Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (24)

Епилог

Повечето дни идвам да обядвам тук. Обикновено кафенето е тихо и хладно. От другата страна на пътя е, точно срещу плажа, който е скалист и огражда бледозеленото, искрящо море. Кафенето нито е красиво, нито модерно; храната е семпла, традиционна. Има дни, в които готвачът закъснява и сервират единствено онова, което човекът зад бара опече на скарата или изпържи — цели риби, сребърните люспи, почернели на райета — и домашно изпържени картофи. В най-горещите дни си поръчвам бриош със сладолед или гранита.

— Buongiorno — въздиша срещу мен сервитьорката. В едната ръка носи поднос мръсни чаши. — Аз съм Кармелита.

Усмихвам се и отговарям на италиански.

— Нова си.

— Пръв ден ми е — обяснява тя. — Бях във ваканция. Хърватска.

— Хубаво ли беше?

— Много. Ходила ли си?

— Не. Все още не съм.

— Трябва да отидеш. Много е евтино.

— И тук е евтино.

Тя се смее и клати глава.

— Не е като тук. Повярвай ми. А пък морето… толкова е бистро. Само че не можеш да останеш завинаги във ваканция. Трябваше да се върна на работа.

Кимам, но не съм работила истински от месеци. Брах плодове в различни ферми, мих чинии и подове, пасох кози, какво ли не, за да си помогна и платя на местата, където отсядах. На едно място дори гледах две четиригодишни близначета. Това ми напомни за Съмър, която се грижеше за племенниците си.

Сега съм в Сицилия и често отсядам при далечни роднини, хора, чиито лица едва помня, но които ми казват, че ме помнят още от времето, когато съм била „толкова голяма“ и сочат височина около коленете си. Те имат носове или очи, или изражения като на лелите и се грижат за мен по същия начин — досаждат, глезят ме.

Работата, по начина, по който я възприемам — малкото бюро в съвета, любимата ми чаша, таблото със задачи и стари снимки, карикатурата за понеделниците — всичко това ми се струва поне на един милион години. Те наистина са на милион километри и сега някой друг седи на стола ми, нейните неща са на таблото, нейната чаша е оставена на бюрото.

Вдишвам сицилианския въздух, топлината, мириса на сол.

— Аз съм Франческа — представям се на Кармелита.

— Здравей, Франческа. Какво да ти донеса?

— Pasta alla norma.

— Добре.

Тя отнася менюто и я чувам как съобщава поръчката ми в кухнята, докато се връща към бара.

Замислям се дали да не извадя от раницата книгата, която чета, но решавам да се въздържа. Вместо това отпивам от чашата вода, поглеждам към пътя и протягам крака под масата. Те са загорели от слънцето, по-тъмни са от едно време, когато бях дете.

Кожата ми е кафява навсякъде, тъмна като шоколадовото тороне^[1] на леля Роза, а косата ми е изсветляла на кичури. Подстригах се точно до под ушите малко преди да напусна Сиатъл, но вече е пораснала, стига до раменете. Неравна е, обсипана с избелели дрънкулчици в бронзов цвят, сега вързана на небрежна опашка. Понякога забелязвам отражението си в огледалото и се питам коя е тази жена. Сега приличам повече на Бела, отколкото на себе си. Докосвам бузите си с пръсти, когато забелязвам няколко лунички. Питам се дали Бела не прави същото пред огледалото в апартамента. Наблюдава лицето си, задава си въпроси, вижда ново отражение и различен живот.

Почти всеки ден ми пуска имейли, след като приключи работа, разказва ми за този или онзи пациент, за изкуството, за часовете по йога, които преподава в старческия дом. Има си нови любимци: Магда със стъкленото око; Бърт с високия смях, която държи папагал в стаята си; срамежливата Агнес, която рисува акварели. Щастлива е в апартамента, докато аз пътувам; след като е живяла сама в Портланд, няма нищо против да е сама, въпреки че лелите и братовчедите обичат да я навестяват без предупреждение. Понякога разказва и за Даниъл. Говори за изпълненията му, за филм, на който са ходили. Двамата са станали приятели и аз се радвам, че се грижат един за друг. Напоследък съм щастлива и заради много други неща, точно както татко ми беше казал, че ще стане. Щастлива съм, че съм тук, а тя там, където й е мястото, че и двете живеем огледалния живот на другата.

Възрастна двойка излиза от водата на плажа. Наблюдавам ги как си помагат на камъните, мъжът се крепи, когато го блъска малка вълна и стиска ръката на съпругата си. Тя е облечена в старомоден бански, който не е изрязан на краката, сложила си е гумена шапка, макар да не се е топвала във водата, има и перлени обеци. Когато едва не се подхлъзва, съпругът й я стиска за лакътя с другата си ръка, задържа я и тя се обръща към него. Изражението му е строго, докато тя се смее, виждат се тъмните пломби навътре в устата.

Прокарвам пръст по чашата и наблюдавам как Кармелита се движи между масите, на които са насядали мъже — пушат, бъбрят, ядат, пият бира. Държи се толкова естествено с тях, толкова приятно полюшва тяло; напомня ми за Мериъм.

Мериъм отказва да ми пише имейли, затова трябва да изпращам картички и после да чакам отговора й в писма. Всички, при които съм отсядала, се забавляват много с пакетите й — огромни пликове от рециклирана хартия, натъпкани със скици, малки кутии шоколад и пликчета чай, малки бурканчета мед, увити в пет, дори шест найлонови торбички, изсушени цветя между листовете, снимки и рисунки от Хюя.

— Заповядай — казва Кармелита и ми поднася ястието. Горещо е и замъглява чашата с вода.

— Grazie^[2] — отговарям.

— Черен пипер? Още ricotta salata^[3]?

— Не, благодаря.

След като поизстива, аз бодвам малко къдрава паста на вилицата и започвам да се храня мълчаливо. Пърженият патладжан е мек, с наситен вкус, a ricotta salata — сбита и солена. Въпреки че лелите правят същото ястие у дома, тук, където е родено, то има различен вкус. Семпли аромати, малко на брой, всички се сливат, подпомогнати от горещината, която пощипва кожата ми, и от звука на вълните по каменистия бряг. Когато приключвам, Кармелита ми донася сметката.

— Не си оттук — отбелязва тя. Множеството, нахлуло през обедната почивка, вече се е разотишло и скоро ще започне сиестата. Този следобед сигурно ще отида да поплувам или пък ще напиша писмо, докато съм на плажа.

Дръпвам ципа на чантата, за да си извадя портфейла.

— Не съм.

— Приличаш обаче на италианка. И говориш добре.

— Семейството ми — обяснявам. — Семейството на мама е от Калабрия, а на татко от Сицилия.

— Аха — кима тя. — Значи откъде си?

Поставям раницата на коленете и все още се опитвам да напипам портфейла. Вместо това откривам нещо друго. Свивам пръсти около него, просто по навик, разсеяно. Този талисман нося навсякъде, докато пътувам.

— Извинявай… Америка. От Америка съм.

— А, супер — отвръща тя.

Наблюдавам как лицето й грейва и знам какво си мисли. Представя си Калифорния, слънцето и сърфа, знаменитостите, бързите автомобили, широките платна, евтиния лак за нокти. Може пък да вижда своята версия на Ню Йорк: сериозната, прочута дама на пристанището, Емпайър Стейт Билдинг, светлините на Бродуей и разходките с файтони из Сентрал Парк. Представя си Америка на сериалите и филмите, посветени на Коледа.

Едва ли мисли за мястото, откъдето съм. За сивото небе, за дъжда, който приижда с мирис на тежко, влажно и сладко. Огромните чаши кафе. Дърветата, прави като колони, които скриват светлината, мириса на влажна почва и първите, изпълнени с надежда, пролетни трилиуми. Великолепният хляб с глухарче на Мериъм; Хюя — боса, весела, търси смръчкули; и Джак, почти черните му очи, начинът, по който се смее, седи на канапето точно до мен, толкова близо, че можем да се докоснем.

Поемам си бързо дъх. Вече от месеци говоря на италиански, но ето че най-неочаквано думите изчезват. Вместо това спомените се изпълват с гласа му, дълбок и нежен.

— Дълго ли ще отсъстваш?

— Известно време.

— Бягаш ли? — Долових тревога.

— Този път не.

Колко тъмни очи. Тъмни като крило на гарван, тъмни като еспресо. Наблюдават ме така, както човек наблюдава изгряващото слънце. Протягам ръка към него.

— Има хора, при които трябва да се върна. — Пръстите ми търсят неговата топлина.

Вдигам очи към Кармелита.

— Извинявай — шепна на английски.

Тя свива рамене с усмивка и чака.

Отварям юмрук, в който държа малко бунгало от кибритени клечки, вместо пари. Кармелита се навежда, за да го види.

Поставям го на масата и отново пъхвам ръце в раницата, разравям всичко вътре. Хавлиена кърпа, книга, суичър.

— Permesso — извинявам се аз, когато италианският ми се връща. — Портфейлът ми е някъде тук.

Кармелита сочи бунгалото.

— Какво е това?

Проследявам накъде сочи пръстът й. Към дървените стени, направени от кибритени клечки, миниатюрните прозорци. Топката на вратата е паднала, но всичко останало си е на мястото. Съвършено, миниатюрно копие на бунгалото в гората. Почти чувам гласа на стелеровата сойка, представям си сините пера, усещам уханието на лимоновата смола на кедрите. Виждам маргарити, които мога да вплета като венче за тъмна коса. Усещам ръка с широка длан и груби пръсти, които се сплитат с моите.

Усмихвам се на Кармелита.

— Това е домът ми.

 

 

Pasta alla Norma

Паста с патладжан, домати и солена рикота

Паста ала норма е едно от най-известните сицилиански ястия. Предполага се, че е кръстена така от Нино Мартолио, сицилиански писател, поет и театрален режисьор, който сравнява вкусното ястие с операта „Норма“ на Винченцо Белини. Пене е най-използваната паста за това ястие, но може да купите reginette^[4] или malfadine^[5] (и двете са с къдрави краища) или sedanini^[6] (подобни на пене, но по-тънки и леко извити).

За 4 порции

3 патладжана

морска сол

4 скилидки чесън

1 клонче пресен розмарин (нарязано на парченца от по два сантиметра и половина

5 чери доматчета

2 супени лъжици зехтин екстра върджин и още малко за сервиране

2 супени лъжици смлени домати или доматено пюре

прясно смлян черен пипер

2 чаши зеленчуково олио

400 г суха паста (пене)

китка пресен босилек за сервиране (листенцата цели или накъсани, както предпочитате)

3/4 чаша едро настъргана солена рикота

Подготовка

Нарежете два от патладжаните на кубчета от по два сантиметра и половина. Поръсете ги със сол и ги оставете да се отцедят в мивката в продължение на поне 2 часа.

Затоплете фурната на 220°.

За соса. Разполовете последния патладжан по дължина, след това поставете половинките с обелката надолу върху чист плот. Направете диагонални разрези първо в една посока, след това в друга, за да направите малки ромбове. Нарежете на тънко 2 от скилидките чесън и ги пъхнете в разрезите на патладжаните. Пъхнете и нарязания розмарин.

Слепете половинките, увийте във фолио и печете във фурната между 20 и 25 минути. Развийте, изхвърлете чесъна и розмарина и изгребете сърцевината с лъжица. Оставете я да се отцеди в гевгир, докато се охлади, а след това нарежете на съвсем ситно.

Сложете вода в тенджера да заври. Пуснете доматите във врящата вода за десет секунди, след това извадете и изплакнете под студена вода. Обелете и изхвърлете обелките. Разрежете наполовина и изхвърлете семето на доматите, след това разрежете още веднъж наполовина.

Нарежете на съвсем ситно двете скилидки чесън. В голяма тенджера загрейте зехтин на средна температура. Сложете чесъна и задушете малко, докато омекне и се разнесе ароматът му. Прибавете нарязания патладжан, докато се затопли. Добавете доматената паста, разбъркайте и гответе още около минута, преди да дръпнете от котлона. Овкусете със сол и черен пипер, покрийте с капак и оставете настрани.

За да изпържите патладжаните. В дълбок тиган загрейте зеленчуковото олио (то не трябва да заема повече от 1/3 от тигана). За да проверите дали олиото е достатъчно горещо, пуснете няколко хлебни трохи. Те трябва веднага да започнат да цвърчат. Внимателно стиснете с ръка отцедения патладжан, за да премахнете останалата течност, след това пържете до златисто, по една шепа. Отцедете на домакинска хартия.

За пастата. Кипнете вода в тенджера. Подсолете я и прибавете пастата. Варете до ал денте (често около 1 минута по-малко от времето, посочено на пакета). Запазете малко от водата, в която е вряла пастата, и отцедете. Добавете пастата и нарязаните домати към соса от патладжан и разбъркайте. Прибавете пържения патладжан и листата от босилек и разбъркайте отново. След това прибавете малко количество солена рикота и малко от запазената вода от варенето, за да разредите соса, ако прецените, че е нужно. Сервирайте с останалата солена рикота и напръскайте с малко зехтин.