Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (8)

Осма глава

— Франческа?

Остър, гръмовен глас. Европейска интонация. Леля Кони.

И двете лели слизат от колата на татко. Той помага на леля Роза, а леля Кони вече е слязла, присвила е очи, намръщила се е и се провиква:

— Тя къде е? Не я виждам. Къде е тя, Джузепе?

Чувам, че татко мърмори на италиански: „Чакай малко, сестричке“.

Леля Роза е забрадена с черен шал, боднала е на носа огромни тъмни очила, все едно е Елизабет Тейлър. Красива е за възрастта си и го знае, въпреки че е станала по-едра и отпусната, отколкото навремето. На черно-белите снимки талията й е тънка, подчертана. Ханшът е заоблен, а бюстът — едър. Сега, след като е родила и отгледала две деца, и са минали три десетилетия, талията й се е наляла. Носи чанта, в която знам, че е натъпкала домашни сладки.

От задната седалка слиза чернокос младеж, прозява се, протяга се и се оглежда. Облечен е в плътно прилепнала черна тениска и дънков къс панталон. Братовчед ми Винченцо. Синът на леля Роза. Той оглежда преценяващо бунгалото, наднича над слънчевите си очила и ме вижда. Намига ми и се ухилва.

— Франческа! — провиква се отново леля Кони.

Дръпвам се назад в сумрака на бунгалото.

Леля Кони също е с очила, но нейните са с диоптър. Тя е най-възрастната, никога не се е омъжвала, няма и деца. Брат им, Педро, най-младият в семейството, е починал, когато е бил съвсем малък, от детски паралич, още докато са живеели в Сицилия. Скоро след това баба и дядо са се преместили в Америка с останалите си четири деца: Кончета (леля Кони), Росариа (леля Роса), Джузепе (татко, или Джо, както го наричат повечето хора) и Марио. Дядо казваше, че напуснали Сицилия, защото там царяла голяма беднотия — било много красиво, но се чувствали като в затвор.

Леля Кони е с вталено сако в комплект с рокля в консервативно зеленикаво-сиво, същият цвят като очите й. Фигурата й никога не е имала извивките на Роза. Тя е висока, като колона, прилича на дугласка ела.

— Вътре ли си? Моли боже, тя вътре в това ли е? — пита Роза.

— Роза… — обажда се отново татко.

Следва кратко мълчание, последвано от острия отговор на леля Кони.

— Пусни ме веднага, Джузепе. Франческа? Франческа, излез на мига оттам и ме погледни!

— Франческа! — чувам уморения глас на татко. Уморен е, но пък пълен с обич. — Би ли излязла за малко? Лелите ти искат да те видят, миличка.

Леля Кони не въздържа мърморенето си.

— Открай време я дундуркаш и глезиш, Джузепе.

Най-сетне пристъпвам към вратата. Кони е подпряла ръце на бедрата си. Татко се е намръщил, а Роза се е привела, за да перне някаква прашинка от полата си. Винченцо е все така ухилен, мускулестите му ръце са скръстени на гърдите, слънчевите очила са свалени и висят на гърдите му.

— Франческа Тереза Капуто — въздиша леля Роза и пристъпва към мен с широко разтворени ръце.

— Извинявай, лелче, аз…

— Добре ли си? — пита татко.

— Добре съм — отвръщам и се старая да говоря убедително.

— Видяхте ли, казах ви, че е добре — заявява татко тихо и спокойно.

— О, за бога! Погледни я само! Изобщо не е добре. Тя прилича на… заприличала е на… бездомница — заеква леля Роза.

Винченцо отпуска ръка на гърба на майка си, за да я успокои.

— Mamina^[1].

Прокарвам ръка през косата си.

— Тя е съвсем добре тук… както каза Бела — татко подбира думите си много внимателно, както винаги, когато е със сестрите си.

Винченцо ме поглежда.

— Къде е Бела?

Свивам рамене.

Той се отделя от майка си, за да огледа заобикалящата ни гора.

— Погледнете й косата. Ама какво е облякла?! — леля Роза говори така, сякаш ме няма, задъхано, без да крие ужаса си. — И не си е сложила грим! Прилича на скитница.

— Всички ще решат, че е луда — съгласява се леля Кони.

— Лельо Роза, лельо Кони, добре съм. — Говоря любезно, въпреки че бях готова да кипна, когато ме нарекоха луда. — Влезте, заповядайте. Разгледайте.

В мига, в който ги каня, вече съжалявам.

Татко прегръща леля Роза през раменете, за да й вдъхне кураж, гали я по гърба и шътка.

— Франческа не е луда — обяснява тихо и кротко той. — Хайде, да пием заедно кафе.

— Вътре ли? — сумти Роза. Бърка в чантата си, измъква малка пластмасова кутия, дръпва от нея кърпичка и внимателно попива крайчетата на очите си.

Леля Кони скръства ръце и ме поглежда намръщено.

— Имам чайник, кафеварка за еспресо — обяснявам и се чувствам неловко. — Много е удобно.

Много ми е неудобно, че лелите са дошли. Идваха на гости в апартамента ни преди нищо и никакви две седмици. Решиха, че е чудесно, и го казаха на татко. Бяха горди, че племенницата им си има хубав дом и си е намерила добър мъж. За мен беше истинско удоволствие да ги посрещна на място, което бях превърнала в дом; резултат от уикендите, които бях прекарала в „Хоум Депо“ и ИКЕА, докато Алекс ходеше на сърф. Възглавници и памучни одеяла, цветя в стъклени вази, гравюри и снимки в рамки.

— Отивам да потърся Бела — заявява Винченцо.

— И тя ли е отседнала тук? — пита Роза, неспособна да повярва, докато пристъпва предпазливо в бунгалото.

Не й казвам, че снощи Бела е спала в колата.

— Сигурно е отишла на разходка — обръщам се към Винченцо, който махва с ръка и тръгва по пътеката.

Останалите се натъпкваме в малкото бунгало. Леля Кони изритва нещо, вероятно умряла нощна пеперуда, с носа на елегантната си обувка с висок ток.

Татко прочиства гърло.

— Заповядайте, седнете всички. Кони, седни на стола. Роза, ела до мен, на леглото. — Той побутва внимателно леля Роза по рамото.

— Аз ще направя еспресо — мърморя аз.

— Без мен, cara mia — казва любезно татко.

Поглеждам го с благодарност. Ще ми трябва известно време, докато направя на всички по чашка с малката кафеварка.

Паля походния котлон, докато лелите ме наблюдават в мълчание. Познавам това тяхно мълчание. Затова започвам да бърборя.

— Бунгалото е било на Ерол Гарднър, прадядото на Алекс. Построил го е с помощта на останалите заселници. Единствено по рода си е. Дядото на Алекс, Ханк, посветил голяма част от времето си, за да го укрепи. Бащата на Алекс не бил чак толкова… Е, Алекс обичаше да идва тук. — Гласът ми затихва, когато кафеварката започва да свисти.

— Собственост на семейството е от много поколения — добавя татко, за да ме подкрепи, и кима към сестрите си.

Посягам към две чаши, облекчена, доволна, че прекарах сутринта в чистене.

— Захар искаш ли? — питам леля Кони, която ми отговаря, без да крие киселото си изражение:

— Роза го пие със захар. Много добре знаеш, че не обичам кафето със захар.

— Извинявай. Лелче…?

— Due^[2] — отвръща леля Роза и вдига два пръста. Ноктите й са лакирани в яркорозово; многобройните пръстени са се впили в кожата й. Навежда се и докосва юргана, метнат върху облегалката на стола, на който е приседнала леля Кони. — Барбара Гарднър ли го е правила?

Наливам горещото кафе в две чашки и добавям захар за леля Роза.

— Доколкото знам, не. Може да е била бабата на Алекс. Не съм сигурна.

Забелязвам, че леля Кони се взира към библиотеката, сякаш оценява съдържанието. Леля Роза сумти.

— Добра изработка.

Тя е чудесна шивачка и обича да прави юргани.

Подавам чашите на лелите и ароматът на кафе изпълва малкото помещение. Уханието е прекрасно, познато. Раменете на леля Кони се отпускат малко. Двете вдигат чашките към устите си и издухват crema^[3], завихрят я.

Леля Кони въздиша и цъка с език.

— Бягаш… не казваш на баща си къде отиваш…

— Всичко е наред, Кончета, тя е тук — опитва се да я успокои татко.

— Избяга — повтаря леля Кони и отпива от еспресото. — Не съм и предполагала, че ти си способна на подобно нещо, Франческа. По-скоро…

— Тревожехме се — прекъсва я леля Роза. — След погребението. Би трябвало да си със семейството, Франческа. Твоята кръв. Семейството се грижи за теб.

Поглеждам към татко с надеждата да ме подкрепи, но той е свел поглед към леглото и по този начин показва мълчаливото си съгласие с лелите. Това е тя, намесата на семейство Капуто: изпълнено с обич, но натрапчиво, дарява те с щедра доза чувство на вина.

— Добре съм, честна дума. Просто ми трябва малко време.

Леля Кони сумти, сякаш говоря глупости, и оглежда неодобрително бунгалото.

— Ела си с нас, миличка — моли леля Роза.

Клатя бавно глава и тя ме поглежда нещастно. Гърдите ми се свиват и аз едва намирам сили да преглътна. Не помня последния път, когато не съм послушала лелите си. Или пък татко. Не мога да кажа какво трябва да… просто не мога да се върна в апартамента ни. Не мога да понеса мисълта, че Алекс е мъртъв. Не мога да понеса шепота на странното облекчение, което ме кара да се чувствам ужасно. Не мога да понеса, което и да е друго място, освен това тук, където всичко е зелено и простичко.

Татко вдига глава към мен. Моля те, прояви разбиране, моля го с очи. Ако има човек, който е в състояние да разбира, то това е татко.

— Si tistuni — мърмори ядосано леля Кони. Какъв инат.

Винченцо наднича в бунгалото.

— Вижте кого открих.

Бела се вмъква покрай него. Усмихва ми се с неудобство, след това се оглежда, тъй като вижда интериора за пръв път. Все още е в дрехите, в които правеше йога упражненията: клин и тениска.

Леле Кони я оглежда.

— Buongiorno^[4], Изабела.

Разделя сричките в името на Бела на симпатични пакетчета: И-за-бе-ла.

— Buongiorno, лелче Кони, лелче Роза.

Бела пристъпва към тях, за да ги целуне.

— Готина бърлога — заявява през смях Винченцо, докато се оглежда. Наднича през прозореца, подпрял се с длани на плота. — Има нужда от една вана.

— Франческа отказва да се прибере — заявява отсечено леля Кони.

Бела ме поглежда, но мълчи.

— Ще се прибера, лелче — отвръщам аз и усещам, че ми е горещо. В бунгалото стана пренаселено. — Само че няма да е точно сега.

Винченцо побутва плота, покрит с линолеум.

— На колко години е това място? Господи, сигурно е поне на сто. Сериозно говоря. Голяма дупка.

Никой не му обръща внимание.

Братовчедът Винченцо е красив млад човек: мускулест, с красиво лице и гъста тъмна коса. За леля Роза той е Господ Бог, слязъл от небето, но истината е, че е мързелив и пакостлив. Двамата с Бела бяха много близки като деца. Веднъж ги хванаха да крадат от местната дрогерия. Винченцо каза на майка си, че щели да платят за червилата, дезодорантите и сенките, които бяха задигнали, и леля Роза му повярва. Той е зеницата на окото й. От известно време работи като продавач-консултант в магазин за електроника. Винаги има най-новите уредби и телефони, последен писък на техниката. Все още живее при леля Роза и чичо Роберто, а по стените на стаята му са закачени постери на дългокоси момичета в бански с устни, натежали от гланц.

— Тук ли се храниш? — пита неочаквано леля Роза и ме поглежда обвинително.

— Да, с какво се храниш? — пита леля Кони, преди дори да отговоря, и вирва брадичка.

— Ние с татко й донесохме храна — обажда се Бела. — Нали, татко?

Татко ми се струва мрачен, но кима.

— Има една съседка, Мериъм, тя отглежда най-невероятните зеленчуци, нали, Франки?

— Да — изненадана съм, че сестра ми ме защитава.

— Аспержи, ревен, подправки — достатъчно са за голямо семейство, лелче Роза. Има зеленчукова градина също като твоята, лелче Кони. Е, не е хубава като твоята, разбира се, но тя е невероятен градинар. — Лелите зяпват Бела. — Довечера ни покани у тях. Тук общността е много активна. Мериъм, Джак…

— Не знам дали ще ходим — прекъсвам я аз.

— Мериъм покани и теб, татко — продължава Бела.

Леля Роза грейва.

— И Джузепе ли е поканила?

— На колко години е тази жена? — любопитства леля Кони.

— Не знам. Може би на петдесет. Държи се като младо момиче, нали Франки?

— Какво ще рече това, че се държи като младо момиче? — пита подозрително леля Кони.

— Означава, че е тигрица — прихва Винченцо.

Забелязвам как ъгълчетата на устата на Бела потрепват.

Леля Кони се мръщи още по-страшно.

— Това пък какво означава?

— Просто исках да кажа, че е стегната жена в добро здраве — обяснява Бела. — Голяма оптимистка.

Леля Роза кима.

— Това е добре, нали Кони?

— Струва ми се означава, че е голям развейпрах — свива рамене Винченцо.

Бела го сръчква в ребрата и той се мръщи.

— Сигурно е приятна жена — заявява обнадеждено леля Роза.

Татко ни оглежда, докато очите му не се спират на мен.

— Каква е тази работа, Франки? Вечеря, а? Да не би да сме…

— Не, татко, искам да кажа, ами, може би… Не съм…

Бела ме прекъсва.

— Да, татко, вечеря. Мериъм живее малко по-надолу по пътя. Казах, че ще занесем вино.

— Каза, че ти ще занесеш вино — поправям я аз.

— Точно така. Ще ни чака в седем. Много ще ти хареса, татко. Много мила жена, нали така, Франки?

— Много е приятна — съгласявам се аз.

— Добре, добре — обажда се весело леля Роза. Оглежда отново бунгалото и говори почти на себе си. — Да ти кажа, Франки, това бунгало може да стане много уютно с малко грижи. Възглавнички, хубави пердета. — Тя поглежда пода. — Килим.

— Възглавнички — мърмори Винченцо и клати глава.

Леля Кони ми подава празната си чаша.

— Според мен това е малко пресилено, soru. Сигурна съм, че е пълно с плъхове.

— Не е, лелче — успокоявам я аз.

Леля Кони ми отправя изпепеляващ поглед.

— Добре че Изабела е тук с теб. Поне един човек от семейството. Иначе нямаше да се чувствам добре. Въпреки че… — Тя приковава Бела с поглед. — Франческа, горкото ми момиченце, преживя предостатъчно и без твоите… лудории. Трябва да се грижиш за нея. Ще се справиш ли?

Бела мига и свежда очи към пода. Дори Винченцо я е зяпнал.

— Не ми трябва някой да се грижи за мен — протестирам аз, но никой не ми обръща внимание.

— Si, Zia^[5] — обещава тихо Бела.

— Bonu^[6] — отвръща леля Кони.

— Добре! — плясва бързо с ръце леля Роза, след това скача на крака. — Всичко е уточнено. Благодаря ти за кафето, Франческа, не беше ужасно. Джузепе, ще ни закараш ли обратно преди срещата за вечеря? Аз имам ангажимент.

— Пътят до това място беше безобразно дълъг — поглежда ме обвинително леля Кони.

— Имах чувството, че никога няма да се доберем — съгласява се леля Роза.

Негодуванието ми умира още преди да го изрека, заменено от извинение.

— Mi scusassi.

Леля Кони също става, което е знак за татко да тръгне с тях.

— Връщаме се в града, а Джузепе ще се върне за вечерята, с каквато там й беше името…

— Мериъм — напомня Бела.

— Точно така. Мириъм.

Лелите излизат от бунгалото и Винченцо ме целува по бузата.

— Ще ти кажа само две думи: гореща вана — прошепва той на ухото ми, след това извива многозначително вежди. — Страхотно местенце, само за диви партита.

— Така си е. Благодаря ти, Вини.

— Пак заповядай — отвръща той и цъка с език.

Татко излиза последен. Подава ми плика, който носеше леля Роза.

— Бишкотите на Роза са вътре. Любимите ти.

Поемам плика. Оказва се по-тежък, отколкото изглежда. Леля Роза прави невероятни nzuddi: малки, бадемови сладки, оваляни в захар, поръсени с печени бадеми, овкусени с канела и портокал.

Татко се колебае.

— Върви, татко. Добре съм. Ще се видим довечера.

Той изчаква още малко, но останалите са вече при колата, след това снишава глас:

— Знам, че семейство Гарднър не те искат тук.

Преглъщам.

— Така ли?

— Даниъл Гарднър се отби при мен. Горкото момче, много му е трудно. Още не съм казал на лелите. Те няма да проявят разбиране. Да изхвърлят дъщеря по този начин.

— Виж, аз не съм… не бях…

Гърлото ми се стяга.

— Не е правилно — казва той и клати глава. След това изглежда се стяга и ме привлича до себе си. — Ще се върна скоро, duci.

Кимам.

— Обичам те, татко.

— И аз те обичам, миличка.

Заставам на вратата на бунгалото и ги наблюдавам как се качват в колата.

Леля Кони се обръща към Бела, която се е облегнала на прозореца на колата.

— Тази Мириъм… тя еврейка ли е?

Забелязвам как Бела потиска усмивката си.

 

 

Nzuddi

Печени бадемови сладки

Името на тези сладки идва от монахините на манастира „Сан Винченцо“ в Катания, които са ги създали. Nzuddi е умалително от името Винченцо — vincinzuddu или nzuddu. Те са малки, стегнати, не са прекалено сладки, накратко, съвършените бисквитки за еспресо.

За 30 до 35 сладки

200 г несолени печени бадеми

1 2/3 чаши брашно

1 чаена лъжичка смляна канела

1 чаша пудра захар

1 супена лъжица ситно настъргана кора от портокал

2 яйца

сокът от 1/2 лимон

2 чаени лъжички бакпулвер

За украса

1/2 чаша пудра захар

2 чаени лъжички смляна канела

30 до 35 несолени печени бадеми (около 120 г)

Приготвяне

Загрейте фурната на 180°. Застелете тавата с хартия за печене.

В блендер смелете бадемите на фино брашно. Пресейте брашното и канелата в широка купа, след това добавете бадемите, захарта и портокаловата кора. Смесете добре, преди да изсипете на плота и да направите кладенче в средата. Счупете яйцата в кладенчето, разбийте леко с вилица, след това прибавете лимоновия сок и бакпулвера. Продължете да смесвате съставките с вилица, докато се сгъстят и станат леко лепкави.

За украса: смесете пудрата захар и канелата в съд с плоско дъно. Направете от тестото малки топчета и ги оваляйте в захарта (ако ви свърши сместа от захар и канела, си направете още малко). Подредете топчетата в предварително подготвената тавичка. Притиснете леко печен бадем върху всяко топче.

Печете, докато nzuddi станат светло златистокафяви, около 15 минути.

Оставете ги да изстинат напълно, преди да ги поднесете. Издържат до две седмици в съд с плътно затворен капак.