Катя Милей
Морето на спокойствието (2)

Глава 1

Настя

Умирането наистина не е толкова лошо, след като го направиш веднъж.

А аз го направих.

Вече не ме е страх от смъртта.

Страхувам се от всичко останало.

* * *

Август във Флорида означава три неща: горещина, задушаваща влажност и училище. Училище. Не съм била на училище от две години. Не и ако не броиш седенето на масата в кухнята, докато майка ти те обучава вкъщи, а аз не го броя. Петък е. Новата ми учебна година започва в понеделник, но аз още не съм се записала. Ако не отида днес, няма да имам програма в понеделник сутринта и ще трябва да изчакам в канцеларията, за да я получа. Мисля, че предпочитам да пропусна тъпата филмова сцена от 80-те, в която влизам закъсняла на първия ден и всички трябва да спрат да правят това, което правят, за да се взират в мен, защото, макар това да не е най-лошото нещо, което някога ще ми се случи, все пак ще е гадно.

Леля ми отбива на паркинга на Обществената гимназия „Мил Крийк“, влачейки ме със себе си. Това е обикновена гимназия. С изключение на отвратителния цвят по стените, както и името на табелата, то е точно копие на последното, което посещавах. Марго — тя ме накара да се откажа от частта с лелята, защото я кара да се чувства стара — спира радиото, което бе надула през целия път дотук. За щастие, беше кратко пътуване, защото силните звуци ме изнервят. Не самият звук ме притеснява, а просто фактът, че е силен. Силните звуци правят невъзможно да чуеш тихите, а тихите звуци са тези, от които трябва да се страхуваш. Сега мога да го понеса, защото сме в кола, а аз обикновено се чувствам в безопасност в коли. Навън е друга история. Никога не се чувствам в безопасност навън.

— Майка ти очаква телефонно обаждане, когато приключим тук — казва ми Марго.

Майка ми очаква много от нещата, които никога няма да получи. В общи линии едно телефонно обаждане не е кой знае какво, но това не означава, че ще го получи.

— Може поне да й напишеш съобщение. Три думи. Записах се. Всичко е наред. Ако се чувстваш наистина щедра, дори може да й пратиш едно от онези малки усмихнати личица накрая.

Поглеждам настрани към нея от седалката на пътника. Марго е сестра на майка ми и е с десетина години по-малка. Тя е нейна противоположност в почти всяко едно отношение. Дори не прилича на нея, което означава, че не прилича и на мен, защото аз съм точно копие на майка си. Марго притежава тъмноруса коса, сини очи и вечен тен, който поддържа лесно, тъй като работи през нощта и подремва край басейна през деня, въпреки че е медицинска сестра и би трябвало да знае по-добре, че не бива. Аз имам бледа, бяла кожа, тъмнокафяви очи и дълга, къдрава черна коса. Тя изглежда сякаш е част от рекламата за слънцезащитни продукти. Аз имам вид на излязла от ковчег. Хората трябва да са много глупави, за да решат, че сме роднини дори ако това е едно от малкото неща за мен, които са верни.

Марго все още носи самонадеяна усмивка на лицето си, знаейки, че дори и да не успее да ме убеди да успокоя майка си, тогава поне ще ми насади малко вина. Невъзможно е да не харесваш Марго дори когато наистина, ама наистина, се опитваш, което ме кара малко да я мразя, защото никога няма да се превърна в такъв човек. Тя ме прибра, не защото няма къде другаде да отида, а понеже няма друго място, на което да понеса да остана. За неин късмет, реално й се налага да ме вижда само мимоходом, защото, когато училището започне, рядко ще сме си вкъщи по едно и също време. И така да е, не ми се вярва приютяването на мрачна, огорчена тийнейджърка с повече проблеми от изданията на Нешънъл Джиографик, да е основна цел в живота на една необвързана жена в началото на тридесетте. Аз не бих го направила, но пък и аз не съм много добър човек. Може би затова избягах като луда от хората, които ме обичат най-много. Ако можех да съм сама, щях да го направя. С благодарност. Предпочитам да съм сама, отколкото да се преструвам, че съм добре. Но те няма да ми дадат тази възможност. Така ще се установя с някой, който поне не ме обича толкова много. Благодарна съм на Марго. Не че ще й го кажа. Не че ще й кажа нещо. Няма.

Когато влизам, в главния офис на училището е масова суматоха. Телефони звънят, копирни машини тракат, гласове се чуват отвсякъде. Има три опашки, водещи до предното гише. Не знам на коя от тях да застана, така че избирам тази, която е най-близо до вратата и се надявам на най-доброто. Марго пристига зад мен и веднага ме дръпва от другата страна, покрай всички опашки, до рецепционистката. Има късмет, че я видях да идва, или секундата, в която ръката й докоснеше моята, щеше да се озове по лице на земята с коляното ми, опряно в гърба й.

— Имаме среща с г-н Армър, директора — казва тя авторитетно.

Марго, отговорният възрастен, днес играе ролята на майка ми. Обикновено не виждам тази нейна страна. Предпочита ролята на готината леля. Няма собствени деца, така че това е малко извън зоната й на комфорт. Дори не знаех, че имаме среща, но сега виждам смисъл в това. Рецепционистката, неприятно изглеждаща жена около петдесетте, ни предлага два стола до затворена тъмна дървена врата.

Трябва само да изчакаме няколко минути и през това време изобщо никой не ме забелязва или разпознава. Анонимността е приятна. Чудя се колко ли дълго ще продължи. Гледам надолу към себе си. Не се нагласих за идването днес. Очаквах да вляза, да попълня някакви документи, да дам информация за имунизациите си и да приключа. Не очаквах рояците ученици, тълпящи се в канцеларията. Нося дънки и черна тениска с V-образно деколте, и двете малко, добре, много по-тесни, отколкото е необходимо, но иначе напълно невзрачни. Положих усилия за обувките — черни с висок ток. Десетсантиметрова лудост. Не съм с тях толкова заради височината, въпреки че сериозно се нуждая от нея, колкото за ефекта. Не бих си правила труда да ги обувам днес, но имах нужда от практика. Равновесието ми с тях вече е по-добро, но реших, че няма да навреди да направя една генерална репетиция. Предпочитам да избегна обидите през първия си ден в училище.

Поглеждам към часовника на стената. Втората стрелка подскача напред-назад в главата ми, въпреки че знам, че няма как да чуя тиктакането над всичко друго, което се случва. Де да можех да изолирам шума в тази стая. Смущаващо е. Има твърде много звуци наведнъж и мозъкът ми се опитва да ги раздели, за да ги подреди в кокетни малки купчини, но това е почти невъзможно с всички машини и гласовете, които се сливат наоколо. Стискам и разтварям ръката в скута си и се надявам да ни извикат по-скоро.

Няколко минути по-късно, които ми се сториха като час, тежката дървена врата се отваря и ние сме въведени вътре от четиридесет и няколкогодишен мъж с неподходящи риза и вратовръзка. Като оставиш облеклото настрана, той не бе зле изглеждащ човек. Изглежда твърде добре, за да бъде директор. Усмихва се топло, преди да се плъзне обратно зад бюрото си в гигантски кожен стол. Бюрото е внушително. Твърде голямо за този кабинет. Очевидно мебелите са предназначени за сплашване, защото човекът не е такъв. Още преди да каже много, го определям като мек. Надявам се, че съм права. Ще имам нужда от него за това.

Настанявам се в единия от двата еднакви кожени стола в бордо срещу бюрото на г-н Армър. Марго потъва в стола до мен и се впуска в своето сладкодумие. Аз слушам в продължение на няколко минути, докато тя му обяснява моята „уникална ситуация“. Уникална ситуация, наистина. Когато започва да влиза в подробности, виждам как той поглежда към мен. Очите му леко се разширяват, когато ме поглежда по-отблизо и улавям проблясък на разпознаване в тях. Да, това съм аз. Той си спомня за мен. Ако бях стигнала по-далеч, това дори можеше да не е необходимо. Името не значи кой знае какво. Лицето дори още по-малко. Но аз съм само на два часа път от епицентъра на събитията, и ако дори един човек сглоби парченцата, ще се върна на същото положение, в което бях и там. Не мога да рискувам, така че ето ни тук, в кабинета на г-н Армър, три дни преди началото на последната ми година. Точно в последната минута. Въпреки че поне това не е по моя вина. Родителите ми се бореха срещу преместването до последно, но накрая отстъпиха. Може би за част от това трябва да благодаря на Марго. Въпреки че смятам, че фактът, че разбих сърцето на баща ми, също помогна малко. А може би всички те просто бяха уморени.

Сега напълно изгубвам нишката на разговора и съм заета да разглеждам кабинета на Армър. Няма много неща, които да отвличат вниманието: няколко стайни растения, които изглеждат сякаш имат нужда от поливане, заедно с няколко снимки на семейството. Дипломата на стената е от университета в Мичиган. Първото му име е Алвис. Хъх. Що за скапано име е Алвис? Дори не мисля, че означава нещо, но определено ще проверя по-късно. Преглеждам възможните източници в главата си, когато виждам Марго да изважда папка и да му я подава. Записките на лекаря. Много от тях. Докато прелиства документите, очите ми са привлечени от старовремската метална острилка за моливи на бюрото му. Това ми се струва странно. Бюрото е скъпо, модерно черешово изпълнение, не прилича на скапаните индустриални бюра, които учителите получават. Защо някой ще монтира такава древна острилка върху него, е непонятно за мен. Това е пълно противоречие. Иска ми се да попитам за това. Вместо да го направя, се съсредоточавам върху пръстена с регулируеми дупки за моливи и се чудя безучастно, дали кутрето ми ще влезе в някоя от тях. Обмислям колко ще боли да го наостря и колко кръв ще изтече, когато чувам как тонът на г-н Армър се сменя.

— Изобщо ли? — той звучи нервно.

— Изобщо — потвърждава Марго.

Придобила е типичното си непреклонно и нетърпящо глупости изражение и го прилага с пълна сила.

— Разбирам. Е, ще направим каквото можем. Ще се погрижа учителите й да са информирани преди понеделник. Тя попълни ли формуляр за записване?

И като по часовник, стигаме до тази част, в която той започва да говори за мен, сякаш не съм в стаята. Марго му подава формуляра и той го преглежда внимателно и бързо.

— Ще занеса това в ръководството, така че да могат да изготвят програмата до понеделник сутринта. Не мога да обещая, че ще получи тези избираеми. Повечето упражнения вече са запълнени.

— Разбираме. Сигурна съм, че ще направите каквото е възможно. Ние ценим вашето сътрудничество и разбира се, преценката ви — добавя Марго.

Това е предупреждение. Давай Марго. Въпреки че смятам, че няма нужда. Имам чувството, че той наистина иска да помогне. Плюс това мисля, че го карам да се чувства неудобно, което означава, че вероятно се надява да ме вижда колкото е възможно по-рядко.

Г-н Армър ни изпраща до вратата, стиска ръката на Марго и кимва почти незабележимо към мен с пресилена усмивка, която мисля, че изразява съжаление, или евентуално, презрение. После, също толкова бързо, отмества поглед. Следва ни до хаоса на канцеларията отпред и ни моли да изчакаме известно време, докато той се отправя по един коридор към ръководството с моята документация.

Оглеждам се и виждам, че някои от същите хора, които видях по-рано, все още чакат на опашка. Благодаря на онзи бог, който все още вярва в мен за тази среща. Предпочитам да чистя вътрешността на химическа тоалетна с езика си, отколкото да поседя още една минута в тази какофония. Заставаме срещу стената, колкото може по-далеч. Сега няма празни столове. Поглеждам към началото на опашката, където един тъмнорус Кен отправя възможно най-разсъбличащата си усмивка по посока на г-жа Неприятна, от другата страна на гишето. Г-жа Неприятна сега положително грее под светлините на флирта на това момче. Не я обвинявам. Той изглежда добре и превръща някога уважаващи себе си жени в безполезни глупави локви. Мъча се да чуя разговора им. Нещо за позицията на помощник в канцеларията. Ах, мързеливо копеле. Той накланя главата си настрани и казва нещо, което кара г-жа Неприятна да се засмее и да поклати глава примирено. Той спечели това, за което е дошъл. Наблюдавам лека промяна в очите му. Момчето също го знае. Почти съм впечатлена. Докато чака, вратата се отваря отново и физически симпатично момиче влиза и оглежда помещението, докато очите й се озовават върху него.

— Дрю! — извиква тя над суматохата и всеки се обръща. Момичето, изглежда, е наясно, че предизвиква внимание. — Няма да седя в колата цял ден! Хайде!

Оглеждам я, докато тя се взира в него. Руса, като него, макар че не точно — косата й е по-светла, сякаш прекарва цялото лято на слънце. Привлекателна е по най-очевидния възможен начин, облечена в розов, добре изпълнен отпред потник, вързан на врата и маниакално съчетана розова дамска чанта. Той изглежда леко развеселен от нейното недоволство. Сигурно му е гадже. Подхождат си според мен. Възпламеняващ дамското бельо Кен в комплект с Раздразнена принцеса Барби, като в пакета се включват недостижими мерки, дизайнерска чанта и изнервена, намръщена физиономия! Той вдигна пръст, за да й покаже, че му трябва още минута. Ако бях на негово място, щях да избера различен пръст. Ухилвам се при мисълта и вдигам поглед, за да видя как се усмихва самодоволно към мен, а очите му светят дяволито.

Зад него г-жа Неприятна бързо надрасква нещо върху бланката му и подписва отдолу. Подава му я, но той все още гледа към мен. Посочвам към нея и повдигам вежди. Няма ли да вземеш това, за което дойде? Той се обръща и взема бланката от ръцете й, благодари й и й намига. Намига на дамата от канцеларията в критическата. Той е толкова крещящо ясен, че е почти вдъхновяващ. Почти. Тя поклаща глава отново и го изкъшква към вратата. Добре изиграно, Кен, добре изиграно.

Докато се забавлявам с драмата в канцеларията, Марго си шепне нещо с една жена, която, предполагам, е съветник от ръководството. Дрю, който отчаяно искам да продължа да наричам Кен, все още стои до вратата, говори с няколко други момчета, които чакат в задната част на опашката. Чудя се дали нарочно се опитва да вбеси Барби. Това изглежда лесно за осъществяване.

— Да тръгваме — Марго се появява отново, водейки ме към входните врати.

— Извинете! — извисява се женски глас, преди да стигнем до изхода.

Всички на опашката се обръщат едновременно, наблюдавайки жената, държаща папка с документи в моята посока.

— Как се произнася това име?

— Нас-тя — произнася Марго и аз вътрешно се свивам, напълно наясно с публиката около нас. — Настя Кашников. Руско е.

Тя хвърля последните две думи през рамо, очевидно доволна от себе си по някаква причина. Насочваме се към вратата, а всички останали ни следят с поглед.

Когато стигаме до колата, тя въздъхва и държанието й видимо се връща към Марго, която познавам.

— Е, преминахме това препятствие. За сега — добавя тя.

Тогава се усмихва с ослепителната си, американско-момичешка усмивка.

— Сладолед? — пита, звучейки сякаш се нуждае от това повече от мен.

Отвръщам на усмивката й, защото дори и в десет и половина сутринта, има само един отговор на този въпрос.