Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Season of Salt and Honey, 2015 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Цветана Генчева, 2015 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,1 (× 7 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- karisima (2016)
Издание:
Автор: Хана Тъниклиф
Заглавие: С вкус на сол и мед
Преводач: Цветана Генчева
Година на превод: 2015
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Ентусиаст; Enthusiast
Град на издателя: София
Година на издаване: 2015
Тип: роман
Националност: американска
Печатница: ФолиАрт
Излязла от печат: 17.12.2015 г.
Редактор: Мария Чунчева
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Александра Худякова
ISBN: 978-619-164-197-0
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2079
История
- — Добавяне
Четвърта глава
Когато сестра ми замина, косата й беше дълга, черна, с пурпурни оттенъци, крайчетата изпръхнали, цъфнали. Беше с черна очна линия, толкова дебела, сякаш някой беше насинил окото й. Скоро преди това си беше пробила носа и той беше зачервен, инфектиран от пробождането. По онова време все още живеех у дома, преди по-малко от година бях постъпила на първата си работа. С първия чек си бях купила костюм. Късо сиво сако, вталено, в комплект с пола. Алекс каза, че бил страшно секси. Искаше ми се да го нося всеки ден.
Вечерта, когато Бела замина, тя се вмъкна в стаята ми много късно. Бях затворила очи, но не спях. По онова време ми беше писнало от нея. Беше ми дошло до гуша от номерата й, от тревогите, които причиняваше на татко. Неприятностите я следваха като сянка. Също като улична котка, тя знаеше, че не бива да й обръща внимание, но така и не можеше да се сдържи. Вече бе отстранена от гимназията, задето преди абитуриентския бал отишла на парти, където всички се развилнели; едно от момчетата бе откарано в болница с алкохолно отравяне, за което писаха дори в местния вестник. Беше й забранено да влиза в близкия магазин, защото беше откраднала червило, а татко намери марихуана в стаята й. След това взе колата на татко и я заби в телефонен стълб. Нямаше пострадали, поне не много, слава богу. Полицаите дойдоха у нас, включили червените и сините светлини, за да ни съобщят, че колата е зарязана смазана, и татко излъга — не се случваше за пръв път, със сигурност нямаше да е за последен — за да защити малкото си момиченце. Много я мразех тогава, защото татко излъга заради нея. Той каза на полицията, че няма представа кой е шофирал, че колата сигурно е била взета от някой, решил да се повози. Беше пребледнял, докато обясняваше; имаше болнав вид. Всички, включително и полицаите, се бяха досетили, че прикрива Бела.
Двете с нея бяхме станали коренно различни; направо не беше за вярване, че сме с еднакви гени. Аз не исках живот като нейния. Изобщо не исках да е около мен, сякаш се страхувах, че има опасност да прихвана онова, което тя разпространява.
— Франки? — прошепна Бела, когато се вмъкна в тъмната ми стая.
Пробва отново.
— Soru?
Гласът й се плъзна в мрака като ярка, усукана панделка.
Силуетът й приседна на крайчеца на леглото ми. Приличаше на палатка, пухкавата й коса падаше до раменете, дебелото яке стигаше до юргана ми. Достатъчно бе да погледна фигурата й, без дори да виждам нелепо почернените очи, извитите малки кучешки зъби, дребните ръце е изгризани нокти, белегът до веждата, останал от времето, когато падна от дървото, на което не трябваше да се качва, за да полудея. Искаше ми се да й кажа да ме остави на мира. Да върви да си ляга. Да се разкара.
Нямах представа, че прави тъкмо това, че на поляната отпред я чака пълен сак и някой с автомобил. Тя дори не беше завършила гимназия, все още беше непълнолетна, дете, въпреки че се забъркваше в неприятности като за възрастен.
Чух я да кашля леко, усетих как става от юргана. Не казах нищо. Тя пристъпи по-близо и аз затворих отново очи, а след това усетих, че излиза от стаята.
— Франки?
Жената — непознатата — на стълбите се изправи и аз си припомням колко е висока Бела. Висока и красива, особено подстригана. Оглеждам я, сякаш е родена от въображението ми. Тя ми се усмихва предпазливо и аз забелязвам, че пиърсингът на носа е все още на мястото си. Малък камък с цвят на смарагд е боднат на дясната ноздра. Искам да се разкара от стъпалата ми.
— Какво търсиш тук?
— Франки. — Гласът й е тих, овладян.
Татенце… може ли да ми дадеш назаем десет долара? Ще ходя на кино. Татенце… Ще ме закараш ли до Валъри? Франки… ще облека полата ти… почти не я носиш…
— Какво търсиш тук? — питам строго. Искам да се махне от прага, но тя не помръдва, стои в дългата си пола и красива коса.
Вдигам ръка към собствената си коса, сплъстена, вързана на опашка. Кракът ми пулсира от коляното надолу.
Бела свежда поглед, сякаш е прочела мислите ми.
— Наранила си се.
— Не е твоя работа. — Говоря остро, отсечено. Присъствието на Бела винаги извиква най-лошото у мен.
— Може да имам нещо в колата. — Тя се обръща към лимоненожълтия датсун, паркиран близо до бунгалото. Боята се бели, сякаш щурец се опитва да се изтръгне от какавидата си. Спряла е върху храсти, смачкала е тиарелата.
— Не ми трябва помощта ти — заявявам аз.
— Франки, аз…
Отново същият глас. Искам да го избия от нея.
— Защо си… Кой ти каза, че съм тук?
Бела свежда поглед.
— Даниъл Гарднър дойде вкъщи.
— Вкъщи ли… при татко ли си била?
— Казах му, че ще дойда да те видя. Нося храна в колата.
При мисълта, че Бела е дошла вместо татко — татко, който щеше да ми донесе подходящи дрехи и кафе, любимата ми храна, дори две книги — пламвам и всичко ме засърбява.
— При татко ли си отседнала?
— Само за…
— Откога?
— От вчера. Аз…
Вчера, денят на погребението. Ковчегът, толкова невъзможно лъскав, блестящ, че изглеждаше мокър. Четиримата, които носеха ковчега, възрастни мъже, Даниъл, приятелят на Алекс Джейсън, които преглъщаха сълзите, лицата им бледи и разкривени от мъка. Черната дупка в земята. Сандвичите с краставица.
— Вчера. Да. Вчера го погребахме, Бела.
Тя свежда поглед в краката си, в сандалите с цвят на кестен, в сребърната халка на втория пръст.
— Франки…
Сега вече гласът й е изтънял, едва се чува.
— Да? — сопвам се аз. — Какво… Франки?
— Аз… много съжалявам…
— Съжаляваш, че не дойде ли? Съжаляваш, че никога те няма ли? — Гласът ми се надига; не мога да го контролирам. — Съжаляваш, че така и не отговори на поканата за сватбата ли? Сватбата на собствената ти сестра! Съжаляваш, че Алекс…
Не успявам да довърша. Клатя глава, облизвам сухите си устни. Бузите ми горят; имам чувството, че цялата съм пламнала.
— Франки, не съм и помислила, че ти… Погребения…
— Разкарай се от прага ми.
Тя мига. След това слиза от стъпалото и се отдръпва от пътя ми.
Ключът се плъзва в ключалката. Чувам я, че кашля, както и в нощта, когато замина. Тихо, любезно прокашляне, за да прочисти гърлото си. За да спре сълзите да не закапят. Аз обаче не я поглеждам.
— Тръгвай си, Бела.
Отварям вратата, пъхвам се вътре и затварям с такъв замах, че тя се трясва и разтърсва рамката.
Бела не си тръгва, докато светлината не започва да угасва. Сядам на леглото върху дюшека на бабуни и започвам да чета „Швейцарското семейство Робинсън“, ала не виждам и дума, чакам да чуя, че пали двигателя на автомобила си. Не отивам до прозореца, не излизам до тоалетната, просто чакам, неспокойно, вътре в тъмното бунгало, припомням си всички начини, по които ме е наранявала и разочаровала. Горещо ми е, нервна съм, почти без дъх. Луда съм.
Понякога се треса от яд, когато си спомням всичко, което Бела ми е причинила. А събитията могат да бъдат изопачени, разгледани и премислени от най-различни ъгли. Стават остри и многостранни като диаманта на годежен пръстен.
На първо място са нещата, които е съсипала още по времето, когато беше малка, докато започне да разбира какво прави. Счупената дръжка на чашата ми от кръщенето; остриганата коса на любимата ми Барби; нейното име, написано с разкривен почерк, в синьо, в една от книжките ми; тениски, изцапани с трева; обувки, разтегнати от по-големите й стъпала; обеци с изчоплени камъни. Нямаше случай да вземе нещо назаем, без да го развали или изгуби, и затова аз престанах да си давам нещата и пазех всичко мое. „Тя ме превърна в стисната и дребнава“, мисля си, кипвам и стискам зъби. Вината е изцяло нейна, а изобщо не й пука.
Насилвам се да прочета за корабокрушението и за семейство Робинсън, които са вече на брега и търсят начини за оцеляване. Старая се да се потопя в думите, да престана да мисля за сестра си.
Не става въпрос единствено за счупените неща. Не можеш да имаш доверие на казаното от Бела. Обещава да бъде някъде, след това забравя. Закъснява, винаги закъснява. Не стига, че е закъсняла, ами се залива от смях, сякаш е супер, че си я чакал в студа или дъжда. Не се интересува от живота на друг, освен от своя, не я грижа за времето на когото и да било. Интересува я единствено нейният живот, а понякога дори той е без значение. Грижа я е за покани за партита в последния момент, за момчето, което целува, последното, разбира се, което е различно от предишното, но всъщност е същото, и пуши цигари, и разбира от музика, и пие алкохол направо от бутилката, увита в амбалажна хартия. Все едно това е нещо готино, все едно той не прилича на нехранимайко.
Зарадвах се, когато замина преди пет години, а през годините се връщаше все по-рядко. Дори да бе съществувала някаква близост между нас като деца, след това пътищата ни поеха в противоположни посоки. Нейният път, животът й, бяха толкова далече от мен, че тя ми се струваше все по-чужда с напредването на времето. Само че аз все още й се сърдя; гневът така и не се стопи. В момента дори съм й по-сърдита от когато и да било.
Татко трябваше да отиде до апартамента. Трябваше да намери нещата, с които обикновено се обличам: дънки и къси панталони, тениски, зелената ми жилетка, гуменки. Трябваше да ми приготви пижамата, която е сгъната и пъхната под възглавницата, да вземе четката ми за зъби от чашата в банята. Ако имаше отворена книга на нощното шкафче, щеше да вземе и нея. Татко щеше да се сети и за памучното бельо, и чорапите, свити на топки. Щеше да ми донесе и пощата, и лосион против слънце, просто за всеки случай. Щеше да затвори вратата на гардероба от страната на Алекс, която винаги зееше, и се виждаха ризите на Алекс на закачалките, спретнато подредени. Щеше да спре, да си поеме въздух и да се постарае да не плаче, защото и той обичаше Алекс. Защото аз го обичах. Защото Алекс бе направил дъщеря му щастлива.
Опитвам се да не заплача.
Налагам си да не отворя вратата и да не се разкрещя на сестра си да се махне, да престане да ми съсипва живота, защото знам, че това не е вярно. Много по-лесно ми е да мразя нея, отколкото Господ. Трудно е да мразя безликото, безразлично, жестоко провидение, което полага млади мъже във водни гробове и облича съвсем млади жени в траурни рокли.
Навън се разнася шумолене, точно пред вратата, и тялото ми се напряга. Дишането ми става по-бързо, сърцето ми препуска, кръвта и гневът пулсират във вените ми. Чувам тихо прокашляне, което ме докарва до бяс, сякаш е ругатня, жестока подигравка.
„Остави ме на мира!“, искам да изкрещя, защото предпочитам да си остана сърдита и потънала в мълчание.
Бела е дивата, самоотвержена сестра, която не се замисля за нищо. Ако аз съм жестока, то вината е нейна, и ако съм жестока, то ще бъда елегантно жестока.
Счупени неща, стъпкани обещания… а след това идва и най-лошото.
Наблюдавах. Видях всичко. Гледах партито отстрани, годежното парти на братовчедката Кристина, в полумрака, също както сега. Бяха се събрали много хора: имаше представители на семейство Капуто почти докъдето стига погледът, имаше дори представители от семейството на мама; сицилианци и калабрийци, и други, които се наричаха просто американци. Чернокоси глави, развързани езици спореха по начини, по които са в състояние да спорят единствено хора, които се обичат истински. Двама души могат да минат незабелязани в такава тълпа, сред шума. Двама, които си говорят над хартиените чинии, стиснали пластмасови вилици в ръка. Устните на Бела са кървавочервени, дългата й коса се стеле по раменете, свободната й ръка е пъхната под бедрото, очите са като на сърна. Лицето на тийнейджърка се е запечатало в спомените ми, когато тя се привежда…
— Франки?
Гласът й долита покрай пантите на вратата. Всички мускули в тялото ми се напрягат.
— Франки?
Чакам. Вратата не е заключена. Ако я отвори, ще изкрещя. Ще я замеря с книгата и ще изкрещя всички неща, които съм таила години наред. Ще избълвам всички отровни, грозни неща, ще разкрия истината. Няма да млъкна, докато гласът ми не пресипне, докато у мен не остане абсолютно нищо.
Не откъсвам поглед от дръжката на вратата, сякаш се опитвам да й наложа със силата на волята си да влезе. Само смей!
Тя обаче не отваря вратата. Повече не ме вика, не натиска дръжката. Чувам шумоленето на кашона на предното стъпало, как тя въздиша, после хрущенето на чакъл и листа, когато отива към колата. Чувам я да отваря врата, след това затваря отново и най-сетне, наистина, най-сетне включва двигателя.
Едва когато бръмченето на мотора заглъхва, аз ставам и отварям вратата. На светлината на залеза виждам огромен кашон от плодове. В него се виждат консерви, усещам аромата на кафе, виждам пижамата си, сгъната спретнато върху купчина дрехи.
Вдигам кашона и го пренасям в бунгалото, преглеждам какво има вътре. Тениски и дънки, чифт обувки, пуловер. Пощенски пликове, в които сигурно има сметки, на които не обръщам никакво внимание. Кутии в розово и синьо. Arancini, домашните наденички на чичо Марио, cotolette[1] в алуминиево фолио, плик с ябълки, нарязано сирене проволоне, друг плик с половин хляб. Все остатъци от панихидата. Няма сандвичи с краставица. Канолите на леля Роза. Сребърната ми кафеварка и смляно кафе. Всичко е внимателно подредено в големия кашон, също като пъзел. Разпръсвам всичко върху леглото и то заприличва на леглото на Бела по Коледа. Аз винаги вадех всеки подарък от чорапа си бавно и подреждах всичко в спретнати купчинки, за да удължа радостното очакване. Ако пък трябва да сме честни, правех го, за да дразня сестра си. Тя толкова се дразнеше, че съм подредена, от бавните ми като на костенурка движения, че това за мен беше поредният подарък.
Преобличам се в дънки и тениска, слагам си чисто бельо и чорапи. Истинско облекчение е да се отърва от черната рокля. Смачквам я на топка и я натъпквам в най-горното чекмедже на гардероба. Пъхвам останалите дрехи и гуменките до мъжките ботуши, а храната и кафеварката поставям на плота до мивката. Оставям пликовете в кашона. Няма нито четка за зъби, нито паста за зъби. Прокарвам език по зъбите и усещам, че са лигави и мръсни. Не помня някога да не съм ги мила повече от дванайсет часа.
Измивам си ръцете и сядам на малката маса, захапвам едно arancini, все още съхранило част от топлината си, и се питам кой от роднините ги е правил. Оризът е лепкав, плънката — солена, с вкус на сирене. Облизвам пръсти, след това сгъвам резени проволоне в устата си. Това е типичната за татко и за лелите храна. Храна, която ми носи спокойствие.
След това откривам фенерче, което може да се използва и като висяща лампа, и го закачвам така, че бунгалото да светне, докато слънцето залязва, погълнато от гората. Скоро ще се разнесат звуците на нощта. Бухали; същества, тръгнали на лов, за да изхранят пернатите си семейства. Притискам силно капаците на кутиите с храна и ги прибирам в найлоновия плик, а после връзвам дръжките.
Свивам се на леглото с книгата, придърпвам колене към гърдите си и усещам, че стомахът ми е пълен. Като дете четях почти всичко — обяви, рецепти върху пакети храна, стари, скъсани италиански вестници, постлани в шкафовете. Не всички думи ми бяха познати, но аз проследявах с пръст звучните гласни, опитвах как звучат шепнешком. Открай време съм влюбена в думите. Един от най-ранните ми спомени е как мама ми чете, запъва се с английския, той звучи неестествено, стъклено, когато тя изговаря думите, а после ме целува по косата. Имам много малко спомени за нея и те са най-ценните. Тогава бяха спокойни времена, пълни с обич и думи.
Елизабет, майката от „Швейцарското семейство Робинсън“, ми напомня за лелите. Открити и изобретателни, въоръжени с готварски умения, с чиято помощ да преобразят всяко островно животно във вечеря. Бедствията не са в състояние да ги отчаят.
С настъпването на мрака бухалите започват да се провикват, сякаш жалеят, и аз оставям книгата. Протягам ръка, за да изключа фенера, и си лягам както съм с дрехите. Едва сега тялото ми започва да копнее. Разбирам, че мъката може много да прилича на глад. Тя носи зашеметяваща болка.
Тъй като съм расла в дом на италианци, рядко ми се е случвало да изпитвам глад. Може би италианците знаят, че гладът много прилича на тъгата. Те знаят, че за да обичаш някого, трябва да го направиш щастлив, което пък означава да е добре нахранен. Алекс често се оплакваше, че изяждаме огромни количества храна на семейните вечери. Той получаваше киселини от мазните салами и меките, топли polpette[2]. Не разбираше защо се тръшкаме чак толкова за тайната рецепта на баба за pasta al forno[3], приготвена с кюфтета, сирене и яйца. Той не можеше да повярва, че ядем октопод и заек, а понякога, главно по-възрастните членове на семейството, свински крака. Хранехме го само с артишок, макарони, капоната[4], направена с пипер и карфиол, и домати, докато братовчедите ни обсъждаха закуски в Сицилия — шоколадова гранита или сладолед в бриош. След вечеря татко караше Алекс да отиде с него и с чичовците ни за affogato, ванилов сладолед, залят с черно като нощта еспресо. Алекс винаги ме поглеждаше нещастно, когато тръгваше с тях. Прекалено много храна! Всъщност искаше да каже: прекалено много любов! Не беше свикнал с подобно нещо. Хората от семейството му бяха резервирани, понякога сякаш се срамуваха от силните чувства — да плачат, да се прегръщат и да се смеят високо. Това им беше чуждо. Нашето семейство беше тъкмо обратното — любовта се лееше в най-различни форми. Тя беше във формата на храна, на критика или на сълзи, които леля Роза лееше непрекъснато. Любовта се забелязваше в прокарването на четката през косата или когато леля Кони плюеше на някоя салфетка, за да избърше нещо от бузата ти, или когато някой вдигнеше ръце, щом влезеш в стаята… в жарките прегръдки, в съветите, които нямаш никакво желание да чуеш. Независимо от формата, получаваше любов — както ставаше и с купите паста — в огромни количества. По много.
Копнея за Алекс, сякаш съм измъчена от дълго гладуване. Искам си живота такъв, какъвто беше. Без объркване, без чувство на вина и без мъка. Болката ми вече е прескочила лекия дискомфорт, преминала е точката на раздразнение.
Напоследък в тези странни дни често се усещам, че редя молитви. Те започват с „Моля те, Господи“ и изглежда не свършват. „Моля те“ е всичко, което мога да поискам, защото останалото е прекалено трудно. „Върни ми го. Върни времето назад. Оправи нещата. Нека всичко стане отново нормално“. Това са все невъзможни неща, за които молитвите няма как да помогнат. Няма светец, който да отговаря за това. Същата работа, както когато леля Кони не може да си намери чантата и се моли на свети Антоний. Различно е обаче, когато ни чака дълго пътуване с автомобил и татко шепне молитва към Девата, притиснал пръсти към медальона на свети Кристофър на врата си. Вместо това аз редя единствено „Моля те… моля те… моля те…“ Затварям очи и не помръдвам нито един мускул, докато отправям невъзможната си молба отново и отново. Сякаш, като притихнеш и затвориш очи, може да се получи.
Също както и гладът, мъката завзема ума ми, изпълва стомаха и сърцето ми с… нищо. Давя се в нищото. В празнота. В самота. Препъвам се през дълбоката горска тъмнина, за да намеря вързания плик, и се опитвам да напипам една от безценните кутии на леля Роза. Отварям съвсем малко и напипвам с върховете на пръстите си поръсените с пудра захар каноли. Вдигам един към устата си, захапвам хрупкавото тесто чак до сладката рикота, пълна с нарязан шамфъстък. Канолите имат вкус на дома. Само че от това не ми става по-добре.
„Обичах го — ми се иска да кажа. — И той ме обичаше“. Наистина ме обичаше. Знам го.
Как само ми се иска всичко да е каквото си беше. Простичко. Простичко и цяло.
След като ходих до външната тоалетна, заставам пред мивката и обтривам тялото си с мокра кърпа. Копнея за вана, въпреки че не е студено. Сънувах огромната вана на крачета, която щяхме да си купим, когато си имаме собствена къща. Четири стаи — достатъчни за нас, две деца и кабинет. Исках вана, в която да мога да се потопя. Достатъчно дълбока и дълга, за да побере и двамата. Алекс обичаше да е във вода. Той беше истинска риба, така ми каза веднъж майка му, неестествено замислена след три джина с тоник.
След абитуриентския бал двамата с Алекс се изкъпахме заедно.
Казах на татко, че ще остана у Анджела, а пък Алекс каза на майка си, че приятелят му Боби е поканил момчешка компания. Неговата история беше поне отчасти истина. Събрахме спестените си пари и си взехме стая в мотел. Бяхме обсъждали това месеци наред. Почти не помня самия абитуриентски бал, защото непрекъснато мислех за мотела и как ще остана с Алекс през цялата нощ, и няма да се налага да се сбогуваме. Знаех, че същата нощ ще се любим. Бяхме обсъдили и този въпрос. Момиче от класа ми, Джанет Лонгхърст, ми беше признала, че била изгубила девствеността си на парти, организирано от колежанин. Че кой би искал да изгуби девствеността си по този начин? С колежанче, което няма да видиш никога повече. Поне аз не исках. Исках да се случи с Алекс, защото щеше да е нежно, истинско и прекрасно. Исках да бъда с Алекс до края на живота си. През всяка една минута от безкрайно дългия абитуриентски бал мислех как ще се събудя в прегръдките му. А пък когато ме погледна така, сякаш виждаше какво се крие под балната ми рокля, усетих как по гръбнака ми минават електрически вълни.
Тръгнахме си от бала, хванати за ръце, без да обръщаме внимание на шеговитите подмятания на приятелите му.
Някой беше закачил консервени кутии за автомобила на баща му, сякаш бяхме младоженци. Около километър и половина по-надолу по пътя, както бях в дългата синя рокля, на токчета, аз слязох и ги развързах. Покрай нас профучаваха автомобили, надуваха клаксоните, момчетата висяха през прозорците, подсвирваха и отминаваха. Алекс протегна ръка през прозореца и им показа среден пръст, но през всичкото време беше ухилен; и двамата бяхме засмени.
Когато се регистрирахме в мотела, той заговори с рецепциониста с дебел глас. Аз стисках ръката му толкова силно, че се страхувах да не изпищя.
Алекс отключи вратата на стаята и ме пусна да вляза първа. Мокетът беше в мекосиньо, леглото, застлано в износена кувертюра е флорални мотиви, които накараха Алекс да прихне.
— Баба е обзавела тази стая.
Аз пуснах щорите и се втурнах в прегръдката му, тръпнеща в очакване да усетя устните му. Целувахме се, докато лицето не ме заболя.
Бяхме се отпуснали върху синия мокет, роклята ми беше набрана на бедрата, когато Алекс се отдръпна, леко задъхан.
— Чакай.
— Да чакам ли?
— Имам нещо. — Посегна към раницата, която беше донесъл от колата, и дръпна ципа на предния джоб. Оттам изпаднаха чаени свещи. Той извади две шепи, след това порови още малко и извади черна запалка. Щракна и изви вежди към мен. — Ела с мен.
Пригладих роклята си, изправих се и го последвах в банята. Вътре имаше дълга флуоресцентна крушка. Имаше вана и ръчен душ, малка мивка е огледало. Забелязах, че червилото ми се е размазало около устата, а пъпката на челото, която бях замазала с коректор, беше заприличала на буца. Избърсах червилото с опакото на ръката, преди Алекс да изгаси лампата. Той запали свещите една по една и ги подреди около ваната. Аз събрах найлоновата завеса — също с флорални мотиви и със сиви петна мухъл отдолу — и я заметнах върху релсата, преди да завъртя кранчетата.
Пламъчетата на свещите затрепкаха над водата, която се изливаше във ваната, и аз престанах да забелязвам протрития линолеум и изпочупените плочки. Бяхме само ние двамата с Алекс, течащата вода и десетките малки пламъчета, които танцуваха над свещите.
Спрях кранчетата, докато Алекс палеше последната свещ и я поставяше на ръба на мивката. След това той пристъпи към мен, застана толкова близо, че усетих дъха му до бузата си.
— Здравей, любима.
— Здравей.
Гласът ми прозвуча дълбок и нежен.
Той пъхна пръст под презрамката на роклята ми и я смъкна от рамото. Целуна ме по врата. След това стори същото и с другата презрамка. Обърна ме и започна да обсипва с целувки врата ми. Сякаш прокарваше перце по кожата ми. Невероятно. Възбуждащо. Имах чувството, че стаята се върти.
Чух как ципът се спуска, усетих как роклята става хлабава и въздъхнах, докато се смъкваше. Ръцете му се плъзнаха към гърдите, досега скрити под плата. Дланите му ме притиснаха, докоснаха зърната ми, накараха ме да простена. Той ме притисна към себе си и аз го усетих през взетия назаем панталон. Извих ръка назад и се заех с колана му. Той свали ръцете ми, за да се справи сам, и аз чух как панталонът се смъква на пода, върху роклята ми. Обърнах се и поех лицето му между дланите си, а след това го привлякох към себе си и го целунах страстно.
Моят Алекс.
Той беше по риза, вратовръзка, чорапи и бельо. Дръпнах вратовръзката, а той разкопча ризата, сякаш проклетата дреха гореше. Гърдите ми се отриха в неговите и той изстена, докато се целувахме. Свали бикините ми, след това коленичи, за да ги смъкне по краката. Аз се измъкнах от тях, докато притискаше лице към мен. Досега не бях изпитвала подобно нещо. Имах чувството, че цялото ми тяло се разпада, а след това се озовах върху него, а той се отпусна под мен на пода от линолеум и нищо повече не ни интересуваше.
Бельото му не искаше да се махне. Той се поизправи и успя да го смъкне, след това заопипва пода, докато не намери малко пакетче. Наблюдавах го, докато си слага презерватива с разтреперани ръце, но се справи бързо, сякаш се беше упражнявал.
И двамата спряхме, все едно подът пропадаше. Това бе моментът, за който мислехме толкова отдавна, който бяхме планирали. Стаята отново беше на фокус; чаени свещи като хиляди слънца, бели пламъчета трепкаха около нас. Алекс беше в сянката на ваната, лицето му поруменяло, очите ококорени.
Той влезе бавно в мен, съвсем бавно. Болеше, но не чак толкова, колкото Джанет Лонгхърст беше казала, а след това стана хубаво. Беше още по-хубаво, защото Алекс стенеше и повтаряше:
— Обичам те. О, господи, обичам те! О, господи!
Мигах бързо-бързо в мрака, обръщах внимание на всяко усещане. Коленете ми бяха на линолеума, хладният въздух драскаше зърната ми, Алекс заби върховете на пръстите си в бедрата ми.
Стисна ханша ми и ме залюля, докато не схванах ритъма, а той продължи да навлиза все по-навътре в мен. Правеше го все по-бързо и по-бързо.
— О, Франки…
Цялото му тяло се стегна, дъхът му застина в гърлото, отметна глава назад и после се отпусна.
Легнах върху него, кожата ми се притискаше в неговата и той ме целуна по челото.
— Добре ли беше? — прошепнах.
— Да, господи, да! — Последва нова целувка. Притискаше ме към себе си, прегърнал ме през голия гръб.
— Ти… добре ли си?
— Да. Да. Добре съм.
Целунах го и усетих, че по лицето ми се разлива усмивка. Имах чувството, че все още е вътре в мен; усещах го в мускулите, в плътта си. Болеше ме, но не беше чак толкова зле.
Алекс се понадигна, свали презерватива, а аз извърнах поглед. Преместих се от него, когато стана, за да провери водата във ваната. Коленете ми бяха розови. Той дръпна запушалката, за да изтече част от водата, след това влезе, като внимателно задържа ръката ми. Сви колене, за да се поберем и двамата, и седнахме един срещу друг, усмихнати.
— Ти се справи, Франки.
Погледнах го, бях усмихната, а след това преместих очи към водата и пламъчетата, които плаваха по повърхността. Умолявах ума си да запомни всичко и никога да не го забравя.
Affogato
Еспресо и сладолед
Думата affogato означава „удавен“ на италиански, защото сладоледът е залят с еспресо.
За 4 човека
Качествен ванилов сладолед
4 шота (около 3/4 чаша) горещо, силно еспресо
Добавки по желание
Качествен натурален шоколад (начупен на парченца, след това разбъркан в горещото еспресо, за да се разтопи)
Ликьор „Франджелико“ (по глътка към всяка порция)
Разбита сметана (по една супена лъжица върху всяка порция)
Сладки амарети (по една сладка, разтрошена върху всяка порция)
Приготвяне
Загребете щедро количество сладолед и го сложете в малки купички или чаши. Налейте шот (приблизително три супени лъжици) еспресо върху всяка чашка. Прибавете от добавките, които предпочитате.