Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (13)

Тринадесета глава

Къщата на Джак е уютна. Кухнята е разхвърляна, сякаш е по средата на ремонт. Всички шкафове над кръста са махнати, на тяхно място са поставени дървени полици, но пък е чисто. Хюя показва кошницата на баща си и двамата преглеждат всичко вътре. След това Джак сваля две чашки и две чинийки от една полица — зелени чашки с чинийки, обсипани с цветя.

Хюя не спира да бъбри за училище.

— И тогава Нора каза, че вече не иска розова раница, че сега вече любимият й цвят е пурпурно, защото…

— Донеси банановия хляб, сладурче.

Тя подскача на един крак.

— Защото… пурпурното… е… много… по-готин… цвят.

Джак извива очи към мен.

— Ясно.

Малката подскача обратно с хляба. Джак отрязва два дебели резена и ги пъхва в тостера.

— Розовото е за малките деца.

— Масло?

Хюя подскача към хладилника. Водата в чайника вече ври и Джак пуска по една торбичка чай в чашите.

Хюя престава да подскача и ме поглежда.

— Подскачането е трудна работа.

— И още как.

Старая се да прикрия усмивката си.

— И така, татко…

— Да, Хюя.

— Мислех си…

— Няма да ти купя нова раница.

— Но аз дори не съм поискала.

— Ти искаш ли бананов хляб?

Тя клати нещастно глава.

— Защо не порисуваш? След като си изпием чая, ще направя вечерята.

Навеждам се над плота.

— Не искам да ви прекъсвам.

Джак махва с ръка.

— Нищо не прекъсваш. Щяхме да се заемем с обичайните отегчителни неща, нали така, Хюя?

Тя кима, след това хуква към коридора. Връща се с огромен бележник в едната ръка, а в другата стиска шарени моливи.

Джак прехвърля в чинийките горещите резени хляб с щедро количество топящо се масло и кима към чаените чаши. Вземам ги и ги пренасям към хола. Вътре има старо канапе с избеляла кадифена тапицерия, с широки подлакътници, на които има дървени поставки за чаши или чинии. Настанявам се на него, а Джак се отпуска в креслото. Хюя присяда на земята и поставя скицника си на масичка за кафе от борово дърво. Духам чая и двамата я наблюдаваме. Тя решава да нарисува птица за мен, за да се науча. С опитна ръка оформя протегнато крило и рови в моливите, за да намери подходящ нюанс на кафявото.

— Хюя ми каза, че е кръстена на птица — подхвърлям аз.

Джак кима.

— Точно така. Типична за Нова Зеландия.

— Само че сега всички са измрели — обяснява момиченцето и вдига поглед от рисунката.

Джак прихва.

— Изчезнали са. Въпреки това са много красиви — синьо-синкави на цвят с металически отблясъци… всъщност, никога не съм виждал такава. Имали дълги пера на опашките с бяло…

— А женските били с дълги, извити човки — добавя момиченцето и извива показалец.

— Точно така — потвърждава Джак.

— А момченцата птици били с къси, тумбести… — продължава доволно тя.

— Не знам дали са били тумбести.

— Не са били толкова интересни.

— Добре, сладурче, не са били чак толкова интересни — отсича Джак. — Перата им — не целите — били са много ценни. Гледали на тях като на съкровища. Има картина на мой — наш — прадядо — в наметало с линия отпред — той прокарва пръст по гърдите, — направена от пера на птица Хюя. Били са невероятни.

Хюя скача, сякаш си е припомнила нещо, и тръгва към коридора.

— Понякога ми напомня на сестра ми — признавам аз на глас.

Джак подпира брадичка.

— Така ли?

— Да. Може би заради косата. Тъмните къдрици.

Не е само това. Има нещо общо с начина, по който се втурва ту насам, ту натам, с жаждата й за живот, с желанието й да научи още и още, да знае всичко. Става ми тъжно и странно. Спомням си двете ни с Бела в двора на баба, преди тя да почине. Бела галеше зайците, докато аз, също като Хюя, събирах храна в градината.

— Днес се забавлявахме славно. Събирахме разни неща. Досега не бях правила подобно нещо.

— На Хюя й е приятно. Виновна е Мериъм.

— Едно време помагах на баба в двора, и на татко, беше отдавна, но никога се съм събирала храна в гората.

— Какво е отглеждала баба ти?

Зелен боб, манголд, лук, чесън, краставици, чушки, патладжани, магданоз, розмарин, риган.

— Всичко — отвръщам с усмивка.

Джак отвръща на усмивката ми.

— Също като моята. Тя си имаше зеленчукова градина зад къщата и хранеше всички.

— Голямо ли беше семейството ти?

— Да, доста. Там, откъдето съм, всички сме… заедно.

Кимам.

— И при нас е така.

— Не помня баба да е отпратила някого. Ако дойдеш, трябва да бъдеш нахранен. Никога не се отказваше. Намираше начин да има за всички. Дори да разполагаше само с едно парче месо, тя слагаше повечко зеленчуци или сервираше повече хляб и яйца. Ще ми се да бях научил повече от нея.

Разбирам какво има предвид Джак. Всички ми казват, че мама е била страхотна готвачка. Някои неща научих от лелите, но те приготвят единствено сицилианска храна. Мама не говореше същия италиански диалект като семейство Капуто. За сицилианците и калабрийците се знае, че са в обтегнати отношения, но татко намираше мама за екзотична, защото беше от Калабрия, въпреки че Калабрия е разделена от Сицилия от една шепа вода. А и двамата са били вече американци.

— Баба гледаше зайци — спомням си аз.

— В Сиатъл ли?

Смехът ми гръмва, когато забелязвам учуденото изражение на Джак.

— Да. В задния двор, докато настъпеше моментът да бъдат изядени. Тогава по-големите братовчеди и чичовците ги приготвяха.

— Вие с Бела помагахте ли?

— Само аз. Бела беше заета с други неща.

Джак се усмихва.

— Аз съм предпоследният от децата в нашето семейство. Сестрите ми също ме защитаваха.

Свивам рамене.

— Тя беше още малка. Освен това много обичаше зайците — щеше много да се разстрои. — Никой не ми беше казвал да я защитавам; просто знаех, че е мое задължение. Докато тя не направи всичко прекалено трудно. — Значи си от Нова Зеландия.

Джак кима.

— Напуснахме я преди няколко години.

— Какво те доведе насам?

Джак се смее и отпуска глава и аз забелязвам белите косъмчета, които видях още първия път, когато се запознахме. Останалата част от косата му е черна като мастило и лъскава. Докосвам собствената си коса и си казвам, че не бива да забравям да я среша.

— Какво смешно казах? — питам.

— Спечелих зелена карта. Не знам, все още ми е смешно. Ходих до Хавай на състезание по гребане и разбрах как може да се спечели зелена карта, така че по-късно, когато… имах нужда от промяна, се включих в лотарията.

Бях чувала за лотарията зелена карта. Хората ни разпитваха, когато ходехме в Европа, не само хора от семейството, ами и непознати, сякаш не можеха да повярват, че е истина. Не вярваха, че страна като Съединените щати има толкова произволна система за даване на гражданство. Според мен беше чудесно. Лотарията бе просто късче старомоден американски дух. Късмет. Съдба. Надежда.

— И ти спечели — заявявам аз.

— Да.

— Страхотно. — Така го казвам, сякаш той е помогнал да се получи.

— Наистина е страхотно. Чист късмет — напомня ми той. — Приех го за знак. Без него нямаше да съм тук, нямаше да работя за семейство Гарднър и за другите.

Щом споменава семейство Гарднър, стомахът ми се свива. Поемам си дълбоко дъх. Струва ми се, че Джак иска да се извини, но аз поглеждам надолу към часовника на китката.

— Какво те доведе тук? Говоря за щата Вашингтон. Работата, Чъканът, Едисън? — питам аз малко по-меко.

— Ммм. — Той поглежда към плъзгащите се врати. Дърветата са се изпружили като нахални подслушвани, клоните им обсипани с листа и иглички, върховете леко наклонени. — По-скоро бягах, не съм отивал към конкретно място.

Това вече го разбирах.

— Трябваше да отида на ново място, различно, където да стана нов човек… разбираш ли? Нямаше нужда някой да ми подвиква „малкия Джаки“ и да очаква все едно и също от мен. Извинявай… — добавя той.

Всичко е наред.

— Нямахме окончателни планове. Познавах Роки, братът на Съмър, от времето, когато се занимавах с гребане. След като спечелих зелената карта, Роки каза, че можел да ми намери работа като градинар, че мога да вземам и Хюя на работа. Беше доста необмислено и безотговорно. Още повече че тя беше съвсем малка. — Той ме поглежда, сякаш иска да прецени реакцията ми. — Това беше преди време. Сега вече се установихме.

— Не исках…

— Знам. Просто исках да ти кажа… в случай че… Много хора нямат доверие на баща с дъщеря. Убедени са, че детето трябва да е с майка си. Независимо дали е момче или момиче, трябва да е с майка си. За някои хора е странно, неестествено.

Джак смръщва чело. Знам какво иска да каже. Хората вечно ни разпитваха двете с Бела. „Къде е майка ви?“, сякаш татко беше невидим. Освен това винаги казваха „майка“, когато имаха предвид „родител“: Накарай майка си да подпише документите за лагера; Накарай майка си да напише името ти; Майка ти да те докара. Помня, когато една вечер татко ме заведе на вечеря, за да отпразнуваме първата ми работа на пълен работен ден, начина, по който сервитьорката ни изгледа, първо него, след това мен и отново него. Накрая, когато татко плащаше, тя ми се усмихна странно, съчувствено, сякаш искаше да каже: „Можеш да си намериш по-готин от този старчок, миличка“.

— Не е странно — отвърнах. — Татко ни е отгледал. Справи се страхотно.

— Да, наистина се е справил страхотно. Искам да съм сигурен, че Хюя ще има хубав, стабилен живот, какъвто ви е осигурил баща ви. Разбирам колко е важно това. Началото на живота й не беше много гладко.

Не обяснява нищо повече и аз не питам за майката на Хюя. Не съм сигурна дали мога да понеса повече болка. Предпочитам да си представям как Хюя изскача от гората също като горска нимфа, както я нарича Мериъм; свежа, зелена като нова издънка, боса, бъбри като птичка на техния език.

Отхапвам от хляба. Има вкус на банани и канела, и орехи, а след като е бил в тостера, има и коричка. Отвътре е мек и топъл като торта.

Хюя се връща в хола с разни неща, които иска да ми покаже. Марка от Нова Зеландия, отлепена от пощенска картичка от баба й, майката на Джак. Книга за събирането на билки в гората, която е взела от библиотеката, пълна с думи, изписани с едър почерк, за които има нужда от помощ. Сяда на канапето до мен и двете я разлистваме. Характерни особености, сложни, разграничаване, упорство.

Джак става и перва трохичките, полепнали по ризата му, преди да влезе в кухнята. Чувам как включва газовия котлон, а след това съскащ звук.

Хюя се обляга на мен. Разглеждаме илюстрациите, за да открием растенията, които сме събрали, и други, които сме видели.

Замирисва на чесън и мазнина. Напомня ми за дома и за момент дъхът ми засяда в гърлото. Смътно си спомням мама в кухнята. Не я виждам, но я чувам да пее и оттам се разнася същият аромат — зехтин и чесън в тигана, — както започват всички вкусни ястия. Мирисът на началото.

Хюя настоява да внимавам и аз отново се привеждам над книгата. Има още много неща, които не можем да съберем, които ще ги има през лятото и есента. Например ситните горски плодове. Познавам някои от растенията, които съм виждала край пътеката към океана, преди пристигането на Бела, на които обаче не съм обръщала внимание. Прави ми впечатление, че забелязваме единствено неща, които са ни необходими.

Хюя дояжда моето парче бананов хляб, без да ме пита, и трохите полепват по розовите устнички. Идва ми да я целуна по косата, по къдриците, които миришат на лимонов шампоан и свеж въздух, но не го правя. Забелязвам, че навън се е стъмнило, и се питам, разсеяно, как ще се прибера, въпреки че тъмното вече не ме плаши.

Джак сервира на Хюя чиния с наденица и малко езерце доматен сос отстрани, след това долива чай в чашата ми. В коридора иззвънява телефон. Той отива да отговори, докато момиченцето се храни, клати крака и разправя колко е вкусно, без да спира да говори с пълна уста.

— Добре. Разбрах. — Джак поглежда към мен. Чувам единствено онова, което той казва. — Добре. Значи… колко?… Не, не, мога да се справя, Боб.

Изпъвам гръб и се замислям дали да не стана.

— Не, според мен не е нужно семейство Гарднър да… — Насилва се да се засмее със смръщено чело. — Ха! Да, нали знаеш как… Да, Боб, добре, отивам веднага.

Джак затваря телефона и аз се изправям. Хюя поглежда от единия към другия и оставя вилицата.

— Бунгалото ли? — питам.

Той кима.

— Merda^[1].

 

 

Хюя се настанява между нас с Джак отпред в пикапа. Лопатите и греблата на Джак, както и останалите инструменти дрънчат, докато той шофира към бунгалото. Когато пристигаме, се налага да паркира сравнително далече, защото на алеята са спрели много автомобили. Черна, с лъскави джанти тойота и жълтото подобие на кола на Бела — това вече не е изненада. Музиката гърми, носи се смях и някой подвиква.

— Извинявай — обръщам се към Джак, но той не ме чува, защото крачи пред нас двамата с Хюя. Виждам бунгалото — тъмна сянка на фона на огън на открито, чиито пламъци се протягат като пръсти и ни махат. Стискам ръката на Хюя.

— Стой близо до Франки — нарежда Джак над тътена на музиката.

Вглеждам се в мътната светлина, за да позная някого, но виждам единствено непознати. Двама мъже са се настанили на столовете отвън и пият от кенове, смеят се с широко отворени усти. Други са се качили на предниците на автомобилите, има и момче, и момиче, подпрени на дърво, целуват се така, сякаш животът им зависи от това. Привличам Хюя по-близо. Джак застава на вратата на бунгалото.

— Ей — обажда се един от мъжете на столовете. Не му обръщам никакво внимание. — Ей — повтаря той, — ти не си ли от семейство Капуто?

Оглеждам се за Бела, после продължавам да гледам напред. Гърдите ми се стягат. Бела.

— Да, да — отговаря другият. — От семейство Капуто е, човече. Само я погледни. — Той поема въздух през зъби.

— Приятели на сестра ми ли сте? — питам направо.

— На кого?

Мръщя се.

— Много добре знаете на кого.

Единият надига глас.

— Познавам те — Франческа, нали? Брат ми учеше в същото училище. Балард.

— Браво — мърморя. — Ела, Хюя.

— Ей… ей! Ти не беше ли с оня, хокеиста? Ал, нещо такова?

Застивам на място.

— Алекс. Гарднър. Това е семейното му бунгало — обяснявам и вирвам брадичка. Иска ми се Джак да излезе. Присвивам очи в мрака и го търся с поглед, но ярките отблясъци на огъня правят останалата част от гората още по-тъмна. Най-сетне съзирам Бела. Сега поне има на кого да изкарам гнева си. Столовете се скриват в облак дим.

— Да, бе, оня. Мама му стара. Той не умря ли?

Хюя ме поглежда отново, ококорено. Стомахът ми се стяга и дъхът ми започва да излиза по-забързано.

— Да, бе, оня беше… Четох във вестника — уточнява другият.

— Леле, човече, и в новините имаше нещо. Беше съвсем млад, нали? Май на твоя възраст.

— Не, бе, на възрастта на брат ми. Ами си беше млад.

— Това неговото бунгало ли е? Кофти.

— Много кофти, мой човек.

Сега забелязвам, че един от тях държи цигара, само дето не мирише на цигара. Стискам ръката на Хюя и тя се сгушва до мен.

— Намирате се в чужда собственост — заявявам остро.

— Ами?! — отвръща единият и подава джойнта на приятеля си.

— В чужда собственост сте. Бунгалото принадлежи на семейство Гарднър. Трябва да напуснете.

Непознатият с джойнта дръпва и ме оглежда.

— Значи е твое, а?

— Не стопляш ли? — подхвърля другият.

Джак се появява отново на вратата на бунгалото, но гледа навътре. Хюя го поглежда, но не пуска ръката ми. Стиска дясната ми ръка, на която се намира големият часовник на Алекс.

— Нищо не разбирам — просъсквам през стиснати зъби. — Не съм получила абсолютно нищо. — Поглеждам ги гневно. — Трябва да си вървите. Повикахме полиция.

Двамата ме гледат и вече започват да обръщат повече внимание.

— Франки? — разнася се глас зад мен.

Обръщам се към Даниъл. Той натъпква ключове от кола в джоба си.

— Даниъл? Какво правиш тук?

Двамата непознати стават. Даниъл мига към тях, но те са заети да си допият бирата, гасят джойнта и го увиват във фолио.

— Чух… — започва Даниъл.

— Извинявай. Не бях тук. Не съм…

Той клати глава.

— Вината не е твоя.

— Джак е вътре. Това е Хюя, дъщеря му.

Хюя мига към Даниъл. Той се навежда към нея.

— Здравей, Хюя. Тук е малко шумно, нали?

Тя кима, след това притиска лице към мен.

Даниъл свива рамене и се изправя.

— Не ме бива много с децата.

— Няма нищо. Просто… това… — Кимам към огъня, след това към бунгалото, откъдето се носи музиката. — Тя е уплашена.

— Да — мръщи се Даниъл. — Франки, много се извинявам, но трябваше да…

Джак се приближава към нас. Лицето му е много сериозно.

Следва го Бела. Сърцето ми блъска, когато я виждам. Мога да прогоря дупки в нея с погледа си.

— Здравей, Даниъл — поздравява спокойно тя.

— Здравей, Бела. Добре ли си?

Клатя глава и ги прекъсвам.

— Здравей Даниъл ли? Какво, по дяволите, става?

Бела ме зяпва. Хюя стиска още по-силно ръката ми и се приближава до баща си.

— Какво е това? — изкрещявам.

— Знам — въздиша тя спокойно. — Нещата излязоха от контрол.

— Излезли били от контрол ли? Това е пълна каша! Наклали са огън! — Соча пламъците и в гърлото ми напира ярост.

Джак се опитва да каже нещо, но аз не му обръщам никакво внимание.

— Може да изгори цялата гора и бунгалото! — продължавам да крещя.

Бела мига с кръгли, стъклени очи и мълчи.

— А ти… ти надрусана ли си? — съскам.

Тя не отговаря, просто продължава да ме гледа.

— Извинявай, Джак. — Даниъл пристъпва към Джак и двамата, заедно с Хюя, сега притисната в крака на баща си, се отдръпват от нас. Чувам как Джак се извинява на Даниъл, а след това Даниъл му се извинява. През всичкото време едрата ръка на Джак прегръща главата на момиченцето, за да е сигурен, че тя е до него и за да я защити от тътнещата музика. Двамата на столовете са се покрили някъде, не виждам и онези, които се целуваха край дървото.

Бела пристъпва към мен.

— Не, не съм надрусана — съска тя, очевидно неспособна да повярва.

— Изглеждаш надрусана — изкрещявам аз. — Казах ти да се махаш, но ти остана. Упои ме с диазепам! А сега се връщам и заварвам това.

— Престани, Франки. Ти не…

— Не!

— Не е каквото си мислиш. Аз не съм…

— Франки? — обажда се Даниъл и прекъсва Бела.

Аз обаче стискам очи и размахвам ръка пред лицето си.

— Не!

Как се е вписвал Алекс в тази дупка? Той беше много повече! Насочвам вниманието си към настоящето.

— Бела създава неприятности, където и да се появи. Писна ми!

— Франки, вината не е на Бела — обяснява Даниъл.

Поглеждам го.

— Моля те, Даниъл, не се връзвай. Не вярвай на нищо.

Даниъл поглежда Бела, която се е отдръпнала нещастно настрани.

— Бела е като ураган — съскам злобно. — Оставя пълен хаос след себе си. Както и да е. Прашен, гнусен хаос… пълна каша.

Бела е прехапала устни и на отблясъците от огъня забелязвам, че бузите й са мокри.

Джак пристъпва напред.

— Франки, тя ти е сестра — напомня ми внимателно той.

— Не ми е никаква сестра! — изкрещявам остро. Хюя се отдръпва и се скрива зад Джак. — Тя си тръгна! Тя просто… избяга… защото винаги постъпва така.

— Не е вярно — заявява твърдо Бела, въпреки че устните й треперят.

— Не можеш да кажеш, че не ти е сестра, не можеш да кажеш подобно нещо, Франки — моли ме Даниъл.

— Не мога ли? — Гласът, който ехти, не прилича на моя.

Някъде отдалече забелязвам, че светлината приижда на тласъци. Чувам хрущене на гуми.

— Не можеш, не е честно! — обажда се Бела. — Виниш ме за всичко. Да не би да си въобразяваш, че си съвършена?

Свивам рамене, сякаш ми е все едно какво има да каже.

— Да, въобразяваш си — продължава разпалено тя. — Мислиш си, че си по-добра от мен — със съвършения си апартамент, съвършен живот, в който всичко е подредено. Винаги си била „добрата“.

— Все някой трябваше да бъде!

— Харесва ти така — крещи Бела. — Държиш се, сякаш съм голям трън, но без мен, без лошата сестра, няма да изглеждаш и наполовина толкова добра. Всъщност, щеше да изглеждаш…

— Каква? А? Каква? — предизвиквам я аз.

— Щеше да си напълно обикновена! — изтъква тя и насочва пръст към мен. — Щеше да изглеждаш като страхливка! Животът ти представлява просто поредица от навици, от които не можеш да се отърсиш. Това е истината, нали? Просто си уплашена.

Думите й ми действат като удар в корема.

— Недейте — моли Даниъл, но Бела продължава.

— Знаеш защо трябваше да замина. Знаеше. Можеше да ми помогнеш. Трябваше да ми помогнеш. Ти не направи нищо. Аз имах нужда от теб!

Не обръщам никакво внимание на тъгата й, защото гневът ми прелива като вряща вода.

— Няма ли да им кажеш какво направи?

— Какво съм направила? — Лицето й е мокро и по него се е изписало объркване.

— Говориш, че съм те разочаровала. Имала си нужда от мен, а аз съм се държала ужасно. Ами ти?

Тя се мръщи, не е сигурна какво ще кажа.

— С него? С моя… видях те, Бела! Видях те.

— За какво става въпрос? — Тя се оглежда, сякаш някой друг знае отговора.

— На онова барбекю! Видях те!

Тя покрива устата си с ръка. Залива ме вълна от задоволство, но след това започва да ми се гади.

Бела клати глава, гласът й вече е по-уверен.

— През всичкото това време, това ли било? Тъпата…

— Какво? — недоумява Даниъл. — За какво става въпрос?

Светлините са много ярки — два фара ме заслепяват.

Светлини в червено и синьо, кръжат, удрят се в стволовете на дърветата. Превръщаме се в черни фигури, неподвижни като статуи, застопорени на място като фигури в диорама. Музиката я няма и гората ехти от тишина.

Вини излиза с клатушкане от бунгалото. Вижда ме и ме сочи с пръст.

— Здрасти, cuscinu! — По лицето му се е разляла широка усмивка, а отпред на ризата му се вижда огромно петно. Зяпвам първо него, след това сестра си, която е закрила лице с ръка, за да се скрие от ярките светлини.

— Хубави цветя! — сочи към косата ми Вини.

Протягам ръка и докосвам венеца, който Хюя направи — цветчетата вече са омекнали, увехнали.

— Я, кой викна ченгетата? — заваля думите Вини и отпуска ръка. След това се стоварва на земята и избухва в смях, забол лице в пръстта.

 

 

Бананов хляб

Съвършен за следобедна закуска; поднася се на резени, може с масло, затоплен във фурната.

170г орехи

3 големи зрели банана

1 1/4 чаши кафява захар

3 яйца, леко разбити

1/3 чаша зехтин екстра върджин

2/3 чаша пълномаслено мляко

1/4 чаена лъжичка сол

2 1/4 брашно

1 1/2 чаени лъжички бакпулвер

1 чаена лъжичка сода за хляб

1 чаена лъжичка смляна канела

Подготовка

Затоплете фурната на 180°. Застелете с хартия за печене формата. В голяма купа смачкайте бананите. Разбийте кафявата захар и яйцата до разтопяване на захарта. Добавете ги към бананите. Прибавете бавно зехтина. След това сипете млякото, после солта, без да спирате да разбивате. В отделна купа смесете брашното, бакпулвера, содата и канелата. Изсипете бавно брашнената смес към бананите и млякото. Разбърквайте, докато се смесят напълно. Накрая добавете и орехите. Прехвърлете тестото във формата за хляб и печете, докато клечка (или нож), която забиете в центъра, излезе чиста — около час и десет минути. Оставете да се охлади за десет минути, преди да го извадите от формата.

Ако го увиете във фолио, ще се запази до 5 дена, а в хладилник — няколко седмици.