Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (5)

Пета глава

На сутринта, когато ставам, татко е навън, чака на един от столовете. Той е дребен човек, плешив, с увиснали бузи и кръгли очила. Вдига ръка, за да помаха, когато излизам, за да го поздравя. Пръстите му са почернели от работата като механик.

— Principessa^[1] — казва той.

— Здравей, татко. Значи Даниъл ти е казал къде съм.

Той кима. Сядам до него и той ми се усмихва.

Живях с татко през двете седмици преди погребението. Той настоя да спи на канапето, ставаше преди мен всяка сутрин и ми правеше кафе. Дните се търкаляха един след друг като бонбонки „Скитълс“, татко започна да върши всичко, освен да ме облича и да ме слага да седна на канапето, преди да отиде на работа.

Татко работи за брат си Марио и въпреки че чичо Марио бе настоял той да си вземе отпуск, за да остане с мен (да бъдем честни, това е невероятно!), татко отказа. Той приема работата си много сериозно. Така и не можах да си обясня дали това е проява на емигрантска работна етика, или просто си е такъв. Може би и двете.

Протяга ръка към моята и се мръщи.

— Не мога да остана дълго, duci.

— Всичко е наред, татко. Знам.

Стискам ръката му. Готова съм да изтърпя малко самота, само и само да не усещам празнотата и тишината и да остана далече от „празните“ ризи в гардероба.

Татко се оглежда, вдига очи към дърветата и слънчевите лъчи, които се сипят като конфети през малките пролуки. Сякаш не е на мястото си тук с кожените обувки и изгладената риза с къси ръкави. Като деца никога не ходехме на къмпинг.

— Имаш ли достатъчно храна? — пита той.

Кимам. Не споменавам Бела.

— Не исках да си мисля, че си гладна. Нали се храниш?

Кимам и наблюдавам как гърдите му се отпускат от облекчение. Скърби, тръшкай се, спи до обяд, оскуби си косата, ако искаш, но mio Dio!^[2], само не спирай да се храниш.

— Добре… добре — мърмори той и поглежда отново гората, а след това и бунгалото.

Знам, че ще докладва на лелите. Ще им каже, че съм добре, че съм решила да си почина малко и скоро ще се върна у дома. Ще им каже, че бунгалото е много хубаво, подредено и спретнато. Може дори да им каже, че е по-модерно, отколкото си е представял, и няма да провери вътре, да не би да се окаже лъжа. Той не умее да лъже пред сестрите си. Поглежда към нужника и бързо извръща поглед. За него няма да обели и дума. Ще им каже за храната, ще има каже, че ям. Радвам се, че не съм с черната рокля и ботушите, които открих в гардероба.

— Бела си дойде — подхвърля той и думите му прозвучават като въпрос.

Свивам рамене и си я представям на стъпалата отпред. Къса коса, дълга пола, кожа с цвят на еспресо със сметана.

— Искаш ли кафе? — предлагам аз, когато си спомням, че имам кафеварка и смляно кафе, а и ми се иска да сменя темата.

Татко се мръщи, но решава да не спори.

— Не, след малко тръгвам. Просто исках да се убедя лично. Донесох ти някои неща. Марио ще ме чака. Не искам да закъснявам.

Татко не закъснява никога. Не е като Бела.

— Скоро пак ще дойда, за да видя дали си добре.

— Благодаря, татко.

Той става от стола.

— Хубаво малко бунгало — сочи той.

— Било е на прадядото на Алекс.

Татко навежда глава на една страна.

— Знаят ли семейство Гарднър, Барбара и Маршъл, че си тук?

— Даниъл знае. Те не го използват.

Щом чух въпроса на татко, стомахът ми се сви. Все още не мога да се върна в апартамента.

— Не — уверява ме той и ми се усмихва. — Почини си, Франческа, и се върни, когато си готова. Рожденият ден на Винченцо е след две седмици. Нали не си забравила?

— Не съм, разбира се — отвръщам аз, въпреки че бях забравила. Не мога да мисля по-напред от един ден, понякога дори един час. Изобщо не ме интересува, че братовчед ми става на двайсет и две. Като възраст и манталитет той е по-близо до Бела. Алекс нямаше кой знае колко високо мнение за него.

По лицето на татко се изписва облекчение, когато чува лъжата ми. И без това му беше безкрайно трудно с дъщеря, която не идваше на семейните празници, а с две, щеше да е просто невъзможно. Пак се сещам за Бела. Години наред съчинявах извинения за отсъствията й. Сега си е у дома; може да отиде на партито по случай рождения ден на Вини. Може да направи плато колкото малка масичка — кюфтета и sarsa semplice^[3] или нещо сладко като чийзкейк с рикота, шоколад, сметана и желирани череши, да целува бузи и да разказва на хората от семейството как върви животът й.

— Сестра ти ще поостане — подхвърля татко.

— Аха? — Опитвам се да говоря небрежно, но прозвучава заядливо. — Колко?

— Не знам, cara mia^[4]. — Той стиска устни и мълчи. — Много й се иска да поговори с теб.

— Аха — отвръщам отново аз и свеждам поглед към земята. — Ще благодариш ли на леля Роза за канолите?

— Франческа?

— Много мило, че…

— Франческа, ще поговориш ли с нея?

Скръствам ръце пред гърдите.

— Поне й дай шанс.

Иска ми се да му кажа, че той й дава достатъчно шанс и за двамата, а след това да добавя, че нищо не знае. Вместо това мълча.

— Кажи — настоява татко с въздишка.

Тръгваме към колата му, паркирана малко по-нагоре по алеята, сякаш не е искал ръмженето на двигателя да ме събуди. Иска ми се да си бях обула ботушите; корените и камъните ми убиват.

— Искаш ли да позвъня на съветничката? — пита татко. — Госпожа…

— Фратели — довършвам тихо.

Работата ми. Малко работно кътче с прегради от три страни, превърнато в малка крепост. От години бях там и работех всеотдайно; оплаквах се от шефовете, от колегите, от бюрокрацията; ходех на коледните партита, отбивах атаките на похотливеца Дарън Форд, също както повечето момичета от администрацията; ходех на бара при петдесетинагодишната Бърта Робинсън с тънките черни мустаци, които сякаш поглъщаха светлината; разглеждах снимките от сватбата на Кристъл и на бебето на Ейми; питах се коя пола с кои обувки да съчетая; мразех понеделниците и не можех да се нарадвам на петъците. Сега обаче всичко това ми се струваше безсмислено.

— Да, благодаря ти — отвръщам най-сетне аз.

Осъзнавам, че не давам пет пари дали ще ми пазят мястото, въпреки че трябва да намеря начин да си платя наема. А и някой ден трябва да се върна в града. Няма да е точно сега. Най-добре да не мисля толкова напред във времето, за да не забелязвам ужасната бездна с формата на Алекс, която зее всеки ден.

— Добре, ще позвъня — обещава тихо татко. Целува ме по бузата и ме привлича за дълга прегръдка, гали ме по гърба. — Ще се върна скоро, миличка.

— Благодаря, татко.

 

 

Правя си закуска от плод и половин бурканче кисело мляко, усещам, че ми се яде мед, и поръсвам всичко с кедрови ядки. Обличам си дънки, обувам гуменките и поглеждам „Швейцарското семейство Робинсън“, барабаня с пръсти по малката маса и поглеждам през прозореца. След това пъхвам ключа за вратата в джоба си и излизам — на разходка.

Избягвам пътеката към океана и самата мисъл за него кара сърцето ми да препуска; вместо това поемам в обратната посока. Това е посоката, в която хукна Хюя, но така и не успявам да видя отъпкана пътека, наоколо е обрасло с папрат и храсти, които стигат до коленете и не те пускат да минеш. Заобикалям ги тромаво, пет пари не давам дали ще се изгубя, вслушвам се в птиците, които изпълняват и предупреждения, и любовни песни.

Само допреди няколко седмици двамата с Алекс измисляхме брачните си клетви. Бяхме ги оставили за последната минута, след като изберем цветята и салфетките, след като организираме къде леля му Елизабет и чичо му Джон ще спят. Сватбата се беше превърнала в нещо като работа. Седях на масата с химикалка и лист, а Алекс се беше проснал на канапето. Налагаше се да го моля да ми отдели внимание, докато гледа хокейните мачове в края на сезона.

— Можем да се спрем на традиционна версия — да обичаш, да почиташ и да се подчиняваш — въпреки че не съм много сигурна за подчинението. Не ти ли се струва малко… старомодно?

— Ммм?

— Подчинявам се, нали се казва „да обичаш, да почиташ и да се подчиняваш“. Питам те дали не ти се струва остаряло.

— Не, харесва ми. Ще ми донесеш ли чипс?

— А?

— Чипс. Искам картофен чипс. Трябва още отсега да започнеш да се подчиняваш.

Намръщих се.

— Нали не говориш сериозно?

Прегледах листовете на масата. Бях принтирала няколко версии на клетви, които намерих онлайн. Мислех си, че ще вземем решение лесно, но вариантите бяха много. Някои с доста по-религиозен уклон от други; някои забавни и приятни, други пък прекалено сериозни и мрачни. Спрях се на сравнително безобидна версия и прегледах написаното.

Алекс се надигна от канапето и мина зад мен, за да отиде до кухнята. Чух го, че отваря пакет чипс, а след това застана над мен, бръкнал с ръка в плика.

— Дай да видя.

Наведе се през рамото ми и аз усетих мириса на полепналата по пръстите му сол, когато се облегна на масата. Бузата му беше близо до моята, челюстта работеше шумно. Той зачете, след това се изправи.

— Е? — подканих го аз.

Той сви рамене.

— Струва ми се добре. — Пристъпи отново към канапето и отново се настани, за да гледа мача.

— Трябва да ми помогнеш — размрънках се аз.

— Казах, че става — рече отново той с половин уста. — Просто избери, която ти харесва, Франки. Нали ме знаеш: готов съм да кажа каквото искаш. Просто няма значение.

Станах и отидох до канапето, поех си дълбоко дъх. Постарах се да не се държа като типична италианка, да не драматизирам.

— Напротив, има.

Имаше, защото човек трябваше да го каже чистосърдечно, особено в църквата. Въпреки че аз бях готова да кажа какви ли не неща в църквата, които не мислех, да дам обещания, за които дори не съм помисляла. Първото беше никакъв секс преди брака.

Смекчих тона.

— Искаш ли да кажеш нещо?

Той сви отново рамене.

— Не знам. Искам да кажа… наистина ли те интересува?

— Да.

— Добре. Всички тези приказки за вечно и завинаги… просто ми се струват прекалено…

— Прекалено какво?

— Не е реалистично. За вечно и завинаги говоря. Какво означава това?

— Вечно и завинаги ли? Вечно и завинаги означава да ме обичаш вечно и завинаги — отвърнах.

Той ме погледна, след това бръкна отново в плика и натъпка устата си с чипс. Преглътна, преди да отговори.

— Не ти ли се струва невъзможно? Кой може да ти обещае нещо вечно и завинаги?

— Аз мога. — Усетих как гърлото ми се стяга. — Ти не можеш ли?

Постарах се да говоря спокойно. Чакаха ме други неща, с които да се заема преди сватбата, хиляди неща. Леля Кони все още не беше приключила бродерията на бюстието на роклята, а аз не можех да моля другиго, защото тя щеше да се обиди. Госпожа Гарднър отново питаше за храната, чудеше се дали няма да е прекалено екзотична за гостите, които беше поканила. А пък Бела така и не беше благоволила да ми се обади. Нали сестрата трябваше да помага с приготовленията? Нали сестрата би трябвало да е до теб завинаги? Също като съпруга. Постарах се да преглътна сълзите.

Алекс се намръщи, без да обръща внимание.

— Не става въпрос за мен. Това е просто идея. Завинаги. Че кой може да ти го обещае?

Буцата на гърлото започна да набъбва, докато накрая усетих, че не мога да преглъщам. Сълзи опариха очите ми. Bedda Matri^[5] продумах тихичко, точно като лелите, и наложих на сълзите да си вървят.

Алекс ме погледна уплашено.

— О, Франки, не исках…

Седна до мен и ме привлече към себе си.

Мразех сълзите, които покапаха от очите ми. Оказа се, че за тази сватба се изисква много повече работа, отколкото бях очаквала. Момичетата в офиса ме бяха предупредили, но аз не им повярвах. Как бе възможно, след като на снимките си те изглеждаха толкова красиви, толкова лъчезарни, толкова щастливи? Освен това аз бях забележително организирана; за мен щеше да е различно. Моята сватба щеше да е лесна работа.

Нежеланите сълзи продължиха да капят. Изругах. Алекс продължаваше да шътка и да ме люшка.

— Ще се справим с клетвите. Всичко е наред. Не исках да те разстройвам. Моля те, не плачи.

Опитах се да спра, но сълзите просто се лееха.

Алекс ги избърса с палец.

— Не плачи, мила.

Подсмръкнах, поех си дълбоко дъх. Ревът на хокейните запалянковци ни разсея за момент; загледахме се, докато шайбата се стрелна към вратата, а играчите се завъртяха на леда, вдигнали високо стиковете, награбиха се в непохватни прегръдки заради неудобното облекло.

Алекс ме привлече по-близо и зашепна:

— Извинявай. Ти избери клетвите, които ти харесват. Става, нали? Които ти искаш.

Целуна ме по челото.

— Но ти не искаш… завинаги…

— Не ме слушай. Мен не ме бива в тези работи. Знаеш го много добре. Ти избери, Франки. Ще кажа каквото искаш. Завинаги и вечно, и до края на света, и времето, амин. — Той надникна в очите ми и намигна. — Обичам те.

Целуна ме.

Избърсах лицето си и се отдръпнах малко от него. Нямаше да бъда от „онези момичета“, които вечно искаха нещо и не спираха да мрънкат. Аз просто исках денят да е настъпил. Да съм в роклята си, а Алекс да ме гледа, както в момента. Исках да каже „Да“ и аз да стана госпожа Гарднър.

— Каквото искаш, миличко, честно — повтори отново той.

И двамата погледнахме към мача по телевизията. Наруших предсватбената си диета и лапнах шепа чипс. Беше мазен и хрупкав, солта сгърчи езика ми, но ми подейства успокояващо. Сгуших се на рамото на Алекс и той ме прегърна. Много скоро щях да стана госпожа. Бях чакала дълго този момент и нямаше да позволя нищо да го съсипе. Смених темата.

— Когато се оженим, ще нося фамилия Гарднър.

— Така е, миличко.

— Хората няма да знаят, че съм италианка — прошепнах аз. Алекс кимна, но очите му не изпускаха шайбата.

— Това е добре, нали? Нали винаги казваш, че хората те съдят, когато видят името ти.

— Така си е.

— Сега ще бъдеш американка.

— Аха.

Противниковият отбор отбеляза гол. Алекс стовари ръка върху подлакътника на канапето и посегна към нова шепа чипс.

Аз замълчах, замигах и се върнах към настоящето.

Този спомен ме замайва. Почти се надявам да усетя как ме прегръща призрачна ръка, но усещам единствено ветреца.

Струва ми се, че гората става по-рядка, пред мен има път, сигурно е свързан с дългата алея към бунгалото, но води в обратната посока на Едисън и Сиатъл. Прилича на неестествено тъмна река, която извира от зеленината и се вие някъде напред, а аз тръгвам по него.

Минавам покрай избелели пощенски кутии и алеи, водещи към къщи, които не виждам, въпреки че ако съдя по пощенските кутии, са летни вили или бунгала като на семейство Гарднър. Слънцето гали пътя, лъчите се промъкват през куполите на дърветата, надвесили се като чадъри. Пролетта протяга ръце към лятото. Почесвам се по рамото и ми се иска да съм по къс панталон, да съм обула сандали, вместо дънки и гуменки.

Пред мен се вижда къща досами пътя: малка, на един етаж, боядисана в ментовозелено. В единия ъгъл расте бръшлян, а на покрива са се протегнали зелени ластуни — също като кичури момичешка коса, измъкнали се от плитка. Отпред забелязвам грижливо засадена зеленчукова градина, където растенията се борят за място, а пчелите припяват монотонно. Напомня ми за градините на лелите и на баба, когато бях дете. Доматите се извиват към небето, мързеливите им стъбла са вързани за колчета. Подправките са се разлистили — тъмнозелен магданоз, меки листенца на градински чай, яркозелен босилек, в който гъсениците обожават да оставят дупчици. Редове аспержи. Който и да живее тук, обожава работата в градината. Всичко е диво, но избуява и аз знам, че са нужни много внимание и грижи, за да се поддържа градина с подобни размери.

Лекият ветрец вдига косата от врата ми и разнася мириса на доматени стъбла. Ароматът, зелен, изпълнен с обещания, извиква детски спомен — игра в двора на леля Роза, докато татко разговаря с братовчедка от Италия. Аз си представям семейства феи, които живеят в малиновите храсти: кроят и шият дрехи от копринени паяжини, трепкат с крилца, които блестят в розово и зелено като водни кончета. Тананикам си. Радвам се, че съм толкова близо до татко, близо до разговора на възрастни, докато Бела си играе някъде другаде — най-вероятно с момчетата, сигурно е скъсала ръкав, изритала е някъде обувките си. Обръщам листенца и откривам калинки, докато братовчедката разговаря с татко на онзи напевен, таен език, който се използва единствено в семейството.

— Brava carusa — казва тя и ме поглежда. „Добро момиче“. Brava carusa, brava carusa, brava carusa — прибавям аз към мелодията, която тананикам. Две пера, сега вече герои в ръцете ми, се изкачват по стръкчета. Сестри. Едно бяло перо и едно кафяво на петна. — Brava carusa — казва за мен братовчедката, а след това добавя нещо друго за Бела, при което татко се мръщи. Вече съм забравила какво каза.

 

 

— Здравейте.

Гласът е мил, мелодичен, стряска ме и ме изтръгва от спомените. Край вратата на къщата е застанала жена с чаша в ръка. Вдига другата ръка.

— О, здравейте — отвръщам. — Извинете…

Косата й в корените е червена като чушка, надолу е къдрава и избледнява до наситено тъмнооранжево в щръкналите крайчета. На нея каца пчела, пропълзява по кичур коса, след това отлита разочарована, че не е попаднала на цветето, което е очаквала. Облечена е в шалвари, черни, с цветни петна, и с потник.

Пристъпва към мен, въпреки че е боса.

— Аз съм Мериъм.

— Франческа… Франки — представям се на свой ред. — Извинете, току-що се събудих и…

Тя замахва с ръка, когато чува извинението ми, и застава близо до мен. И двете започваме да разглеждаме доматите. Бузите й са кръгли, гладки, обсипани с лунички.

— Вчера приключих с брането, за да го свърша до третото четиримесечие, и днес се чудя какво да правя — свива тя рамене, след това навежда чашата си към мен. — Искаш ли чаша чай?

— Не, аз трябва да… — Посочвам гората.

— Отседнала си в бунгалото на семейство Гарднър.

— Да. Ти откъде…

Тя посочва алеята, която видях.

— Джак Уитакър.

— Джак ли?

— Той се грижи за имота. Наглежда много от имотите тук.

— Така си и помислих. Той има ли дъщеря?

— Хюя. Запознахте ли се?

Кимам.

— Тя е горско елфче. На ти е с почти всички животни, птици и насекоми тук. Ти да не би да си от семейство Гарднър?

Тя ме оглежда с огромно любопитство. Клатя глава. Щях да бъда, мисля си.

— Джак каза, че си играла на криеница вчера.

— А, не… — започвам да обяснявам, но без особен успех.

— Подходящо място за криеница — заявява Мериъм замислено. — Така останах. Не съм и помисляла, че ще се задържа дълго тук, а после станаха… шестнайсет години. — Тя сочи къщата. — Градината ме задържа тук. Цъфтяща малка изкусителка.

Тя избухва в смях, дълбок, висок, почти като на мъж. Такъв смях би накарал цяла стая хора да последват примера й. Отново поглеждаме зеленчуковата й градина.

— Току-що се наложи да изрежа много от аспержите заедно със стъблата, разбира се, киселец… Вчера беше сух знак, лъв, да не говорим, че луната не ми стигаше. — Сигурно съм я гледала в пълно недоумение, защото тя добавя: — Зеленчуковата реколта е най-добра в третата и четвърта четвърт на луната.

— А, ясно.

— Най-зле е с ревена. Вече започва да ми писва да ям ревен. Като дойде зимата, чак тогава ще се сетя отново за него. В най-скоро време самата аз ще се превърна в ревен.

Усмихвам се. Тя ми действа успокоително, въпреки че косата й е като подивяла, а гласът напевен. Тази жена се чувства добре в кожата си.

— Мога да говоря за градинарство цял ден — продължава тя. — Понякога така и става.

В апартамента ни няма нито една саксия, въпреки това кимам.

— Известно време живях в Рим — дълго е за разправяне, — но дори там успях да си направя градина… на квадратна тераса метър и двайсет на метър и двайсет — хвали се гордо тя.

— Моето семейство е от Италия.

— От коя част на страната?

— Семейството на мама е от Калабрия, а на татко от Сицилия. Двамата са се запознали тук, в Щатите.

Замислям се за семейството си, събрали се на гощавка за някакъв фестивал. Говорят на сицилиански диалект с по-възрастните или когато ругаят, на италиански с хората от Калабрия или с други американо-италиански приятели. Заради Алекс, разбира се, говореха на английски. Ние сме много различни, също като сирачета, но пък сме безкрайно близки.

— Като Синди Лопър — изтъква Мериъм.

— Тя италианка ли е?

— Майка й е от Сицилия.

— Не знаех.

Замислям се за нас двете с Бела преди цяла вечност, докато подскачахме в такт с „Момичетата просто искат да се забавляват“, опашките ни се люшкаха, дистанционните на телевизора и уредбата ни служеха за микрофони.

— Много италианци се грижат за градините си с помощта на лунни таблици, също като мен — продължава Мериъм. — Човек би казал, че това не пасва много добре на католическата нагласа, но май не е така. Храната изглежда е твърде важна, за да се смесва с религията.

— Много обичаме храната си. Това не е тайна.

— Получава се. Раждат ми се домати, едри като футболни топки — намига Мериъм. — Освен това не е чак толкова откачено, колкото изглежда. Слънцето и луната предизвикват приливите, те пък оказват влияние върху водата. А от какво имат най-голяма нужда растенията? Ами семената? От влага. Точно когато са на повърхността на почвата, където могат да се възползват най-добре от нея. Има приливи и във въздуха, при лунарните ветрове, дори земята се надига — почвата се издига и спуска по малко всеки ден.

— Наистина ли?

— Ами, да. Календарите за сеитба съществуват от векове. Растящата и намаляващата луна са подходящи за различни неща, а когато ги съчетаеш със зодиакалните знаци, можеш да пресметнеш кои са подходящи дати за садене. Или за бране.

Когато Мериъм се усмихва, обсипаните й с лунички бузи се надигат и очите й почти изчезват, също като намаляващи луни. Пристъпва от крак на крак, крайниците й са слаби, гърбът — изпънат, изящен, същевременно пълен със скрита енергия.

— Сега луната намалява — продължава отново тя. — Можеш ли да познаеш? Нощите станаха много тъмни. Може и да ти е нужно известно време, ако си свикнала да щракаш лампите, нали се сещаш.

Кимам и си мисля за малкия ни апартамент с всякакви удобства. Всичко в бунгалото изисква много повече усилие — и готвенето, и прането, и миенето, и ходенето до тоалетната.

— Кара те да осъзнаеш, че има човешка намеса почти във всяко нещо, което вършим, във всичко, до което се докоснем. Направили сме живота толкова лесен, че е трудно да се каже кой контролира нещата. Природата или ние? Определено ни се струва, че сме ние.

— Не и тук — отвръщам.

Тя кима.

— Не и тук, в гората. Тук се намираме на божията длан.

Татко и лелите ми биха казали подобно нещо. При тази мисъл потръпвам; колко малък контрол упражняваме над нещата, които са важни. Моето поколение очаква светът да изпълнява командите ни, да прави каквото наредим. Как е възможно да сме толкова наивни!

 

 

Връщам се пеша в бунгалото по шарената сянка и окапалите листа, които миришат на сладко и разложено. Нося кошница, пълна с връхчета аспержи и два големи буркана красив, розов, консервиран ревен.

Срещу мен по пътеката идва жена и си гледа в краката. Облечена е в дънки, тениска и гуменки, които някога са били бели. Върху дългата си руса коса е нахлупила шапка. Когато вдига глава и ме вижда, спира на място. Сигурно съм я стреснала; струва ми се бледа.

— Здравейте — поздравявам. Струва ми се позната. — Аз съм…

— Франки — довършва тя.

— Точно така, Франки. — Наблюдавам я още миг. Очите й са светли, сивкаво-сини, миглите — съчетание от русо и кафяво, сякаш по тях са полепнали песъчинки. — Извинявам се, да не би да съм…

— Самър — представя се тя. Гласът й е напрегнат. Прочиства гърлото си. — Самър Харисън. Тъкмо отивах у Мериъм.

— А, значи познавате Мериъм. — Оставаме загледани една в друга още малко. Чувствам се така, сякаш трябва да знам коя е.

— Ами…

Тя отстъпва настрани от пътеката, за да мина.

— Тук ли ще отседнете?

Обръщам се.

— Да. Ами… за малко.

— За малко — повтаря тя.

Чувствам се объркана.

— Може да се видим — подхвърлям аз.

— Може. Чао, Франки.