Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (12)

Дванадесета глава

И на мен ми се е случвало да се бунтувам. Не че някой забелязва. В училище се справях доста добре, намерих си прилична работа — макар някои да бяха на мнение, че съветът е отегчителен — и щях да се омъжа за свестен човек. Обикновеният живот ми беше по вкуса. Исках да се омъжа за любимия си от гимназията, исках къща с бяла ограда, син за Алекс и дъщеричка за мен, исках да сме близки на старини. Знам, че мисълта за подобен живот кара някои да потръпват, но за мен беше супер. Беше напълно безопасен. Затворен живот, но на мен ми носеше радост, щеше да е хубав, съвсем по американски. Не исках нищо повече.

Да, понякога се бунтувах, по свой си начин. Правех го така, че никой не забелязваше. Натъпквах рекламните брошури в пощенските кутии на съседите, вместо да ги изхвърля в боклука. Разхождах се из апартамента гола, без да дръпна завесите. Веднъж, когато се напих на едно парти, се изпишках в ъгъла на дрешника, защото тоалетната беше заета. Кисках се през целия път до нас, а Алекс така и не разбра кое е чак толкова смешно.

Нито веднъж, когато се бунтувах или правех нещо „лошо“, не ме хванаха. Хората предполагаха, че е друг или че просто става въпрос за невинна грешка. Никога не се отнасяха към Бела по същия начин. Обвиняваха я за какво ли не, независимо дали тя бе извършителят или друг. Някой бе откъснал цветовете на латинките и ги беше разхвърлял из целия двор; някой бе оставил пръстите си по глазурата на тортата. Винаги решаваха, че Бела е виновната.

Обикновено се държах като добро момиче. Защото исках да бъда добра. Нямах желание да пробвам наркотици, нито да вилнея по партита цяла нощ. Исках да се отпусна в прегръдките на Алекс, да гледаме изгрева на луната и да обсъждаме мебели и бебешки имена. Сега обаче имах чувството, че животът ме е изхвърлил от отъпканата пътека. Сякаш дебелото въже, което ме държеше свързана с живота, с Алекс, с всичките ми неща, бе прерязано, а крайчетата висяха неравни и разплетени. Сега съм се настанила в бунгало, което не е мое, където не ме искат, от което не мога да си тръгна.

Както съм замаяна, усещам, че ме полагат в леглото, че пъхват нещо в устата ми, а гласът на Алекс не спира да се извинява. Иска ми се да го помоля да остане, но май не успявам да изрека думите. Завита съм с юрганчето и някой ме гали по гърба. Чувам океана — шшш, шшш, шшш — над мен и около мен. Разбирам, че плача, когато забелязвам, че възглавницата е мокра.

Всичко в стаята утихва; шумът на вълните, когато срещат чакълестия бряг, замлъкват. Тялото ми се надига леко, когато някаква тежест се мести от леглото и дишането ми става бавно и равномерно. В този ден светлината е като вода, като мед, течна и бавна. Прашинките се полюшват и блестят като луминесцентни. Клепачите ми натежават. Светлината в стаята угасва… връща се… изчезва…

 

 

Госпожа Гарднър се оказа права, че Алекс ще реши да запише бизнес школа. Той обаче остана в щата Вашингтон и се отказа от колежите на Айви Лийг, за огромно разочарование на майка си. Бях напълно убедена, че вини мен, а бе достатъчно да погледне океана, за да открие истинския виновник. Освен това Алекс нямаше особено желание за промяна, също като госпожа Гарднър.

Алекс записа счетоводство и преди да започне стаж в счетоводна фирма — уреди го баща му, защото играеше голф с един от партньорите, — заминахме с негови приятели, Джейсън и Анджела, до държавен парк Кейп Дисапойнтмънт. Лятото през онази година беше неестествено топло, много по-горещо, отколкото помнех. Нямахме представа, че това ще бъде една от малкото ни ваканции заедно. В спомените ми това време е останало като съвършеното лято, сякаш излязло от филм. Четиримата пътувахме в една кола, пеехме с пълно гърло и се заливахме от смях.

Взехме под наем бунгало за четирима, за да спестим пари. Дните бяха безкрайно дълги, въпреки че не ставахме преди обяд, когато в бунгалото не можеше да се диша от жега. Лягахме си много късно, пиехме, говорехме си и се смеехме, и на няколко пъти управителят на къмпинга трябваше да идва и да ни прави забележка, защото вдигахме много шум. Бяхме прекалено млади и не ни беше грижа, че пречим на другите да спят; живеехме в наша си вселена. Това беше нашето лято, лятото, което никога нямаше да забравим. Ядяхме джънк фуд, всичко, което купехме от някоя бензиностанция; печахме се на слънце, докато кожата ни изтръпнеше; блъскахме се, докато цопнем в студеното море; печахме маршмелоус; наливахме се с бира направо от бутилките и мечтаехме за живота, който предстои.

Не очаквахме да има фосфоресценция на плажа. До онази нощ не бях виждала подобно нещо. Струва ми се, че имаше нещо общо с повишената соленост и предупреждението за водорасли, на което никой не беше обърнал внимание. Двамата с Алекс отидохме до водата в мрака. Имаше нещо необичайно, дори от разстояние: сякаш черната вода отразяваше обсипаното със звезди небе. Само че отблясъците се движеха, трептяха. Алекс стисна ръката ми, но не каза и дума, докато стояхме на брега и наблюдавахме искрящата вода, малките светлинки, които се движеха с нежно полюшващите се вълни. Бяхме единствените хора на плажа.

Целувахме се на плажа, пръстите на краката ни изстиваха на мокрия пясък, ръцете на Алекс бяха вплетени в косата ми. След това се погледнахме и се разкискахме, и двамата мислехме за едно и също. Той вдигна тениската ми и я свали, аз направих същото с неговата, след това смъкнахме късите си панталони.

Той ме привлече до себе си, целуна ме отново и едва тогава свали презрамките на сутиена.

— По-бърз съм — рече той, пъхнал палци под ластика на боксерките си.

— Не е честно! — извиках аз, но той беше вече във водата и разплискваше блесналите вълни.

Аз се опитах да сваля сутиена, след това едва не паднах, докато смъквах бикините. Алекс ме наблюдаваше и се заливаше от смях. Образът му, докато влизах във водата, се е запечатил в ума ми. Беше потопен до кръста в черната вода, заобиколен от отблясъци, над него бе надвиснала кръглата луна и той приличаше на морски бог. Беше по-красив от Давид на Микеланджело, който бях виждала във Флоренция.

Водата беше студена. Зърната ми настръхнаха, щръкнаха. Когато стигнах до Алекс, той ме привлече към себе си и те се сплескаха в гърдите му. Целунахме се и се разсмяхме, започнахме да се плискаме, наблюдавахме искрите, които сякаш ставаха по-ярки с всяко наше движение. Прокарвахме пръсти през водата, первахме вълните и ритахме с крака. След това Алекс ме пое на ръце и ме положи хоризонтално на повърхността на водата, сякаш се канеше да ме кръщава, и описа с мен кръг. Помня звука на водата, отблясъците, а зад Алекс — пищната луна с цвят на сметана.

Можехме да изтичаме обратно и да кажем на Джейсън и Анджела за интересното явление, но предпочетохме да останем сами, доколкото издържим, във водата. След това се втурнахме към плажа, за да си вземем дрехите, преди да се заклатушкаме, мокри и голи, по брега. Любихме се под едно дърво, където плажът отстъпваше място на трева и бяхме скрити от погледите. Когато се подсушихме, беше късно и се върнахме в бунгалото. Джейсън и Анджела вече спяха, сгушени един до друг в единичното легло, също като гъсеници.

 

 

Опитвам се да се преборя със спомените и мислите, сякаш газя през сироп. Отварям малко очи, но те бързо се затварят. Усещам присъствие в стаята, забелязвам движение. Гласове. Не е гласът на Алекс.

— Мама му стара. Тук има предостатъчно храна, за да потопи танкер.

— Боен кораб.

— К’во?

— Казва се, че има достатъчно храна да потопи боен кораб.

— К’во?

— Забрави.

— Хлябът става.

— От Брашнената ферма е, пекарна в Едисън. Едно момиче, Съмър, работа там, тя го донесе.

— Готина ли е?

— Ще се престоря, че не съм чула. Стори ми се приятна. Май е познавала Алекс.

Стискам очи още по-силно, след това се опитвам да ги отворя. Гласовете са край мивката и прибират нещо в шкафа.

— Не го яж, за Франки е.

Чувам отговора с пълна уста.

— Няма да й липсват няколко сладки. Сериозно ти казвам. С всичко това може да прекара тук и година.

— Няма да живее тук цяла година.

Приглушен смях.

— Ами? Ти да не би да си експерт по въпроса? Да не би да си взела диплома, докато беше в Портланд?

Чувам как Бела сумти.

— Не съм, но съм видяла предостатъчно мъка. Не се прави, че знаеш за какво говоря. Тя ми е сестра.

— Да, бе.

Движенията спират. Успявам да отворя очи и край шкафа стоят две фигури. Заради светлината от прозореца ми е трудно да виждам.

— Това пък какво трябва да означава? — пита Бела.

— Нищо.

— Хайде, кажи. Какво се канеше да кажеш?

— Нищо.

— Не беше нищо, Вини. Кажи. Не можеш да подхвърляш подобни забележки, а след това да мълчиш. Прекалено дълго ли ме нямаше? Не се държа като сестра ли?

Вини свива рамене. Искам да се надигна на лакът, но все още съм гроги.

— Тя не ме покани да й бъда шаферка. Не ме иска. Какво да правя? Татко ми каза за Алекс и аз дойдох веднага.

— И се криеш вън, в колата си.

— Да, крия се вън, в колата. Не обичам погребенията, разбра ли? Но бях там.

Споменът за колата пред дома на семейство Гарднър се връща. Олющена жълта боя, фигурка на таблото.

— Нямаше нужда да бягаш — продължава Вини.

Бела въздиша.

— Сериозно? Пак ли ще започнеш да ми пилиш?

Вини цъка с език.

— Кръвта вода не става.

— Сериозно? Някога да си чистил кръв, Вини? Не си. Е, аз съм го правила. Не ми се прави на толкова самодоволен. Положението беше сложно и ти го знаеш.

Бела продължава да разтребва. Най-сетне, съвсем бавно, сънят ме отпуска. Вини наблюдава как Бела работи. Скръстил е ръце. Поглежда бицепсите си и свива рамене.

— Добре де, а тя защо ти е толкова сърдита? Да не би да има още нещо? Свързано ли е с нейния човек? С merigan^[1] Алекс.

Успявам да се надигна, мигам бързо-бързо, сякаш по този начин ще прогоня съня.

— Не го наричай така — мърмори Бела.

— Ама какъв им беше случаят на тези двамата?

— В какъв смисъл?

— Той защо не идваше, когато организирахме нещо? Защо не я докосваше, целуваше като нормален…

— Моля те, не ми казвай, че слагаш и себе си в категорията на „нормалните“.

— Как така? — пита напевно, шеговито Вини.

— Ти направо изсмукваш устата на момичетата, когато има как.

— Не е вярно.

— Вярно е и е отвратително.

— Просто казвам, че е малко откачено… Той просто не си падаше по…

— Престани! — Това е моят глас, по-силен, отколкото си представях. И Вини, и Бела се обръщат към мен.

— Франки…

— Я, събуди ли се?

— Вън! — изкрещявам.

Вини пристъпва към мен.

— Мама и баща ти ме изпратиха да ти донеса малко храна.

— И теб не те искам тук!

Той ме поглежда малко обидено.

— Ама…

— И двамата. Вън!

Бела оставя увития е фолио пакет, който държи, и пристъпва към леглото.

— Франки…

Клатя глава. Цялото ми тяло е като оловно.

— Какво ми даде? — Притискам ръце към слепоочията си. — Чувствам се ужасно.

— Просто малко… ами… диазепам, за да се успокоиш…

— Какво?

Вини избухва в смях и клати глава.

Бела го гледа ококорено.

— Тя беше почти неконтактна… теб те нямаше… Даниъл също беше разстроен. В колата имах шишенце…

— Какво е това? — питам ожесточено.

— Просто валиум.

— Да, бе, сигурно.

Бела изглежда така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Франки, ти беше много разстроена. Не беше нищо особено. Много пациенти вземат от него и знам как…

— Просто се махни.

Тя кима.

— Добре — шепне.

Ухиленият Вини я наблюдава как излиза и се хили.

— Не съм и помислял, че взема наркотици. Нали работи в старчески дом. Когато й намерих тази работа, трябваше да…

— Вини!

Той се обръща към мен.

— Да?

— Моля те, върви си.

— Ти сериозно ли… и аз ли…

— Да, сериозно.

— О-па! — Пристъпва към вратата, след това се обръща, подпрял едната си ръка на касата. — Просто исках да те попитам… дали може с едни приятели да дойдем тук. Не са много. Аз сериозно… тази бърлога може малко да… Ако пък имаше джакузи, леле боже…

— Вини! — Соча вратата.

— Добре, де, добре. Разбрах.

 

 

След като се измивам и сресвам, си слагам черния часовник. Часовникът на Алекс. За пръв път го нося от деня, в който ми го дадоха, и той се плъзва на китката — дебел, черен и пластмасов. Грозен е; сигурно затова госпожа Гарднър ми позволи да го задържа. Ако си беше сложил халка, ако бяхме женени, интересно дали щеше да ми позволи да я задържа.

Истината е, че не знам какво друго са открили и какво са дали на майка му за утеха. Така и не попитах. Може би са й дали сака, който той носеше, когато ходеше на сърф, в който е бил другият му часовник, златният, подарък от майка му и баща му за двайсет и първия му рожден ден. С него ходеше на работа и на него имаше послание, нещо на латински. Семейно мото. Не го помня точно. Просто знам, че Алекс предпочиташе часовника, който сега е на китката ми, и всеки момент ще падне. Носеше го, когато ходеше на сърф, а когато бе на сърф, се чувстваше свободен. „Там“, шепнеше ми той в мрака на стаята, кожата му все още запазила мириса на мокрия неопрен, „съм едно нищо. Или пък всичко. Не знам“. След това се смееше, защото думите му нямаха смисъл.

Винаги се смееше много след сърф. Тялото му беше отпуснато, раменете също. Беше уморен, но някак изпълнен отвътре. Косата му беше сплъстена от солта, суха, чуплива; бялото на очите розовееше; кожата на ръцете му бе загоряла от слънцето, което се отразяваше във водата. Ето така бе изчезнал. Чувстваше се като риба, като себе си, като нищо и всичко, уловен от океана — гигантски език, който го беше всмукал и погълнал цял. Беше го пожелал за себе си.

Прокарвам пръсти по пластмасовите елементи на каишката, загрубяла от слънцето, водата и носенето. Огромният циферблат ме наблюдава; сребристи копчета, чието предназначение не разбирам, стърчат и от двете страни. Показва 16:09. Проспала съм почти целия ден.

Онова, което имахме, не беше странно. Ние не бяхме странни. Неприятно ми е, че Вини говореше за нас с Алекс по този начин. Искам споменът за тъпия глас на Вини и тъпите неща, които каза, да се махнат от мен.

Отгоре на всичко диазепам! Че кой носи диазепам в колата си? Тъкмо започвах да мисля, че Бела води нормален живот: има редовна работа, на която се е задържала известно време, къща, котката на съседите. Сега вече се питам дали всичко това е истина. Може изобщо да не живее в Портланд. Може да живее в колата си и да продава лекарства на улицата. Представям си какви ли не ужасии. Бездомна. Наркоманка. Проститутка. Проклинам се заради последното. Това е гадно. Само че вината си е нейна. Ако ме остави на мира, може и да намеря покой.

Призраците може да ме навестят, да ме обгърнат с мъгляви ръце, да ме утешат и да ме скрият. Присъствието на Бела ги прогонва и ме връща в ярката реалност също като заек, изскочил от дупката си. Затова я мразя. Мразя ги и двамата. Иска ми се кръвта да стане на вода, за да се отърва и от двамата. Освен от татко, разбира се.

Когато надничам през прозореца, виждам не Бела, а Хюя, която приближава през папратта с кошница в ръка. Облечена е в червена жилетка, също като Червената шапчица. Излизам от бунгалото.

— Здрасти, Франки — подскача тя.

— Какво правиш?

— Събирам разни неща — обяснява доволно тя. — Виж.

Вдига кошницата, за да надникна. На дъното се виждат малки зелени рулца. Странни са, красиви, навити като запетайки. Има и папрат, различна от онази, която расте около бунгалото.

— Гъби — сочи тя. — И сладък корен за Мериъм. Тя казва, че гората е пълна със съкровища.

Мериъм ги говори все такива; дори си представям как точно го е казала. Знам какво биха казали лелите ми за онова, което е скътала Хюя в кошницата. Първо ще се намръщят, след това ще се опитат да потиснат безпокойството си, че момичето бере разни неща от гората, за да се храни. Баща й не купува ли храна? Къде е майка й? Прекалено слаба е за подрастващо дете. След това ще надникнат отново. Можеш да ги панираш, би казала леля Кони, като цвят от тиквичка. Ще започнат да се карат какви подправки трябва да се използват, кои билки, дали е по-добре да се изпържат или опекат, да се сервират с паста или върху хляб.

— Търся смръчкула — признава шепнешком детето.

— Какво е това?

Тя се киска.

— Гъба. Не знаеш ли?

Клатя глава.

Тя ме оглежда преценяващо.

— Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ами, аз…

— Ще бъде забавно — настоява тя.

— Ами… — Оглеждам се, търся Бела с поглед, но нея я няма. Едва сега забелязвам, че колата й я няма. Сърцето ми запява. — Добре. Ще дойда.

— Супер! — изчуруликва Хюя и аз не се сдържам и се усмихвам.

Докато вървим, тя ми обяснява колко вкусни са смръчкулите, че растат на места, където е имало горски пожар и затова трябва да си отваряш очите. Ококорва се, за да ми покаже, и аз избухвам в смях.

Оказва се, че нейните очи са много по-способни да наблюдават и откриват от моите. За мен гората е просто зеленина и шир, докато Хюя знае отлично какво търси и сочи нещата отдалече. Аз обаче се уча, макар и бавно. Забелязвам коприва, после и диви малини. Мярвам колибри, които се стрелкат, крилцата им трептят около розови цветя. Забелязвам и ядлива папрат и започвам да бера, но Хюя ме предупреждава да откъсна съвсем малко, за да може растението да избуи и през следващия сезон. Превръщам се в ученичка.

Листата на ядливата папрат приличат на горната част на цигулка. Момиченцето скоро заявява, че кошницата й е „достатъчно пълна“ с тях. Разхождаме се бавно из гората, както ми се струва безцелно, въпреки че тя изглежда знае много добре къде се намира, от време на време спира и наблюдава птиците или пък къса цветя. Сядаме на един пън, от който е избила мека, изпълнена с надежда папрат. „Подхранващ пън“ го нарича Хюя, а пък аз й показвам как да си направи венче от маргарити. Кара ме да направя разрези на стъблата с пръсти, след това изплита и на мен един.

Скоро светлината започва да угасва. Времето е отлетяло неусетно. Хюя е на няколко крачки от мен, отпусната на колене сред зеления като скъпоценен камък мъх.

— Не е ли време да си вървим? — соча аз кошницата й, която нося. — Уловът ти е страхотен.

— Да — отвръща тя със срамежлива усмивка. Пристъпва към мен и двете разглеждаме реколтата. Тя подръпва внимателно полата ми. — Ела у нас.

— О, не мога. Трябва да…

— Моля теее!

— Ами татко ти…

— Той няма да има нищо против. Работи над един терариум.

— Не искам да му преча.

— Той няма да има нищо против — настоява Хюя. — Честна дума.

Замислям се над поканата, тъй като ми се иска да избегна присъствието на сестра си, която може и да се е върнала в бунгалото.

— Сигурна ли си?

— Да, да, да!

Стиска ръката ми и започва да подскача толкова възторжено, че едва не изпускам кошницата.

— Ей, внимавай!

И двете се кискаме.

 

 

Хюя стиска ръката ми почти през цялото време, тегли ме като кученце, което се дърпа, докато най-сетне стигаме пътеката, по която тя почти тича и подскача чак до малка, бяла, дървена къща, скътана сред високи дървета. До вратата се вижда малка циментова статуя на заек и чифт работни ботуши с детска шнола за коса, защипана за единия. Когато минаваме, я вземам и я прокарвам между пръстите си.

Детето се усмихва и отваря широко вратата.

— Влизай.

Пристъпвам.

— Татко! — провиква се тя и влиза пред мен, отправя се към задната част на къщата.

Минаваме по къс коридор с редица малки кукички, на които са закачени якета и яркожълта шапка за дъжд. В коридора се виждат три врати. Следва кухня, холът е най-отзад, а едната му стена е от плъзгащи се врати, почти като у Мериъм. Вероятно и двете къщи са били строени по едно и също време, или през 60-те или 70-те като вили. Хюя дръпва едната врата и влиза в по-нова сграда, очевидно ателие, и ми дава знак да я последвам. Продължава да вика баща си.

Отстрани на ателието се отваря врата и Джак наднича.

— Здравей, сладурче. — Забелязва ме зад нея. — Здрасти, Франки.

— Здрасти. Аз…

— Казах й, че може да дойде — прекъсва момиченцето. — Че няма да имаш нищо против.

— Разбира се, че нямам нищо против — отвръща Джак.

Хюя стиска ръцете на баща си, скрити в дебели градинарски ръкавици, и се изкачва по краката му като акробат.

Джак пъшка.

— Вече не си малка както едно време, циркаджийче. — Обръща се към мен: — Искаш ли да дойдеш и да разгледаш? Тъкмо довършвах и ще сложа чайника.

Хюя скача от баща си и тръгва с подскоци напред. Влизам и се оглеждам. Външната част на ателието е боядисана в черно, докато вътре дървото е голо, в естествен цвят. Мирише на кедър. От огромен прозорец в единия край влиза светлина, също и от тавански прозорец, оставен открехнат.

Джак пристъпва към дръжка на една стена и затваря прозореца. От двете му страни има рафтове, отрупани с буркани: някои са във формата на глобуси, като онзи, който подари на Мериъм; други са високи почти метър. В много от тях са избуяли малки екосистеми от ситна папрат, камъни, обрасли с мъх, почва, осеяна с пурпурни цветя във формата на звезди. Има и по-диви образци, които не са толкова красиви. В ателието се носи наситен мирис на тъмнина и тор, смесена със сладкия аромат на дървесна смола.

Заобикалям огромната дървена маса в средата на ателието; върху нея е разположен терариумът — висока стъклена ваза, наполовина пълна с камъни и растения, на места заобиколени от почва — за да се добера до полиците, където са подредени редици вази и малките им светове. В една забелязвам сребърна птичка, кацнала на клон.

Джак проследява погледа ми, докато сваля ръкавиците.

— За Хюя — прошепва той, след това добавя по-високо: — Ако не ме побърка, преди да го довърша.

— Стига де — протестира тя с половин уста. Бръква в торбичка, пълна с камъчета.

— Все още й се иска да ходи на балет — шепна в отговор аз, но малката си тананика нещо и не слуша.

Джак кима.

— Едва ли ще се откаже от нещо, което си е наумила.

И двамата я наблюдаваме, докато тя не вдига очи.

— Какво?

— Нищо — смее се Джак и се обръща отново към мен.

— Искаш ли чай? Мога да направя и кафе, но имам единствено нес.

— Ще пия чай.

— Добре. През уикенда двамата с Хюя направихме бананов хляб. Ще похапнем и от него. Колко е часът?

Навеждам се към часовника на Алекс и Джак проследява погледа ми.

— Олеле. Време е за вечеря — стряска се той. — Кога отлетя това време?

Свивам рамене. Часовникът се смъква на китката ми.

— На това място — продължава той, — te ngahere. Гората.

Зяпвам го. Думата, която изрече, звучи почти на италиански. Хюя идва при нас с подскоци.

— Намерихме тонове нещица, татко. Достатъчно са за вечеря. Нали така, Франки?

Кимам.

— Много ядлива папрат.

— Наистина ли? Тогава ще има угощение. Добре че си тук, Франки, иначе щяхме да се надрусаме с ядлива папрат.

— Таткооо — пъшка Хюя провлачено.

— Какво? — пита той.

— Нищо. — Тя се смее и го имитира, след това подръпва единия джоб на панталона му.