Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (2)

Втора глава

Когато се събуждам, съм сгушена под стар юрган, който мирише на нафталин. Бунгалото е утроба. Дебелите му стени ме крият и от шума, и от светлината. Няма будилници, нито автомобили, които се тъпчат по пътя, за да разкарват сънени хора на работа, нито дори деца, тръгнали на училище, които се смеят, бият се с пръчки, а по тротоарите се носи шумът от гласчетата им. Краката ми докосват края на късото легло. Отпускам се по гръб. Роклята ми прошумолява, а над мен се носи жуженето на мързелива муха. Отварям едното си око. Ето я, описва бавна осмица, след това изчезва. Отварям другото око. Прашинки трепкат на бледата утринна светлина. Толкова е тихо. Забелязвам единствено птица, която отлита, и бавните стъпки на облаците. Цял свят от листа и небе, и птици, и насекоми, зад четирите дървени стени, който не ми обръща абсолютно никакво внимание.

Но има и нещо друго. Нещото, което ме събуди. Тътрят се стъпки. Някой мърмори. На вратата се чука и това кара прашинките да затанцуват още по-бързо.

Вдигам юргана до очите си. Смъкнал се е от леглото и сега голите ми крака стърчат в самия край.

— Ехо?

Не отговарям, дишам бавно, старая се да не помръдвам. Това ми напомня на Бела, когато играех nascondino, криеница, с братовчедите. Бела не спечели нито една игра на криеница. Така и не й се получи. Тя дишаше шумно, започваше да се киска, заемаше прекалено много място, въпреки че беше дребничка. Не обичах да играя с нея, точно както по-големите братя и сестри не обичат да играят с малките. Особено когато се вмъкват в съвършеното ти скривалище и те издават с кикот, който става по-силен, когато им се разшъткаш.

— Ехо? Там ли си?

Поглеждам тялото си, сякаш го няма. Все още съм тук. Твърда черна рокля с дупка, мръсни крака без обувки, лакирани нокти. „Хавайски залез“ нарече цвета младата жена в спа центъра.

— Кой е там, татко? — Момичешки глас, нежен, същевременно остър.

Надничам изпод юргана. Чувам стъпки сред листата и детрита^[1].

— Татко?

Нечия ръка се плъзва по задната стена, търси ключа. Оглеждам бързо дървения под, а след това черната камина и високия стол край нея. Ето го, паднал е небрежно на една страна. Усещам как изпускам въздуха, въпреки това продължавам да стискам юргана.

В играта на криеница номерът е да си представяш, че си невидим; тъкмо на това се опитвах да науча Бела.

— Не дишай — съсках аз, когато влизаше след мен в скривалището ми, не че беше възможно.

— Татко?

Край мивката, над шкафа с няколко пукнати чаши и чинии има счупен прозорец. Рамката е остаряла, изметната от стените, които са по-стари от нея и са видели много повече. Стъклото е изкривено. Гледам натам, тялото ми е напълно неподвижно, застинало в очакване.

На прозореца се показва лице. Мъжът свива ръце от двете страни, за да надникне.

— Татко?

— Стой там, Хюя. — Гласът му е спокоен, уверен, долавям лек акцент. — Ти от семейство Гарднър ли си? — провиква се той.

Въпросът ме изгаря. Сърцето ми започва да блъска по-силно.

— Това е частно бунгало — добавя той.

Безмълвна съм.

— От семейство Гарднър ли сте? — настоява той, този път по-мило, сякаш ме вижда и вече е разбрал, че не съм.

Завивам се през глава с юргана. Чувам отново гласа на момиченцето, но не успявам да разбера какво казва. Мъжът чука по стъклото, но аз стискам очи. Виковете на момиченцето се превръщат в сянка на стъпките му около бунгалото, а след това поемат в обратната посока. Той чука на вратата.

— Чувате ли ме? В чужд имот сте.

— Татко?

— Налага се да се свържа със собствениците на имота…

— Татко?

— Незаконно е да оставате тук без позволение. Ще се свържа със собствениците, а след това и с властите, ако не излезете.

Стискам очи. Това е другият номер при криеницата. Не се отказвай. Щом започнеш да мислиш, че са те видели, преставаш да мислиш, че си невидима, и все някой ще те забележи. Не се отказвай, докато братовчед ти, висок, кльощав, с ожулени колене, дърпа рамото си и се удря по челото.

— Imbecille, srt’stronza! Идиотка такава.

Когато минахме възрастта за криеница, Бела знаеше всички номера на играта. Криенето се превърна в силната й страна.

 

 

Когато най-сетне ставам, с огромно нежелание, шляпам боса до прозореца, където се появи лицето на непознатия. Доколкото виждам в стената от дървета — дугласки ели, западни червени кедри, канадски ели, диви малини, папрат, зелено върху зелено и още зелено — мъжът и детето са си тръгнали. Усещам как потръпвам и поглеждам голите си ръце и черната рокля, смачкана на поне хиляда места като старо лице, след това се обръщам, за да огледам бунгалото и да потърся храна и дрехи.

Бунгалото е било на Ерол Гарднър, а Ерол е бил пряк наследник на дядото на Алекс. Наследил го Маршъл Гарднър, бащата на Алекс, въпреки че двамата с госпожа Гарднър рядко идвали тук. Госпожа Гарднър не може да понася изолацията, насекомите и външната тоалетна. Най-вече външната тоалетна.

Навеждам се и надничам в шкафа под мивката, замахвам с ръка, за да събера посивяла паяжина. Мивката, шкафът и тоалетната с казанче навън сигурно са били добавени през петдесетте години от дядото на Алекс, Хенри — Ханк, както са му казвали. Дръжките на вратичките на шкафа са сребърни, кръгли, плотът е покрит с линолеум с цвят на мента. На рафта са поставени няколко стари консерви — плодове, боб, една с обелен етикет, и аз решавам да я пропусна. Откривам отварачка за консерви и няколко събрани, един господ знае откъде, прибора в заяло чекмедже и отварям консерва с праскови. Розово-оранжевите кръгчета плуват в копринен сироп като шамандури. Набождам едно с вилицата и го лапвам, а сокът покапва по брадичката ми. Оставам край мивката и оглеждам помещението. Бунгалото е за сам човек, мебелите са малко: леглото е покрито с мек износен юрган в червено и бяло, стол, килнат на една страна гардероб и малка квадратна масичка, камина — ако може да се приеме за мебел — и библиотека с много малко книги. Колкото и да е странно, детска книжка за оцветяване е оставена отворена върху малката маса.

Гората навън е висока, надвиснала, но вътре в бунгалото е уютно, съвършено. Малкото пространство на старата къщичка, в която нищо не си отива с останалото — червен юрган, ментовозелен линолеум, огромни лъжици и малки ножове — вдъхва спокойствие. Тъкмо мястото за една съсипана, объркана, неугледна жена. Същата тази съсипана, объркана, неугледна жена може да стане невидима тук само като затвори очи и приложи номерата от детството.

Пристъпвам към гардероба, в който снощи в тъмното открих юргана. Замайващият лепкав мирис на нафталин изпълва въздуха, когато отварям вратата, и ми се струва, че той се килва още повече. Също както в шкафа под мивката, вътре няма много неща. Дъждобран на плетена закачалка, чифт огромни ботуши, сини гумени сандали. В едно чекмедже откривам зелено одеяло „Хъдсън Бей“ и колосани кремави чаршафи с пръснати по тях сиви петна; в друго е пъхнат вълнен мъжки пуловер на синьо райе с три кожени копчета, чорапи, които не са успели да разубедят опортюнистично настроен молец да похапне от тях, чифт много използвани градинарски ръкавици.

Взимам пуловера и го обличам. Вълната драска кожата ми, но поне ме стопля бързо. Поглеждам към дървения стол до малката маса и решавам да изнеса закуската си навън. Вратата скърца недоволно, когато се облягам на нея.

Идвала съм в бунгалото само няколко пъти. То се намира в малка крайбрежна гора, близо до Чъканът Драйв, между Сиатъл и Ванкувър. Най-близкото село се нарича Едисън, а аз го помня единствено заради Томас Едисън и защото на два пъти сме спирали там, за да пием кафе. Кафе и сладки от място, където приемаха единствено пари в брой. В момента копнея за глътка кафе.

Оглеждам сечището, което ми се струва спретнато, дори поддържано, макар да не мога да си представя, че това е дело на човек от семейство Гарднър. Алекс не е идвал от доста време, а пък брат му Даниъл е забол нос в учебниците в колежа. Ще става адвокат, за огромна радост на родителите си. Взирам се към дърветата и търся с поглед мъжа от прозореца, но нито го виждам, нито го чувам. Настанявам се на един от столовете, поставям кутията и вилицата на подлакътника и се облягам назад.

Дърветата тук са гигантски, принуждават светлината да се лута и промъква сред тях, да заобикаля наперените стволове, за да докосне с лъчи покрива на бунгалото. Всички малки летящи нещица като семенца, песъчинки и дребни насекоми са се скупчили в светлите отблясъци. Въпреки светлината, в гората винаги е по-хладно, дърветата изсмукват по-голямата част от топлината на слънцето, преди то да се спусне на запад. Семейство Капуто открай време се оплакват от студа в тази страна, топлата сицилианска кръв във вените им не понася вашингтонската влага и студ, но аз нямам нищо против.

Чувам, че по алеята приближава кола, и изпъвам гръб. Замислям се дали да не се шмугна в бунгалото, но ми се струва безсмислено; човекът, който дойде днес сутринта, вече знае, че съм тук. Звукът от уредба става по-силен, когато автомобилът приближава, и аз си казвам, че няма начин да е полицията. Най-сетне предницата на бял форд изниква пред мен и музиката неочаквано заглъхва. Млад мъж измъква високото си тяло от седалката зад волана.

— Франческа?

Гласът е същият като на Алекс. Дъхът ми засяда в гърлото.

— Даниъл?

Той се настанява до мен и прокарва ръка по лицето си.

Братът на Алекс изобщо не прилича на него. Даниъл прилича на баща им — кестенява коса и зеленикави очи, — докато Алекс прилича на майка си. Затова пък гласовете им са толкова подобни, че понякога ми е трудно да ги различа, когато говорим по телефона. Стана още по-зле с годините.

Даниъл ме поглежда, без да каже и дума, опипва с очи плетения пуловер и черната рокля отдолу. Когато се навежда към стъпалата ми, аз си спомням, че съм боса.

— Помислих си, че сигурно си тук — признава той.

— Загазила ли съм?

Той клати глава и се намества на стола.

— Задето избяга ли? Не бих казал.

Може и да не съм загазила според неговите критерии, но със сигурност знам, че татко и лелите се тревожат за мен. Поглеждам консервата с праскови и си представям ужаса им. „Да закусваш с подобни неща! Моля те, миличка, сърчице мое, върни се у дома. Така ще залинееш“.

— Ти как разбра, че съм тук?

Даниъл свива рамене.

— Замислих се къде би отишъл Алекс. — Поглежда ме и аз забелязвам колко е изпито лицето му, колко тъмни са кръговете под очите му. — Ти защо дойде?

— Май по същата причина. Дори не се замислих. Просто трябваше да се махна. Така се озовах тук.

Той кима.

— Ами, да, то… — и той не може да изрече думата, — беше доста задушно. Тук е хубаво, нали?

И двамата се оглеждаме.

— Да, хубаво е — съгласявам се любезно. Даниъл винаги се е държал мило, но официално с мен. Спомням си как се запознахме. На колко беше тогава? На петнайсет ли? Свиреше на китара в мазето заедно с приятел и двамата с Алекс слязохме, хванати за ръце. Той погледна от единия към другия, след това към ръцете ни и лицето му поаленя.

Алекс прочисти гърло.

— Това е Франческа.

Спомням си, че грейнах заради начина, по който Алекс каза името ми, толкова сериозно. Все едно бях важна личност.

— Това е брат ми Даниъл — обясни той.

Даниъл продължаваше да ме зяпа. След това започна да заеква.

— Ти си от момичетата на семейство Капуто — каза го така, сякаш бях Първата дама.

— Да — потвърдих и той кимна, млъкна и стана червен като доматите на татко.

Дори сега, години по-късно, Даниъл се чувства неловко, приседнал на ръба на стола, прегърбен. Хем е висок, хем не е достатъчно висок, сякаш се притеснява да не заеме повече място, отколкото заслужава. Никога не е бил самоуверен като Алекс. Опитвам се да измисля какво да го попитам, за какво да поговорим, но мисля единствено за Алекс. В смъртта си Алекс заема толкова много място, че имам чувството, че не остава място за нищо друго.

— Той ми липсва — подхвърля задавено Даниъл, когато мълчанието се проточва.

— И на мен ми липсва — отвръщам тихо.

— Не се сещам за нищо — за какво сме говорили или за начина, по който правеше това или онова. Хората ме питат кое ми липсва най-много. Не знам какво да им кажа. Всичко ми липсва. И как говореше, и това, че беше… просто беше себе си.

Кимам.

Даниъл си поема въздух.

— А къщата е различна, макар той да не живее там от цяла вечност.

— Сякаш във всяка стая има сянка.

— Точно така.

— Затова не мога да се прибера.

Даниъл ме поглежда.

— Той е навсякъде — отвръщам аз. — И навсякъде, и никъде. И в кухнята, и в хола, и в спалнята. Извинявай, но… в цялата стая е. Има една огромна купчина списания за сърфисти, които така и не изхвърли, непрекъснато падат и се разпиляват. Все му натяквах да ги подреди или да ги изхвърли, а сега ми се иска цялата стая да е пълна с тях.

Даниъл мълчи.

— Извинявай — прошепвам.

— Не, разбирам. Понякога ми се иска да му кажа да се разкара. Махай се от главата ми. След това ми става криво, защото просто искам да се върне. Чувствам, че…

— Полудяваш — довършвам аз.

— Точно така, полудявам.

Даниъл мълчи, след това се пресяга и ме гали по ръката.

Свеждам поглед към ръката. Жестът е неестествен за него, но виждам, че се старае. Оценявам, че не ми задава въпроси и не ми казва, че всичко ще се оправи. Знае, че светът се е променил и че няма начин да бъде поправен. Поемам си дълбоко дъх и се опитвам да не желая той да бъде Алекс, опитвам се да проявя благодарност, че той е Даниъл и е най-близкото до Алекс. Дори и мълчаливо, присъствието му най-много се доближава до това на Алекс. То е колкото утешително, толкова и мъчително.

— Той те обичаше — заявява убедено Даниъл.

Поглеждам го. Той отново се изчервява.

— Знам, че двамата бяхте заедно отдавна, че той невинаги казваше… искам да кажа, че това е характерно за семейството…

Извивам ръка под неговата.

— Знам.

— Може и да не го казваше непрекъснато…

— Казваше го достатъчно често.

— Освен това му трябваше много време, докато ти предложи да се ожените… той… той…

— Всичко е наред — прекъсвам го аз. Даниъл ме поглежда загрижено. — Благодаря ти. Искам да кажа… Знам, че ме обичаше,

— Не исках да кажа…

— Щяхме да се женим.

— Да.

Сега, след като мълчанието настъпва, то отваря бездна между нас. Даниъл не посяга към мен, нито пък аз към него. Иска ми се да кажа съпруга със сигурност, точно както Даниъл казва брат.

— Взех назаем пуловера — изтъквам аз, за да сменя темата, след това кимам към прасковите. — И малко храна.

— Разбира се. Пуловерът беше на дядо. Алекс много го обичаше. Беше любимият на дядо — сигурно вече знаеш. — Даниъл се усмихва. — Дядо правеше всичко, облечен в този пуловер, включително ходеше и на риба… Не знам колко често го е прал.

Свивам рамене.

— Усещам единствено мириса на нафталин.

— Мама го е сложила. Тя ненавижда насекомите. Мога да ти донеса още дрехи — добавя той. — Ако си решила да останеш.

Макар да не мога да понеса мисълта, че трябва да се прибера у дома, все още не съм мислила дали да остана. Сега си представям лелите си в Сиатъл, все още в черни дрехи, раменете им, разтърсвани от ридания. Представям си как телефонът в апартамента ни звъни — шефката, приятелите на Алекс, братовчедите. Обяснения, съчувствие, съболезнования, които ми се струват чужди и празни.

Даниъл ме оглежда.

— Ще повикам някого — заявява той в опит да ми помогне. Свикнал е да бъде най-младият, оставя другите да правят планове вместо него, без него. Това е нещо ново. — Сестра ти…

— Бела ли? — Едва не избухвам в смях. Тя пък как ще ми помогне? Дори не съм сигурна къде е. Може би в Портланд, където живее, откакто напусна Сиатъл. Дори нямам телефонния й номер. Освен това не можеш да разчиташ на Бела за нищичко. Дори да дойде на погребението на годеника ти. — Татко ще ми помогне — отвръщам. — Сигурен ли си, че няма проблем да остана тук?

Даниъл свива рамене.

— Никой не използва бунгалото.

— Не искам да…

Той ме прекъсва.

— Трябва да отида при мама. При нашите.

— Добре. Благодаря ти, Даниъл. Просто имам нужда от малко… — Не мога да довърша изречението, а и той не настоява.

— Кажи — обаждам се аз. Той вдига поглед. — Би ли ми направил една услуга? Може ли да ме наричаш Франки. Чувствам се ужасно стара, когато ми казваш Франческа.

Той кима, но извръща очи.

— Разбира се.

Проследявам погледа му, но около нас няма нищо за гледане, единствено гора. Кедри, ели, дръзка папрат, избуяла по повалени дървета. Малко птиче се полюшва на тънко клонче, което се превива като жица.

— Благодаря — повтарям аз. Задето дойде. Задето ме погали по ръката. Задето звучиш съвсем като Алекс, а това е колкото хубаво, толкова и болезнено.

Той кима отново.

— Няма проблем, Франки.

Той става и тръгва към колата, след това се обръща към мен.

— Ще позвъня на баща ти — обещава той, — и ще ти донеса дрехи. Вътре има бутилка газ — намери ли я вече? Има и походна печка.

Клатя глава.

— Ще я намеря. Върви. Майка ти ще се притеснява.

— Не искаш ли да ти оставя телефона си?

— Не.

Наблюдава ме дълго, преди да кимне.

Това е тя мъката: позволява ти да проявяваш инат, макар да знаеш, че е глупаво и непрактично. Хората се отнасят към теб деликатно, сякаш си фатално болен, и ти позволяват да се държиш неприемливо. С изключение на семейството ми, разбира се, клана Капуто, които, незнайно как и защо, започват да командват още повече и да разпитват по-настойчиво. Знам, че лелите ми ще се разстроят, че ме няма, но пък татко ще направи всичко по силите си, за да ги увери, че всичко е наред. Така са те тримата — леля Кони и леля Роза за нас с Бела — двете диктаторки, които знаят всичко, по-големите сестри; и Джузепе, нашият татко Джо, малкият брат, който успява да ги усмири. Той също се тревожи, но ми има доверие. Няма причина да е иначе. Лелите ще шушукат и за Бела — достатъчно високо, за да ги чуе татко, въпреки че ще се преструва, че не е така.

— Би ли се обадил веднага на татко — провиквам се след Даниъл.

— Направо ще отскоча дотам — уверява ме.

Той се свива зад волана и включва на задна. Гумите му се завъртат шумно. Вдига ръка и маха. Напомня ми на Алекс, когато тръгваше на работа.

Едва тогава си припомням човека на прозореца.

— Чакай!

Автомобилът намалява и спира. Даниъл показва глава през прозореца.

— Днес сутринта тук имаше един мъж… Каза, че съм била в чужда собственост. Щял да позвъни на родителите ти. Познаваш ли го?

Даниъл клати глава.

— Може мама да го е наела.

И двамата поглеждаме към бунгалото и почистеното сечище, бурените, на които не е позволено да задушат дървените стени.

— Ще питам мама — обещава той.

— Добре. — Отмествам пръсти и отстъпвам назад.

Той ме поглежда.

— Сигурна ли си, че…

— Ще се справя.

Той кима бавно, неспособен да повярва.

Когато подкарва, музиката гръмва, дъни толкова силно, сякаш иска да го задуши. Продължавам да я чувам дълго, след като колата се скрива от погледа ми. След като си тръгва, отново ми става студено, сякаш край мен се е върнал старият призрак.