Катя Милей
Морето на спокойствието (49)

Глава 48

Настя

Извръщам се от огледалото и хващам Дрю да влиза в момичешката тоалетна в най-закътания ъгъл на катедрата по драма. Учителите имат съвет това междучасие, а и съм се уверила, че тази тоалетна почти винаги е празна. Затова ми е любимата.

— Приемам, че си сама — казва той, обръща се и заключва вратата. — Знаеш ли, че това е може би четвъртата тоалетна, в която те търся? Започнах да се притеснявам за безопасността си.

— Сериозно ли, Дрю? — прошепвам и думите ми едва се чуват, защото не ме интересува дали е заключил вратата и няма никой наоколо.

— Липсваш ми — отвръща той, сякаш това е валидно извинение.

— Ще го преживееш.

— И аз ти липсвам. Признай си, Настипентс.

Прав е. Липсва ми ужасно.

— Какво пък е това? Настипентс? Караш ме да звуча, сякаш съм се насрала в гащите.

Дрю поглежда надолу към дънките ми, сякаш обмисля тази възможност.

— Тук съм, за да те измъкна от социалния ад, в който се намираш.

— Тук си, за да ме помолиш за услуга, така че давай, защото не ми харесва да си говорим в тоалетната.

— Нуждая се от услугите ти на бодигард този петък.

— Не, не и отново не. И чакай малко. Задръж за секунда. Не.

— А ако кажа „моля те“?

— А ако аз кажа „не“? — той се опитва да ме изгледа с онзи поглед, но толкова отдавна сме преминали фазата с погледа, че е направо смешно. — Нямаш нужда от мен, за да преживееш една вечер. Просто кажи на всички, че имаш среща с мен по-късно. Ще се вържат.

— Никой няма да се върже след онова, което се случи между теб и Джош. Никой няма да повярва, че бих направил нещо подобно.

— Не съществува нещо, което не би направил.

— Това е единственото нещо, което не бих направил и всички го знаят. Единственият човек на света, когото не бих преебал, е Джош.

— Няма да говорим за това, така че престани да споменаваш името му и да се опитваш да го включиш в разговора.

— Той е част от разговора, независимо дали изричам името му, или не.

Дрю вдига ръце в знак на капитулация, когато го стрелвам с кръвнишки поглед. Няма да говоря за Джош.

— Хубаво. Нека само да кажа, че си мислех, че аз съм склонен на саморазрушителни действия, но вие двамата ме карате да изглеждам направо зрял в сравнение с вас.

— Той добре ли е?

— Всъщност съм убеден, че е обраното на добре, но съм сигурен и че ти го знаеше, когато ми зададе въпроса.

— Какво ти каза?

— А не. Няма да играя на тази игра. Ти си тази, която измисли правилата. Няма да говоря за Джош. — Той се настанява удобно на плота в тоалетната, сякаш сме в кухнята му у дома. — А сега да поговорим по належащата тема. Не се налага да си мислят, че съм с теб. Просто имам нужда да дойдеш и да ме държиш изкъсо. Ако не го направиш, ще започна да се разхождам из къщата и да питам всеки по пътя си дали я е виждал. А после вероятно ще кажа кофти неща за нея просто за да си намеря извинение да изрека името й или за да привлека вниманието й. — Сега Дрю не изрича името й, но не е тайна за кого говори. — Трябва да ме спасиш от мен самия. А междувременно и себе си от абсолютна скука и уединение. Така и двамата печелим.

За мен няма печеливш избор в случая. По-скоро бих заковала с телбод устните за езика си, отколкото да отида на купон довечера. Покатервам се на плота до него и въздъхвам дълбоко, изкарвайки целия въздух от дробовете си, и Дрю прави същото.

— Най-добре ще е просто да се върна към предишното си аз — казва той. — Преди бях страхотен, а тя ме превърна в неудачник.

— Ако наистина го искаш, направи го. Започни от тази вечер. Няма да имаш никакъв проблем да намериш момиче, готово да ти прави компания по пътя на бездушния разврат.

Дрю не отвръща, защото и двамата знаем, че веднъж вече е загубил, като е поел по този път и още не си е простил за това. Не знам дали има друго решение, но се опитвам да му предложа някакво.

— Няма ли някое друго момиче, което да поканиш? Наистина да поканиш? С което да се опиташ да имаш нормална връзка? Оплеска всичко с Тиърни, но можеш да се опиташ да се поучиш от случилото се и този път да го направиш както трябва. — Предложението е глупаво. Ако той ми кажеше да се поуча от грешките си с Джош и да използвам тези си знания с някой друг, щях да му откача ченето. Ала само с това разполагам в момента. — Например Теса Уолтър? — предлагам.

Дрю поклаща глава.

— Има нещо сбъркано в очите й.

— Мейси Сингълтън?

— Смее се прекалено гръмогласно.

— Одри Лейк?

Този път той ме поглежда кръвнишки, сякаш току-що съм му предложила да се среща с Антихриста.

— Тя използва думата предположно.

Ако Дрю Лейтън беше жена, това щеше да е нещото, което никога не би простил.

— Тогава защо не опиташ отново с Тиърни?

Тя е единствената, която той реално желае. Бих могла да изредя всички момичетата в училище и Дрю щеше да намери недостатък на всяка една от тях.

— Не мога да я помоля да ми прости. Ще изгубя уважението си към нея, ако го направи. Не го заслужавам.

И аз не го заслужавам. Не съм достатъчно лицемерна, за да споря по този въпрос.

— Не може ли просто да пропуснем? Няма нужда да ходиш. Ти дори не пиеш на тези купони. Защо искаш да се размотаваш с цял куп пияни задници, без да имаш причина?

Вярно е. Отне ми известно време да го забележа, но щом го направих, непрестанно го виждах. Дрю си взима питие веднага щом влезе и го разнася със себе си цяла вечер, така че всички предполагат, че пие, но не е така.

— Забелязала си, а? — почти е впечатлен. — Ти си първата.

— Предполагам, че има причина.

Очаквам да ми каже нещо от рода, че после трябва да шофира, но не това получавам като обяснение.

— Кара Матюс — отвръща, сякаш името обяснява всичко, но знае, че не е така и го изчаквам да ми каже останалото. — Дори не си спомням как съм го направил. Тиърни ме разкъса на парчета онзи ден, нареждаше ме с часове и беше права. Беше права по отношение на всичко, което каза за мен, като изключим твърдението, че не ме е грижа за нея. Но с всичко останало уцели право в десетката. Така се насвятках онази вечер, че не ме интересуваше коя ще изчукам на купона. Оплесках всичко с Тиърни, а дори не помня как съм го направил.

— И смяташ, че ако не си бил толкова пиян, е нямало да го сториш?

— Не — отвръща откровено Дрю. — Навярно щях. Но поне щях да си спомням. Ако решах да оплескам всичко, поне изборът ми щеше да е съзнателен.

Това ми звучи съвсем логично. Вероятно нямаше да се радва на болката, която сам си е причинил, но най-малкото би могъл да каже, че изборът е бил негов. Това не е единственото, което го гложди обаче. Съществува и друг въпрос. Минималната, почти незначителна възможност, според която може би е нямало да го направи. Може би ако не е бил толкова пиян, нещата щяха да се развият по различен начин и сега щеше да е с Тиърни вместо в момичешката тоалетна, измъчван от неосъществени възможности.

Той свива рамене примирено.

— Реших, че следващият път, в който пожелая да съсипя всичките си шансове за щастие, поне ще си спомням как съм го направил.

Това би улеснило самоомразата многократно.

* * *

Бих могла да кажа, че нямам идея защо се съгласих с това, но ще излъжа. И на мен Дрю ми липсва. А и ми писна от собствената ми компания. Предпочитам да пия разгазирана бира и да се размотавам с хора, които не ме харесват. Никой на този купон не би могъл да ме мрази повече, отколкото аз самата, така че ще си е подобрение.

Вече е претъпкано, когато пристигаме в къщата на Кевин Ленърд. Музиката гърми и се чудя колко дълго ще продължи така, преди съседите да извикат полиция. Надявам се да го направят, за да мога да си тръгна, защото вече съжалявам за решението си. Нямам нищо против всичките хора. Всъщност се справям по-добре с тълпи и бройки, но шумът ме изнервя. Нуждая се от спокойствие, за да чуя какво ще се случи.

Следвам Дрю през къщата. Пръстите ми са прекарани през гайките на колана му, за да не го изгубя. Той иска да съм залепена за него тази вечер, така че съм.

Пръв ни открива Деймиън Брукс. Не мога да го понасям, но поне ни е познат.

— Дрю! — Вече е пиян. Става очевидно още от първата дума. — Дявол да го вземе. Знаех, че я имаше пръв, но не мислех, че ще отидеш пак там след Бенет. Човече, определено имаш топки.

Той се засмива и отправя поздравления. Дрю също се смее. Аз дори не съм в стаята. О, момент. Там съм, но човек не би разбрал от начина, по който си говорят. Добре, че не ми пука.

После очите на Деймиън се разширяват, сякаш току-що е открил съществуването на атома или концепцията за самозадоволяването.

— Да не би двамата да сте си я делили през цялото време?

Може би все пак ми пука. Поне малко. Защото вече не слушам. Сграбчвам ръката на Дрю и започвам да го дърпам настрани. Мисля, че и на него му дойде в повече, защото не ми се противопоставя.

И тогава се появява Тиърни. Снайперистът, срещу който съм използвана за човешки щит. Аз всъщност наистина я харесвам и ми се щѐ да не бях човекът, който има за задача да държи Дрю далеч от нея. Не я виня, че иска да го мрази, но това не значи, че е така. Внезапно ми се приисква да вземат да се стегнат най-накрая, но лицемерието ми ме зашлевява през лицето, преди да успея да се замисля по-сериозно над въпроса.

Стигаме до кухнята в задната част на къщата, където Кевин Ленърд разлива бира от един кег, заобиколен от цяла тълпа хора. Всички започват да скандират името на Дрю, сякаш той е техният бог и предполагам, че ако бях момче, на което не му върви с момичетата, и аз щях да го боготворя. За нула време се уреждаме с чаши, пълни с топла бира и започваме да си проправяме път навън от кухнята.

След около час и четири и половина кофти бири по-късно се подпирам на една стена, докато Дрю си говори с едно момиче с много къса, ярко блещукаща блузка, която въобще не се притеснява да флиртува безсрамно с него пред мен. Верен на себе си, той продължава да разнася същата полупълна чаша с бира, която има, откакто сме тук. Не съм тотално нафиркана, но съм уморена и искам да си ходя. Достатъчно съм подпийнала, за да не ме бомбардира мозъкът ми с разобличителни назидания каква идиотка съм. Вместо това ми нашепва, че не е чак толкова лоша идея да звънна на Джош. Едно пиянско обаждане до идеалното, невероятно и възхитително момче, с което се подиграх, може и да е достатъчно, за да спечеля златен медал по егоизъм. Не успявам да размисля напълно над тази мисъл обаче, защото дългът ме зове.

Тиърни се насочва към нас и момичето с блещукащата блузка си тръгва. Така е с Тиърни. Никой не се ебава с нея и ми се иска да я прегърна и да й кажа, че според мен е суууупер яка и може би съм малко по-пияна, отколкото си мислех. Днес не ядох нищо, което вероятно е главната причина. Новобранска грешка.

Пристъпвам напред, за да оставя полупразната си бира върху една наистина грозна масичка (вече ги забелязвам тези неща). Няма нужда да пия повече. Щом отдалеча Дрю от Тиърни, ще съм изпълнила задълженията си и ще мога да го накарам да ме прибере у дома.

Когато се обръщам, Дрю го няма. Както и Тиърни.

Започвам да си пробивам път през множеството от хора, в търсене на някой от двамата. Предполагам, че намеря ли единия, той ще ме отведе до другия, но не е като да мога да обикалям наоколо, крещейки имената им и да разпитвам дали някой ги е виждал. Придържам се към стената, далеч от епицентъра на хаоса, когато Кевин Ленърд ме открива.

— Харесва ли ти купонът?

Ъ-ъ? Да не би да очаква отговор? Отвръщам с глупавото повдигане на палци и се опитвам да продължа да вървя. Дрю Лейтън определено ми е длъжник заради това. Започвам мислено да съставям списък какво искам. Има само едно нещо в него за момента, но мисля, че е извън контрола му.

— Искаш ли да правим секс? — пита ме Кевин.

Това не е нещото от списъка ми. Опитвам се да го заобиколя, наред с огромното му его. Той очевидно е натряскан, а аз започвам да изтрезнявам все повече с всяка изминала минута. Наистина искам да се прибера у дома и да сритам задника на Дрю. Не съм сигурна кое от тези неща искам повече в момента, а и Кевин Ленърд продължава да говори.

— Може да отидем в моята стая. Блокирал съм достъпа до горния етаж. Никой няма да разбере.

Аз ще знам, магаре такова. И ще прекарам остатъка от живота си, в опити да го блокирам от паметта си.

— Хайде де, бебчо.

Предполагам, че това отговаря на въпроса ми. Реалните момчета наистина наричат момичетата бебчо. Жалко, че не ми е до смях и нямам време да го удуша.

— Моля те.

Да не би да си мисли, че търся любезности пък сега? Е, след като каза „моля те“, може и да размисля над предишната си как ли пък не позиция по въпроса дали да те чукам. Просто чаках да се прояви доброто ти възпитание. Поклащам глава, колкото мога по-категорично и продължавам да се движа. Милостиво, той се отказва и не тръгва след мен.

Даде ми идея обаче, защото, ако не успея да намеря Дрю в следващите десет минути, нямам намерение да чакам още някой да ми предложи секс. Ще намеря друг начин да се прибера у дома.

Следващите десет минути са също толкова безплодни, колкото и предишните. Отпускам си даже още десет, ей така, за спорта, преди най-накрая да се призная за победена. Обикалям долния етаж и поне няколко души са тръгнали да си ходят, така че вече не е чак толкова претъпкано, но музиката продължава да се татуира върху тъпанчетата ми и да се врязва в мозъка ми. Пускам съобщение на Дрю, за да го питам къде е, но не получавам отговор. Изпращам му още едно, за да му кажа, че смятам да се промъкна на горния етаж и да опитам да си намеря превоз. Пак не получавам отговор.

Изчаквам няколко минути в подножието на стълбите и когато Кара Матюс започва предизвикателство на бира бонг в кухнята, се възползвам от суматохата, за да се шмугна под импровизираната барикада на Кевин и да се промъкна на горния етаж, за да мога да използвам телефона си.

Може и малко да съм подпийнала в момента, но дори с няколко бири в себе си, не забравям да си пазя гърба. Никой не ме проследява, свивам надолу по коридора вляво и се вмъквам в една от спалните. Придържам се до стената, докато не напипвам ключа за осветлението. Стаята е празна. Музиката продължава да гърми и мога да различа приглушеното скандиране на името на Кара. Изваждам телефона си, наясно, че има само двама души, на които мога да се обадя. Искам да звънна на Джош, но не съм сигурна дали още ми е позволено. Другият вариант е Клей, на когото ще трябва да пиша съобщение, но това можех да го направя и от долния етаж. Качих се тук горе поради една-единствена причина и тя е, защото исках да се обадя на Джош.

Набирам номера и чакам, но не получавам отговор. Не отива директно на гласова поща. Просто си звъни. Когато записът най-накрая се включва, затварям. Прекалено е жалко дори да помисля да му оставя съобщение. Отварям клавиатурата, за да изпратя съобщение на Клей и да проверя дали той ще може да ме вземе, но преди да успея да довърша първата дума, вратата се отваря.

И Кевин Ленърд е там.

— Знаех си, че ще си промениш мнението — заваля той и се чудя колко ли усилия му е коствало да изрече думите.

Каня се да поклатя отново глава, но той се озовава точно пред мен. И аз не побягвам, не казвам „не“, нито го отблъсквам. Защото, честно казано, просто не ми пука. Ако искам да бъда съсипана, това е шансът ми. Джош го няма, подобно на всичко останало, което ми беше отнето и което после сама захвърлих. За мен вече не съществува Джош Бенет. Не съществува нищо.

Това е единственият момент, който имам, за да помисля, преди езикът му да се озове в устата ми. Той има вкус на пиклива бира, както и аз вероятно, и всичко в ситуацията е отвратително, но си го заслужавам. Кевин сграбчва гърдите ми през роклята с една ръка и прокарва другата нагоре по бедрото ми. Ръцете ми са отпуснати от двете ми страни, затварям очи и просто му позволявам да го направи. Той започва да дърпа бельото ми надолу и после спира, за да се отърве от роклята ми. Вдига я отчасти нагоре и усещам студения въздух от вътрешната страна на бедрата и върху стомаха си, който ми напомня, че аз също трябва да бъда използвана и захвърлена.

Тогава ръката му се озовава между краката ми и аз се задавям в устата му, когато усещам пръстите му. И може би най-накрая ми писва и отказвам да избера тази болка.

Откъсвам се от устата и ръката му, и издърпвам роклята си надолу. Ако съществува такова нещо като абсолютно дъно, то аз съм там в момента. Мога да се самозалъгвам. Мога да лъжа и Джош. Но си остава точно това. Лъжа. Не съсипах нито една част от себе си, когато спах с него, макар да съсипах всичко след това. Знаех, че не е истина, когато го казах, знам го и сега. Не съжалявам за нито една минута, прекарана с Джош. Съжалявам за всяка секунда след това. Съжалявам, че изтръгнах сърцето му. Съжалявам, че изпратих и двама ни право в ада.

Ако позволя на Кевин Ленърд да направи това, ако позволя на себе си да го сторя, то тази случка, тук и сега, ще бъде онова, което ще разруши последното хубаво нещо у мен. Това ще е нещото, което не бих могла да простя. Никога няма да се възстановя, защото няма да е останало абсолютно нищо в мен, което да е достойно за обич. И за пръв път в моя безсмислен, скапан живот, не мога да го направя. Или по-важното, може би няма да го направя.

Притискам ръка към гърдите му. Не със сила, просто решително. Поклащам глава към него. Не. Опитвам се да изглеждам извинително. Чувствам се виновна. Очаква ли се от мен да се чувствам зле в тази ситуация? Не съм особено наясно с правилата. Дърпам роклята си колкото мога по-надолу, но сякаш не е достатъчно.

— Мамка му, Настя?

Отново поклащам глава. Изговарям с устни не мога, защото искам да се уверя, че той ме разбира. Разбира ме, но не го интересува.

— Наистина ли ще ме оставиш надървен тук горе, на собственото ми парти?

Дори нямам възможност да се наведа и да издърпам бельото си нагоре, преди той да ме сграбчи и да ме целуне отново. Нямам нужда от покана. Стоварвам крак върху неговия и се спускам към вратата, обаче ръцете ми треперят и е заключено, и не мога да накарам пръстите си да се движат достатъчно бързо. Успявам да щракна ключалката, но не ми остава време да завъртя бравата. Трябваше да го нападна с повече сила, но не мислех, че има нужда. Просто исках да му покажа, че няма да се получи и да си издействам достатъчно голям прозорец от време, през който да се добера до вратата и да изляза. Но не е достатъчно. Дланта му се сключва около ръката ми, обръща ме с лице към него и аз сграбчвам кутрето му и го извивам назад. Не съм в позиция да го поваля, затова просто искам да се измъкна. Това е всичко. Чувам как пръстът му изпуква и другата му ръка моментално замахва и ме удря. Реакцията му е типичен рефлекс, затова не съм сигурна дали въобще осъзнава какво е направил. Усещам цялата сила на юмрука му в бузата си и губя равновесие, при което ударът ме завърта и запраща с лице напред в ръба на нощното шкафче до леглото. Мога да усетя кръвта да се стича от ъгълчето на окото ми и я избърсвам. От същата позиция се извъртам и се опитвам да си спечеля някоя секунда, като го изритам, но той ме хваща за глезена и ме завлича далеч от вратата. Бельото ми се е свлякло до коленете, паниката предизвиква горчилка в гърлото ми и усещам как спирам да дишам.

Изпадам в ужас, сякаш това е кошмар, а Кевин се смее, като че ли е игра.

— Хайде де. Дойде тук и ме накара да си мисля, че ще ме чукаш. Можеш поне да ми духаш.

Дори не звучи ядосан. Сякаш се опитва да ме убеди в гледната си точка.

И да съм имала някакви резерви дали да се бия нечестно, то те изчезнаха. Неприятната част е, че никога не съм умеела да се защитавам добре, когато съм на земята, а и в момента нищо не е толкова лесно, както когато се упражнявах в контролирана среда. Нищичко. Плюс това бирата не помага особено, без значение колко трезвена се чувствам внезапно.

Куботанът не е в мен. Остана в чантата ми под седалката в колата на Дрю, точно до флакона с лютив спрей, защото нямаше къде да го закача на роклята си. Прецених, че така или иначе ще съм залепена за Дрю цялата вечер, затова не мислех, че ще ми трябва. Може би думите не мислех са ключови в случая.

Работата е там, че не желая да използвам нито едно от тези неща върху Кевин Ленърд. Просто искам да се измъкна оттук. Чувствам се така, сякаш съм активирала поредица от експлозии и сега се опитвам да ги надбягам.

Не ме изненадва, че се наложи да се вкарам в подобна глупава ситуация, за да реша най-накрая да не изпепеля до основи малкото, което е останало от живота ми. Аз съм шибана идиотка. Може би просто кармата ми се опитва да ми даде онова, което казах, че искам, но реално не желаех. Да причиня собственото си унищожение веднъж завинаги.

Усещам парене върху бузата си там, където ме удари и кръвта от раната се стича в окото ми. Опитвам се да се съсредоточа, защото се страхувам, че всеки момент ще напусна тази стая и ще се озова обратно сред дърветата, с мръсотия и кръв в устата си. А тогава ще загубя напълно контрол. Ще спра да се боря. Керин Ленърд ще може да прави каквото си поиска и ще му позволя, защото дори няма да съм тук вече.

Почти невъзможно е да се съсредоточа, когато мозъкът ми е раздвоен между усилията да остана в съзнание в тази стая и да се опитвам да се преборя с него. Той е върху мен, приковал ръцете и краката ми към пода и отново притиска устата си в моята. Всеки един от крайниците ми е обездвижен. Дори не мога да се отместя. Накланям се към него, за да си осигуря достатъчно място да изтегля глава назад и да го ударя с нея, защото това е единствената опция, с която разполагам всъщност. Целя се в извивката на носа му, но позицията ми е лоша и вместо това челото ми се удря в неговото. Груба грешка, но Кевин е толкова пиян, че се оказва достатъчно. Главата ми пулсира от сблъсъка, а потното му тяло пада отгоре ми, смачквайки ме с тежестта на всяко неправилно решение, което съм направила през последните три години.

— Пич! Забрави!

От едната страна на устата му се стича слюнка.

Желанието за насилие го е напуснало и мисля, че най-накрая осъзнава, в пиянския си ступор, какво се случва, защото ме поглежда така, сякаш чак сега забелязва, че се намирам с него на пода в стаята и от главата ми тече кръв. Той се отдръпва назад и дори не ми се отдава възможност да извърна тяло и да се освободя, когато вратата рязко се отваря и от пода, изпод тялото на Кевин Ленърд, се взирам в лицето на Дрю Лейтън.

— Мамка му, Лейтън? — процежда Кевин.

В думите му има по-скоро неудобство, отколкото злъч, но не го извинявам повече, отколкото себе си. Той още се опитва да се надигне от мен и аз се възползвам от отклоненото му внимание, за да извия хълбок и да се измъкна.

В продължение на минута, или може би само секунда, Дрю е застинал. Има толкова много емоции върху лицето му, че не мога да различа всичките в този момент. Объркване, отвращение, гняв, вина, страх, ужас. Чудя се колко ли зле изглежда лицето ми, за да придобие неговото подобен вид.

Кевин едва се е изправил, а аз замаяно се повдигам на крака, като главата ми продължава да се рее от сблъсъка с неговата. Преди дори мозъкът ми да регистрира какво се случва, юмрукът на Дрю се стоварва върху лицето на Кевин и той отново е на земята. Поглеждам към Дрю и той трепери. Има нещо наистина грешно в гледката на Дрю Лейтън, докато удря някой друг. Очаква се той да е винаги лъчезарен, безцеремонен и лишен от всякакви грижи. В него няма дори искрица насилие. Иска ми се да не го беше правил. Иска ми се да не беше видял това, защото, колкото и откачено да звучи, имам чувството, че току-що загуби невинността си.

Той стои пред мен с кървящи кокалчета и поглед, изпълнен с такова отчаяние, че усещам, че трябва да го успокоя. Но не мога. Сега, когато всичко свърши, адреналинът ми започна да спада и искам да се махна оттук, защото воня на Кевин Ленърд и започвам да треперя.

Облягам се на стената, за да възвърна равновесие. Дрю изругава под нос, издърпва ръкава над китката си и се опитва да избърше кръвта от окото ми.

— Можеш ли да вървиш? — прошепва.

Погледът ми му отвръща, че мога и въпросът не ми харесва. Не казвам нищо. Обръщаме се към вратата и осъзнавам, че бикините ми все още висят на глезените ми. Спирам и просто си стоя там, гледайки надолу към тях. Дрю се обръща, за да види защо съм се спряла, очите му проследяват моите до краката ми и всичките му мускули се напрягат, когато вижда защо не го следвам. Той сподавя нова ругатня, а аз се навеждам, за да ги вдигна, защото не мога да го погледна в лицето в момента.

— Стой зад мен, става ли?

Думите му са напрегнати и звучи така, сякаш изпитва болка. Стиска ръката ми толкова силно, та чак ми се струва, че може да я строши и ме издърпва зад себе си, за да ме скрие от поглед. Забелязвам Тиърни Лоуъл да ни наблюдава в коридора, преди да се извърна. Издърпвам косата пред лицето си и се облягам на гърба на Дрю, сякаш съм зашеметена, колкото да успеем да се промъкнем покрай останалите и да излезем през вратата. А може би наистина съм зашеметена.

Лицето ми кърви и е подуто, но дори не ми пука. За пръв път от цяла вечност правя избора да не оплескам живота си, а даже не мога да се харесам заради това, защото закъснях с решението си с най-малко пет минути.

Поне никой не може да ми каже, че е случайно.

* * *

— Добре ли си?

Дрю изчаква да се качим в колата и да потеглим, преди да ме попита. Години наред съм мразила този въпрос.

— Добре съм — отвръщам. — Ръката ти.

Очите ми се спускат към разранените кокалчета, които са напрегнати дори още повече, заради желязната му хватка върху волана.

— Пет пари не давам за ръката си — озъбва ми се той и аз инстинктивно се отдръпвам, защото никога не съм го чувала да повишава тон. — Съжалявам. Извинявай.

Дрю отбива в паркинга на един супермаркет и паркира колата. Цялата ситуация е страшно преебана и той го повтаря поне три или четири пъти.

— Какво се случи?

Звучи така, сякаш не му се иска особено да разбере отговора.

— Просто глупава ситуация, която излезе извън контрол.

— Мислиш ли?

Тонът му е рязък.

— Ядосан ли си ми? — питам.

— Не, ядосан съм на себе си.

— Защо.

— Защото аз съм виновен, че въобще беше в онази стая. Накрая си направих труда да си погледна телефона и видях съобщенията ти. Мислех, че ще те открия там да стоиш и да ме чакаш, а не на пода с Кевин Ленърд отгоре ти.

Дрю си поема дъх и го изпуска, докато се взира в осветеното Р върху табелата на магазина, което присвятква.

— Джош ще ме убие.

— На Джош ще му е все тая.

— Знаеш, че не е вярно, така че не го казвай. Нямам сили да споря с теб за това тази вечер.

В гласа му се усеща толкова голям товар, че го чувствам как физически ме притиска.

— Ако знаеше какво направих на Джош, и ти щеше да ме мразиш. Ще му е все тая и не го виня.

— Права си. Не знам какво си сторила на Джош. Нямам никаква идея какво се е случило, защото нито един от двама ви не иска да ми каже. Знам обаче, че каквото и да е било, то няма да го спре да го е грижа, че някой те е наранил.

Свалям сенника и преглеждам в огледалото драскотините върху лицето си и раната на окото. Наистина не е чак толкова зле, но бузата и челото ми вече започват да се подуват и знам, че утре ще изглежда много по-зле.

— Панталоните му си бяха на мястото.

Сега Дрю прокарва пръсти върху логото на волана.

Кимам, макар той да не гледа към мен.

— Тогава той не…

— Не — отвръщам.

Не искам да говоря повече за Кевин Ленърд.

— Някой друг видя ли? — питам.

— Не мисля. Само Тиърни, но тя търсеше нас двамата, така че… — той спира насред изречението. — Не мисля, че някой друг обърна внимание.

Стоим там и се преструваме, че сме запленени от проблясващата табела на лотарията.

— Не трябваше да те оставям.

— Какво стана с теб и Тиърни? — питам, без да обръщам внимание на неизказаното извинение.

— Не знам — поклаща глава и завърта ключа в стартера. — Трябва да сложим лед на лицето ти.

Дрю не ми казва къде отиваме. Не ме пита къде искам да отида. Отвежда ме там, където имам нужда да бъда и може би където и той има нужда да бъде. Закарва ме до дома на Джош.

Гаражът е затворен, когато пристигаме, но и двамата имаме ключове за къщата. Той завърта своя в ключалката и ми отваря вратата. Влизам вътре и Дрю ме следва. Когато пристъпваме в тъмнината на фоайето, ни отнема минута да осъзнаем какво чуваме. И тогава си пожелавам над хиляда монети да нямахме този ключ.