Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (10)

Десета глава

— Здравей, мила — подхвърля мило Мериъм и веднага ми подава лъжица, за да разбърквам ризотото. Съмър кълца още магданоз. Мериъм излиза с подсвирване, понесла още вино.

— Вече ти намери работа — обажда се Съмър.

Разбърквам бавно кремообразното, ароматно ризото, за да не загори. Мирисът ми напомня за кухнята на леля Роза.

— По-добре, отколкото да се преструвам, че всичко е наред — шепна аз и оставам изненадана, че съм го изрекла.

Съмър ме зяпва.

— Не съм подходяща компания за партита — извинявам се аз, след това добавям: — Все още. Дори не съм сигурна, кога ще бъда готова.

Съмър поглежда към вратата на кухнята, сякаш очаква някой да влезе.

— Не искаше ли да дойдеш?

— Немного. Сестра ми уреди всичко.

— Често ли го прави?

— Да урежда разни неща вместо теб ли?

— Да. — Съмър е спряла да реже и ножът виси над магданоза.

— Не бих казала. Нямаше я доста време. Живее в Портланд.

— Така ли?

— Не я бива много в тези неща. Говоря за мъката. Майка ни почина… след това дойде пубертетът, не знам… А и двете с нея сме много различни.

Съмър кима с разбиране.

— Да. Изглеждате различни.

Оставам изненадана. Повечето хора искат да си приличаме, да бъдем приятелки.

— Ти близка ли си с брат си? — питам.

Съмър навежда глава на една страна.

— И да, и не. Той си въобразява, че знае кое е най-доброто за мен.

— Той урежда ли разни неща вместо теб?

— Да, прави го.

— А ти съобразяваш ли се?

Съмър клати глава, след това прихва, сякаш напук на себе си.

— Да, всеки път. — Свива рамене. — Каза ми, че трябва да дойда — тук, в Едисън — така че аз дойдох. Сега вече не съм сигурна дали искам да се върна да уча.

— Какво учиш?

— Морска биология. Никога няма да успея да си намеря работа по специалността. Просто исках да съм в морето, затова избрах тази специалност.

„И Алекс се чувстваше по същия начин, мисля си аз, искаше да е в морето“. Само че той така и не прояви достатъчно смелост да запише специалност, която нямаше да му гарантира работно място. Родителите му щяха да решат, че е лекомислен.

Обръщам се отново към тенджерата и продължавам да бъркам. Ризотото е почти готово. Съмър кълца последните стръкчета магданоз.

Алекс започна да тренира сърф в гимназията и се влюбваше в този спорт все повече с всяка година. Аз си мислех, че ще стане обратното, че той ще изгуби интерес, но щом се изнесе от дома на родителите си — щом заживяхме заедно, — той започна да ходи на сърф още по-често. Шегувах се, че когато сме наистина заедно, в наш дом, ще иска да се махне от мен. Сякаш океанът му беше любовница. Стараеше се да държи приятелите си от сърфа настрани от другите си приятели; и сърфът, и приятелите му от сърфа бяха нещо като тайна, нещо само за него. Опитвах се да проявя разбиране, дори пробвах да се науча.

— Веднъж се опита да ме научи — разказвам на Съмър.

Тя изплаква ръце и се обляга на плота.

— Да караш сърф ли?

Кимам.

— Беше ужасно.

— Първият път е…

— Знам. Той каза същото.

Разбърквам ризотото още веднъж, след това изключвам газовия котлон.

Денят беше мрачен. Излязохме сами. Алекс не спираше да ме пита дали съм сигурна, сякаш се надяваше да ме разколебае.

— Мислех си, че ще бъде лесно — признавам аз. — Качваш се на дъската, изправяш се…

— Ами… — В тона на Съмър долавям съчувствие и подкрепа.

— Знам, че е нужна практика.

Алекс ми го беше казал.

— Миличка, никой не успява от първия път. — Опитваше се да ми вдъхне кураж, но аз усещах раздразнението му. Той беше нетърпелив, а аз бях инат и избухлива.

— Пробвай отново — настояваше той, затова пробвах. Опитвах отново и отново, разочарованието ми растеше, ставах все по-тромава.

— Не се съсредоточаваш. Ядосваш се — оплака се той.

Настоявах, че не е вярно, макар да бе точно така. Бях побесняла. Освен това треперех от студ и се чувствах като кръгла глупачка.

Той се опита да ми покаже основното, но представи всичко прекалено простичко. Сърфът беше в паметта на мускулите му, в кръвта му, в мислите му. Беше като сянка, просто част от него. Докато го наблюдавах как действа без всякакво усилие, се ядосвах още повече, ставах още подръпната и рязка.

Излязохме от водата и Алекс ми показа какво да правя, след като извади дъската от водата.

— Ето така — приклекна, — и после така — стана и запази равновесие. Аз ровех с крак пясъка, ръцете ми бяха кръстосани пред мен, а устните ми измръзнали. — Ти гледаш ли? — попита той и въздъхна.

Влязохме отново и морето ме дръпна под водата и ме запокити под една вълна, също като играчка, на която се подиграваше. Излязох, готова да се прибера, устата ми пълна със сол, косата с пясък.

— Не е за всеки, нали? — казвам на Съмър.

Тя ме поглежда тъжно, а очите й издават, че е сигурна, че сърфът може да бъде за всички, трябва да бъде за всички, че е най-прекрасното нещо на света. Странните й синьо-сиви очи се впиват в мен, сякаш иска да обясни. Представям си я в морето, прилича на риба, движи се като създадена за водата. Знае къде да постави крака, как да балансира, как да падне, без да се нарани, за да не се удави. Вероятно е от онази момичета, които се носят по вълните, все едно танцува с целия океан; с водата изпълняват различни роли, движат се различно. Океанът води, а тя просто откликва.

Мериъм влиза в кухнята. Побутва ризотото е лъжицата, която съм подпряла на ръба на тенджерата.

— Готово. Добре. Хайде, вие двете, да ми помогнете.

 

 

Мериъм носи огромната тенджера, от нея се вдига облак пара, когато влиза в трапезарията. „Пролетно ризото“, нарича го тя. Има ситно нарязан чесън, много магданоз и пресен грах.

Съмър носи огромна глинена купа, пълна е пресни малки картофчета, сготвени с масло, и прясно откъснати листенца мента, а аз пренасям аспержите, които Мериъм нарича „остра трева“, овкусени с обикновена заливка.

Съмър помага със сервирането, докато Мериъм долива вино в чашите. Аз се връщам на мястото си.

Татко хвали Мериъм за ризотото, докато Хюя радостно лапва картофче не по-голямо от монета. Джак я моли да използва приборите, но домакинята я уверява, че и тя обича да похапва с пръсти.

Аз поднасям лъжица ризото към устата си и духам. Поглеждам Бела, която се взира мълчаливо в чинията си. Изражението й ми напомня каква беше като момиченце. Представям си я как лежеше в леглото, къдриците й прихванати в щръкнали плитки. Прозорецът до леглото й очертава оградата на съседите и дори може да се надникне в кухнята им. Понякога, ако Бела оставеше нощем прозореца отворен, сутрин се будеше от аромата на джинджифил, зехтин и лук, които използваха вечер за пържените си картофи.

След като храната поизстива, аз се нахвърлям, сякаш съм гладувала. Обелките на картофчетата проскърцват, когато захапвам; ризотото е поело аромата на ситните парченца чесън; пресните аспержи са толкова хрупкави и сладки, че можеш да ги сбъркаш с плод. Мериъм ми се усмихва. Всички сме отпуснали ръце върху коремите си, когато Мериъм вдига масата и донася десерта, яркорозова и лепкава тарта с ревен, посипана с ядливи цветя. Тя загребва щедро домашен ванилов сладолед със сребърна лъжица, която нежно нарича „лопатка“, след това полива с мед всяка купичка, точно по ръбчетата на тартата. Татко се е ококорил. Това пиршество е достойно за семейство Капуто. Мериъм се смее на израженията ни и моли да оставим онова, което не можем да изядем, но всичко е толкова вкусно, че ние запълваме и последното празно местенце в подутите си стомаси. По средата на десерта забелязвам, че Джак отпуска колана на панталона си и когато погледите ни се срещат, двамата се усмихваме един на друг.

Когато вечерята приключва, татко помага на Мериъм да сервира еспресо, а Джак придърпва стола на Хюя към своя и я прегръща. Тя отпуска глава на него и се опитва да скрие прозявката си.

Мериъм поглежда книгата на масата.

— Хюя ти е донесла нещо за четене.

— Назаем — отвръщам, както цитирам момиченцето. — Решила е да ме научи повече неща за гората.

— Ти не оставаше често тук. С…

Клатя глава и погледът ми се плъзва към годежния пръстен.

— Два пъти, но не идвах често. Алекс обаче много обичаше да идва. Бунгалото означаваше много за него.

Когато изричам името на Алекс, Съмър става и започва да вдига празните чаши. Очите й са по-тъмносини на тази светлина и аз забелязвам, че си е сложила спирала.

— И аз имам няколко книги за теб — продължава Мериъм, за да смени темата. Сочи малка купчинка на странична масичка. — „Тиха пролет“ на Рейчъл Карсън, „Лейди Бос“ на Джаки Колинс. — Намига ми. — Всяко момиче има нужда от малко тръпка.

— Благодаря. — Леля Роза е изчела всичко на Джаки Колинс.

— Приготвила съм ти малко мед — обръща се домакинята към Бела, за да я включи в разговора.

— Кошерите в двора твои ли са? — пита Бела.

Дори не се бях сетила, че дървените кутии, които видях одеве, са кошери.

— Пчели ли гледаш? — пита татко.

— О, да — усмихва се широко Мериъм. — Освен това се занимавам и с грънчарство. Преди всичко съм грънчар. Но градинарството и пчеларството не остават по-назад. Чакай. Сега ще донеса меда. — Тя отива в кухнята и се връща с буркан. Подава ми го. — Кажи какво мислиш.

Вдигам капака и се каня да топна пръст вътре.

— Просто така ли?

Тя кима.

Пъхвам пръст вътре, пробивам питата и пръстът ми хлътва в меда. Подавам буркана на татко и той прави същото.

— Великолепен е — прошепва той и го подава на Бела.

— Хубав ли е? — пита Мериъм.

— Хубав е — отвръщаме едновременно.

Тя избухва в смях.

— Добре, сега вече знам със сигурност, че сте баща и дъщеря.

Татко ме поглежда топло и кима. Забелязвам, че Бела смуче пръста си, но не казва и дума.

Татко пита любопитно.

— Продаваш ли меда?

Домакинята кима.

— Ще ви дам, не е…

— Не, не, не мога да приема — прекъсва я татко. — Не и след вечерята, която ни приготви. Ще купя.

— Добре — отвръща с усмивка Мериъм.

Джак прочиства гърлото си и аз забелязвам, че Хюя бързо отваря очи.

— Извинявайте всички — започва той. — Май трябва да тръгваме.

— Недей, татко — негодува Хюя немощно.

— Много си изморена — отвръща той през смях.

— Не съм — прозява се тя. Останалите също прихваме.

— Ооох — пъшка тя.

— Благодаря за книгата — обръщам се към нея. — Ще си науча домашното.

— Беше ми много приятно, че се запознахме — казва Джак, докато разтърсва ръката на татко.

Джак сочи гърба си.

— Качвай се, малчо.

Тя прехвърля ръце през врата му.

Мериъм го целува по бузата.

— Доскоро.

Той ме поглежда.

— Ще намина да видя как си… но не бързай… — Отново ме поглежда с неудобство. И двамата знаем, че говори за предупреждението за напускане, изпратено от семейство Гарднър.

— Благодаря — отвръщам.

Съмър се връща от кухнята и едва сега разбирам, че е била там доста време. Имам чувството, че се беше скрила.

— Тръгваш ли? — пита тя. Джак кима. — Тръгвам с вас. Изморена съм — обяснява тихо тя.

— Можеш да останеш тук — предлага Мериъм.

Съмър клати глава.

— Утре ще гледам момчетата на Роки. Трябва да си тръгвам.

— Сигурна ли си, че…

— Добре съм. Просто съм уморена — отвръща бързо Съмър. След това добавя: — Много ти благодаря. Вечерята беше чудесна.

— Че ти направи почти всичко — усмихва се домакинята.

— Не е вярно — отвръща Съмър. — Франки също помагаше.

— Аз просто бърках — отвръщам остро, без да се замисля. След това съжалявам, защото забелязвам, че Съмър се чувства неловко.

— Беше ми приятно да се запознаем — обръща се тя към нас с Бела и татко. — Много приятно семейство.

— Много си мила.

Бела пристъпва напред, за да я прегърне, но Съмър се чувства все още неловко и прегръдката излиза крива и неумела.

Обръща се и ме поглежда.

— Радвам се, че се видяхме отново — подхвърлям аз. — Намини към бунгалото, когато имаш път, когато искаш.

Бела ме поглежда изненадано. Не й обръщам абсолютно никакво внимание.

Съмър върти глава от едната към другата.

— Ами, добре. Благодаря.

Джак се усмихва и кимва.

— Така. Кажи чао на всички, Хюя — подканва я той.

— Чао на всички — промълвява сънено малката.

— Не ни изпращай — обръща се Джак към Мериъм, а тя кима и не става. Тримата тръгват бавно по коридора.

Бела отново е топнала пръст в буркана.

— Много е вкусен — заявява тя.

Дразня се, че продължава да използва пръста си. Имам желание да перна ръката й.

— Колко буркана искаш, Джузепе? — пита Мериъм. — Мога да ти ги продам по пет долара. — Тя разперва пръсти, за да покаже големината на бурканите.

— Два. Не, три — решава той. — Ще занеса и на Росариа, и на Кончета. Само че няма да ги взема, ако не платя пълната цена.

— Цената е десет долара. Ще ти ги дам по седем, защото ги купуваш оттук. Става ли?

Татко кима доволно.

— Работя в сервиза на Марио… автосервиз — уточнява той с известно неудобство. — Ако имаш нужда, да знаеш. Цените са добри, но за приятели и роднини правим отстъпки. Как иначе!

Мериъм избухва в смях.

— Почти винаги карам колело.

— А, онова с кошницата, навън — смее се и той.

Дори не съм забелязала велосипед.

— Бети — уточнява Мериъм и снишава глас, сякаш разкрива тайна. — На Елизабет Кейди Стантън^[1].

— Ясно — кима татко, сякаш е разбрал.

— Пробвала ли си го с печена рикота? — пита Бела за меда.

Татко кима ентусиазирано.

— Ще бъде невероятно вкусно.

— Печена рикота ли? Не, дори не съм опитвала печена рикота — признава Мериъм. — Хубаво ли е?

— Много. Ще трябва да ти донесем, нали, татко? — пита Бела.

Мериъм грейва.

— Знаех си аз, че като ти дам намаление, ще има полза.

Поглеждам от татко към Бела и после към Мериъм.

Неочаквано ме обхваща странно чувство — тук съм без Алекс, затова пък Бела е на масата.

— И ние трябва да тръгваме — надигам се аз. — Вечерята беше великолепна, Мериъм.

— Не искате ли по още една чашка кафе? — пита Мериъм.

— Благодаря, но не, става късно. Трябва да си ходим. — Изправям се.

— Да ти помогнем ли с чиниите? — пита Бела.

— О, не. Те ми дават възможност да мисля. А Даруин ще ми прави компания. Скоро ще се прибере, след като се наскита. Огромен е, но май се страхува от тъмното. Не му казвайте, че съм го издала.

Татко целува Мериъм по двете бузи и тръгваме по коридора.

— Благодаря — обажда се отново Бела. — Вечерята беше разкошна. Ще трябва да те поканим и ние.

— За мен беше удоволствие, Бела. Внимавайте на връщане. Да ви дам ли фенерче?

— Няма проблем — отвръщам аз, нетърпелива да се върна в бунгалото.

Чувствам се неловко с Бела и нейното чуруликане. Разговорът със Съмър ми тежи, както и спомените за деня на плажа, когато Алекс се опитваше да ме научи да карам сърф.

Мериъм застава до вратата и ни наблюдава как се отдалечаваме. Даруин се промъква откъм двора и се гали около краката й. Тя го взема в ръце и ни маха, докато вървим по пътя.

Бела въздиша.

— Много приятно.

— Тя е страхотна домакиня — съгласява се татко.

Самотният път става по-мек от килима борови иглички, когато навлизаме в гората. Вървя отпред и се опитвам да не обръщам внимание на бърборенето на Бела и татко. Ако се кача сега в колата и си тръгна, мисля си аз, ще мина през Едисън и после през северен Сиатъл. След това покрай къщата на семейство Гарднър на хълма. Ако се вгледам внимателно, ще видя живия плет и малката порта, прозорците с бели рамки. Ще мина покрай старото ни училище, няма да изляза на главната улица, защото никога не се знае какъв е трафикът, а и по страничните улички става по-бързо. Ще подмина детските площадки и бензиностанцията, сърцето ми ще започне да блъска по-бързо и тежко в гърдите. Ще подмина и супермаркет или магазин за плодове и зеленчуци, а после всичко в квартала ще започне да ми се струва еднакво — гаражи, огради, пощенски кутии, и отново гаражи, огради, пощенски кутии. Скоро ще изляза отзад на нашия блок. Сградата е само на три етажа с редици малки балкончета. Тя е квадратна, солидна, с ванилов цвят. На прозореца на кухнята ни има кристална висулка, подарък за рожден ден от колега.

Вместо това аз крача по горската пътека, която вече ми е много позната. Чувствам се странно, напрегната съм, усещам, че не съм на мястото си. Сърцето ми бие до пръсване, сякаш съм тичала.

Гласът на Бела продължава да разкъсва мислите ми.

— Франки? Нали беше много приятно?

— Мериъм е много приятна — отвръщам остро.

— Това пък какво трябва да…

Татко ни прекъсва.

— Дядо беше пчелар. В Сицилия.

— Така ли? — пита Бела.

Татко кима.

— Si, и той продаваше мед по същия начин, от къщи. Беше най-хубавият в селото.

Ако може да се вярва на татко и лелите, всичко, което са правели хората от семейството, е било „най-хубавото в селото“.

— А пък Хюя, нали така се произнася? Много мило момиченце, нали? — продължава татко.

— Много — съгласява се Бела. — Франки?

Обръщам се побесняла към сестра си.

— Престани веднага.

— Какво да престана?

— Престани да се опитваш да ме въвлечеш в разговора. Просто искам да се прибера у дома.

— У дома ли? — пита обнадеждено татко.

— Искам да кажа в бунгалото. Просто искам да си легна. Уморена съм.

— Просто исках да…

— Знам какво искаш — сопвам се аз. — Опитваш се да бъбриш небрежно, все едно нищо не се е случило. Все едно това беше една нормална… нелепа вечеря, която ми натресе, без да съм искала да идвам, все едно… все едно… Алекс… не е…

— Франки, миличка — протяга ръка към мен татко.

— Добре съм! — викам и се обръщам.

Бела забързва, за да ме настигне.

— Извинявай, Франки. Знам, че Алекс е… ужасно е… просто си мислех, че…

— Колко пъти трябва да ти казвам да ме оставиш на мира?

— Ти трябва да…

— Нямаш абсолютно никаква представа какво ми трябва, Бела. Трябва да ме оставиш на мира.

— Франки — моли ме татко.

Представям си татко и Бела на масата в трапезарията, после пред прозореца на бунгалото, как се смеят. Сякаш съм забравила миналите години, сякаш не ги е имало. Сякаш Бела не е създавала никакви неприятности, не е причинила никаква болка.

— Ти може и да успяваш да се отнасяш с нея все едно тя не се е държала като престъпник — зъбя се аз. — Просто си по-добър човек от мен, татко.

Той се опитва да възрази:

— Миличка, аз…

— Само че аз не мога така — заявявам убедено.

— Не искаш — промърморва Бела.

— Бела… — моли я татко.

— Точно така. Не искам — натъртвам. — Не мога и не искам.

Бела се прокашля тихо. Татко я поглежда уплашено.

— О, я стига! Не се прави на сломена.

Тя не отговаря.

Отново забързвам напред. Пред мен излита окъснял дрозд, бърза към гнездото си. Обръщам се и чакълът хрущи под петата ми.

— И след като така и така сме подхванали тази тема — не че я бяхме подхванали наистина, — какво, за бога, те накара да попиташ за майката на Хюя?

Бела мига.

— Не знаех…

— Не видя ли изражението й?

Ново прокашляне.

— Заради майка й ли е цялата тази работа? Какво се е случило? — пита предпазливо татко.

— Не знам — отвръщам аз, като едва се сдържам да не се разкрещя. — Знам само, че не разпитваш за майките на хората, след като очевидно няма такива?

Татко ми се мръщи. Бела свежда глава.

— Ти… точно ти — соча я аз, — би трябвало да го знаеш най-добре. Да не би да си станала напълно безчувствена?

— Франки? — тонът на татко вече е предупредителен.

— Аз… — започва Бела, но така и не довършва.

Обръщам гръб и на двамата и навлизам в гората. И от двете ми страни се протягат дълги сенки. Призраците на Алекс и мама. Може би просто кедрите и елите се протягат към луната.

 

 

Лягам си и се завивам с юрганчето през глава, когато татко почуква тихо на вратата. Говори през пролуката между вратата и касата.

— Нали знаеш, че можеш да се прибереш у дома, cara mia^[2]? Искам да кажа, с мен.

Отмятам юргана.

— Да, татко.

Тогава той отваря вратата и застава на прага, знае, че не бива да влиза вътре. Катерица или нещо подобно на катерица пробягва по покрива.

Татко вдига загрижено поглед.

— Как спиш тук? При целия този шум.

— Звуците ме успокояват.

Той навежда глава на една страна.

— Знам защо не искаш да се прибереш. Разбирам те. Знаеш, че е така, нали, миличка?

Спомням си риданията откъм стаята на мама и татко, леля Кони затваря вратата и ме повежда към кухнята, обещава ми сладолед от фризера. Навсякъде щъкат жени в черно, също като ято врани. Плясват ме през ръката, задето съм си сложила едно от гребенчетата на мама, а след това ме обсипват виновно с целувки и прекалено стегнати прегръдки. Бяхме в гимназията, когато татко най-сетне прибра дрехите й в кашони, но сватбените им снимки са все още на нощното му шкафче: черно-бели лица, млади, пълни с живот и надежда.

На погребението на Алекс той ми прошепна: „Ще стане по-добре“. Това бе единственото успокоение, защото дойде от него.

Тъй като не казвам нищо, татко разбира, че вече съм взела решение. Въздиша.

— Сега поне се чувствам по-добре, защото знам, че Мериъм е наблизо. Тя ще наглежда и двете. — Не споменава името на Бела.

— Да.

— Медът й е много хубав. Съвсем като на дядо. А пък е от пчели и цветя от два различни края на света.

Светлината е почти угаснала и аз усещам как сънят ме притиска.

— Татко?

— Ммм?

— Трябва да тръгваш, преди да стане прекалено тъмно. Пътуването…

— Si. Права си.

— Ще се оправя, татко.

Той прочиства гърлото си.

— Знам, миличка. Винаги се справяш. Смелото ми момиче. По-силна си от всички нас. — Той барабани замислено с пръсти по вратата.

— Не ме карай да се държа мило с нея — предупреждавам го аз.

— Нямам намерение. — Въздиша отново. Обръща се, готов да тръгва. — T’amu bedduzza.

— И аз те обичам татко.

 

 

Пролетно ризото

Пролетен вариант на класическото италианско ястие от почитателка на зеленчуците.

За 4 порции

3 супени лъжици масло

2 глави лук шалот, ситно нарязани

4 скилидки чесън на тънки резени

1 1/2 чаши ориз за ризото

1/4 чаена чаша сухо бяло вино

3 1/2 чаши пилешки бульон

2 шепи пролетни зеленчуци (вж. Забележка), като например комбинация от 8 стръкчета аспержи, нарязани на парченца от по 10 см (първо разрязани по дължина, ако са дебели); 12 пресни шушулки от бакла, от които са извадени зрънцата; шепа листа от бейби спанак

2 супени лъжици ситно нарязан сибирски лук

морска сол и прясно смлян черен пипер

85 г ситно настърган пармезан

2 супени лъжици сметана

2 супени лъжици ситно нарязани пресни листенца от риган

Подготовка

В тенджера загрейте маслото на средна температура. Сложете вътре лука и чесъна и разбърквайте често, докато омекнат — 5–7 минути. Добавете ориза и бъркайте около 1–2 минути. Сипете виното и бъркайте, докато оризът почти поеме течността. Наливайте по чаша от бульона, като не спирате да разбърквате, докато бульонът се поеме, и едва тогава долейте още. Продължете така, докато ястието поеме напълно бульона, а оризът е ал денте — 10–15 минути. Ризотото трябва да е кремообразно.

Добавете пролетните зеленчуци и гответе, докато омекнат, сложете и сибирския лук. Овкусете със сол и пипер. Разбъркайте сметаната и пармезана, като оставите половин чаша от него. Бъркайте, докато пармезанът се стопи, и дръпнете от котлона.

Поднесете с пресни листенца от риган, останалия пармезан (по две супени лъжици на порция) и най-накрая добавете прясно смляния черен пипер.

Забележка. Заменете с местни или пресни пролетни зеленчуци, с които разполагате — тиквички, праз лук, грах… Зеленчуците трябва да са нарязани на еднакви резени, за да се сготвят едновременно.