Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (7)

Седма глава

Това беше менюто за сватбата.

Предястия

Сирене „Грана Падано“

Различни видове хляб

Плата с морски дарове

Пъпеш с прошуто

Коктейли със скариди

Коктейлите със скариди бяха по настояване на госпожа Гарднър. Тя заяви, че не била чувала за прошуто и й се стори съмнително да се поднасят плодове с месо.)

Основно

Пилешко с бял винен сос и зеленчуци или бифтек с гъби и сос беарнез.

(По настояване на Алекс. Изкопирахме предложенията от менюто на любимия му ресторант.)

Десерт

Плата с каноли, касата^[1], бианкоманджаре^[2], торта сетевели^[3] и бадемови сладки.

Аз избрах десертите. Традиционни и сицилиански, точно както ги исках. Госпожа Гарднър заяви, че „няма слабост към сладкото“ (така го каза, сякаш бе престъпление), а пък Алекс не даваше пет пари за сладкишите. Мислех за тези десерти, когато ходех на аеробика и се опитвах да сваля някой и друг килограм преди сватбата — представях си сладкия пълнеж на канолите, хладното кадифе на касатата и хрупкавите бадемови сладки.

Замислям се за тях и сега, докато топля кюфтетата със сос на походния котлон. Правени са по рецепта на леля Кони, със свинска кайма и пекорино. Семплият доматен сос едва се вижда от кюфтетата, а да пъхнеш лъжица в купата е почти невъзможно. Според теорията на леля Кони месото трябва да присъства във всяко ястие, за да растат децата, а след гостуване у тях, още като малки, коремчетата ни бяха издути до пръсване. Тя прави страхотно телешко, толкова огромни купища паста, че заплашват да счупят чиниите, прошутото й е нарязано тънко като дантела и е почти прозрачно, и да не забравя polpette. Кюфтета, кюфтета и пак кюфтета.

Изключвам походния котлон. От съдинката се вие дим, около мен се разнася аромат на свинско и резене, на домати, къкрили, докато не са станали сладки. Вдишвам дълбоко и забравям и за каноли, и за касата, и за разните там сладки.

Изчаквам съдът да се поохлади и го поставям на масата, а след това загребвам лъжица след лъжица и поднасям към устата си. Вдигам поглед, когато чувам драскане по покрива. Може да е миеща мечка. Но едва ли животното е толкова едро, може да е катерица. Или пък призрак.

Замислям се за Хюя и Джак, питам се дали се хранят пред телевизора или на маса. На маса, решавам, въпреки че Хюя едва успява да остане на една място, а Джак й се кара, защото бобът хвърчи в какви ли не посоки. Трохи от хляба на Мериъм падат в скута им. Представям си ги как говорят с пълни усти.

Отпускам длан на издутия си стомах. Уморена съм. На това място се чувствам уморена, когато светлината започва да избледнява, сякаш с всяка минута все повече се превръщам в животно и губя човешкото. Циркаден ритъм. Помня термина от часовете по биология. Влизам в синхрон с вдишването и издишването на гората. Превръщам се в птица или пеперуда, или бръмбар. Тук се чувствам в безопасност и не искам да си тръгвам.

На алеята отпред чувам хрущене на гуми, а след това животното на покрива хуква нанякъде. Стъпките — туп-туп-туп-туп — се придвижват по цялата дължина на покрива, след това шумът изчезва, по всяка вероятност животното е потънало в горския мрак.

Звукът е заменен от човек, който думка по вратата леко, но бързо. Знам кой е дори преди да чуя гласа.

— Франки, отвори.

— Казах ти да си вървиш.

Тя започва да шепти.

— Отидох си… а после…

Сумтя.

— Супер. Не те искам тук.

— Пусни ме да вляза.

— Върви си. Казах ти да си вървиш. Нямаш работа тук. Тя се колебае дълго.

— Нито пък ти.

Гърдите ми се стягат, пръстите се свиват в юмрук.

— Vaffanculo^[4], Бела!

— Исках просто… — В гласа й долавям извинителна нотка.

— Изобщо не ми се слуша!

— Искам да поговорим…

— Аз обаче не искам да говоря с теб! — Вече крещях. И се мразех заради това.

Отварям вратата със замах и Бела се олюлява назад. Очите й са кръгли, пълни със сълзи. Напомнят ми за друго време, когато бяхме деца. В един летен ден къщата беше пълна с хора, облечени в черно, които говореха на италиански. Жените носеха обточени с дантела кърпички, а мъжете пушеха цигари с горчив аромат. Скрих се под леглото, за да се махна от мириса на горещина и прах, докато вадех фибите от косата си. Бела влезе в стаята, видя ме, а аз вдигнах пръст пред устата си. Тя беше едва на четири, дребно дете, приличаше най-много на тригодишна. Не каза нищо, просто се мушна под леглото при мен и погледна към ивицата светлина, и протегна ръка към моята.

— Франки… моля те… защо се караме? — пита тя сега. — Няма никакъв смисъл. Стига, де.

— Не — успявам да изрека с почти нормален глас. — Не. Не те искам тук. Не искам да говорим. Искам да остана сама.

Очите й блестят на угасващата светлина.

— Може пък да ти помогна. Да си оправим отношенията.

— Ти ли ще ми помогнеш? Никога не си помагала на никого. Какво искаш?

Бела се изправя.

— Нищо не искам. Искам да кажа… Искам отново да сме сестри. Може би дори приятелки.

— Защото?

Тя се мръщи.

— Няма, защото. Защото сме от едно семейство.

— Имаш нужда от пари. Имаш нужда от място, на което да пренощуваш.

— Не. — Тя протяга ръка, но аз се отдръпвам от нея. — О, Франки…

— Не ти вярвам.

— Soru… Сестричке.

— Не ми говори на сицилиански, все едно най-неочаквано си станала член от семейство Капуто! — Отново повишавам глас. Стискам здраво рамката на вратата.

Лицето на Бела става строго.

— Аз съм от семейство Капуто, Франки. Също както и ти. Знам, че напоследък не се мярках много, но това не променя този факт. Освен това… имах основателна причина.

— А, да. Както обикновено си имаш причини. Махай се! Опитвам се да затворя вратата, но Бела вдига длан и ме спира.

— Махни си ръката! — настоявам.

— Няма — заявява спокойно тя.

— Махни си ръката.

Между вратата и рамката остава двайсетсантиметрова пролука.

— Махни си ръката!!!

— Няма да си тръгна, Франки. Вече не.

Виждам я отново каквато беше навремето. Черната коса се спуска към него, ръката й, притисната приканващо под бедрото. Червените устни търсят нещо, което не й принадлежи.

— Махни си ръката, да не ти счупя пръстите!

Щом тя отдръпва ръка, аз хлопвам вратата.

 

 

Спя на пресекулки, изритвам завивките и се събуждам премръзнала, заравям се отново под прашния юрган, след това се събуждам отново, горещо ми е, кожата ми лепне от пот. Когато настъпва утрото, се чувствам дори по-уморена, отколкото когато си легнах. Чувам гласовете отпред и отначало се чувствам объркана, след това ме обзема раздразнение.

— Фермер от Едисън. Той ме докара тук, а когато си тръгна, аз останах. Стана добре. По-хубаво е без него.

Понася се гръмък смях.

— Домът на виден гражданин — говори Бела. — Преди около пет години. Добре се получи.

— Йогата… само тя ме поддържа.

— А, рисувам по малко!

Обсъждат художници, за които никога не съм чувала, и разговорът става забързан, накъсан от още смях. Говорят една през друга, бъбрят също като катерици.

— Прекрасна беше, нали? Какви цветове. Дива работа.

— Те, разбира се, бяха неговите музи.

— Кожата… косата… карат сърцето ти да запее.

Ставам и отварям вратата. Бела седи в автомобила си, рошава, по лицето й се е изписала умора, въпреки това се усмихва. Извила се е настрани, така че краката й висят навън. Мериъм е гушнала торба.

— Франки! Добро утро! — чурулика Мериъм, когато ме вижда.

Бела вдига поглед, но усмивката й се стопява, когато отправям към нея стъкления си поглед.

— Тъкмо се запознах със сестра ти, Изабела.

— Бела. Хората ми казват Бела — прекъсва я тя.

— Красива. Нали това означава?

Бела кима.

— И двете сте красавици. Красиви сестри — обръща се Мериъм от едната към другата. — Сега забелязвам приликата. Сигурно и майка ви е много красива.

— Съвсем различни сме — бързам да уточня аз.

Бела ме наблюдава втренчено.

Мериъм поглежда Бела.

— И това е добре — отбелязва бавно тя. — Франки, донесох ти още зеленчуци. Изяде ли другите?

— Почти. Чакай малко. Ще ти донеса кошницата.

Връщам се в бунгалото и оставям буркан ревен на плота, преди да изнеса празната кошница навън. Бела вече пробва киселец от новата кошница на Мериъм. Поглежда ме малко гузно и аз оставам доволна. Изненадана съм, че е останала през нощта; очаквах да се е изнесла. Това е редовният й номер.

— Благодаря ти — обръщам се към Мериъм и й подавам празната кошница.

— За мен е истинско удоволствие, миличка, честна дума. Приятно ми е да ги споделя с друго човешко същество. Хюя не обича много ревен, а на Джак май му писна.

— А, не, каза ми, че му харесва — отвръщам.

Бела вдига поглед към мен.

Мериъм въздиша.

— Господ да го благослови. Много е мил с мен.

— Той да не ти е… — обръща се Бела към Мериъм и по гласа й проличава какво мисли.

— А, не! — смее се Мериъм. — Та той е поне двайсет години по-млад от мен. По-скоро е на ваша възраст, момичета, ваш тип.

— Така ли? — наостря уши Бела.

— Той има дъщеря — тросвам се аз и мразя Бела, задето е такава флиртаджийка. Аз никога не съм била по тази част, докато тя е родена за това. Не си въобразявай, че не съм те видяла.

Сега и двете са ме зяпнали. Мериъм променя темата.

— Каза ми, че трябвало да ти връчи писмо да напуснеш бунгалото.

Кимам и свивам рамене.

— Барбара Гарднър — досеща се Мериъм и клати глава.

Бела се мръщи.

— Тя пък какво…

— Че тя дори не харесва това място — продължава Мериъм.

Бунгалото на семейство Гарднър не се намира на модерно, луксозно място като остров Оркас, или езерото Уеначи, или езерото Уошингтън. Всяка година госпожа Гарднър наема къща на някой от островите Сан Хуан и снима красивите си синове, застанали рамо до рамо край водата, скръстили ръце, косите им гъсти, зъбите бели като на манекени в каталог на „Ралф Лорън“.

— Ти познаваш ли я? — питам Мериъм и тя кима.

— Не се познаваме добре. Само че живея тук достатъчно дълго и на няколко пъти сме се засичали. Бях тук, когато даваше на Джак нареждания. Той си върши съвестно работата, много повече от онова, за което тя му плаща — или което тя заслужава, — защото той държи на това място. Не че тя би забелязала подобно нещо… — Млъква. — Не ми е работа да ги говоря такива.

— Семейство Гарднър искат да напуснеш, така ли? — пита ме Бела.

Не й обръщам никакво внимание.

— Момичета, заповядайте на вечеря, когато решите — кани ни Мериъм и отново променя темата. — Довечера ще дойдат и други приятели. Защо не наминете? Ще поканя Джак и Хюя. Господ ми е свидетел, че реколтата ми е прекалено много за сам човек.

— О, не… — започвам аз.

— Супер — грейва Бела.

Мериъм се усмихва.

— Чудесно.

Аз пробвам отново.

— Не, благодаря, но…

— Да донесем ли нещо? — пита Бела.

— Не, Бела…

— Не, няма нужда — отвръща Мериъм, след като се замисля за кратко.

— Ами вино? — пита Бела.

— Добре, вино става. Чудесно — поглежда доволно Мериъм.

— Не, чакай, Бела няма да остава — обяснявам аз, но те двете не откъсват погледи една от друга.

— Много ли ще бъде невъзпитано, ако те помоля… — Бела облизва устни. — Баща ни, Джо, той ще бъде съвсем сам у дома…

— Бела! — съскам аз.

— Разбира се — отвръща Мериъм. — Колкото повече, толкова по-весело.

— Весело и прекрасно — отвръща Бела с усмивка.

— Така казват.

И двете избухват в смях, а аз си казвам, че ще ми бъде най-добре, ако съм поне на километър разстояние.

— Недей, Бела — шепна настойчиво.

— Всичко е наред, Франки — гали ме по ръката Мериъм. — Обичам да посрещам гости. Освен това трябва да се отърва от някои от зеленчуците. Това е чудесно решение. Честна дума, никак не ме притеснявате. Напротив. Като съм заета, не се сещам да се забърквам в неприятности. — Тя вдига кошницата. — Ще ви чакам довечера, към седем. Добре ли е? — Тя ме поглежда.

— Много ти благодаря — заеквам аз.

— Благодаря, Мериъм — отвръща небрежно Бела.

Нямам сили да я погледна. Смачкана, къдрава, връхчетата на косата в канелен цвят, широка усмивка, обецата на носа й хвърля отблясъци, образец на човек, на когото да имаш пълно доверие. Почти елегантна. Очарователна. Тя обаче е змия. Обръщам й гръб.

— Лелите ще дойдат — провиква се тя към гърба ми.

— Какво?

— Лелите ще дойдат. Трябваше да ти кажа. — Тя говори почти извинително. — Освен това… няма да си тръгна, Франки.

— Супер — мърморя. — Направо супер.

 

 

Чистя гневно бунгалото. Накисвам приборите във вряла вода; измивам всички повърхности с мокра кърпа, бъркам дори вътре в шкафовете. Прахът е навсякъде — гъст, сив и мъхав. Пъхвам книжката за оцветяване и моливите в едно чекмедже, а след това увисвам юргана в червено и бяло на облегалката на стол, за да се проветри. След това похапвам ревен, кисело мляко и парче хляб, правя си кафе и го изпивам край прозореца, докато наблюдавам как Бела прави йога.

Тя се навежда и протяга също като котка, дълго, бавно, сякаш крайниците й са прикрепени хлабаво към тялото. Кожата й е златна, както и по времето, когато бяхме деца и прекарвахме дните си на открито, но сега вече е изгубила тийнейджърската пухкавост. Чертите на лицето й са станали по-остри, ръцете са по-слаби. Тя се движи с лекота, сякаш нищо не се е случило, сякаш винаги е била на това място, сякаш на никого не е предстояла сватба, сякаш никой не е умрял.

Иска ми се да изкрещя нещо жестоко: „Изглеждаш нелепо!“, или да избълвам на един дъх всички колоритни неща, които биха казали сицилианците. Само че не го правя. Не искам тя да разбере, че я наблюдавам. Не искам пак да се опита да разговаря с мен.

Тя навива постелката си за йога и я хвърля в багажника на колата. След това разтърсва крака и влиза в гората, сякаш я притежава, сякаш участва в реклама за спортно облекло.

Взирам се към дърветата, дълго след като тя се е скрила от погледа ми, и изпращам безмълвни ругатни по неин адрес.

 

 

Potpette al Sugo

Кюфтета в обикновен сос

Типично сицилианско ястие, което да сервирате на семейството за обяд или вечеря.

Четири порции.

1 чаена лъжичка семе от резене

4 скилидки чесън

шепа магданоз

340 г свинска кайма (или 170 г свинска кайма и 170 г телешка)

110 г настъргано сирене пекорино

1/2 чаша галета

1 глава ситно нарязан лук

морска сол и прясно смлян черен пипер

2 разбити яйца

брашно

2 1/2 супени лъжици зехтин екстра върджин

1 консерва (400 г) нарязани домати

щипка сушен риган

Подготовка

В купичка накиснете семето от резене в малко вода (около 2 чаени лъжички). Нарежете ситно две скилидки чесън и ги оставете настрани. Други две нарежете ситно заедно с магданоза, за да се смесят ароматите им.

В широка купа смесете свинската кайма с магданоза и чесъна, пекориното, галетата, половината лук и накиснатото семе от резене. Овкусете със сол и черен пипер, след това прибавете разбитите яйца. Поръсете малко брашно в чиния. С ръце оформете месни топчета от каймата (приблизително с размерите на топка за голф). Сплескайте ги леко, оваляйте в брашно и изтръскайте ненужното полепнало количество.

За да направите соса, загрейте 1 супена лъжица зехтин в тенджера с дебело дъно. Добавете нарязания чесън и останалия ситно нарязан лук и задушете на бавен огън, докато омекне, но без да промени цвета си. Добавете доматите и ригана и овкусете със сол и черен пипер. Покрийте с капак и гответе на силен огън, докато доматите се сгъстят, приблизително 10 минути.

Загрейте останалия зехтин в тиган. Добавете кюфтетата и пържете, докато станат златистокафяви от всички страни. Прехвърлете ги в тенджерата със соса, захлупете и оставете да къкрят на тих огън в продължение на 10–15 минути.

Сервирайте кюфтетата със соса или ако предпочитате типично сицилианско ястие, извадете кюфтетата и сервирайте соса с паста, след това поднесете кюфтетата като второ със зеленчуци или салата.