Катя Милей
Морето на спокойствието (23)

Глава 22

Настя

Изумява ме как хората се страхуват от това, което може да се случи в тъмното, но изобщо не се замислят за безопасността си през деня; сякаш слънцето им гарантира някаква безгранична защита от злото на света. Не е така. Всичко, което прави, е да ти прошепва, да те унася с топлината си, преди да натисне лицето ти в калта. Дневната светлина няма да те предпази от нищо. Лошите неща се случват постоянно; те не чакат да мине вечерята.

* * *

Никога не съм ходила в къщата на Джош през деня. Изглежда различна на дневна светлина. Нямаше да съм тук сега, ако акумулаторът на колата ми не беше паднал днес, когато си тръгвах от училище. Живея достатъчно близо до училище, за да се прибера пеша, но не вървя никъде през деня. Със сутрините мога да се справя, но има периоди от време през следобеда, в които мразя да бъда навън. Дори нощното време не ме притеснява толкова. Тъмнината не ме плаши така, както го прави денят. Следобедното слънце има начин да ме преследва и да извиква спомените обратно. Джош винаги ми предлага да ме откара обратно вкъщи от неговата къща. Мисли си, че трябва да се притеснявам да тичам сама нощем и наистина е така. Не съм достатъчно глупава да вярвам, че съм в безопасност навън, където и да е, по което и да е време на деня. Просто съм по-нервна през деня.

Затова съм тук, на дивана на Джош Бенет, в 15:15 следобед, гледаща Военна болница. Джош прекарва последната рекламна пауза, спокойно обяснявайки ми историите на поне последното десетилетие от сериала за три и половина минути, докато аз хапвам Туизлърс^[1], колкото мога. Щом рекламите свършват, той рязко спира и заявява, че ще ми разкаже останалото на следващите реклами. Не мисля, че прекарвам много време, гледайки телевизора. През повечето време наблюдавам Джош и се опитвам да разбера кой, по дяволите, е той. Развивам теория, че вероятно в действителност има близнак, защото от ден на ден съм все по-убедена, че не е същият човек. Харесвам филма на Крисчън Бейл, където двама братя близнаци споделят един живот и никога не знаеш кой ще се появи. Така се чувствам с него.

Смачквам празната обвивка от бонбоните и отивам в кухнята.

— Къде е кошчето ти? — колкото и време да прекарвам в тази къща, никога не съм влизала вътре. Почти живеем в гаража.

— Под мивката — казва той, без да откъсва поглед от телевизора. — Храниш ли се с нещо различно от захар?

Прехвърлям на ум какво съм яла днес: два протеинови десерта, две пакетчета M&Ms с фъстъци (но от малките пакетчета, така че все едно съм изяла само едно), заедно с наскоро погълнатите Туизлърс.

— Понякога — отговарям аз.

В действителност не бих се занимавала с протеиновите десерти, ако не са ми необходими след тренировките. Когато живеех с родителите си, сядахме да се храним с истинска храна, както вечеряме у Дрю в неделите. Марго не готви, а освен това винаги трябва да се храним рано, за да може да отиде на работа, а аз обикновено не съм в настроение. Може би когато стана на осемдесет, ще ми харесва да вечерям в четири часа следобед, но сега не е така.

Връщам се обратно, сядам до него и изглеждаме останалата част от сериала. До четири часа знам повече, отколкото ми се иска за семействата Куартърмейн и Спенсър. Не трябва да му се присмивам. Докато се възстановявах през всичките месеци, изгледах своя дял от лоши сапунки. И лоши телевизионни игри. И скапани токшоута. Бях истински експерт в дневната телевизия. Просто не бях гледала Военна болница. След днес, знаех достатъчно, за да мога да се преструвам, че съм го гледала.

След като свършва, се качваме в пикапа на Джош, за да ме закара да купя нов акумулатор. Трябва да спрем обратно до училището, защото знам годината и марката на колата си, но познанията ми свършват до там. Очевидно това не е достатъчна информация, за да се разбере какъв акумулатор ми трябва, затова трябва да се отклоним до училище. Джош оглежда колата ми, записва нещо, взема ключовете ми и отваря капака. Аз все още държа раницата си, пълна с учебници, затова скачам и я мятам в колата си, за да не се налага да я нося със себе си. Веднага щом го правя, ми се иска да не съм толкова мързелива, защото виждам Тиърни Лоуъл да върви към нас на паркинга. Тя не е единствената. Има доста ученици, които излизат от сградата, и осъзнавам, че минава четири часа и повечето тренировки и срещи на клубовете свършват. Забелязвам само нея, защото по някаква причина тя ме мрази. Добре де, повечето от момичетата не ме харесват и съм лесна мишена заради дрехите ми. Разбирам това. Но тя ме гледа така, сякаш ме е хванала да храня с шоколад кучето й. Обикновено това е без значение, защото е лесно да не й обръщам внимание и мога да я избягвам без много усилие. Обаче точно сега слизам от пикапа на Джош Бенет, а той стои до колата ми и само след минута ще си тръгнем заедно в акт на ексхибиционизъм, който не съм планирала.

Двамата се връщаме в колата му незабавно, споделяйки неизразената нужда да се разкараме възможно най-бързо. Щом потегляме, поглеждам през прозореца, оглеждайки колите около нас. Прозорците на Джош са затъмнени, но не мисля да рискувам. Когато се чувствам достатъчно спокойна, че не ни наблюдават, задавам въпроса, който сдържам, откакто напуснахме къщата.

— Гледаш Военна болница? — не се нуждая от потвърждение.

Знам със сигурност, че го гледа. Той не поглежда към мен, но виждам как устните му се извиват нагоре в полуусмивката, която има, когато е засрамен от нещо, което всъщност е истинска усмивка, която се опитва да скрие.

— Да — казва той. Добре, отговори на въпроса ми, но това, което наистина искам да знам, е защо или как, или нещо, което ще ми го обясни, защото… стига де. Но ако има нещо по-изненадващо за мен от новопридобитото знание, че той е тайно пристрастен към сапунките, е фактът, че продължава да говори и ми предлага обяснение; такова, за което не ми се налага да питам. — Майка ми го гледаше. Ревностно. Никога не пропускаше епизод. Двамата с баща ми й се присмивахме през цялото време. Когато почина, не спрях да си мисля, че може да се върне, и когато го направи, исках да мога да й разкажа всичко, което се е случило, и така нямаше да е пропуснала нищо. Затова го гледах. Всеки ден. След известно време осъзнах, че тя няма да се върне, но тогава вече бях зарибен. Никога не спрях. — Джош свива рамене, сякаш приема този факт; само че не съм сигурна кой — че майка му няма да се върне или че гледа сериала. Може би той също не е сигурен.

— На колко години беше?

— Бях на осем. Предполагам, че съм бил достатъчно голям, за да го разбера. Просто не исках наистина… Не знам… Баща ми се опита да ми го обясни, но в действителност няма как да обясниш на някой, че човекът, които е виждал всеки ден през живота си, просто вече го няма. Някой просто е натиснал бутона за изтриване и нея я няма. Трудно ми беше да осъзная, че една вечер мога да се прибера вкъщи и човекът, който се смееше и ме прегръщаше същата сутрин, вече не съществува. Не вярвах, че е възможно. Не исках да повярвам, че е възможно… така че, да, Военна болница.

Не откъсвам поглед от него дори за миг, докато разказва историята си. Това е първото истинско нещо, което ми е казвал. Кара ме да се срамувам, защото аз никога не съм му споделяла нищо истинско. Дори и името си.

Той се обръща и ме поглежда за миг с онова почти извиняващо се изражение на лицето си. Може би примирение? След това отново връща вниманието си към пътя и спираме на паркинга на мола след минута. Сега имам една от тайните на Джош Бенет. Той ми я даде. Щѐ ми се да мога да му я върна обратно.