Хана Тъниклиф
С вкус на сол и мед (11)

Единадесета глава

На сутринта заставам край прозореца и чакам Бела да отиде на разходка, преди да направя кафе. Щом къдравата й глава се отдалечава и скрива зад дървета и храсти, аз паля походната печка. Мислех, че ще се прибере у дома с татко, поне за да поспи в удобно легло и да закуси. Предната седалка на колата й е отпусната назад, докъдето може, въпреки това сигурно е неудобно за спане. По нищо не личи някъде да я боли или да е схваната, докато се отдалечава в гората. Насочвам вниманието си към кафеварката. Макар да не разбирам защо е още тук, проклета да съм, ако й предложа кафе. Ако наистина е от семейство Капуто, както твърди, липсата на кофеин със сигурност ще я прогони. Тъй като съм свикнала да правя кафе за двамата с Алекс, приготвям прекалено много.

Когато пред бунгалото спира пикап и от него слиза Джак, аз наливам останалото кафе в чаша и навличам жилетката върху пижамата си. Той поглежда долнището на пижамата и обувките с незавързани връзки.

— Направих доста кафе. Искаш ли?

Той кима.

— Благодаря.

Сядам на един от столовете и той се отпуска до мен. Отпиваме от черното кафе.

— Не го пия с мляко — обяснявам.

— Аз го пия чисто.

— Захар?

— Не.

— Чудесно, защото мравките са я полазили.

Джак се усмихва.

— Да, трябва да внимаваш с тях.

И двамата гледаме към дърветата, десетките нюанси на зелено. Алекс учеше биология в гимназията. Можеше да определи кое дърво какво е много по-добре от мен. Веднъж ми каза, че в почти всяко поколение на семейство Гарднър имало ботаник — повечето били химици и физици, но Алекс предпочиташе биологията. Очевидно биологията била по-маловажна наука, поне според семейство Гарднър.

— Добре ли се справяш тук? — пита Джак.

— Да, добре съм.

Би трябвало да му благодаря, че се отбива, за да провери как съм, но не искам да го поощрявам да наминава по-често. Но ако трябва да съм честна, компанията на Джак не ме притеснява и той не досажда. Затова пък Бела… Поглеждам към паркираната й кола и забелязвам пластмасова Дева Мария на таблото.

— Вечерята беше много приятна — подхвърлям любезно аз.

— Мериъм е страхотна готвачка.

Спомням си спящата тъмна главица, отпусната на рамото на Джак снощи.

— Как е Хюя тази сутрин?

— Малко уморена. Оставих я на училище. — Той се мръщи. — Никак не й се ходеше. Днес се оплака, че трябвало да ходи в Джелибийнс.

— Снощи спомена за курс по балет.

— Така ли? — Той ми се стори изненадан. — Да, иска да ходи. Аз просто… — Гласът му пресеква.

И двамата отпиваме от кафето.

— Двете с Бела ходехме на балет — заявявам аз. — Леля ни накара.

Джак ме поглежда. Кожата му е същият цвят като на братовчеда Вини, макар да съм сигурна, че Вини ходи на солариум. Очите на Джак са съвсем като на Хюя: тъмни като на птица, съвършено кръгли, кацнали сред чисто бяло.

— Майка ни почина, когато бяхме още малки — обяснявам аз, макар да няма никаква връзка с досегашния ни разговор. Обикновено се старая да не говоря за мама.

— Питах се…

— Имаше тежка форма на астма. Често боледуваше. — Не споделям, че е истинско чудо, че двете с Бела не сме болни. Леля Кони казва, че било благодарение на молитвите на мама.

— Много тъжно — отбелязва Джак.

— Беше отдавна.

— Въпреки това.

— Да, въпреки това е тъжно.

Имам толкова малко спомени за мама, а сравнително ясните са изкривени, износени, защото ги призовавам непрекъснато, избелели са, също като стари снимки. Сред тях е и съвършеният й, но тъничък глас; как се мръщеше, докато белеше гъби; как си играеше с косите ни, докато ни четеше приказки; как гладеше ризите на татко, обгърната от облаци пара; смееше се с татко; държеше ръката му на канапето; клюкарстваше по телефона с приятелки и с леля ми Лиса.

— Ходихме един път в балетното училище — обяснява Джак. — Имаше свободен прием. Дадоха на Хюя трико и я гримираха. Гримираха всички момичета — част от промоцията. — Той си поема дълбоко дъх. — Не знам. Тя просто изглеждаше… толкова беше различна, не приличаше на моята Хюя.

Спомням си грима ни за рецитали и колко ги мразех. Беше тежък, мазен, също като боя, като маскировка. Бела го обожаваше — и натруфеното облекло, и контенето, и преструвките. Двете с леля Роза се кискаха, охкаха и ахкаха пред огледалото. Леля Кони не одобряваше грима; шепнеше на леля Роза, че момичетата приличали на buttana, курви, а леля Роза я перваше по ръката и съскаше: „Не бива да говориш така, soru. Помисли си за Марсела, това са нейните момичета. Сигурно се обръща в гроба!“

— Мразех грима — признавам аз.

— Така ли? На Хюя й хареса. Не можех да го понасям. Изглеждаше толкова пораснала. Също като… май ми приличаше на майка си.

Когато споменава майката на Хюя, Джак се мръщи.

— Да не би тя… — започвам предпазливо аз.

Той ме поглежда.

— Да е починала ли? А, не. — Смее се мрачно. — Не, не е мъртва. Поне не знам. — Изпъва гръб. — Извинявай, не бива да говоря така. Живее в Нова Зеландия. Или в Австралия. Последно чух, че била на Голд Коуст.

— Тя чува ли се с Хюя?

— Не. — Джак клати глава и сумти. Поглежда локвичката слънце, обляло щръкнала папрат, листенцата й като зелени пръсти, протегнати от земята. — Може би трябва да я пусна на танци — шепне той.

— Тя е страхотно дете — отбелязвам аз след кратко мълчание.

— Така е.

И двамата наблюдаваме бял автомобил, който пълзи по алеята. Зад волана е седнал Даниъл Гарднър. Вдига ръка за поздрав. Джак изпъва гръб, а аз махам в отговор. Той паркира и слиза.

— Здрасти, Франки.

Гласът на Алекс в друго тяло. Кара ме да потръпвам.

— Здрасти, Даниъл.

Той натъпква ръце в джобовете. Забелязвам, че косата му е започнала да расте и изглежда неподдържана. С черни дънки е и широка тениска.

— Ти сигурно си Джак — подхвърля той.

Джак стиска ръката му и ме поглежда.

— Това е Даниъл Гарднър — представям го аз.

— Да, разбира се — отвръща Джак. — Трябва да вървя.

— Извинявай, не ставай, не исках да ви прекъсвам — заявява Даниъл.

— Няма нищо. Аз съм… И без това… трябва да пообиколя. — Джак кима към мен. — Ще се отбия друг път. Благодаря за кафето.

— Uncinne problema — отвръщам аз, няма проблем, след това започвам да обяснявам. — Искам да кажа… — Той вече е тръгнал към автомобила си.

Даниъл остава прав. Давам му знак да седне до мен.

— Ти да не би да… сближаваш се с врага или как се казва? — шегувам се кротко и мисля за предупреждението за напускане.

Той ме поглежда измъчено.

— Мама… много й е трудно.

Кимам. Както и на Даниъл. Очевидно е, а и лицето му е прекалено бледо за възрастта.

— Ти как си? — питам го аз.

Той свива рамене.

— Трябваше да дойда по-рано. Канех се, но след това…

Изглежда ужасно, затова протягам ръка и галя неговата.

— Радвам се да те видя.

Представям си какво е у тях — тишината и мъката притиснала него, майка му и баща му. Семейство Гарднър не показват чувствата си като семейство Капуто. Сълзите се проливат тайно. Стоицизмът е част от семейното мото. Добре поне, че лелите ми плакаха и ридаха заедно с мен, когато научиха за смъртта на Алекс. Татко никога не скри сълзите си, когато мама почина, не ни каза да се стегнем.

Сменям темата.

— Кога ще се върнеш в колежа?

Той се мръщи.

— Скоро. Още няколко седмици. Бях на стаж в местна правна фирма, занимавах се с елементарни задачи, картотекиране, административни нещица.

— Звучи добре.

— Напуснах.

— Така ли?

— Просто… не се справях добре. — Той прочиства гърло. — Идва лято, радвам се, че мога да се помотая, това е истината. Миналият семестър беше много труден.

— Никой няма да си помисли нищо лошо за теб, ако си починеш известно време.

Той ме поглежда с благодарност.

— Благодаря. Просто имам нужда от малко време. Мама и татко не са съгласни, разбира се, но… — Той свива рамене. След това вади черен айпод от джоба си. — Донесох го за теб. Не знаех дали имаш музика.

— Нямам. Благодаря, Даниъл.

Даниъл свири на китара. Алекс се майтапеше с него, че не виждал слънцето, толкова време прекарвал в стаята си да се упражнява.

— Все местни парчета. Може и да не ти харесат много, но аз не мога без музика, така че… — Той свива отново рамене.

— Много си мил.

— А, не, аз… — Неочаквано ме поглежда гузно.

Свеждам поглед към гуменките.

— Майка ти ли те изпрати? — шепна.

Той не ми отговаря.

— Даниъл?

— Те май ще продават… — Гласът му е изтънял, неуверен.

— Не може да бъде.

Прозвучава по-остро, отколкото очаквах. Даниъл вдига стреснато поглед.

— Алекс обожаваше това място!

— Знам — потвърждава тъжно той.

— Майка ти изобщо не ме харесва.

— Не, тя просто…

— Стига, Даниъл.

Бях водила същия разговор с Алекс, много пъти.

— Мама те харесва — настояваше той, — просто не я бива в отношенията с жените. Нали е единствената жена в къщата; няма дъщери. Сигурно се притеснява, че ти не я харесваш.

Винаги млъквах, защото ми се искаше да е така. Само че не беше. Изобщо не беше така.

Пред нас са се изправили две дугласки ели, също като близнаци. Напомнят ми за господин и госпожа Гарднър, застанали на входната врата, сякаш са колони, които поддържат къщата. Госпожа Гарднър е в дълга пола, а господин Гарднър в костюм на Ралф Лорън. Така ги видях за пръв път. Образът им се е запечатил завинаги в паметта ми.

 

 

— За мен е удоволствие най-сетне да се запознаем, Франческа — започна госпожа Гарднър. — Александър ни е разказал много за теб.

— Заповядай — отвори вратата господин Гарднър.

— Палтата и чантите стоят тук — посочи госпожа Гарднър към антична стойка близо до входната врата.

Докато вървяхме към хола, Алекс стискаше ръката ми и едва тогава ме пусна. Даниъл се бе настанил на канапето, облечен в изгладена риза като на Алекс, грижливо вчесан. Стори ми се, че се старае да изглежда колкото е възможно по-незабележим, почти не продума, докато обсъждаме лятната жега и избирането на госпожа Гарднър в борда на местния Ротари клуб. Погледнах към Алекс и ми се прииска да седя в неговия скут и да гледам филм, а ръката му да ме прегръща през кръста.

— Франки? — викна ме Алекс.

— Какво?

Госпожа Гарднър премига срещу мен.

— С какво се занимават родителите ти? Искам да кажа баща ти… Алекс ни каза за… — Тя млъкна и погледна към господин Гарднър.

— Работи в сервиза на чичо — отвърнах. — „При Марио“.

Госпожа Гарднър погледна съпруга си.

— Иска да каже, че е механик. Знам сервиза — отвърна господин Гарднър. Усмихна се и аз отвърнах на усмивката му с благодарност.

— А, да, механик — продължи бавно госпожа Гарднър.

— Нещо за пиене? — предложи усмихнато господин Гарднър. — Джин и тоник?

Госпожа Гарднър кимна.

— Благодаря, мили.

— Вие, деца? — Той погледна към нас с Алекс.

— За нас кола — отвърна Алекс от името и на двамата.

— Алекс — изрече бавно госпожа Гарднър.

— Ако обичаш — добави той.

Разговорът се върна към училище и теми, които ми бяха по-приятни. Казах им, че работя в училищната библиотека през някои от обедните почивки, че любимата ми учителка е госпожа Гордън, която преподава история на изкуството. Госпожа Гарднър измърмори нещо неразбираемо, което изглежда единствено Алекс и господин Гарднър чуха.

— Държавното училище е добро — заяви убедено господин Гарднър.

— Не точно — чух я да шепне. Очевидно не беше съгласна със съпруга си.

Алекс ме стрелна смутено с поглед.

— Защо не разведем Франческа? — предложи госпожа Гарднър, без да оставя чашата с напитката си. — Вие, момчета, запалете барбекюто.

— Ами… — Алекс също се изправи, но аз му кимнах едва забележимо.

— Да, разбира се. Благодаря, госпожо Гарднър.

Пригладих полата на роклята и си взех чашата. Госпожа Гарднър ме поведе към двора и на излизане посочи кухнята, стаята за гости и банята. Дворът беше красив — добре поддържана поляна, по края с розови храсти и розмарин. Имаше маса и столове от ковано желязо, боядисани в бяло, сякаш бяхме в Париж или в къща някъде в Хамптънс, които бях виждала в телевизионните сериали. Госпожа Гарднър започна да ми разказва за розите, но аз не обърнах много внимание. Питах се дали роклята ми не е прекалено къса и дали не трябваше да си вържа косата.

— Алекс ми каза, че семейството ти е от Европа — заразпитва тя.

— Да. От Италия.

— Италия. — Тя изглежда се замисли, след това ми отправи изкуствена усмивка. — Напомняш ми на една жена, но тя беше французойка. От коя част на Италия?

— Сицилия.

— Аха.

В този момент ми се прииска да бях казала Калабрия. Калабрия звучеше доста по-ефектно от Сицилия. Някои италианци от вътрешността на страната наричаха нас, сицилианците, Terroni. Само мама беше от Калабрия, а от страната на татко, семейство Капуто от Сицилия, бяха задушили семейството на мама и влиянието им. Наблюдавах как погледът на госпожа Гарднър се плъзна към обувките ми, а след това нагоре, към тъмната ми коса. Отправи ми поредната изкуствена усмивка, от онези, които не докосваха очите й.

— Ние много се гордеем с Алекс — заяви тя.

Кимнах и усетих как капка от изпотената ми чаша цопва върху крака.

— Той е много умно момче.

— Да.

Госпожа Гарднър погледна краката си.

— Досега винаги е бил много разумен в… избора си.

Не отговорих.

Тя вдигна глава и ми се усмихна.

— Не е от децата, които създават проблеми. Истинска гордост за нас двамата с Маршъл. Обмисля нещата и взема правилното решение. Искаме да стане адвокат, също като баща си, или пък да постъпи в бизнес школа.

Не споменах, че той обмисля възможността да учи биология.

— За съжаление, това означава, че трябва да постъпи в колеж.

Кимнах. Двамата с Алекс бяхме говорили по този въпрос. Той нямаше желание да напуска щата Вашингтон. Искаше ми се да е така, защото ще му липсвам, но нещо ми подсказваше, че не може да се раздели с океана.

С крайчеца на окото си виждах Алекс и баща му край барбекюто. Баща му беше препасал раирана престилка. Даниъл също беше с тях, понесъл чиния, отрупана с пържоли.

Госпожа Гарднър се приведе към мен.

— Няма значение, Франческа. Наслаждавай се на младостта. Това е време за забавления, нали? Не е истинско, да знаеш, въпреки това е забавно.

Погледнах я, но тя вече се беше разсеяла, защото господин Гарднър я повика да му донесе щипките.

— Отивам да им помогна — заяви тя и тръгна по поляната. Останах да гледам след нея как бледоморавата й пола гали прасците.

Алекс ми беше помахал, усмивката му бе мила, погледът — загрижен. Насилих се да се усмихна, за да му вдъхна кураж, а той ми намигна, преди да се обърне отново към баща си.

 

 

— Даниъл? — Гласът на Бела, малко задъхан, долита откъм дърветата.

— Бела? Бела Капуто? — Даниъл скача от мястото си на мига.

Бузите на сестра ми са поруменели и тя е усмихната.

— Даниъл Гарднър.

Даниъл мига.

— Изглеждаш… различно.

Бела избухва в смях.

— Ходих да потичам. Е, малко.

— Не, искам да кажа, че си различна…

Все още е прав.

— Че вече не съм на шестнайсет ли?

— Косата… и…

— А, да, косата. Ти пък си все същият. — Тя подпира ръце на ханша и се опитва да успокои дишането си.

Даниъл поглежда колата й, след това посочва с брадичка бунгалото.

— И ти ли си отседнала тук?

Бела ме поглежда, след това се обръща отново към него.

— Да.

— Не знаех… — започва той.

— Тя няма да остане — намесвам се аз.

— Напротив — настоява тя.

— Няма напротив. Спи в колата си.

— Има само едно легло. Трябва да сложите още едно легло — настоява Бела пред Даниъл.

Ама това да не е хотел!

Даниъл ме поглежда, след това се обръща към Бела, после отново към мен.

— Няма нужда от друго легло — заявявам аз.

— Определено има нужда от още едно легло. И вана — смее се Бела. — Вини каза, че трябвало да има вана — уведомява ме тя, сякаш аз не знам.

— Вини е testa di pipa. — Срязвам я гневно. Тъпанар.

— Знам — свива тя рамене, — но е прав за ваната. Щеше да е страхотно.

Вдига поглед към върховете на дърветата.

— Ти защо си тук? — съскам аз.

Тя ме зяпва.

— Мислех, че си в Сиатъл, с баща си — признава Даниъл.

— И аз така мислех — обаждам се. — Приятна изненада, а?

— Да — потвърждава Даниъл, без да забележи сарказма ми. — Получих груповия имейл, когато замина за Рим, в музея до Испанските стълби — добавя бързо той.

— Така ли? Това беше преди няколко години. Джорджо…

— Чирико — довършва той. — Проверих го. Много ми харесват творбите му. Дори си купих литография — „Червената кула“.

Бела се усмихва широко.

— „Любовна песен“ ми е любимата.

— Да, „Любовна песен“, страхотна е. Харесваш ли Дали?

Преди няколко години Бела замина за Италия с братовчедка ни Джулия. Джулия работи в туристическа агенция и спечели екскурзия за двама от една авиокомпания. Не съм чела имейлите й — просто не обичам групови имейли, — а Бела винаги пише мързеливо и използва купища удивителни знаци.

— Обожавам Дали — отвръща тя. — Искам да отида в неговия музей.

— Той къде е?

— В Каталуния, Испания. Има специална екскурзия, можеш да провериш онлайн. Има три огромни… нещица като яйца по външната стена, а тя е розова и прилича на замък… — Тя прихва. — Трудно ми е да обясня.

— Струва ми се страхотно — кима Даниъл.

Тримата замълчаваме. Даниъл пристъпва тежко от крак на крак.

Бела прочиства гърло.

— Както и да е. Известно време няма да пътувам. Сега съм в отпуск. — Свежда поглед към краката. — Работя в старчески дом. Живеех там, известно време, но сега си имам апартамент. Малък, но пък си е само мой.

— Твой ли е? — любопитства Даниъл.

— А, не — смее се отново тя. — Преди живеех с други хора и сега съм доволна, че съм сама. Въпреки че котката на съседите е решила, че съм втората й мамичка. Решила е да ми изяде всичките консерви риба.

— Кой е там сега? — питам аз, след това се проклинам, задето съм проявила такова любопитство.

Бела грейва.

— Една приятелка ще бъде там, докато ме няма. Валентина. Тъкмо се е върнала от Сиера Леоне, където работеше като доброволка, така че и двете ни устройва. От работата ме пуснаха в дълъг отпуск. Имах предостатъчно дни. — Обръща се отново към Даниъл: — Обзалагам се, че не си и предполагал, че ще започна работа в старчески дом.

Не, иска ми се да отговоря вместо него.

Даниъл клати глава.

— Ти просто изчезна.

Де такъв късмет, мисля си аз и усещам, че съм жестока и несправедлива.

Усмивката на Бела се стопява бързо. Обръща се към мен, сякаш е прочела мислите ми.

— Не съм — шепне тя. — Както и да е — продължава и се обръща отново към Даниъл: — Ти защо си тук? Да не би да си дошъл да видиш как е Франки? — Сега вече гласът й звучи странно, малко префърцунено.

— Да — отвръща той.

Двамата се споглеждат, сякаш ме няма или съм дете, което обсъждат, и на мен ми се приисква да не съм по пижама, а в прилични дрехи.

— Мама и татко може да продадат бунгалото. — Този път гласът му прозвучава по-убедително, въпреки това интонацията му е сякаш задава въпрос.

— Така ли? — отвръща Бела и скръства ръце на гърдите си. — Ще продадат наследствено бунгало, собственост на семейството от поколения?

Лицето на Даниъл пламва.

— Земята е ценна.

— Че как иначе — подхвърля цинично Бела.

Зяпвам сестра си и забелязвам, че наблюдава Даниъл със студен, стъклен поглед.

— Не знаех, че и ти си тук — промърморва той.

— Не мога да повярвам, че родителите ти се опитват да изритат сестра ми.

Забелязвам, че Даниъл преглъща.

— Що за хора… — продължава Бела, но той я прекъсва.

— На мама й е много трудно.

— А на Франки не й ли е трудно? Човек би си казал, че майка ти ще бъде доволна — направо на седмото небе, — че може да предложи на Франки място, на което да остане и да помисли на спокойствие. За да се откъсне от всичко.

Не мога да откъсна поглед от Бела. От всичко и всички, освен от теб, иска ми се да кажа, но не мога да повярвам на онова, което става, и затова не успявам да промълвя и дума. Осъзнавам, че тя си е останала достойна представителка на рода Капуто. Винаги се е чувствала в свои води, когато трябва да защитава нещо и да плесне картите на масата.

Даниъл ме поглежда гузно.

— Знам… и се извинявам.

— Няма нищо — отвръщам. — Искам да кажа, мога да си тръгна…

Нямам сили да го кажа. Представям си гардероба е дрехите на Алекс, празното легло. Седалката на тоалетната е винаги спусната. Една-единствена чашка за еспресо. Усещам как стомахът ми се надига и вдигам неочаквано поглед към Бела.

Тя забелязва и се обръща към Даниъл:

— Франки няма да си тръгне. Остава тук. Върви да кажеш на родителите си.

Даниъл ме наблюдава, но аз отказвам да срещна погледа му.

— Франки…

Мама му стара. Гласът му звучи съвсем като на Алекс и на мен ми прималява.

Представям си четката за зъби на Алекс до моята. Кърпата му е на кукичката отзад на вратата. Списание за сърф е подхвърлено до канапето. Снимката в рамка от новогодишното парти, на която се смея толкова захласнато, че очите ми са затворени, а той е с лента за глава, на която блестят цифри, и устата му е толкова широко отворена, че дори се виждат кътниците му. Caro Dio^[1]. Усещам как се свличам към земята.

— Франки?

Алекс.

— Остави я. Аз ще й помогна — чувам гласа на Бела. Сега вече шепне, докато отпраща Даниъл.

— Извинявай — чувам гласа на Алекс. Не знам дали говори на Бела или на мен. — Много се извинявам.

— Шшш, шшш, шшш — гласът на Бела звучи като морето.