Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (1)

Първа глава

Леля Кони е свалила стреч фолиото от сандвичите с краставица и ги е подредила в квадратна чиния на масата на госпожа Гарднър. Острите ъгълчета са засъхнали, покафенели, като редици зъби. Четири реда, челюстите на огромна бяла акула. Оставам впила поглед в тях прекалено дълго и усещам как татко обръща очи към мен. Насилвам се да мигна. Той ме наблюдава от другия край на стаята, пълна с хора, облечени в черно и антрацит. Времето съвсем не е подходящо за подобни цветове; неестествено горещо е за сезона, а застоялият дъх на дрехи, свалени от закачалките, се смесва с острата миризма на пролетна пот.

Поглеждам към госпожа Гарднър, застанала край вратата, оглеждам финия, пушечносив кашмирен пуловер и черен панталон с прилежно изгладени ръбове. Тя разговаря с жена, притиснала пръстите на едната ръка към перлите си; изражението й сякаш току-що е нарисувано с грим: сърдечно, мило, бузите и очите, загатнатата усмивка са точно каквито трябва, разкриват съвършено овладяна, сдържана мъка.

На двора има група хора, облечени в дълги шорти, поразръфани на подгъвите, напуканите от солта пети са отпуснати в гумени сандали, пръстите стискат цигари.

Скупчили са се, поглеждат напитките си в червени пластмасови чашки, защото госпожа Гарднър не може да приеме, че ще пият от кенове. Сред тях е млада жена, прибрала под шапка дългата си коса. Поглежда ме, след това извръща очи, зачервени от плач.

В стаята е задушно. Поглеждам отново към сандвичите, които леля Кони никога не прави за семейството, единствено за подобни събития. За американчетата, въпреки че никога не си позволява да ги нарича така пред хората. Представям си как краставицата се плъзва по зъбите ми, как дебелият слой масло полепва по небцето, а сдъвканият хляб засяда в гърлото ми. Това са същите сандвичи, които лелчето сервира на погребението на съпруга на Терезина. Разликата е, че той беше на седемдесет и пет. Алекс е едва на трийсет и една. Беше на трийсет и една. Не трябва да забравям да говоря в минало време. Татко се отправя към мен; забелязвам го с периферното си зрение. Устата ми се пълни със слюнка, която предупреждава, че всеки момент ще ми се догади.

Размърдвам се.

— Извинете… извинете ме.

Стомахът ми се надига. Тръгвам по-бързо. Краката ме отвеждат до вратата, високите токчета отмерват бърз и отчаян ритъм по стъпалата отпред. Пролетен въздух, аромат на зелено и свежест нахлува в дробовете ми.

— Франки?

Това е татко. Искам да се обърна и да се отпусна в прегръдката му, но сигурно някои хора са се обърнали и ни гледат, други надничат през прозорците. Госпожа Фратели, шефката ми в съвета, лелите, колегите на Алекс, момчетата, с които играе хокей, и съпругите им. Братовчедите ми Вини, Джулия и Кристина — Кристина е с новороденото на ръце. Чичовците ми Марио и Роберто, и двамата държат чинии, отрупани с храна. Роднини на мама, далечни роднини, на които дори не помня имената, но те непрекъснато ме следят с очи. Хора от семейство Гарднър. Има повече от семейство Капуто, отколкото от семейство Гарднър, въпреки това всички ме наблюдават със сериозни лица, държат чинии, отрупани с храна.

„Нещастното момиче — сигурно повтарят те. — Първо майка й, а сега и това“. Вероятно клатят глави и тайничко благодарят на Господ, че не се е случило на тяхната сестра, дъщеря или племенничка. Благодарят на Господ, че не се е случило с тях.

Клатушкам се бързо по горещата поляна, сякаш съм пияна. Тук въздухът е приятен, по-свеж, отколкото вътре, затова вдъхвам дълбоко и продължавам да вървя. Бягство.

— Франки? — вика ме отново татко от вратата.

— Добре съм. — Гласът ми се пропуква. И на двамата ни е ясно, че не съм добре.

Не се обръщам, за да видя изражението му, защото знам, че е пребледнял, стар. Така изглежда, когато не е съгласен с чичо Марио; или пък онзи път, когато братовчедът Вини си счупи крака пред нас, а костта щръкна и разкъса кожата. Най-зле беше, когато Бела си тръгна.

Устремила съм се напред, сякаш знам къде отивам. Не обръщам внимание колко много ме стягат тъпите черни сатенени обувки, изрязани на пръстите, нито на хартиеното шумолене на черната рокля. Минавам покрай ограда с бели рози. Минавам покрай автомобил с олющена жълта боя и клатушкаща се Дева Мария от избеляла синя пластмаса над таблото. Високата тъмнокоса жена вътре отваря вратата. Май иска да ме повика. Продължавам напред, качвам се в колата си и паля двигателя. Климатикът бълва в лицето ми гореща струя въздух като от сешоар.

Шофирам бързо през града, притихнал и заспал както всяка неделя, и се насочвам към покрайнините. Минутите се изнизват като секунди. Сградите се скупчват, а след това се раздалечават една от друга. Някаква жена зяпа от прозореца на кухнята си, присвива очи, спира, след това посяга към купчина прибори. От верандата ме наблюдава котка с немигащи жълти очи, сякаш съм мишка. Дете на люлка гледа войнствено. За кратко ме следва куче, бърните — разтворени в усмивка, езикът — провиснал като разделител за книга, сякаш иска да тръгне с мен, сякаш знае къде отивам.

Аз обаче не знам. Нямам точна представа.

Изключвам климатика и отварям прозорците, усещам как светът нахлува при мен. Телефонът ми звъни. Поглеждам към съседната седалка. Не помня да съм го поставяла там. Той продължава да звъни, спира, след това започва отново. Представям си какво се питат: „Къде? Защо? Колко време?“. Ами съжалението: „О, миличка, cara mia^[1], моля те, недей, знам какво е“. Само че никой не знае. Знам единствено аз. Той беше мой. А сега вече го няма.

Посягам към телефона, когато иззвънява за трети път, и го изхвърлям през отворения прозорец. Не чувам, когато пада на пътя; той просто изчезва, сякаш земята го е погълнала, а след това отново настава сладка тишина. Чува се единствено шумът от двигателя, въздухът свисти покрай прозорците, а гумите по асфалта.

Къщите се отдръпват като войници играчки. Пътят прилича на дълга прозявка. През отворените прозорци се разнася загатнат аромат на море. Земята тук е по-хладна. Скоро ще стигна до гората.

Слънцето потъва, сантиметър по сантиметър, бавно, заравя лице в облаците, за да се наспи. Сега вече шофирам бавно, за да намеря пътя. Алекс, рус, жив и самоуверен, седи до мен, сочи накъде да поема. Само че сега го няма. Ти помниш, Франки. Оказва се, че наистина помня. Завивам наляво, след това още веднъж, следвам табелите. Едисън, Вашингтон. Продължавай. Дърветата се извисяват край пътя. Колкото са приветливи, толкова и страшни. И най-сетне пътят преминава в алея, непавирана, хрущи под гумите и ме забавя още повече. Клони от катедралата над мен приличат на преплетени пръсти. Това е църквата, това е камбанарията, отвори вратата…

Спирам колата и слизам, оставям обувките на седалката. Сега вече светлината избледнява. Бунгалото е пред мен. Старо е, но здраво, малко, съвършено. Дебелите пънове са подредени грижливо от хора, които са искали да съществува дълго; Алекс, четвърто поколение синове, е откривал паяци по стените, правил е разрези на дугласките ели и е наблюдавал как смолата капе, вървял е по дългата пътека към морето и е плувал, дори когато водата не е била достатъчно топла.

Заобикалям бунгалото, усещам как окапалите иглички боцкат краката ми, топлият, влажен парфюм на гората ме обгръща. Прокарвам пръсти по пъновете. Ключът пада върху крака ми, тежък, ръждясал.

Пъхвам го в ключалката, след това спирам, оставям го и отстъпвам крачка назад, за да седна на един от двата стари градински стола отпред. За момент се питам дали няма да се счупи, както стана със Златокоска, но столът е достатъчно як. Но пък красивата ми, непрактична черна рокля се закачва на треска и се съдира.

Най-сетне мракът нахлува и ме задушава. Луната наднича през клоните, кръгла, с цвета на пълномаслено мляко. Порив на вятъра прошумолява сред дърветата. Клоните са се протегнали към звездите, жадни да докоснат нещо, махат. Звездите надничат като диаманти през пръстите им. Става ми студено, настръхвам. Потрепервам.

Влюбих се лесно в Алекс.

Аз „разцъфнах“ късно, както обича да казва леля Кони. Или, както се изразява леля Роза, докато пие прекалено подсладено еспресо и се преструва, че ме няма: „Porco Dio^[2], кога най-сетне ще избият гърдите на това момиче?“. Бела нямаше този проблем; гърдите й се появиха през една лятна ваканция, когато беше почти на четиринайсет и когато се върна на училище, момчетата не можеха да спрат да зяпат. На същата възраст аз прекарвах доста време в библиотеката, криех се от момчетата с новата мускусна миризма и момичетата с мека плът, която надигаше тениските им. Странният нов смях, който избликваше от тях, докато бяха заедно, побутванията, подръпването — привличаха се, отблъскваха се, дръпни напред, дръпни назад, хайде напред, хайде назад — цялата тази работа ми се струваше напълно безсмислена.

След това обаче се случи. Беше като сблъсък. Той настъпи в мига, в който сърцето ми напъпи и ме накара да осъзная, че момчетата на този свят трябва да бъдат обичани; когато забелязах, че гласовете им стават по-ниски, а гърдите се разширяват, очите се стрелкат, докато минавах по коридора. Ето в този момент се появи Алекс.

Когато се връщам назад, ми се струва дори по-изтъркано от клише. По-зле е дори от сладникав филм. Той се беше подпрял на вратата. Беше нервен. Сведе очи към гърдите ми, а след това още по-ниско, към обувките си, най-сетне отново вдигна глава, пое си бързо дъх и ми отправи усмивка, изпълнена с неудобство. Зачаках. Бях застинала на мястото си, не продумвах, надявах се да не ми се наложи да кажа каквото и да било. Той беше облечен в тениска с логото на Сийхокс^[3].

— Здрасти. Ти си Франческа, нали?

Кимнах.

— Алекс. Алекс Гарднър.

Насилих се да се усмихна, но така и не проговорих.

— Винаги носиш много книги.

Свих рамене и се усмихнах отново, усетих как бузите ми пламват.

— Да — потвърдих с надебелял глас.

— Да — отвърна той и се огледа. — Кажи, ще ходиш ли някъде този уикенд?

Започнахме да заекваме, препъвахме се на всяка дума, сякаш думите бяха крака, които се опитваха да танцуват.

— Този ли…?

— Ами, събота вечерта, нещо такова.

— Ами…

— Нищо особено, ако си…

— Не, няма проблем, аз…

— Двамата с Джейсън… Джейсън Шанън, нали го знаеш?

Кимнах. Джейсън беше две години по-голям от мен, най-едрото момче в училището, метър осемдесет и два, ходеща стена от мускули. Беше най-добрият приятел на Алекс.

— Супер. Мислехме да отидем на боулинг, нещо такова. Или просто да се помотаем. Просто да се поразкараме.

Зъбите му бяха толкова бели; не можех да откъсна очи от тях. Кимнах отново, след това си дадох сметка, че трябва да кажа нещо.

— Да. Ами, добре. Искам да кажа, добре, свободна съм. За събота. — Имах чувството, че устата ми е напълно пресъхнала.

Алекс се ухили.

— Сериозно?

— Да — потвърдих.

Срещнахме се в боулинга, защото не исках да вижда къщата ни. Ами ако живееше в някоя от онези префърцунени къщи в Куийн Ан, както разправяха всички. Бях си облякла впит бял топ, защото прочетох някъде, че от бялото гърдите ти изглеждат по-големи, и си слагах очна линия четири пъти, преди да я направя еднаква и от двете страни. Когато пристигнах, Алекс държеше зелена топка, а за мен имаше лилава. Докосна ръката ми, когато отидох да я взема. Пихме кола и сдъвкахме леда. Анджела О’Брайън беше седнала на коляното на Джейсън Шанън и двамата се натискаха пред всички, докато Алекс не им направи забележка.

— Хора, що не си вземете стая някъде?

Всичко започна този ден, в съблекалнята. Бяхме гаджета в гимназията, точно както мечтаят всички, но просто не се получава, защото подобни неща се случват единствено във филмите. А пък по времето на родителите ни, когато всичко е било по-простичко и момичето забременеело, нещата си идвали на мястото. Аз не забременях и не участвах във филм; просто имах късмет и го знаех. Много добре разбирах какъв късмет имам. Знаех, че всичко е съвършено, и правех необходимото, за да го опазя. Поне досега.

Докато Алекс не се провикна от банята в апартамента ни.

— Слушай, Франки, ще отида да покарам сърф.

— Добре — отвърнах. — След това вдигнах глава от възглавницата. — Ще се бавиш ли?

Той влезе в спалнята и ме целуна по челото, точно на мястото, на което суеверните хора, младите ококорени момичета и старите предпазливи жени казват, че се намира третото ти око. Не че вярвам в подобни глупости.

— Няма да се бавя — увери ме той. — Ще се върна за обяд.

Денят беше същият като днес: слънцето искреше сред облаците, светлината жълтееше като разлят мед. Съвършен пролетен следобед.

Когато телефонът ми звънна, ръцете ми бяха в мивката. Бях направила pitta ’mpigliata. Не знам защо: не беше Коледа, Алекс много рядко хапваше нещо сладко, а утре сигурно щяхме да обядваме в любимото му кафене. Апартаментът — малкият ни дом с малките ни неща: картини в рамки, книги по полиците, списъци на хладилника — беше на мое разположение цялата сутрин, затова се заех да опека нещо и изгубих представа за времето. Ухаеше на смокини, стафиди, сладко вино, прясно опечено тесто и мед.

Когато телефонът ми звънна, реших, че се обажда Алекс. Само че не беше той.

— Здравей, Франческа.

— Здравейте, госпожо Гарднър… Барбара.

Гласът й прозвуча странно, разтреперан, сякаш идваше изпод водата. Така и не разбрах какво казва.

— Алекс ли търсиш? — попитах аз. — Днес сутринта излезе да покара сърф. Сигурно ще се прибере скоро.

— Франческа…

Не помня какво ми каза след това. Така и не успях да си припомня. Почувствах се лека, свободна, за момент се понесох във въздуха и всичко беше чудесно. След това се превърнах в Алиса, която пада в дупката на заека.

 

 

Pitta ’mpigliata

Сладки хлебни рула с плодове и ядки

Тези пълнени рулца са се появили за пръв път в Сан Джовани във Фиоре, Калабрия, и се поднасят на Коледа.

Излизат около дванайсет парчета (приблизително 15 см в диаметър)

1 чаша орехи

1 чаша бадеми

1 1/2 чаши стафиди

1/2 чаша сушени смокини

1/2 чаша фурми

1/4 чаша мед

1/2 чаша мускат или друго десертно вино

1/4 чаша екстра върджин зехтин плюс още за напръскване

1 яйце

1/8 чаена лъжичка морска сол

2 чаши брашно и още, ако е необходимо

7 грама суха или едно пакетче жива мая

Пудра захар за поръсване

Приготвяне

Нарежете на едро ядките и плодовете. Добавете меда, смесете добре и оставете настрани. Застелете тава с готварска хартия.

В купата на миксер с приставка за тесто смесете виното, зехтина, яйцето и солта. В отделна купа пресейте брашното и маята. Добавете брашнената смес и разбърквайте, докато тестото стане на топка (добавете още брашно, ако се налага). Оставете тестото да почива между 15 и 20 минути.

Загрейте фурната на 180°. Откъснете парченце от тестото и го разточете на тънка кора като за лазаня, около 8 см широко (дължината зависи от вас; след като са разточени, лентите ще определят размера на парчетата). Оформете краищата с нож за тесто или за паста, за да получите красиви ръбчета.

Поставете от плодовата смес в средата на лентата и прегънете по средата. Започнете внимателно да навивате и поставяйте рулцата в тавичка. Ако решите да направите по-големи парчета, можете да захванете краищата с клечки за зъби, забодени хоризонтално отстрани.

Поставете парчетата върху хартия за печене и напръскайте със зехтин. Печете 25 до 30 минути, в зависимост от размера на парчетата, докато станат златистокафяви и започнат да ухаят приятно.

Поръсете опечените рулца с пудра захар или, ако предпочитате, сервирайте топли със сладолед.