Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (21)

Двадесет и първа глава

Усещам нечие присъствие, обръщам се и виждам Даниъл. Той поема треперещата ми ръка и я стиска. Присъствието му е съвсем като на Алекс и аз усещам как цялото ми тяло се отпуска отвътре.

— Трябва да вървя — казва ми той. — Мама има нужда от мен.

Забелязвам, че е облякъл чиста риза. Оставам близо до него, докато тъпче дрехи в сака си, поставил китарата наблизо. Подавам му пуловер, който е изпуснал.

— Алекс не беше казал и дума за бунгалото — казвам аз. Даниъл кима.

— Според мен, просто не го е приемал като своя собственост. Дядо почина отдавна.

— Алекс му е бил любимец.

— Да, така беше.

— Майка ти и баща ти са на мнение, че трябва да остане в семейството.

Даниъл свива рамене.

— Ти също беше част от семейството му, Франки.

Сълзите отново заплашват да рукнат. Имам чувството, че съм откраднала нещо.

— Не ми трябва. Би трябвало да е твое.

Той клати глава.

— Беше на Алекс. Той е решил, че трябва да е за теб. Знам, че ти ще се грижиш за него, каквото и да решиш… ще бъде правилно.

— Много се извинявам.

— Вината не е твоя. Нищо от случилото се не е по твоя вина. Всичко ще се оправи. Накрая. — Гласът му звучи уморен, далечен. — Не искам бунгало, Франки. Искам брат си. Само това ме интересува.

— Знам — прошепвам.

Мисълта, че бунгалото е мое, ми се струва странна, освен това знам, че госпожа Гарднър говореше сериозно, че ще оспори завещанието. Не мога да си представя, че ще бъде мое, след като семейство Гарднър хвърлят огромни суми пари за адвокати и вложат цялата си ярост, за да спечелят. Даниъл е прав. Като изключим колко е странна цялата история, остава фактът, че всичко това няма никакво значение. И двамата искаме все още да е на Алекс и Алекс да е жив.

Знам, че няма да кажа на Даниъл за Съмър. Някой ден, някой друг може да му каже, но няма да съм аз.

— Нищо чудно, че майка ти беше ядосана — подхвърлям аз.

— Много я боли.

— Тя никога не ме е харесвала, Даниъл.

— Не е. — Той прочиства гърлото си. — Преди не го разбирах. Но днес тя спомена… французойката.

Спомням си онзи далечен ден, в който стояхме на поляната пред къщата, когато се запознах с родителите му. Студената чаша беше в ръката ми, когато тя ме попита откъде е семейството ми.

— Веднъж ми каза, че й напомням на някого.

Даниъл кима и му личи, че се чувства неловко.

— Баща й имал извънбрачна връзка. Тя била французойка. Може да е била бавачка. Не знам подробности, но знам, че това разбило семейството на мама. Променило начина, по който хората ги възприемали. Много се извинявам, Франки. Не съм знаел, че й напомняш за онази жена.

— Тя така и не ми даде шанс — мърморя.

Даниъл продължава, сякаш говори на себе си.

— Според мен е била много объркана от случилото се. Внушила си е, че всичко трябва да бъде по определен начин. Само че нещата невинаги следват определен ред и смисъл. През половината време не разбирам какви са правилата, но когато не са каквито трябва, тя направо побеснява. Така е, откакто бяхме малки. Всичко трябваше да следва установен ред.

Кимам. Това просто обобщава представата ми за госпожа Гарднър — всичко трябва да следва установен ред. Къщата, дворът и най-вече момчетата й. Преди всичко нейният Алекс.

— Така животът става поносим — добавя Даниъл. — Безопасен. Тя може да се справи, когато контролира всичко, когато нещата протичат по начина, който й харесва.

— Тя никога не е планирала такава като мен за Алекс, нали?

Даниъл клати глава.

— Само че абсолютно нищо не е както тя го е планирала, Франки. Или както се е надявала да бъде. Почти всичко е каша и тя не знае как да се справи. Смъртта на… Алекс — думата сякаш изсмуква дъха му, — не може да направи нищо и това я влудява.

Отпускам ръка на рамото му и той се опитва да се усмихне. Забелязвам виолетовите полумесеци под уморените му очи. Поглеждам сака му и си казвам, че той е единственият останал син. Ще трябва съвсем сам да направи света по-хубав за майка си.

— Много съжалявам — казвам аз.

— Голяма каша… но, Франки, вината не е твоя. Не става въпрос за бунгалото. Просто мама си е такава. В момента много я боли.

Кимам. Това го разбирам. За пръв път от години изпитвам известно разбиране и съчувствие към госпожа Гарднър, знам каква болка изпитва, как я прогаря, също като моята. Все си мислех, че ми е сърдита, задето съм откраднала сина й, и затова ме кара да си плащам. В мен тя е виждала заплаха, крадец, французойката съсипала всичко, лишила я от щастливото й семейство и преобърнала целия й свят. Сега обаче синът наистина й бе откраднат. Беше откраднат и от двете ни.

И двете останахме с празни ръце.

 

 

Даниъл прошепва довиждане на Бела и двете с нея махаме след колата, докато се скрива от погледите ни. Леля Роза ме целува по бузите, преди да се качи в своята кола. Чичо Роберто ни кимва иззад волана.

— А ти — казва леля Роза, облегната на прозореца, — няма да обръщаш никакво внимание на приказките на… онази жена. Не е вярно. Ти си добро момиче, Франческа. Brava Carusa.

— Благодаря, лелче.

Тя кима.

— Ще се видим на службата следващата седмица.

Поглеждам Бела, застанала на прозореца на пикапа на Вини. Удря два по рамката. Вини ме стрелва с поглед, когато включва двигателя; долната му устна е подпухнала след боя. Поглеждам го злобно. Не съм ти простила.

Пикапът потегля след колата. Двете с Бела ги наблюдаваме как се отдалечават.

Татко прочиства гърло зад нас. И двете се обръщаме към него. Все още има малко светлина, но небето е станало виолетово. Татко си е облякъл дебел, кремав, вълнен пуловер с продълговати дървени копчета на врата. Има го от години. На лактите има кръпки. Държи бутилка домашно розолио^[1] и две чаши.

— Леля Кони има ли нужда от още помощ? — пита Бела.

— Тъкмо прибира последните чинии, след това ще я закарам у тях — отвръща татко.

Бела кима и влиза вътре, а татко сочи двата стола. Сядаме и той ми се усмихва.

— Мама ли ти е плела този пуловер?

Той се навежда, за да го огледа.

— Si. Не знаеше ли?

Клатя глава.

— Оплете го, докато беше бременна с теб.

Подава ми чаша. Ароматът е силен, замайва ме.

— Благодаря.

Татко отпива от чашата.

— Беше й омръзнало да плете малки обувчици или както там се наричат.

— Терлици.

Той се усмихва.

— Да, терлици. И шапчици. Беше направила толкова много, че ти порасна и не можа да ги износиш. Беше много развълнувана.

Лелите ми разказваха, че било истинско чудо, че мама забременяла, а какво остава, че се случило два пъти. Според мен леля Кони си въобразява, че е изиграла съществена роля с непрекъснатите си молитви. Може и така да е, въпреки че молитвите не успяха да спасят мама накрая.

— Става хладно — оглежда се татко.

— Ммм.

— Не предполагах, че ще останеш тук толкова дълго.

— Не е чак толкова дълго.

— Мислех, че ще се пренесеш при мен.

Не отговарям. Сега съм още по-несигурна къде искам да живея.

Татко отпива още от розолиото и въздиша.

— Трябва да излизам сред дърветата по-често. Във Вашингтон има толкова много гори. Дори не съм забелязвал. Ти знаеше ли?

— Да, знаех.

— Мериъм казва, че има много пътеки за преходи. Някои дори са край нашия квартал.

Поглеждам кожените обувки на татко и грижливо изгладения му панталон. Не мога да си го представя да ходи на екскурзии и преходи, въпреки че, ако има човек, който е в състояние да го убеди, то това е Мериъм. Вдигам отново очи към пуловера му. Плетката е сбита, сложна. Това е стил, който не се влияе от модата; сигурно ще го носи, докато вълната не се протрие напълно. Изненадана съм, че цветът не е избелял, че не е посивял с времето, но това е грижа на татко. Докато го пере, мисли за мама, грижи се за него. Сигурно мисли за нея, докато ръцете му са във водата, помни я закръглена, приведена над корема си, докато плете, телевизорът хвърля отблясъци, тъмната й коса се стеле по слабия гръб.

— Тя все още ли ти липсва? За мама питам. След толкова много време.

Татко ме поглежда. Колебае се.

— Si. Все още ми липсва.

— Опитвах се да постъпя правилно, татко — прошепвам.

— Знам. Разбира се.

— Не помня добре мама. — В гласа ми се долавя чувство за вина.

— Ти беше много малка, Франческа. Няма как да помниш. — Вдига глава към притъмняващото небе. — Тя знае, че я обичаш.

Питам се какво ли би помислила за мен сега. Отпивам нова глътка и наблюдавам как татко върти чашата в ръка.

— Хората говорят за край — отбелязвам.

Той се мръщи.

— В какъв смисъл?

— Когато преодолееш нещо. Когато престане да те боли чак толкова.

— Не разбирам.

— Имало ли е време, когато… — Не знам как да се изразя.

— Е изчезвала ли? — пита той.

Кимам бавно.

Татко се намества по-близо до мен и ме прегръща. Усещам дебелата вълна на пуловера му, мирисът на влагата в студения въздух. Също като одеяло или зимно палто.

— Животът става по-добър. Нещата се оправят. Но болката си остава. Не изчезва. Никога не усетих края на болката. — Поглежда ме нежно. — Извинявай, cara mia. Не исках подобно нещо за теб. Ще стане по-добре. Но болката едва ли ще си отиде.

Кимам. Знам го и аз, но като го казва той, става истинско. Алекс вече го няма. Завинаги. Мама я няма. Също завинаги. Може би Алекс и мама са на едно и също място. Бдят над мен.

— Миличка?

Вдигам очи към лицето на татко.

— Не е нужно да се връщаш. Не е нужно да правиш нищо. Само че не оставай дълго тук. — Той бръква в джоба си и вади плик. — Джулия ме помоли да ти дам това.

— Какво е?

— Писмо. От туристическата агенция.

Вземам го, но не го отварям.

— Джулия им е обяснила какво се е случило. Те ти връщат сумата. Ваучер. Можеш да го използваш за друго пътуване.

— Друго пътуване ли? — повтарям.

Татко кима.

— Животът ще стане по-хубав, duci. Ти обаче трябва да… трябва да го живееш. Разбираш ли?

Притиска ме до себе си.

— Да, татко, разбирам.

Как само ми се иска да разбирах.

 

 

Тъкмо когато татко и леля Кони си тръгват, започва да вали за пръв път, откакто пристигнах в бунгалото. Дъждът мирише различно в гората. В града мирише на топло, на напечен бетон, на мокри дрехи и мокра коса. Тук обаче го подушваш още преди да започне, сякаш земята се разтваря в очакване. Топъл, с дъх на гъби, глинест. След това започва бавно да барабани през пластовете листа и клони и каквото живее високо над главите ни. Мъх, лишеи, паразитни растения, микрокосмос, сгушен в защитени ниши, откъдето клоните се протягат като ръце.

Двете с Бела оставаме слисани за момент, след това хукваме към бунгалото. Лежим върху леглото мокри, малко задъхани и слушаме капките.

Когато бяхме малки и валеше, изнасяхме навън огромен чадър и сядахме заедно под него. Трябваше да се свием, за да се съберем с всички играчки, които успявахме да вземем. Две кукли, мече, мебели за куклите. Играехме си отдолу дълго. Защо е различно, когато си играеш под чадър в дъжда, вместо зад прозореца например? Така и не разбрахме. За наше щастие, в Сиатъл валеше много, така че имахме предостатъчно възможности да се втурнем навън с големия чадър на татко на зелено и червено райе, да измисляме истории и игри, светове и династии. Когато мама почина, имахме чувството, че сме двете сами срещу целия свят. За известно време бяхме близки като близначки. Татко тъгуваше, лелите бяха заети да се грижат за практичните неща — леля Роза готвеше, леля Кони ни къпеше. Чувахме приглушени гласове, предпазливи стъпки. Горките момиченца.

Преди мама да почине, в къщата винаги кипеше дейност. Когато не беше болна, мама бе като пчеличка. Винаги вършеше нещо, чистеше нещо. През лятото правеше обикновен сос и консервираше лимони. През зимата кърпеше всичко, което се беше скъсало, и правеше торбички с лавандула, за да държи настрани насекомите. През есента караше татко да събира листата и замразяваше храна за зимата. През пролетта береше тиквички и не позволяваше на градината да подивее напълно. Между сезонните задължения вместваше седмичните си, посветени на семейството и църквата. В седмичните пък вместваше всекидневните — хранене, чистене с прахосмукачка, бърсане на прах, забърсване на различни вещи, бъбрене с приятелки по телефона, еспресо и още еспресо, и още повече еспресо. Без мама къщата ни стана ужасно тиха и спокойна. Беше по-добре да сме навън, в наш си свят, при дъжда, който барабанеше по импровизирания ни заслон.

Отпуснала съм се близо до стената на бунгалото, а Бела е от лявата ми страна. Дъждът барабани по покрива. Бела гледа в подпокривните греди, където сивите паяжини са се протегнали като хамаци в ъгли и пукнатини.

— Видях те да говориш с Вини. Той почти не ме погледна днес — отбелязвам аз.

Бела се киска.

— Страхливец. Трябваше да ти се извини. Само че това беше преди…

Клатя глава.

— Каква каша. Джак наистина е ранен. Кой, освен Вини, би сътворил подобно нещо.

— Не беше единственият. Лука е най-ужасен. Вини се опита да сложи край.

Мисля си за устата на Вини, подпухнала, цепната, за гузния му поглед. Истина е, че не той започна боя, но той винаги е в центъра на нещата, винаги намира начин да си навлече неприятности. Семейството се отнася към него като към сладък и несръчен прощъпалник.

— Защо винаги го защитаваш?

Бела мълчи.

— Двамата с него сме екип.

— Екип ли? Той се превръща в проблем. Първо партито, а и днес.

Тя свива рамене.

— Ние двамата сме лошите. А и той не е точно лош. Наистина не е.

— Говориш като леля Роза.

— Mammina! — имитира тя Вини, след това избухва в смях. — Не съм чак толкова сляпа. Той е много непослушен. Днес обаче се опитваше да те защити по своя тъп начин. Ако имаш нужда от него, Франки, той винаги ще бъде до теб.

— Не съм толкова сигурна.

— Ще бъде. Той беше до мен.

Обръщам се и я поглеждам внимателно.

— Помогнал ти е да постъпиш на работа в Портланд.

— Познаваше някого, приятел на приятел… дълго е за разказване. Но, да, помогна ми. Не съм сигурна какво щях да правя иначе.

Припомням си отново нощта, в която тя замина. Помня как приседна на леглото, как исках тя да се махне. Когато замина, сякаш товар се вдигна от плещите ми. Тежък товар.

Бела се завърта на една страна. Лицето й е близо до моето и аз виждам бледите лунички на бузите.

— Нали знаеш защо заминах?

Кимам. Видях в банята. Отворено пакетче, целофанът накъсан, срокът на годност отпечатан отстрани. Нямах кураж да огледам внимателно, просто плъзнах очи по него, покрай чашата от кухнята, чак до далечния край на мивката. Две розови линии.

Бях страхливка. Бях бясна на Бела, че е скрила, че е направила всичко по-простичко. Страхът обаче си остана загнезден. Не знаех как да й помогна. Не исках да й помогна.

— Какво… — започвам, след това спирам.

— Какво се случи ли? — довършва тя вместо мен. — Можеш и сама да се сетиш. Няма бебе, нали? Нито пък дете… той или тя щеше да е голямо дете. Намерих къде да приключат с този въпрос. Вини ми помогна и с това — трябваха ми пари. Той каза на леля Роза за училищна екскурзия. Не знам как е обяснил, че не е отишъл, но по онова време леля Роза беше на диета, помниш ли?

Мръщя се.

— На грейпфрути ли?

— Да. Беше непрекъснато гладна и… все забравяше.

— Вини никога не поиска да му върна парите — добави Бела.

Кръвта вода не става. Семейството помага на своите. Вини не беше изключение. Може пък Бела да е права за него.

— Болеше ли? — Гласът ми е изтънял и аз почти се мръщя на болка, която не съм изпитала.

Тя кима. Очите й са кръгли и стъклени.

— Кой…

Тя извръща поглед към паяжините на тавана.

— Стана на едно парти. Беше… беше… — Тя си поема дълбоко дъх. — Не съм сигурна кой, Франки. Тогава не бяха добри времена за мен.

Забелязвам как очите й се пълнят със сълзи. Гърдите ми се стягат от болка.

— Бях толкова… засрамена. Не можех да се върна. Трябваше да се махна.

Пробожда ме чувство на вина. Трябваше да й помогна, а не го направих. Бела беше толкова млада. Толкова изгубена. Имала е нужда от майка, а нашата вече я нямаше.

— А онова… говоря за онова, което видя, с Алекс… — по бузите й се стичат сълзи. — Не беше нищо, Франки. Нищо не се случи. Алекс ми се струваше толкова готин. Гаджето на по-голямата ми сестра. Рус, хубав, съвсем различен от нас. Просто за момент пожелах онова, което имаше ти. Ти сякаш бе измислила всичко. Сякаш знаеше формулата. Ти и Алекс… изглеждаше толкова нормално. Безопасно, хубаво.

Посягам и я притеглям към себе си. И аз плача. Клатя глава.

— Нищо не съм измислила — уверявам я аз, а сълзите ме задушават. — Никога не е било така. Няма формула. Оказва се, че съм сбъркала.

Бела също ме прегръща и мокрото й лице се отпуска на рамото ми.

Прегръдката й е стегната, докато сълзите ми капят върху нея. Падат в косата й, бузата ми е притисната в главата й. Soru. Кръв и кости, същите като моите. Единствената, която знаеше какво ми е, точно какво изпитвах, когато мама почина. Аз я разочаровах, отблъснах! А от нея съм имала най-голяма нужда!

Имам чувството, че сърцето ми ще се удави.

— О, soru… — шепне тъжно Бела.

— Сбърках — хлипам аз. — Сбърках за всичко.

Никакви думи няма да ме накарат да се почувствам по-добре и Бела мълчи. Вместо това ме притиска и двете плачем, а небето излива дъжд върху покрива на бунгалото.

 

 

Лежим, докато спираме да плачем, сякаш това е най-естественото нещо на света. Бела бърше очи с потника си. Разглеждаме паяка, който пълзи по паяжината, и черните точици с крака — неговото поколение. Колкото и да чистих, сърце не ми даде да прогоня майката и малките й бебета. А те са поне десет.

Най-сетне ставам и събирам остатъците от храната, правя сандвичи за вечеря, докато Бела търси картонени чинии и салфетки. Сядаме вътре, за да хапнем и да поговорим. Разказвам й, че съм прочела „Швейцарското семейство Робинсън“ и тя си спомня, че като деца сме гледали филма заедно. Говорим за котката на Мериъм, Даруин, за котката на съседката на Бела в Портланд, която се казва По и обича да спи в саксиите на Бела. Тя ми разказва за квартала, за любимото си кафене, за пациента, който я поощрявал да рисува, за друг, който се опитал да я опипва по гърдите, за шефа си, за мъж, с когото излизала два месеца.

Аз пък й разказвам за работата си, за госпожа Фратели, за кръщенето на бебето Джо, когато Джулия дойде в минирокля, толкова къса, че леля Кони й нареди да се прибере, и тя се върна в права рокля. Разказвам й за една нощ в хотел, която спечелих преди две години, и за известната актриса, която седеше на масата срещу нас и закусваше с палачинки.

Когато дояждаме вечерята, Бела вади нещо от чантата и го разтърсва. Избеляла тъмносиня тениска, с почти откъснати ръкави. След това вади чантичката за бродиране на мама с пурпурните рози отстрани.

— Какво правиш?

Тя сочи тениската.

— На Даниъл е.

Вади игла и конец, вдява и прави възел.

— Не знаех, че можеш да шиеш.

— Прекарвам много време около старци. — Тя отпуска ръце от двете страни на скъсаното място, сякаш го мери.

— Харесваш ли го? — питам предпазливо.

Тя се мръщи, след това свива рамене.

— Той харесва теб.

— Не знам.

— Гледа те така, сякаш слънцето изгрява от очите ти.

— Не е вярно.

— Вярно е. Мислиш ли, че можеш да го харесаш?

Тя прочиства гърло и се колебае.

— Може би.

— Позволено ти е. Да го харесваш.

Тя среща погледа ми.

— Така ли? Ще видим. Не ме бива много в тези неща.

Спомням си, че Джак каза същото. Джак от гората.

Джак, който иска кафе или чай, или почти всичко.

— Не те бива ли? Ти си една безсрамна флиртаджийка.

Тя мига.

— Да, самата истина. Това обаче е нещо коренно различно.

— Искаш да кажеш, че всичко това може да бъде коренно различно ли? — питам целенасочено.

— Казах може би. — След това цъка, сякаш е напълно невъзможно. — Слънцето изгрява от очите ми…

Истина е и ми се струва, че тя го знае. Бела може да накара мъжете да ядат от ръката й, случвало се е, но с Даниъл е различно. Тя е различна. Първо, станала е по-срамежлива, сякаш я е грижа какво мисли той.

Докато мисля за Даниъл, си представям лицето на Алекс. Седнал срещу мен на обяд. Телевизорът хвърля отблясъци. Облегнал се е на възглавница.

— Струва ми се, че спряхме да се забелязваме — прошепвам.

Бела вдига поглед от кърпенето. Иглата й увисва над мястото, където ще бодне.

— Понякога той беше като непознат.

Тя оставя тениската в скута си.

— Гледах това лице от… не знам… години.

— Десет години — подсказва ми тя.

— Да. Струва ми се, че през всичкото време съм гледала през него. Нали разбираш какво се опитвам да кажа?

Тя кима.

— Бях свикнала да го виждам. Бях свикнала да виждам онова, което очаквах. Бях престанала… да го виждам. — Поемам си дъх. — Той се държеше хладно на семейните сбирки, защото не ги харесваше, Бела. Нямаше желание да присъства. Той просто не разбираше необходимостта от тях.

— Семейството ни е голямо. Можем направо да задушим човек.

Кимам, но това не е всичко. Наистина не е. Алекс не разбираше какво означава да си италианка и американка. И двете са важни. Това е важно за мен — семейство ми винаги ще съществува, весело, шумно, готово да се намесва.

— Той не искаше да ходи никъде. Аз исках да отидем в Европа. Освен това нито веднъж не застана на моя страна пред майка си. — Имам чувството, че предавам себе си, като признавам всичко това. — Сега разбирам, че по всяка вероятност е обичал друга. Че е целувал друго…

Бела се оказа права за живота ми. Двамата с Алекс бяхме заедно толкова отдавна, че се беше превърнало в навик. Обичта ни беше станала навик. Сега него го няма и останалото също го няма. Сватбата, кафето сутрин, навиците, връзките. Падам и не мога да се спра. Падам през необятното синьо небе.

— Ей — прошепва Бела.

— Дори не съм сигурна дали ме е обичал.

— Ей — повтаря тя и се притиска в мен.

— Говоря за зряла обич. Когато бяхме тийнейджъри, да, но след това? Понякога имам чувството, че просто повтаряхме отработени движения.

— Той те обичаше — уверява ме тя.

— Обичаше Сийхокс. И хокея. Обичаше океана… това бяха любимите му неща.

— Франки, сигурна съм, че те е обичал.

— Ами нея? Ами Съмър?

Тя ме поглежда с болка.

— Не знам.

— Обичаше това място. Обичаше да идва тук.

— Да, и ти го е оставил. — Тя ме поглежда и в очите й забелязвам обич и лоялност. — Дал ти е любимото си нещо, Франки. Това бунгало. Водата наблизо.

I tesori. Съкровищата.

— Разбираш ли?

— Да — отвръщам с тънък като паяжина глас.

Докладът на съдебния лекар — Барбара Гарднър бе настояла за аутопсия — разкрива удар по главата, който съвпадал с удар в скала, вероятно на дъното на океана. Трудно бе да се определи дали Алекс първо се е удавил, или първо е ударил главата си, въпреки че въпросният удар по всяка вероятност е щял да причини само сътресение на мозъка, а не смърт. Предпочитам да мисля, че първо си е ударил главата, че водата го е обгърнала като любовница и го е привлякла, че той, може би, се е смеел в същото време. Смеел се е, защото е знаел, че тя няма да го улови, представял си е как ще разказва по-късно на другите. Предпочитам да мисля, че е потънал лесно, почти по свое желание, че часовникът му е блестял, че тялото му в неопрена е било гладко, тъмно като кожа на косатка. Той си е ударил главата, преди да разбере, че ще умре, че няма да разкаже на никого. Случило се е, преди да разбере за предателството на морето, което обичаше най-много от всичко.

Бела отново насочи поглед към скъсаната тениска. Наблюдавам как иглата се гмурва в плата. Влиза и излиза. Също като птица, която лови риба в спокойно море. Влиза и излиза. Тя кърпи тениската на Даниъл. Малки, съвършени бодове, за да я направи каквато е била преди.

 

 

Rosolio alle Erbe

Ликьор с билки

Сладък ликьор за след хранене, който първоначално се е приготвял от розови листенца, но сега вече се прави с различни съставки и аромати, включително лимони, дребни горски плодове и портокали. Розолио става по-хубав като отлежава, затова се пие, след като е престоял от два до девет месеца. Излизат около 2,8 л.

25 пресни листа от лимонова върбинка

20 пресни лаврови листенца

4 пресни листенца от мента

3 цели карамфилчета

пръчка канела, дълга 250 мм

1 дълга лента лимонова кора

1 литър водка

5 1/2 чаши захар

5 чаши вода

Подготовка

Сложете билките, канелата, карамфилчетата и лимоновата кора в буркан. Добавете водката и затворете добре. Оставете на хладно, тъмно място в продължение на две седмици.

В голяма тенджера сипете захарта и водата и кипнете. Бъркайте, докато захарта се разтвори напълно. Свалете от котлона и оставете да се охлади.

Прецедете водката през ситна цедка или тензух в купа (изхвърлете твърдите съставки): Добавете водката към охладения сироп в чиста стъклена бутилка или широк буркан с капак. Затворете добре, сложете съда на хладно и тъмно място и оставете да престои осем дена.

Прецедете през кафеен филтър, за да отстраните всички зелени частици, които са изплували на повърхността, след това налейте в бутилки. Затворете с тапа.

Съхранявайте на хладно, тъмно място и сервирайте след 2 до 9 месеца.