистина ли мислиш така? След всички тези години?

Той ме привлече към себе си за дълга целувка. Сърцето ми запя. Даниел влезе в кухнята.

— Тук има малки деца.

Двамата се отдръпнахме през смях. Даниъл остана при нас, отпуснал ръце отстрани.

Алекс го сръчка.

— Трябва ли ти нещо, брат ми?

— Не, просто исках да се изнеса от хола.

— Искаш ли моя пунш? — подадох му аз чашата.

— Няма начин. Ненавиждам тази напитка.

— И аз — признах.

И тримата се разкискахме, скрити от госпожа Гарднър. Скоро тя щеше да дойде, за да ни потърси. Господин Гарднър щеше да се събуди. След това щяхме да ядем коледни сладки и да обсъждаме времето, голфа на господин Гарднър или счетоводната фирма, в която щеше да започне работа Алекс. Алекс ме ощипа по дупето, а Даниъл се оплака, че му се гадело от нас, а после пусна резен лимон в ризата на Алекс. Това е единствената част от Коледа, която помня. Забравила съм почти всичко друго, дори какъв подарък ми беше купил Алекс.

 

 

Смачквам бавно писмото на топка и го запращам в другия край на бунгалото. То се търкулва през прахта към ъгъла до леглото.

Когато излизам навън, една птица запява тихо. Шук-шук-шук-шук-шук. Напомня ми за лелите ми — настойчиви и лирични. Чудя се дали не съм близо до гнездо.

Облъхва ме мирис на тъмна, влажна, затоплена пръст. Сложила съм пръст между страниците на книгата. Спирам на място.

Шук-шук-шук-шук-шук. Винаги в серия от по пет.

— Здрасти. — Тъмнокосото момиченце е застанало между малиновите клони, щръкнали към светлината. Облечена е в зелена рокля и клин на зелено райе. Горска нимфа. Не виждам баща й.

— Здравей, Хюя.

— Може ли да…

— Разбира се.

Тя пристъпва към мен и ме зяпва, поглежда корицата на книгата ми, сякаш не смее да протегне ръка и да я докосне.

Шук-шук-шук-шук-шук.

Тя обръща глава към звука.

— Стелерова сойка.

— Моля?

— Птицата. Това е стелерова сойка.

И двете поглеждаме към гората.

— Ето я — сочи тя.

Няколко дървета по-навътре черните очи на птичката в синьо и черно се взират право в нас. Перата на главата й са щракнали като индианец пънкар. Прическата й отива. Придава й дързост. Шук-шук-шук-шук-шук.

— Красавец е.

— Да, и издава готини звуци. Татко казва, че понякога… имитира? Какво е това?

— Издава звуци като нещо друго.

— Да, като ястреби или катерици. Татко каза, че дори можели да мяукат като котки и да лаят като кучета.

— Супер.

И двете наблюдаваме как стелеровата сойка отлита от клона и отнася песента си.

— Винаги ли виждаш тези птици тук? — любопитствам.

Хюя мига, сякаш иска да разбере дали не се шегувам.

— Да, винаги. Не е от птиците, които виждаш единствено през пролетта или лятото, като колибрите или червенушките. Те не обичат студа и заминават през зимата.

Колибрите ги знам. Нямам обаче представа какви са тези червеношийки.

— Не знам нищичко за това място — шепна аз, по-скоро на себе си.

Хюя ме поглежда. Порив на вятъра разрошва косата й и тя щръква за момент също като перата на стелерова сойка. И сега е боса, кожата й е тъмна като кората на дърво, а под ноктите се е набила пръст.

— Знам всичко — казва простичко тя. — Е, доста неща — поправя се след малко. — Мога да ти кажа много. Стига да искаш. — Не ме поглежда в очите, когато отправя предложението си.

— Да ми кажеш, а? — повтарям.

Гласът й омеква.

— Ако имаш някакви въпроси… нещо такова.

— Ами, там е работата, че не знам колко време ще остана.

Млъквам и се замислям за писмото на госпожа Гарднър, смачкано и захвърлено в ъгъл на бунгалото. След това мислите ме връщат отново в апартамента ни, в кухнята, рано сутринта. Застанала съм до мивката, стиснала в ръка чаша еспресо. Другата чаша е поставена на плота пред мен. Валма от пара се вдигат към мен. Алекс се пресята покрай мен, за да вземе чашата. Русите косъмчета на ръцете му се отриват в моите. Обръщам се към него…

Хюя свива пръстите на краката си и ги заравя в пръстта. Така и не ме поглежда.

— Да, би било чудесно — отвръщам.

Тя ми отправя широка усмивка. Има лъскави бели зъби, дребни и прави.

— Това означава ли, че ще поостанеш?

— Може би — отвръщам аз по-твърдо, отколкото очаквах.

— Супер. — Най-неочаквано вдига очи към моите. — Татко каза, че не можеш, но аз си знаех, че ще измислиш нещо.

Свивам рамене в опит да покажа, че не ми пука особено.

— Мисля, че мога да остана още мъничко. — След това сменям темата. — А ти защо не си на училище?

— Училището приключи за днес.

Мигам, учудена колко бързо минава времето на това място.

— Разбира се.

— А ти ходиш ли на училище? — пита тя.

— А, не. Вече не.

— Във ваканция ли си? — кокори се тя.

— Ами…

Предполагам, че татко вече се е свързал с шефката ми, госпожа Фратели. Двамата са съученици. Тогава тя не е била госпожа. Познавала е и мама. Не че някога я е споменавала пред мен. Много малко хора го правят, освен лелите и старците в семейството. Струва ми се, че навремето госпожа Фратели си е падала по татко.

— Нещо такова — отвръщам на Хюя. — Трябва малко да си почина. — От живота, мисля си, но премълчавам.

Тя кима доволно.

— Татко се грижи за доста от вилите наоколо. Хората идват през лятото, не остават дълго, а след това не се мяркат цяла вечност. Истинската му работа не е да наглежда вилите.

— Виж ти! А какво…

— Ти обичаш ли да тършуваш?

— Какво?

— Да тършуваш… да ровиш и търсиш, нали се сещаш?

— За градинарство ли говориш?

Хюя прихва.

— Не, не, не. Говоря за тър-се-не. Да търсиш и да си намираш разни работи в гората, които да ядеш. Приятелката ми ме учи как да го правя.

Спомням си как в училище ни предупреждаваха да не ядем някои горски плодове и растения — градски митове за деца, които са помислили отровни плодове за малина и са умрели. Гората винаги ми се е струвала опасно място, докато бях млада. Дори сега се чувствам по-комфортно в къщи и в дворове, под уличните лампи в града и на пешеходните пътеки.

Клатя глава.

— Не, никога не съм правила подобно нещо.

Тя се усмихва широко.

— Трябва да пробваш. Ще кажа на Мериъм. Можем да ти покажем.

— Мериъм ти е… О… Не знам дали съм…

Шук-шук-шук-шук-шук прекъсва ни гласът на птицата.

И двете се обръщаме бързо и виждаме стелеровата сойка, кацнала на клон до нас, синята опашка щръкнала към нас, открила задните си части. Определено е мъжкият, толкова е нагъл. Хюя се киска, аз не се сдържам и също прихвам.

— Нахалник — казва ми тя и усмивката й става по-широка.

— Хюя — провиква се мъжки глас.

Хюя пълни дробовете си с въздух, преди да се разкрещи.

— Тууук съм… таткооо!

Толкова е шумна, че стелеровата сойка отлита като черно-синя светкавица.

Джак се появява иззад дугласката ела.

— Трябва ли цялата гора да ехти?

Хюя се обръща към мен.

— Татко все разправя, че съм прекалено гръмогласна.

Усмихвам й се.

— Мислех, че си зад мен, сладурче — казва Джак. Мръщи се и отпуска ръка на главата й. — Извинявай. — Последните думи са за мен, четвъртото извинение, което чувам от него за един ден.

— Няма нищо — отвръщам.

Хюя протяга ръка към неговата и съска.

— Попитах, татко. Тя каза, че няма нищо против.

— Франки — напомням й аз.

— Да, тя, Франки — уточнява момиченцето.

— Добре. Но скоро ще стане време за вечеря, така че трябва да оставим Франки. — Джак ми се усмихва предпазливо.

— Не ме притеснява — отвръщам. — Разказваше ми за птиците.

Хюя кима, след това пуска ръката на баща си и се отдалечава, за да разгледа един храст и коленичи до корените му. И двамата я наблюдаваме — слабите крака, извития гръб, черната коса, паднала над лицето.

Джак прочиства гърло.

— Прочете ли писмото?

Кимам.

— Аз… Виж, едва ли е моя работа да говоря по този въпрос, но видях в новините… чух за…

Хюя е намерила пръчка и се опитва да изчопли с нея нещо от земята. Гледаме нея, за да не се срещнат очите ни.

— Алекс — довършвам вместо него.

— Да — кима той.

— Бяхме сгодени — шепна.

— Да. Прочетох и за това.

Безмълвно го моля да не ми изказва съболезнования и той мълчи.

Хюя наддава писък.

— Татко, открих лигава смръчкула^[3]!

Джак се мръщи.

— Не си, котенце. Смръчкулите са по-близо до морето.

Усещам как стомахът ми се напряга, когато той споменава океана.

— Аха. — Хюя грабва пръчката и се прехвърля на друг храст.

Джак ме поглежда.

— Според мен разполагаш с още няколко дни.

— Наистина ли?

— Така мисля.

— Трябват ми… няколко дни — отвръщам и ми се струва, че лъжа.

— Имаш ги — уверява ме той. — Ако ти потрябва нещо, ние живеем малко по-надолу по пътя. Преди да стигнеш до Мериъм. Пред нас е килнатата пощенска кутия със слънчоглед отстрани, няма начин да я пропуснеш. — Той снишава глас. — Това е най-неугледната пощенска кутия на цялата улица. Не казвай на Хюя — тя нарисува цветето, за да я поосвежи.

— Благодаря ти — отвръщам.

Мълчим за кратко и наблюдаваме какво прави Хюя. Не мога да си я представя вътре в къща; тя е само за живот на открито.

Джак заговаря отново.

— Случайно да си намерила книжка за оцветяване вътре?

Обръщам се към него. Той ми се струва разтревожен.

— Работата ми… тя е… Детегледачките са прекалено скъпи, а на Хюя й е приятно тук, при птиците и дърветата. Понякога идва с мен, когато обикалям. Нямах представа, че ще дойдеш.

Кимам.

— Няма да им кажа.

— Благодаря — отвръща той с облекчение. — Дано нямаш нищо против. Просто е трудно… А пък семейство Гарднър понякога са… — Той ме поглежда притеснено. — Извинявай. Не исках да…

Представям си госпожа Гарднър сред розите й. Оглежда ги с презрение, защото търси единствено съвършенство.

„Нужно е да бъдат подкастрени от строга ръка“, каза ми тя веднъж.

— Алекс не беше такъв — отвръщам. — Не беше като тях.

— А, сигурен съм.

— Татко? — прекъсва ни Хюя.

— Кажи, кукличке?

— Какво ще вечеряме?

— Ами… Боб с бекон.

— С хляба на Мериъм ли?

— С хляба на Мериъм. — Джак ме поглежда. — Мериъм се грижи за всички ни тук.

— Ти се оказа прав, че ревенът й е много хубав.

— Всичко, расло в градината на Мериъм, е хубаво. Ако не искаш да те приюти под крилото си, трябва да го кажеш ясно, защото накрая всички се озоваваме там.

— Не звучи зле — отвръщам.

Джак избухва в смях.

— Защото не е.

— Добре — провиква се Хюя, — да вървим да вечеряме. Ти ще дойдеш ли, Франки?

Джак ме поглежда.

— О, не. Благодаря — отказвам аз. — Ще остана тук.

— Имаш ли достатъчно храна? — пита той. Все едно е представител на семейство Капуто.

— Да, благодаря. Няма проблем.

— Ще дойда да видя дали всичко при теб е наред — обажда се Хюя.

— Да, ще наминем да видим дали всичко при теб е наред — повтаря Джак и поема ръката на дъщеря си. — Благодаря, Франки.

По искреността в гласа му разбирам, че говори за забравената в бунгалото книжка за оцветяване. Благодари, че ще пазя тайната му.

— Няма защо.

Те тръгват през гората, вървят в посоката, където вече знам, че се намира пътят, Хюя подскача, а Джак я повдига за ръката, докато прескача ниските храсти. Обръща се веднъж, за да помаха, и ми отправя белозъба усмивка, а аз вдигам ръка в отговор.